Пловдив (наместо Филипополис

При царуването на кан Пресиан (836-852) българите се намесват във вътрешните борби на Византия, за да съдействат този път за по-нататъшното прокуждане на славянското население от Македония. Като се има предвид, че през втората половина на VІІ в., благодарение на ордата на Кубер, Македония фактически попада под българска власт, би могло да се допусне, че някъде през VІІІ в. византийците ще да са се възползвали от кризата в България, за да си възвърнат Македония, може би с помощта на тамошните славяни. Така или иначе при царуването на източноримския император Теофил (829-842) македонските славяни се вдигат на въстание, този път срещу византийците, които са хвърлили в същия момент всичките си сили, за да отблъснат поредното широкомащабно арабско нападение. Онези пък ромеи, които са изселени през 807-814 г. на север от Дунава, започват да се готвят за бягство в Цариград. За целта специален пратеник се обръща към Теофил с молба да изпрати кораби към делтата на Дунава. Императорът обещава на пленниците да им изпрати кораби и заедно с това моли българите да се намесят в Македония. Бунтът на византийските военнопленници избухва навярно по времето, когато главните български сили потушават въстанието на македонските славяни. Дори помощта на маджарите не е достатъчна, за да може местният управител на областта около дунавската делта да надвие византийските бунтовници, които съумяват да се качат на пристигналите кораби и да отплават за Цариград.

За реакцията на българите има твърде малко податки. Един каменен надпис, оставен от тях в град Филипи на Бяло море, посочва обаче, че те научават за измамата на Теофил, докато са още в Македония. За да избегне възможно нападение, императорът обещава на сръбските славяни, които живеят в югоизточните краища на провинцията Илирикум от времето на Ираклий насам (от първата половина на VІІ в.), пълна независимост и така ги насърчава да създават мъчнотии на българите. По онова време сърбите населяват земите на юг от Сремския край и на северозапад от Македония, като държат също и адриатическото крайбрежие от Драч (днес Дуръс в Албания) до река Неретва. Княз Властимир съумява да обедини повечето сръбски племена в една държава, което Пресиан възприема като пряка заплаха за България. Канът решава да покори сърбите, но с помощта на хърватите Властимир резултатно отблъсква всички български нападения от 839 до 842 г.

Властимир умира към 845 г. и за късмет на българите Сърбия е разделена от синовете му на три отделни княжества. Подсигурен откъм запад, Пресиян нахлува с войските си в Македония. Както изглежда, сред първите жертви на българската офанзива са славяните от племето смолени или смоляни, живеещи по долните течения на Места и Струма. В отговор византийците навлизат в българския дял на Тракия. По всичко личи, че Византия и България спират враждебните действия към 849 или 850 г. Може би по силата на сключения договор Македония (без най-южните й краища между река Бистрица и долното течение на Места) е присъединена отново към България. Във всеки случай по времето на Пресиановия син Борис І (852-889) югозападната граница на България е вече оттатък Охрид. Дори самото име на град Охрид би могло да има древнобългарско (“прабългарско”) потекло.

Не са твърде убедителни опитите “Охрид” да се изведе от незасвидетелствано праславянско диалектно *a-xridъ и също така незасвидетелстваното кирилометодиевско *О-ХРИДЪ, където ХРИДЪ означавало “рид”. Според Йордан Иванов и Стефан Младенов обаче името на града е може би дословен превод от гръцкото “Λυχνίς”, “Λυχνιδός” или “Λυχνίδιος”, както се е наричал градът през античността, като наименованието идва от “λυχνία” (“свещник, светилник”) или “λύχνος” (“светило, светлик, лампа, светлина, факел”). В такъв случай “Охрид” би могло да се свърже с “охра” (“вид жълта бира или боя”), което измежду славянските езици е налице в украинския (“вохра”), руския (“охра” – “охра”), белоруския (“вохра”) и полския (“ochra” – “охра”). Обикновено се смята, че славянските форми са дошли от немското “Ocker” (“охра”), латинското “ochra” (?) или гръцкото “`ωχρός” (“бледен, жълтеникав”) и съответно “`ώχρα” (“бледожълта боя”), но етимологията на гръцката дума се окачествява като “неясна”. Като се има предвид, че съответствието на начално уралоалтайско а- с начално българско о- отговаря на древнобългарските (“прабългарските”) фонетични закони, българското “охра” би могло да се окаже сродно с уралоалтайски форми като мордвинското (ерза) “ašo” (“бял; чист”), мордвинското (мокша) “akša” (“бял; чист”), марийските “оš” и “оšо” (“бял; рус; чист”), естонското “hahk” (“сив”), хантийското “аš” (“бяла боя; глина; тебешир, креда”), татарското “аķ” (“бял; светъл; сив; бледен; чист”), кримско-татарското “аķ” (“бял; чист”), караимските “ак” и “аķ” (“бял; сив; чист; неопетнен, невинен; добродушен, чистосърдечен”), уйгурското “аķ” (“бял; чист; неопетнен, невинен”), башкирското “аķ” (“бял; сив; мляко, млечни продукти”), узбекското “åк” (“бял; сив; чист; неопетнен, невинен”), киргизкото “аķ” (“бял; чист; неопетнен, невинен”), казахското “аķ” (“бял; мляко, млечни продукти; чист; неопетнен, невинен; честен”), туркменското “аķ” (“бял; сив; чист”), хакаското “ах” (“бял; сив; рус; светъл; неопетнен, невинен; прекрасен”), джагатайското “аγ” (“бял”), азербайджанското “аγ” (“бял; бяло петно на роговицата, бяла ципа на окото, бялото на очите; белтък; тънка бяла хартия; бяла тъкан за чаршафи и долни дрехи”), турското “ak” (“бял; чист; неопетнен, невинен; белтък; бялото на окото”) и др. Думата може да идва от корен, който е общ за индоевропейските и уралоалтайските езици и може да е била вторично заета в българския от гръцкия, но завършекът –ра би могъл да е формант за съществителни, възникнал на древнобългарска (“прабългарска”) почва.

Повторното превземане на Македония от българите и прочистването на областта от славяни сякаш се потвърждава от съобщението на византийския император и писател Константин Багренородни (905-959) за нова славянска заселническа вълна в Пелопонес. Настанилите се там по-рано славяни били вече християни и повече или по-малко верни на ромейските власти, докато новодошлите им сънародници били все още езичници и размирници и отказвали да се покръстят. Твърде е вероятно тази втора вълна на славянска колонизация в Пелопонес да е била причинена от българската експанзия в югозападна посока и от попадането най-малкото на Средна и Западна Македония под българска власт. Славяните, дори и да са още езичници, очевидно предпочитат византийската власт пред перспективата да бъдат насилствено изселени от българите на север от Дунава. Между другото известието на Константин Багренородни обезсилва по-новото тълкуване, което проф.В.Бешевлиев дава на израза “επί τούς Σμολεανους” от надписа, намерен при Филипи – “при смоляните” наместо “срещу смоляните” или “към смоляните”, както е в по-старото изданието на монографията “Първобългарски надписи”.

Противно на един дълбоко вкоренен мит, налагането на християнството за официална религия през 865 или 866 г. не само че не съдейства ни най-малко за “изчезването” на българите сред “славянското множество”, а дори не бележи края на антиславянската политика на България. Твърде фантастична е и теорията, че кървавото потушаване на бунта на 52-мата боляри срещу покръстването, при което кан Борис І избива всичките 52-ма ръководители заедно с челядта им, отслабило съдбоносно “прабългарския елемент” и че по този начин християнизацията довела до пълното “претопяване” на българите от славяните. Мъчно може наистина да се допусне, че един владетел, колкото и деспотичен да е той, би водил такава самоубийствена политика спрямо собствения си народ. Действително тоталитарни вождове като Ленин, Сталин и Пол Пот правят всичко възможно, за да унищожат собствените си нации, но им трябват години, за да ликвидират по-забележим дял от тях. При това както руснаците, така и камбоджанците все пак оцеляват от месомелачката. Най-сетне според писмените извори Борис екзекутира само ръководителите на бунта и фамилиите им, докато обикновените участници са пуснати на свобода.

Спекулира се и с името на сина и наследника на Борис І, Владимир, което е очевидно славянско. Когато се отнася обаче за най-стария син на Борис, то се среща в по-късни кирилометодиевски извори и в гръцки преводи от славянски. Западните летописци го наричат “Laodomir” или “Landomir”, което би могло да бъде изопачена форма на “Алдомир”. Употребявано и до днес в България, личното мъжко име “Алдомир” е от две части, които са застъпени нашироко в алтайските езици – “ал” (на чувашки “ал” – “ръка”, на турски “el” - “ръка, китка; племе, народ; страна, родина, край; държава, правителство”, на азербайджански “эл” – “ръка”, на монголски “elde” – “работи с ръце”) и “домир” (на татарски “timir”, на турски “demir”, на азербайджански “дэмир”, на монголски “тθмθр” – “желязо”). Твърде е вероятно по-късни славянски писатели да са “превели” “Алдомир” (дословно “желязна ръка”) на “Владимир” поради чисто звуковата прилика между двете имена.

Сред българите започват да се срещат славянски имена, и то обикновено в дословен превод от гръцки, чак подир безвъзвратното изместване на гръцкия от кирилометодиевския като държавен и църковен език. Такива имена са например “Богомил” (от гръцкото “Θεοφιλής” – “приятен на боговете или на Бог, обичан от боговете или от Бог”, откъдето е и звуково побългареното “Теофил”), “Богдан” (от гръцкото “Θεόδωρος” – “божи дар”, откъдето са и звуково побългарените “Теодор” и “Тодор”), “Слав” (от гръцкото “Αινησίας” – “слава”), “Тихомира” (от гръцкото “Γαλήνη” – “тишина”) и т.н. За отбелязване е обаче, че византийски автори от ХІ в. са засвидетелствали редица славянски имена като Боривой и Славота и сред власите, макар че власите очевидно също не са славяни.

Малко по-специален е случаят с имената на сетните двама владетели на Първото българско царство, известни обикновено като Гавраил Радомир (1014-1015) и Иван Владислав (1015-1018). По всичко личи, че при Иван Владислав се натъкваме на по-късен славянски превод на някакво българско име, което по всяка вероятност е било Чавдар. Някои автори свързват “Чавдар” с турското “çavdar” – “ръж”, но Й.Заимов е склонен да търси родство и с една иранска дума, означаваща “който дава, носи слава”. Същата дума е преминала в турския, където е придобила смисъл на “сановник, големец”. Казано по друг начин, твърде е вероятно “Владислав” да е славянски превод от българското “Чавдар” и оригиналното име на Ароновия син да е било Иван Чавдар. Не е изключено, от друга страна, “Чавдар”, което и днес е доста популярно име в България, да е свързано и с наименованието на една българска орда, наричана от арменски географи през втората половина на VІІ в. Чдар-Болкар. Колкото до Самуиловия син Гавраил, то в редица извори той се среща не като Гавраил Радомир, а като Гавраил Роман и не е изключено “Радомир” също да е резултат на по-късно “пославянчване”.

С други думи, проникването на славянски думи и лични имена, което често пъти се пресилва, не се дължи на някакво “пославянчване” на дунавските българи, а на чисто книжовната кирилометодиевска традиция, чието начало се бележи с преводаческата дейност на Кирил и Методий още докато са във Византия. Обикновено се смята, че двамата братя превеждат Светото Писание на езика на солунските славяни. Твърде е вероятно обаче тези славяни да са били прокудени на юг от българите, след като са прекарали известно време под българска власт, поради което и говорът им ще да е изпитал още от самото начало силно древнобългарско (“прабългарско”) влияние. От друга страна, за да избегнат грешки и неверни тълкувания, Кирил и Методий видимо превеждат абстрактните термини (на първо място религиозните) дословно. Така например славянското БЛАГОВhmЕНИЕ е калка от гръцкото “ευ’αγγέλιον” (на латински “evangelium”), като гръцката дума и славянското й съответствие са дори от един и същ род. Твърде е вероятно думи като БЛАГОРОДЬНЬ (на гръцки “ευ’γενής”), ЛЮБОЗНАНИIЕ (на гръцки “φιλομαθία”), БЛАГОСЛОВИТИ (на гръцки “ευ’λογείν”) и още много други да не са съществували в говоримия славянски, а да са неологизми, въведени от Кирил и Методий. Другояче казано, още от самото начало кирилометодиевският ще да е бил донякъде изкуствен език и за самите славяни.

Показателно е в тази връзка и това, че светите братя Кирил и Методий са изпратени от византийския император Михаил ІІІ (842-867) във Великоморавия и следователно мисията им първоначално няма нищо общо с България, макар че тъкмо тогава българският кан Борис І води усилени преговори, за да приеме Христовата вяра от римския папа. Самó по себе си това е достатъчно, за да накара Византия да нахлуе в България през 864 г. Победата на ромеите е направо смазваща, но набързо сключеният мир е може би уникален в цялата позната история на човечеството, тъй като победителят не издига никакви териториални, нито дори парични претенции – единственото условие е българите да приемат християнството от Цариград. С други думи, византийците имат несравнено по-сериозни причини да изпратят свои мисионери в България, която е техен непосредствен съсед, отколкото в отдалечена държава като Великоморавия. Фактът, че Кирил и Методий заминават за Великоморавия, но не и за България, може да посочва само едно, а именно, че никой не е мислел тогава българите за славяни и изобщо за народ, който би могъл да разбере Светото Писание по-лесно на славянски, отколкото на гръцки.

Налагането на християнството за единствена държавна религия носи на българите драстична промяна в целия им начин на живот. Те не само трябва да се откажат от календара си, употребяван от тях най-малко девет века, а са принудени да прекроят цялата си система от роднински и фамилни връзки, включително и тези между съпрузи, родители и деца. Традиционната федералноплеменна уредба трябва да се замести с коренно нова система на управление, като самият владетел е длъжен да се откаже от дотогавашните си правомощия на върховен жрец. Христовата максима, че Божието трябва да се отдаде Богу, а кесаревото – кесарю, налага пълно скъсване с традиционната българска и хунорска теокрация, при която светската и духовната власт се сливат изцяло в личността на кана. Тъкмо това кара Борис І да не пести усилия, за да откъсне новата българска църква както от Рим, така и от Цариград и да я подчини напълно на себе си. Това е и основната причина за радушния прием, който той оказва на учениците на св.Кирил и Методий, прокудени от Великоморавия под натиска на немския клир. Ако папата е позволил на Кирил и Методий да проповядват на славянски, но не и да превеждат на славянски Светото Писание, то техните ученици са насърчени от българския кан да издигнат славянския език като четвърти “свещен език” наред със староеврейския, гръцкия и латинския. България дръзва да направи това, тъй като двамата братя са канонизирани за светци и от римския папа, и от вселенския цариградски патриарх, което означава, че делото им се смята за вдъхновено от Бога.

По този начин Борис І може да пристъпи към създаването на свой собствен клир, без да рискува да бъде обвинен в ерес. В пряка връзка с това е и основната мисъл на Черноризец Храбър в съчинението му “За буквите” – славянският език притежава онова “пълно достойнство” (по израза на италианския учен Рикардо Пикио), което му позволява да изразява Светото Писание не по-лошо, отколкото гръцкият, латинският или еврейският. Именно “боговдъхновеният” характер на кирилометодиевския език кара българския писател да започне своето произведение с мисията на двамата солунски братя при моравските славяни. За целта Черноризец Храбър се опира по всяка вероятност на едно по-старо съобщение за тяхната дейност, писано от моравски славянин, което се подсказва и от наличието на някои моравизми като ЧЕТЫРИ МЕЖДU ДЕС#ТМА наместо ДЪВА ДЕС#ТИ И ЧЕТЫРЕ за “двадесет и четири”. Не е изключено на неизвестния моравски автор да се дължат и познанията за изговора на някои славянски думи, които са изредени в началото. Наред с това обаче от достигналите до нас преписи се вижда как определени славянски думи в един поначало славянски текст са били заменени с български – така ПРhЛОЖИЛЪ е станало ПРhВЕЛЬ (“превел”), а БQКВАРЕ е отстъпило пред КНИГWЧIА (“книжовници”).

В очите на Черноризец Храбър славянският език не е свещен заради самите славяни, а поради това, че Бог ПОМИЛОВА РWД’ СЛWВhНСКЬ, Й ПОСЛА ИМ’ С’Т’ГО КWНСТАНТIНА ФИЛОСWФА. НАРИЦАЕМАГО КVРИЛА, М@ЖА ПРАВЕДНА (И) IСТИННА (“помилва славянския род и им изпрати свети Константин, наречен Кирил, мъж праведен и истински”). За да подчертае божествената същност на делото на солунските братя, Черноризец Храбър изрично посочва, че преди да се покръстят, славяните пишели и гадаели “с черти и резки”, но и след като станали християни, продължили да бъдат “без разум” (БЕЗ’ РАЗUМА), тъй като не можели “да пишат на славянски език с гръцки и римски букви, без да ги устроят”. Славяните придобили “разум” чак след като Бог изпратил при тях св.Кирил, за да им създаде 38 букви ПО ЧИНQ ГРЪЧЬСКЫХ’ ПИСМЕН’ (“по реда на гръцките букви”). Непосредствено след разказа за начина, по който св.Кирил изнамерил и подредил славянските букви, Черноризец Храбър изрежда и основните доводи, оправдаващи употребата на славянския език наред с еврейския, гръцкия и латинския за предаване на Божествената истина. Най-напред писателят напомня, че гръцките букви може да са само двадесет и четири, но гърците използват и прекалено много двугласни, за да предадат различните гръцки звуци, за които няма специални букви. При това самите гърци били възприели отначало финикийската азбука и сетне дълго време я донатъкмявали според собствения си език, като трябвало да добавят седем нови букви и да направят цели седемдесет превода, А СЛWВhНСКЫ, ЕДИН’ С‘’ТЫИ КWНСТАНТIНЬ НАРИЦАЕМЫИ КVРИЛЬ. Й ПИСМЕНА СЪТВОРИ, Й КНИГЫ ПРhВЕДЕ, ВЪ МАЛh ЛhТh... ТЕМ’ЖЕ СЛWВhНСКА ПИСМЕНА, С’ТhИША С@Т’ Й ЧЬСТНhИША С’ТЬ БW М@Ж’ СЪТВОРИЛ’ @’ ЕС’. А ГРЧ’ЪСКАА ЕЛЛИНИ ПWГАНИ (“а един св.Константин, наречен Кирил, и създаде славянските букви, и преведе книгите за малко години... С това славянските букви са по-свещени и по-честни, тъй като ги създаде свят мъж, а гръцките ги създадоха елини езичници”).

На края Черноризец Храбър изтъква още едно предимство на славянската азбука пред гръцката и латинската, а именно, че всички знаели кой е създал славянските букви и по кое време: ВЪ ВРhМЕНА МИХАИЛА Ц’Рh ГРЪЧ’СКА. Й БWРИСА КН#SА БЛЪГАРСКА. Й РАСТИЦА МWРАВСКА. Й КWЦЕЛ#, КН#SА БЛАТhНСКА... (“по времето на гръцкия цар Михаил и на българския княз Борис, и на моравския Растица, и на блатенския княз Коцел”). По този начин всъщност са изредени държавите, свързани по един или друг начин с дейността на Кирил и Методий – както се знае, кръстителската им мисия обхваща не само Великоморавия, но и Блатенското княжество, което се е намирало на територията на днешна Унгария, а учениците на двамата братя получават топъл прием както в България, така и във Византия. В цялото произведение няма обаче и намек за това, че кирилометодиевският език е бил говорен или дори разбиран от българите.

В средновековието просто не е било нужно всички хора да са грамотни и да знаят някакъв език, за да си служат с него като със средство за предаване на съобщения – за целта средновековните владетели и управници са имали подръка съответните писари, преводачи и четци. Само така може да се разбере лекотата, с която от края на ІХ в. нататък кирилометодиевската норма постепенно измества гръцкия като държавен език на България. По онова време цяла Западна Европа си е служела с латинския, а ислямският свят – с арабския. Дори във Византия официалният гръцки е бил твърде отдалечен от живия говор на самите гърци.

Същевременно многовековната употреба на кирилометодиевския в България неизбежно внася съществени промени в езика на българите така, както западноевропейските езици, включително унгарският, носят в себе си по-малко или по-силно изразен латински отпечатък. Над половината от английската лексика например е от латинско или френско потекло, a са налице и някои латински граматични форми като множественото число на думи като “media” -“медии” от “medium”.

С оглед на това би трябвало да се помисли и за една нова периодизация на историята на българския език. Най-ранният период е този на древнобългарския (“прабългарския”), който се е говорил някъде докъм ХІІ в. Обикновено се твърди, че българската редакция на кирилометодиевския от ХІІІ-ХІV в. била говорим език, определян като “среднобългарски”. Между текстовете от ІХ-ХІ в. и тези от времето на Второто българско царство няма обаче съществени различия, докато през ХVІ-ХVІІ в. изведнъж изникват писмени паметници на съвършено нов език. Това са така наречените “дамаскини”, които са писани на български, а не на славянски, макар и да изпъкват с доста честата употреба на кирилометодиевски думи и изрази. Редица учени с право допускат, че основните черти на новобългарския като аналитичния му характер, задпоставното членуване, преизказа и т.н. са били живи езикови форми още през ХІІ-ХІІІ в. Другояче казано, среднобългарският период би трябвало да се отнесе към времето от ХІІІ до началото на ХІХ в. През ХІХ в. вече започва да се утвърждава новобългарският книжовен език във формата, която се употребява и до ден днешен.

Липсата на български, а не на славянски писмени паметници за времето от ХІІ до началото на ХVІІ в. не се дължи обаче на някакво преднамерено унищожаване от страна на османския завоевател или на гръцката патриаршия, както обикновено се твърди. Фатална роля в случая е изиграла една книжовна реформа на патриарх Евтимий Търновски (1375-1393), за която неговият съвременник Григорий Цамблак съобщава, че била продиктувана от зачестяващи неточни преводи на славянски от гръцки: “Но било защото първите преводачи не познавали в съвършенство езика и учението на гърците, било защото те си служели с груб език, издадените от тях бяха несходни по реч и несъгласни по смисъл с гръцките книги и груби и нестройни по израз... А в тях се криеха много грешки и бяха несъгласни с истинските догми. И затова от тях произлезли много ереси”.

С други думи, патриарх Евтимий не е бил ни най-малко загрижен за това дали българите разбират езика на християнските книги, а се е притеснявал преди всичко от възможността отклоненията от кирилометодиевската норма да породят нови ереси. Исихасткият му фанатизъм го кара обаче да “унищожи всички стари книги”, но той със сигурност не е имал време да ги преведе, тъй като унищожението винаги е несравнено по-лесно от съзиданието. Така българите са лишени от някаква своя разновидност на “Страсбургската клетва”, която е най-ранният извор за езика на французите и немците. Поради това за историята на българския език от ХІІ до ХVІІ в. можем да съдим само по някои “изопачавания” на канона и догмата, случайно попаднали в текстове, писани на чужд за българите език.

Книгоизтребителното усърдие на патриарх Евтимий все пак не е могло да заличи абсолютно всички дири от говоримия български език за времето от ІХ до началото на ХVІІ в. Например край Търново е запазена схематична рисунка на български воин със следния скален надпис към него: БЕШЕ СЕТО БЕГАЛО (“Бяха всичките избягали”), където “СЕТО” е очевидно “всето” или “всичкото”. За отбелязване е и плусквамперфектът или миналото предварително време (БЕШЕ БЕГАЛО), което също е чуждо за славянските езици, ако не се смята (и то само донякъде) сръбският. Другояче казано, граматиката и лексиката на този надпис не е кирилометодиевска, а българска и времето на създаването му вероятно е било някъде към ХІІ-ХІІІ в. Наистина Петър Добрев е склонен да отнесе този надпис дори към Х-ХІ в. поради “старинната форма на оръжията” и “древната прическа” на нарисувания воин, но оръжието и прическата може да са били същите и през ХІІ-ХІІІ в. Между другото и самият г-н Добрев посочва, че старинната българска прическа с остригана глава и перчем или “чембас” се е носела от момчетата в Перущица и околните села дори и в края на ХІХ в. Освен това първите големи битки в околностите на Търново се разиграват чак при въстанието на Петър и Асен през 1185-1186 г. и по-късно, когато Търново започва да притегля чуждите нападатели като столица. Налага се изводът, че приведеният скален надпис надали е бил издълбан преди ХІІ в.

Фактът, че кирилометодиевският език не е “старобългарски”, не намалява ни най-малко приноса на българите в световната цивилизация и по-точно в православната й част. Макар и да пишат на чужд и до голяма степен изкуствен език, средновековните български писатели неминуемо вмъкват в текстовете и чисто български думи и граматични форми и тъкмо тази българска редакция на кирилометодиевския се усвоява заедно с християнството от сърби, румънци, руснаци, украинци, белоруси, чуваши. По този начин в румънския, сръбския и източнославянските езици проникват древнобългарски (“прабългарски”) думи като “