Повлекана и Бързоходко

Пътешествие по въздуха

Всяка сутрин орелът се издигаше високо към небето, където описваше плавни и широки кръгове. По тоя начин оглеждаше околността.

Една сутрин той забеляза заека, който се прибираше от полето, видя го как се мушка под тръна, но не го нападна, защото не беше много гладен. Колкото за яребиците, орелът не обичаше да ги лови — за него те бяха твърде дребна плячка.

Той се готвеше да се върне към планината, когато забеляза в слога нещо, прилично на камък, почернял тук-там от слънцето и от дъжда.

Това беше Повлекана.

Костенурката спеше до Бързоходко.

Орелът си спомни за своето орле, на което никога не беше занасял костенурка, и реши да я вдигне. Преди да я даде на орлето, щеше да я пусне върху някоя скала, за да разбие черупката й.

Като се спря точно над Повлекана и премери с безпогрешното си око височината, орелът сви грамадните си крила и с фучене се спусна към слога.

Бързоходко се събуди, но докато разбере откъде иде това фучене, широките черно-кафяви крила на орела се размахаха над него. Грабливата птица спусна силните си крака със страшни нокти и грабна спящата Повлекана.

Бързоходко се хвана за костенурката и се помъчи да я издърпа от орловите нокти, ала в миг се видя увиснал високо над слога. Могъщите крила на орела го издигнаха като перце.

— Помощ! Помощ! — извика той.

Дойде му на ум да пусне своята другарка и да скочи долу. Но беше късно. Орелът летеше високо над полето и слогът се виждаше като тясна жълтеникава ивица.

Изтръпнал от страх, Бързоходко затвори очи и още по-здраво се хвана за костенурката.

От равномерното и плавно летене на орела двамата разбраха, че са се издигнали достатъчно високо и че сега птицата се насочва към гнездото си.

Таралежът се престраши, отвори очи и погледна надолу. Полето бе останало назад. Едва се виждаше селото, загубено между върбите, а реката блестеше на слънцето като лъскава жичка. Орелът беше вече над планината, под него като в пропаст се зеленееха къдравите върхове на гората и синкавите корита на доловете.

След няколко минути прелетяха най-високия хребет на планинската верига. Напред се показаха още по-високи върхове на друга планинска верига. Там се намираше гнездото на орела. Между двете планини се простираше дълга и тясна равнина, прорязана от голяма река. Някъде в средата на тая равнина мътно лъщяха зеленикавите води на голямо блато.

Когато орелът стигна над блатото, срещу него, в синкавото небе, изпълнено със слънчева позлата се появи друга голяма птица. Бързоходко и Повлекана различиха широките крила на друг орел. Той се отличаваше от техния похитител с белезникавосивия си цвят и със снопчето пера, прилични на козина, които висяха като брада под клюна му. Освен това неговите крила бяха по-дълги и по-заострени.

Похитителят им ускори бързината на своя полет. Тъмнокафявите пера на шията му настръхнаха като копия. Беше ясно, че брадатият орел има намерение да го нападне. Скалният орел се опита да вземе по-голяма височина, но плячката му пречеше да се издигне. Брадатият орел го догони и налетя като метеор върху врага си.

Борбата започна. Двамата противници нададоха пронизителни викове, които накараха пленниците да примрат от страх.

Най-силното оръжие на скалния орел — ноктите му — беше заето. За да се брани успешно, той пусна плячката си.

Бързоходко и Повлекана полетяха към земята с бързина на падащ камък. Въздухът засвири в ушите им. Над тях се чуваха крясъците на орлите, които се биеха.

Двамата другари се държаха един о друг, вцепенени от страх, изгубили ума и дума.

— О, о, о! — пищеше костенурката и размахваше кривите си крака, сякаш търсеше да се хване в нещо.

— А, а, а! — стенеше таралежът, прегърнал здраво нейното корито. Със страшна бързина те се носеха надолу, където лъщеше нещо голямо и гладко… Изведнъж край тях се разнесе оглушителен плясък. Отвред ги обгърна мрак и студ…

Бяха паднали във водите на блатото…

Неизвестната леля

Бързоходко, който не умееше да плува добре, едва беше успял да се покаже над водата. Изплашен и кален, той се давеше всред блатото.

Повлекана му се притече на помощ. Тя го накара да стъпи на нейния гръб и го довлече до една буца земя, която стърчеше като островче на повърхността.

Двамата приятели бяха спасени. Те стояха на буцата и уплашено гледаха неподвижната зеленикава вода на блатото. То се простираше нашироко, тук-там беше покрито с тръстика и с високи, буйно израснали бурени. Във въздуха се носеше остра миризма на гнилост и на някаква особена трева. Насреща се виждаха върби, забили корените си в брега. На пръв поглед тук като че не живееше нито едно живо същество.

Бързоходко и Повлекана не смееха да огледат спокойно околността. Над тях орлите още продължаваха да се бият и високо в небето се чуваха войнствените им крясъци. Двамата се бояха, че хищните птици могат да ги забележат и отново да ги вдигнат. Най-сетне орлите отлетяха далеч, към върховете на планината.

— Какво ще правим сега? Как ще се измъкнем от тая вода? — изпъшка таралежът, който не беше виждал никога блато.

— Ще се качиш на гърба ми и ще излезем на твърда земя — отговори Повлекана.

— Но къде ще вървим? Кой ще ни покаже пътя да излезем от блатото? Както виждаш, тук не живее никой.

— Виж, там като че плува нещо — каза костенурката.

Наистина, към тях плуваше някакво животно. Тялото му едва се виждаше под водата. То приличаше на мишка и идваше право към буцата. Когато се приближи, показа острата си муцунка над повърхността. Беше по-голямо от обикновен плъх и ако се съдеше по израза на неговите хитри и остри очи, можеше да бъде опасен враг. Бързоходко почувства неволен страх към това странно водно животно.

— Я! — учуди се животното, като забеляза нашите приятели.

Острите бодли на таралежа го накараха да се отдръпне назад.

От своя страна непознатото зверче бе изненадано, че намира тук такива странни същества.

Като примига няколко пъти с малките си хитри очички, животното се приближи към Повлекана и весело се отърси от водата. Късата му козина беше гладка и чиста.

— Вие не сте ли някаква роднина на моята приятелка Желтунка? — рече то.

Костенурката го гледаше смаяно, сякаш не разбра думите му.

— И вие сте ми познат — добави страшното животно към таралежа.

— Ние сме попаднали съвсем случайно тук — каза Бързоходко. — Откъде ще ни познавате? Аз се казвам Бързоходко. Току-що се отървахме от ноктите на орела…

— От орела ли? — усмихна се животното. — Това не ми се вярва, но нека речем, че е така. Позволете да ви се представя — Остроноско, водният плъх.

— Ах, вие сте от рода на лалугерите и полските мишки! — весело извика Бързоходко. — Много хубавичко се познавам с тях.

— Пък вие сте таралежът, който живее в полето… Слушал съм лоши работи за вас — усмихна се плъхът. — Там аз имам много роднини: като започнете от лалугерите, обикновените мишки, суяците, че дори и катериците в гората, всички са мои роднини, кои по-далечни, кои по-близки. Всички са гризачи и всички имат остри като длета предни зъби… Мишките например са ми разказвали доста некрасиви неща за вас — добави Остроноско.

— Е, да — неохотно се съгласи Бързоходко.

— Чух, че похапвате от месцето им — каза водният плъх.

— Те… те са големи пакостници — опита се да се оправдае Бързоходко.

— Няма нужда да се извинявате — прекъсна го Остроноско. — Значи, вие не знаете, че тук живее вашата леля Желтунка? — обърна се той към костенурката.

— Леля ми? Доколкото зная, аз нямам никаква леля.

— Ба, срамота е да не познавате роднините си — забеляза плъхът.

— Фю, фю, фиш, фиш, фиш! — обадиха се някакви гласове откъм тръстиката, която се виждаше напред като жълта стена.

Бързоходко и Повлекана уплашено се спогледаха.

— Това са диви патици — успокои ги Остроноско. — Нещо си бъбрят от сутринта.

— Живеят ли патици тук? — осведоми се таралежът.

— Колкото искате и от най-различни видове. Има едри, прилични на питомните, които се наричат мартенски плувки, защото идат от юг обикновено към месец март, има и дребнички, колкото гълъби. Те пък се наричат бърнета. Обаче всички са много хитри и умеят да крият яйцата си. Ето днес съм търсил яйцата на една патица в насрещния бряг. Не ги намерих. Както виждате, не се представям за светец. Много обичам яйцата, особено пресните — каза водният плъх.

Внезапно се чу меко и звучно изсвирване. По застоялата вода се плъзна лека сянка.

Плъхът се гмурна уплашено във водата и тутакси изчезна. Над блатото се изви голяма сиво-кафява птица. Тя запищя жално, сякаш се оплакваше от нещо. Щом забеляза двамата другари, спусна се да ги разгледа. После отмина към брега и започна да се вие към тръстиката.

— Не ни чака нищо хубаво — тъжно се обади Бързоходко. — Нашите мъки не ще свършат скоро.

Двамата продължаваха да стоят неподвижно на малкото островче. Не знаеха какво да предприемат.

Слънцето се готвеше да залезе. Вечерта щеше да ги свари всред водите на блатото и кой знае какви нови опасности щеше да им донесе.

Те се вслушваха с безпокойство в различните гласове, които идваха от тръстиката. Над главите им прелетяха диви патици. После прехвръкнаха някакви особени птици с дълги крака и дълги човки.

— Да се опитаме да преплуваме до брега — предложи Повлекана, която не се боеше от водата.

Но Бързоходко не се решаваше. Той настоя да почакат още малко. Може би Остроноско щеше да се върне.

Изведнъж водата пред тях се раздвижи. Една змийска глава се подаде над повърхността, а след нея се измъкна широкото, нашарено с жълто тяло на една костенурка.

Учудената Повлекана гледаше това свое подобие със страх. Бързоходко отстъпи удивен.

В същото време край гостенката се появи главата на Остроноско.

— Вашата леля — каза той весело.

— Наистина, никога не съм те виждала — с провлечен и сладичък глас се обади лелята, — но съм слушала за теб и често съм желала да видя племенницата си.

Повлекана беше силно смутена.

— Майка ми не ми е говорила за вас — рече тя. — Види се, забравила е да ми каже, че имам леля.

— Ние, костенурките, живеем дълго време, а паметта ни е малко късичка — усмихна се лелята, като се приближи до Повлекана. Двете костенурки допряха муцуните си, като че се целуваха.

— Но кой е с тебе? — попита Желтунка и погледна таралежа. — Какво неприятно създание!

Бързоходко, който и без това не правеше особено впечатление, сега беше оцапан с тиня, та изглеждаше просто жалък.

Повлекана представи своя другар на леля си.

— Аз нямам определено жилище в блатото, понеже прекарвам по-голяма част от времето си във водата. Но все пак ще ми бъдете гости — заяви водната костенурка.

— По-добре ще направите, ако ни посочите откъде трябва да минем, за да се измъкнем оттук — рече Бързоходко, комуто лелята не хареса.

— Късно е вече за път — обади се Остроноско. — След няколко часа ще мръкне. Трябва да прекарате нощта при нас, а утре ние ще ви напътим.

— Разбира се — потвърди лелята. — И тъй, след мене. Да не губим време.

Бързоходко пак възседна Повлекана. Остроноско и лелята плуваха край тях и от време на време се надсмиваха на Бързоходко.

Водната костенурка ги поведе към една ивица земя, обрасла с трева, която се виждаше наблизо. Там им посочи сухо място, където можеха да пренощуват.

— За вечеря не мога да ви предложа нищо — рече тя. — Моята храна се намира във водата. Остроноско ще има грижата.

Плъхът, който живееше наблизо, отиде да им донесе храна от своя таен склад, приготвен за зимата.

Гостите се успокоиха и се приготвиха да нощуват.

Преди това Бързоходко се опита да хване някоя жаба.

Понеже нощта беше време за лов, Остроноско и Желтунка оставиха гостите и се гмурнаха във водата.

Стъмняваше се. Звездите започнаха да се отразяват в зеленикавите води на блатото. Виковете на жабите режеха въздуха, а от тръстиката се чуваха най-различни гласове. Някои от тях бяха пискливи и умоляващи, други приличаха на свинско квичене, трети бяха нежни и приятни. Бързоходко извади своите игли и остана нащрек, готов за борба.

Изведнъж от тръстиката се чу страшен рев, сякаш там ревеше някакво чудовище. Отговори му писклив вик, приличен на човешки смях…

Двамата другари се сгушиха един до друг и уплашено слушаха страшните гласове, които се носеха над блатото.