Нови и неприятни познанства

Лошото племе

Когато се приближиха, забелязаха, че птиците са два вида. Едните бяха черни и грозни, със зелени очи и с големи, леко закривени на върха човки. Другите, прилични на тях, бяха също така грозни, но по-малки.

— Това са дяволиците, най-добрите рибари в света — обясни Остроноско. — Те са хитри и смели. Но ето и други техни другари. Вижте ги как са накацали на оная върба.

Недалече, където се виждаше ниска и крива върба, бяха накацали десетина дяволици. Гушите им бяха издути, пълни с риба.

— Ей, Остроноско! — извика наблизо някой. — Къде си повел тия приятели?

— Бъди спокоен, Рошоглавецо — обърна се водният плъх към една птица, внезапно излязла от водата, чиято черно-зелена глава напомняше с дългата си, щръкнала зад темето перушина главата на несресано момче. — Няма да ти изядем рибата.

— Не е въпросът за рибата — отговори Рошоглавецът. Тук са нашите гнезда, пък ти обичаш яйцата. Пази се, ние не прощаваме.

— Какъв е пък тоя? — попита Бързоходко. — Сякаш има бодли на главата си.

— Потапник — обясни лелята.

— Не е опасен — каза Остроноско. — Аз се боя само от чаплите. Забравих да ви предупредя да си пазите очите. Имат лоши навици.

— Къде са тия чапли? — попита Повлекана.

Остроноско не отговори. Вниманието му беше привлечено от една друга глава, която се подаваше от водата. Две китки черни пера, настръхнали встрани, и изпъкналите като бакенбарди бузи правеха тая глава да прилича на змийска. Един силен вик като свинско квичене се изтръгна от нея. Дългият червен клюн и особено червените очи на тая птица й придаваха нещо зловещо.

Всички я гледаха мълчаливо. Тяхното удивление и изненада пораснаха, когато птицата показа част от гърба си над водата. Върху него стояха две от малките й. Останалите плуваха наоколо.

Присъствието на Бързоходко възбуди птицата. Нейното пронизливо квичене се усили.

Водният плъх стана неспокоен.

— Това е женската на стария гмурец, Рогача — каза уплашено той. — Те не са сами. Отделили са се от тяхната колония, която е наблизо. Трябва да ги заобиколим.

— Каква колония? — попита Бързоходко.

— За да се пазят по-добре от враговете си, те правят гнездата си близо едно до друго. Гнездят на поселища. Лошо племе.

В това време свинското квичене започна да се чува на разни места. Страшните глави се появяваха от водата една след друга.

— Както върви, ще се наложи да си пробием път с борба — рече Остроноско. — Тия дяволи няма да ни пуснат да минем мирно през селището им. Ала щом искат да се бият, ще се бием. Моите зъби са наточени. — И водният плъх отвори уста да покаже опасното си оръжие. Очите му станаха жестоки и студени.

— Дали не ще можем да се разберем с тях? — предложи Повлекана, която беше миролюбива.

— Да опитаме — каза плъхът.

— Слушай, Рогачке — извика той на една от птиците. — Разбери, че не сме дошли да ви правим зло. Искаме да минем оттук към брега. Хайде, успокой се, стига си квичала!

Но птицата дори не го погледна. Тя продължаваше да надава неприятни викове. Явно бе, че няма доверие в нашите пътешественици. На вика й се стичаха все повече гмурци, които гледаха пътниците враждебно с червените си очи.

Остроноско веднага състави план на борбата. Той реши, че трябва да нападнат първи, ако искат да увеличат изгледите си за победа. За костенурките той не се боеше. Гмурците знаеха, че те са съвършено безопасни и нямаше да ги нападнат. Но затова пък щяха да се нахвърлят върху него и върху Бързоходко. Таралежът не можеше да плува добре и мъчно щеше да отбива атаките на гмурците, които обичаха да нападат отдолу като подводници.

Той заповяда на Бързоходко в никой случай да не скача във водата и на всяка цена да се държи върху гърба на костенурката. От своя страна лелята даде същия съвет и успокои Повлекана, че не я заплашва никаква опасност.

— Каквото и да става, не забравяйте, че трябва да се движим напред — каза Остроноско.

— Главната ни цел е да преминем през това дяволско поселище. А ако речем да го заобиколим, ще се изложим на нападенията на щуката, сто пъти по-опасна от клюновете на тия дяволи. Хайде, смело напред! — добави той. — Да вървим, докато не са се събрали всички гмурци.

Четиримата заплуваха право срещу птиците.

Щом видяха, че се насочват към гнездата им, гмурците се наредиха във верига, която запречи пътя, готови да посрещнат нападението.

— Не ги жалете — предупреди Остроноско. — Когото захапете, стиснете го здраво за врата. И се пазете от техните остри клюнове!

Като нададе бойния си писък, водният плъх се хвърли право в средата на веригата. Един стар гмурец се изпречи насреща му. Изплашен от стремителното нападение, той се поколеба и за да се запази от зъбите на Остроноско, поиска да се гмурне. В същия миг плъхът скочи на гърба му и светкавично ухапа дългия му врат. Оттам скочи върху най-близкия гмурец, ала гмурецът се мушна под водата като стрела и нападна Остроноско отдолу. Неговата тактика се възприе веднага от всички гмурци. Един след друг те започнаха да се стрелкат под водата и оттам да нападат водния плъх. Остроноско се въртеше насам-натам, плуваше в кръг и се опитваше да хване някой от своите нападатели. Ала те бяха дяволски бързи.

Бързоходко разбра лошото положение на плъха и му извика да стъпи върху гърба на Желтунка.

Тая идея се оказа спасителна. Костенурката беше защитена от своята черупка като с броня. Освен това, щом Остроноско скочи на гърба й, гмурците го загубиха. Те продължаваха да го търсят във водата и под водата. Обаче след минута откриха своя враг и задружно нападнаха таралежа и водния плъх.

Бързоходко разбра, че неговите всеспасяващи бодли нищо не струват срещу клюновете на разгневените птици. Той се бранеше, без да напада. От своя страна Остроноско се отплащаше на гмурците с бързи и смели удари. От гърба на Желтунка той скачаше върху някой нападател, ухапваше го яко и отново се връщаше на своя плуващ остров.

Двете костенурки продължаваха да плуват упорито, без да обръщат внимание на борбата. Те бяха вече достигнали поселищата на гмурците и прегазваха гнездата им, в които се виждаха бели и едри яйца. Най-сетне четиримата излязоха от поселището. Едва когато разбраха, че никой не се интересува от техните яйца, бойките птици ги оставиха на мира, но все още продължаваха да квичат, събрани край своите ранени другари.

— Отървахме кожите си — весело каза Остроноско. — Сега, преди да минем през гнездата на чаплите, които са дваж по-люти от тия оси, нека да си починем.

Четиримата другари се отбиха на една буца изсъхнала кал, покрита с плевак и изгнили тръстикови стъбла, отдето брегът на блатото се виждаше съвсем наблизо.