Повлекана и Бързоходко

Неблагодарните съседи

— Надявам се, че отсега нататък ще сме спокойни — каза таралежът на своята другарка. — Никой не ще ни оспорва правото да живеем в слога.

Ала след два дни дойдоха яребиците и се преселиха в тревата.

Когато Бързоходко отиде да се кара с тях, те се изсмяха в очите му.

— Слогът не принадлежи никому — заяви най-старата. — Има място за всички ни. С нищо няма да ви пречим.

— Не е въпрос кому принадлежи слогът — възрази Бързоходко. — Въпросът е, че дето се поселите, довличате някаква опасност. Не искам да имам работа с ловни кучета, нито с оная разбойница — лисицата, нито с разни хайдуци — ястребите. Вие сте много, а мястото е твърде малко. За ваше добро ви съветвам да напуснете слога и по-скоро да се махнете.

Но яребиците нямаха намерение да се махнат.

На другия ден дойде и заекът. Той се настани на най-хубавото място, под една трънка, която му пазеше сянка. Яребиците веднага се сприятелиха с него. За да го прогони, Бързоходко прибягна до разни хитрости, но нищо не помогна. Тогава реши да го изплаши. Когато заекът заспа, таралежът изтича край него тъй стремително, че уплашеният гостенин рипна като ужилен.

— Какво има, приятелю? — попита заекът, като се пулеше и мърдаше на всички страни дългите си уши.

— Не виждаш ли, че идват ловци? — отговори Бързоходко.

— Ловци ли? Къде са?

— Нямам време да ти ги показвам, щом си толкова сляп — каза таралежът и отмина.

Той вярваше, че заекът ще избяга от страх, но се излъга. Дългоухият гостенин се мушна отново под тръна и тъй се сгуши, че стана невидим.

„Когато наистина дойдат ловци, той ще стане жертва на глупавата си хитрост — помисли си Бързоходко. — Вместо да избяга в гората, ще стои тук, а кучетата на ловците ще го подушат и ще го покажат на своите господари.“

След няколко дни край пълния с дивеч слог започнаха да обикалят много грабливи животни и птици.

Един сокол се виеше високо и дебнеше яребиците да се покажат на открито. Ястребите се спущаха тъй ниско, че крилата им докосваха върховете на тревите. Бялката се навърташе наоколо по цяла нощ, а една невестулка, пъргава и жестока, нападна заека всред бял ден и му нанесе страшна рана на врата. В течение на два дни изчезнаха три яребици.

Бързоходко и Повлекана се стараеха с всички сили да помагат на своите съседи в бедите. Щом чуеха гласа на старата яребица, те се притичваха и прогонваха нападателя. Без намесата на Бързоходко заекът щеше да загине, но вместо да се отплати по някакъв начин на спасителя си, той продължаваше да се държи надменно.

— Трябва да се пръснете из полето — убеждаваше всеки ден Бързоходко своите съседи. — Колкото повече стоите тук, толкова по-много ще ви нападат зверовете. Омръзна ми да повтарям това!

— Защо не се махнете вие с вашата коритана? — отговаряха оскърбени яребиците.

— Стига сте навирали в очите ни заслугите си към нас — обаждаше се и заекът. — Заявявам ви, че не се нуждая от помощта ви. Имам сили да се разправя сам с враговете си.

— Разбери, че тия ястреби и соколи не обикалят за мен, а за вас! — викаше разгневеният Бързоходко.

— Това не се знае — възразяваха яребиците.

Като не можеше да ги убеди, таралежът се ядосваше и започваше да ги гони от слога. Тогава ястребите се спущаха и нападаха неразбраните птици.

— Остави ги, нима не виждаш, че ги излагаш на сигурна смърт? — молеше го Повлекана, която имаше милостиво сърце.

— Няма вече спокойствие за нас — клатеше глава Бързоходко. — Трябва да си търсим друго място.

След няколко дни двамата другари решиха да напуснат слога и да се преселят в една неорана нива, обрасла с гъст бурен. Но в деня на тяхното преселение се случи нещо необикновено, което промени живота им и пак им докара нови, още по-страшни патила.