Потеклото на българите митове и действителност

Не е за учудване при тази ситуация, че след като отхвърлят византийската власт през 1185 или 1186 г., българите подновяват и практиката да пленяват по време на нападение мирното население и да го откарват на север от Дунава. Така постъпва и Калоян, когато нахлува през 1206 г. в Югоизточна Тракия. Всъщност безвъзвратното “поемане” на Мизия, Тракия и Македония от българите и краят на българското преселение от Азия на Балканския полуостров би трябвало да се отнесе към средата на ХІІІ в., когато татаромонголите се нахвърлят върху куманите и за пет години унищожават държавата им. Нападението кара големи кумански маси да потърсят убежище в Унгария и България. През март 1241 г. 40-те хилади кумани, които са се настанили в Унгария, въстават в отговор на убийството на техния хан Котян Сутоевич от племето Тертероба. Те тръгват за България, където са приети от цар Иван Асен ІІ (1218-1241). Твърде е вероятно наред със същинските кумани сред бежанците да е имало и немалък брой кубански българи, както и хора от смесено куманско-българско потекло.

Така или иначе за четири века говорът на кубанските българи ще да се е отдалечил доста много от говора на дунавско-балканските българи, а куманите са си направо отделен етнос. В такъв смисъл средата на ХІІІ в. би могла да се определи и като завършек на етногенезиса на съвременните дунавско-балкански българи. От друга страна обаче няма народ, който в определен момент да се изолира напълно от останалите и да издигне някаква плътна преграда пред смесването с други етнически общности. През ХІІІ-ХІV в. в България, както и в цяла Европа започват да проникват ромите, от края на ХІV в. нататък все по-многобройно е и присъствието на османските турци, а в края на ХV в. в Османската империя, включително в България, намират убежище и немалобройни маси от испански евреи. Без оглед на културноцивилизационните и религиозните различия някаква част от всичките тези общности неминуемо се е смесвала с българите. Никак не са малко смесените бракове и днес, така че нито етносите, нито нациите са някаква застинала категория, формирана веднъж завинаги.

По-същественото от гледна точка на интересуващата ни тема е, че към средата на ХІІІ в. славяните от славино-антската група са вече трайно изтласкани в Белградския и Браническия край, в Пелопонес и към Карпатите, а също така в Украйна и Русия. Славянският корен на населението в Белградско и Браничевско улеснява тяхното асимилиране от сърбите, които от края на ХVІІ в. нататък започват масово да напускат историческото средище на средновековна Сърбия – Косово – и да се настаняват в района на Белград и Браничево, както и в южноунгарските земи. По всичко личи обаче, че в земите на днешна Северна Сърбия ще да е имало и известен брой жители от българско потекло, повечето от които са били също претопени от сърбите, а това от своя страна е доближило още повече сръбския език до българския. Колкото до пелопонеските славяни, техните потомци запазват езика си в отделни села чак до края на ХІХ в., а славянски местни имена могат да се срещнат и днес едва ли не в цяла Гърция, включително и по островите. Не е изключено потомци на славяните да са донякъде и жителите на Ново село, Видинско, чийто говор се отличава с редовната употреба на падежи като датив и акузатив, както и с отсъствието на определителни членове и на преизказ. Може би от племето на северите пък произлизат турците от северния склон на Източния Балкан, които отглеждат полутайно свине и отказват да се изселят в Турция по време на насилствената антитурска кампания, подета от комунистическия режим през втората половина на 80-те години на ХХ в.

Разпространението на славянски местни имена на –ишч от праславянското *-itj потвърждава факта, че в сравнение със съседни народи като гърците, албанците и румънците българите всъщност са претопили много по-малко славяни. Имена на –ищ от –ишч се срещат наистина в Трънско, Брезнишко, Пернишко, Радомирско и Кюстендилско и в района между реките Струма и Места, но гъстотата им е още по-голяма в Призренско, Тетовско, Гостиварско и Кичевско, където живеят предимно албанци, а също така в самата Албания и в Епир и Тесалия.

И така преселението на българите от Далечния изток в Югоизточна Европа трае цели единадесет века, ако не и повече. Очевидно е, че заселването и усвояването на нови земи не може да се осъществи по друг начин освен за сметка на завареното население. Историята на завладяването и колонизацията на Америка недвусмислено показва средствата, с които се постига това и няма никакви причини да се смята, че славяните, заварени през VІ-VІІ в. в Мизия, Тракия и Македония, са били за българите по-симпатични, отколкото индианците за европейските колонисти от ХVІІ-ХІХ в. И в двата случая се стига до цялостна промяна на народностната картина, като коренното население или изчезва напълно, или е сведено до едно малобройно малцинство (днес например индианците в САЩ възлизат всичко на всичко на около 1 милион човека при общо население от 250 милиона).