Повлекана и Бързоходко

Високо в планината

— По-нагоре ще срещнете дивите петли — казаха катериците. — Те са надменни. Няма да ви обърнат никакво внимание.

И наистина, когато навлязоха в най-гъстата и тъмна част на боровата гора, Повлекана и Бързоходко видяха едри, сиво-черни птици. Те стояха мълчаливо между клоните на високите борове и ели, където висяха черни мъхове и съчки. Птиците извиха глави и равнодушно гледаха нашите приятели, които шумяха под тях. Това бяха дивите петли. Някои от тях бяха кацнали на земята. Ходеха като кокошки между дърветата и кълвяха някакви зърна.

В края на гората нашите приятели срещнаха сърните.

Те бяха цяло семейство — баща, майка и две сърнета.

Бащата пристъпяше много гордо, с вирната глава и се вслушваше, мърдайки уши на всички страни. На главата си имаше красиви заострени рога, които стояха там като корона. Изглеждаше строг, напет, готов да избяга със семейството си при най-малката опасност.

Сърните бяха легнали под нависналите клони на един бор. Леглата им приличаха на малки трапчета, изровени от копитата им. Бързоходко и Повлекана ги бяха изплашили и накарали да станат.

Сръндакът беше сърдит, че такива незначителни животни нарушиха спокойствието на семейството му. Той подуши костенурката с черната си муцуна, сърдито изпръхтя и размаха заплашително рогата си. Таралежът едва не бе ритнат от сърнетата.

— Къде сте тръгнали бе, дребосъци? — попита Сръндака.

Бързоходко започна да разказва техните приключения, но само Сърната показа внимание към тях. Бащата стоеше настрана и ту ближеше коляното си, ту чешеше рогата си в стъблото на бора. Едно от сърнетата, на чието чело се виждаха две пъпки, му подражаваше. То беше мъжко и, види се, много се гордееше с бъдещите си рога.

— Чудно как сте останали живи — състрадателно рече Сърната. Нейните големи черни очи бяха много красиви и много добри. — Не ви ли срещна Дивата котка? Вчера тя нападна едно от децата ми. Добре, че баща му беше наблизо. Той я ритна така силно със задните си крака, че тя се търколи, страшно изсъска и грозно ни се закани.

— Ей тъй я ритна — обади се мъжкото сърне и преди майка му да разбере какво иска да направи, то ритна Повлекана с крачетата си.

— Нима си толкова невъзпитан! — извика Сърната и на очите й се показаха сълзи от срам. Тя не допущаше, че нейното дете е способно на такава грубост.

— Чакай! Ела тук да те накажа и да се извиниш! — извика тя на сърнето, но то вече припкаше из гората.

— Накажи го ти! — обърна се Сърната към баща му.

— Много е палав тоя малчуган — спокойно отговори Сръндака. С няколко скока той го застигна и го доведе при майка му, която го принуди да се извини на Повлекана.

Когато лошото впечатление беше поизгладено, Сърната се обърна към таралежа:

— Гледайте да се движите към най-ниската точка на планинския хребет. Оттам най-бързо и най-леко ще прехвърлите планината. Отвъд тя е по-стръмна и по-гола. Лесно ще се спуснете към вашето поле. Но се пазете от Дивата котка. Пък ако срещнете нашите роднини, елените, поздравете ги от нас.

— Как ще ги познаем? — попита Бързоходко.

— О, те са толкова внушителни и тъй представителни, че отдалеч ще ви направят впечатление — отговори Сърната. — От нас са много по-едри. Мъжките носят на главите си грамадни и силни рога, с които понякога се бият. А женските са като мене, без рога. Те се казват кошути.

— Напразно говориш за елените — забеляза Сръндака. — Те са много горди и не искат да ни знаят.

Бързоходко и Повлекана се разделиха със сърните и продължиха пътя си. Колкото по-високо се изкачваха по планинския склон, толкова по-висока и по-рядка ставаше гората. Всред вековните дървета двамата изглеждаха съвсем дребни и жалки. Те се чувстваха безпомощни. Все пак срещаха по някоя катерица или сойка, които ги замеряха с шишарки и дълго време крещяха подире им. На един бук Бързоходко видя голям див гълъб с бяла шийка и бели пера на крилата. Той гукаше със силен и дълбок глас. Таралежът позна Гривека. Неведнъж беше срещал тая птица из стърнищата по полето.

Друга птица привлече вниманието и на двамата. Тя приличаше на голям кълвач, беше черна като въглен, а на темето си имаше голямо кървавочервено петно. Тя пищеше пронизливо и силно пърхаше с крила. Малко по-късно Бързоходко и Повлекана се озоваха всред весела птича дружина от синигери с дълги опашки, дребни като орехи, и няколко дърволазки и кралчета. Един пъстър кълвач беше предводител. Птичата дружина го следваше неуморно. Той пробиваше загнилите стъбла на дърветата и с дългия си език вадеше оттам разни червейчета и личинки. Синигерите и другите дребни птички доизяждаха това, което той не беше успял да налапа.

— Голямата птица с червеното теме е моя роднина — гордо заяви Пъстрия кълвач, когато Бързоходко запита за птицата, чийто пронизлив писък чезнеше из планинските усои. — Ние не сме малък род. Освен мен и Черния кълвач има още едно дребосъче из гората. Казва се Сипка, защото гласчето му е сипкаво.

Птичата дружина весело отлетя към един дол, дето я поведе Пъстрия кълвач, и двамата другари отново останаха сами. Започваше да се стъмнява. Мъглите се сгъстиха. По върховете на планината се виждаха орли, които кръжаха над тях и ту изчезваха, ту се показваха между облаците. Гората оредя. Дърветата ставаха все по-ниски. Едри гранитни камъни се синееха по поляните между дребните ели и хвойни. Трудно се вървеше из бодливите храсталаци. Но затова пък нашите приятели намериха много боровинки. Те ядяха вкусните и сочни плодове с голяма наслада.

Щом се нахрани, Повлекана поиска да спи. Тя се завря в едни камъни и се скри в коритото си. Бързоходко легна до нея. Нощта бе студена и влажна. Планината шумеше с вековните си гори, чуваше се как бучат потоците и как вятърът тича по върховете на дърветата.

Преди да заспи, Бързоходко си припомни днешните приключения и пресметна, че ги чака още много път. Студената и тъмна снага на планината го изплаши. Той се сви на кълбо и заспа със свито сърце.

Елени

— Какво има? — попита таралежът.

— Чуй, чуй — тихо каза костенурката. — Голяма опасност ни заплашва.

— Нищо не чувам — рече Бързоходко.

— Почакай, то ще се обади.

Изведнъж от горния край на поляната се разнесе глух рев:

— Бе, бе-е-е-е! Бе, бе-е-е-е!

Ревът звучеше глухо, но дълбоко и мощно. Ехото го поде, повтори го и го потрети из съседните долове, докато ревът изчезна и сякаш се стопи в пазвите на планината. След това се чуха стъпките на животното, което ревеше. То биеше земята с крак. Двамата приятели не можеха да го видят, ала чуваха неговото сърдито и дълбоко дишане.

Но ето че се понесе друг такъв рев. Той идваше отдалеч като дълбок и силен стон. Животното, което стоеше на поляната, веднага му отговори. Двата рева следваха все по-често и все по-ясно се чуваше как животното фучи с ноздрите си и как рови земята с крак. Далечният рев приближаваше. Най-сетне той се разнесе съвсем наблизо.

Започваше да се разсъмва. В дрезгавината се показаха неясните очертания на ниската гора. Двата рева станаха още по-яростни. Изведнъж се чу силен трясък. Ревът замлъкна и се замени с тежко пъшкане и тропане.

Бързоходко и Повлекана надникнаха от храстите.

В леката сутрешна мъгла, която сякаш димеше в дрезгавината, те видяха две едри сиво-кафяви животни, които се биеха. И двете имаха на главите си грамадни разклонени рога. С тях се мушкаха тъй силно и тъй свирепо, че рогата трещяха, като че ей сега щяха да се натрошат и разлетят на късове. Животните ту се втурваха едно към друго, ту внезапно отскачаха настрани и като сплитаха рогата си, тъй че не можеше да се различи кой рог принадлежи на едното животно и кой на другото, започваха да се тласкат с всички сили. Те коленичваха с предните си крака, изплезили езици, и от усилия изравяха земята с копитата си.

Бързоходко и Повлекана се досетиха, че това са елените, за които им беше казала Сърната. Те се биеха на поляната, където стояха няколко кошути и уплашено наблюдаваха борбата.

Всеки от елените искаше да забие рогата си в хълбока на своя противник. Но когато замахваше да го мушне, противникът му ловко отбиваше удара. Тогава отново започваха да фучат с ноздри, да блъскат челата си и да се напъват, сякаш всеки от тях искаше да вдигне своя враг на рогата си.

Изведнъж единият от елените мъчително изрева.

Бързоходко и Повлекана видяха, че едното от животните коленичи под напора на своя противник и неговата глава опря в предните му нозе. След това последва нов рев. Единият от елените се изправи на задните си крака и падна промушен от рогата на другия.

Победителят изрева тържествуващо над поваления, който лежеше окървавен в краката му. Бързоходко и Повлекана го видяха да се отдалечава с кошутите.

Настъпи тишина.

Като се успокоиха и се убедиха, че на поляната няма никого освен поваления елен, двамата излязоха из храста и се приближиха към мястото на борбата.

Падналото животно беше още живо. То дишаше тежко. От устата му излизаше кървава пяна. Хълбоците му трепереха. Големите му очи гледаха тъжно.

Колкото и да искаха да помогнат на умиращия елен, Бързоходко и Повлекана бяха много малки и много слаби да облекчат страданията му. Те се бояха, че шумът от борбата можеше да привлече насам някой звяр, и решиха да продължат пътя си.

Минаха през високите голи поляни, покрити с жълтеникава трева, която беше вече попарена от първата слана, и скоро се озоваха всред едри гранитни камъни. Наоколо нямаше растителност освен бурени и дребни храсти. Въздухът стана хладен и рядък, а пътят — по-труден. Повлекана едва влачеше своето корито между камъните, под които се чуваше шумът на подземни води.

Изведнъж Бързоходко се спря и втренчено се загледа напред. По стръмния скалист склон на отсрещния връх се движеше нещо сиво. То приличаше на коза и идваше право към тях. Муцуната му беше белезникава, а на главата му се виждаха малки рога, извити като куки. Изглеждаше едро като сърна, но не бе нито тъй красиво, нито толкова стройно. Две скокливи ярета тичаха край него.

— Трябва да е някоя коза, избягала от стадото — каза Бързоходко на своята другарка.

Животното се приближи и те видяха неговите изпъкнали, бистри и зорки очи да се вглеждат внимателно наоколо.

То ги забеляза и пристъпи към тях. Наведе се и подуши Повлекана.

— Защо се отдели от стадото? Не се ли боиш от овчаря? — каза Бързоходко, който вярваше, че това животно е обикновена коза.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ти не си ли коза, избягала от стадото да поскита на свобода?

— Аз съм Дивата коза, а това са моите деца — отговори животното, като кимна с глава към двете ярета, които стояха разкрачени и уплашено гледаха таралежа.

— Нима ти живееш сред тия пущинаци? — учуди се Бързоходко. — Какво пасеш по голите скали?

— О, тук се срещат най-вкусните треви — каза Дивата коза. — Тук водата е бистра и леденостудена, въздухът — чист и всичко е широко, спокойно и тихо. Само облаците слизат понякога много ниско и закриват слънцето. Тук аз съм свободна като вятъра. Ходя по края на пропастите, в които дене и ноще лежи тънка синкава мъгла, изкачвам се по най-високите върхове и оттам гледам как слънцето изгрява и залязва. Моите очи виждат далече, а сърцето ми, което обича свободата, не знае що е страх от бездна. Никога не ми се завива свят, дори и когато вървя по ръба на най-стръмната и висока скала. Но кой си ти? Не съм виждала такова бодливо животно като тебе. Ти приличаш на корен с много жилки, който са изтръгнали от земята.

— Аз съм таралежът Бързоходко. Живея в полето, но сега съм принуден да пътувам по тия места, за да се прибера с моята другарка отново в полето, отдето ни отнесе орелът. — И той разказа на Дивата коза техните приключения.

Дивата коза слушаше внимателно. От време на време утвърдително поклащаше глава. Когато Бързоходко свърши своя разказ, тя каза:

— Орелът е най-големият ми враг. Той напада децата ми. Вдига ги пред моите очи. А твърде често връхлита и на мене. Особено когато ме види да ходя край някоя пропаст. Тогава се мъчи да ме събори в нея, като ме удря със силните си крила.

— Но ти сама ли си? Нямаш ли другари?

— Нима ти още не си ги видял? — учуди се Дивата коза.

— Не — призна таралежът.

— Погледни към ония скали. Но гледай внимателно.

Бързоходко спря погледа си към мястото, което му показа Дивата коза. Като се взря по-добре, той забеляза няколко кози, налягали на една площадка към върха на скалите. Не бяха повече от десетина. Една едра коза, чиито рога бяха по-големи, стоеше права.

— Това е нашият вожд, Козела — рече Дивата коза. — Той бди за сигурността на стадото. Пази ни от орлите, от ловците и от вълците. Те ни гонят най-вече зиме, когато големите студове и дебелите снегове ни принудят да слезем към полите на планината. В такова време вълците ходят на глутници и нападат всичко живо. Ех, как страшно вият те! Дълбокият сняг ни пречи да бягаме бързо. Снежната кора се пробива под копитата ни и ние затъваме. А вълците не затъват, защото нямат копита.

Изведнъж се разнесе остро изсвирване. Козите, които лежаха на площадката, станаха на крака.

Дивата коза трепна и като вдигна тревожно глава, вгледа се в каменистия склон, отдето бавно се свличаше някакво едро животно.

— Мечката идва насам — каза тя спокойно. — Нашият водач я забеляза и изсвири с уста, за да ни предупреди. Тя не ни напада. Види се, подушила е някакъв леш…

Бързоходко и Повлекана се изплашиха.

— Тя е добродушна и тромава — успокои ги Дивата коза. — Не се страхувайте дори ако мине оттук. Аз ще отида при стадото.

Тя се отдалечи бавно със своите ярета, които вървяха от двете й страни и уплашено се притискаха о нея. Бързоходко и Повлекана останаха на същото място. Бяха се изплашили и не смееха да шавнат, да не привлекат вниманието насам.

Мечката мина наблизо. Беше чула рева на елените и сега бързаше към мястото на борбата, където я чакаше богат обяд. Грамадната й глава беше посребрена от старост, тежкото й тяло се поклащаше върху силните й крака, които стъпваха безшумно по камъните. Тя забеляза двамата другари и като измърмори нещо, удари костенурката с лапата си. Повлекана отхвръкна из камъните.

Бързоходко стоеше ни жив, ни умрял и чакаше реда си. Мечката го помириса, побутна го леко с крак и се убоде от бодлите му. Тя изрева, наплю го и отмина, като продължаваше да мърмори.

Щом нейното гъсто руно се скри надолу към поляните, Бързоходко отиде да търси Повлекана. Той я намери зашеметена, паднала в една пукнатина, отдето се измъкна с големи усилия.

Дивите кози веднага дойдоха при тях.

— Няма защо да се бавите тук — предупреди ги Козела. — Скоро пак ще завали дъжд, ще падне мъгла и вие ще се заблудите и ще умрете от глад. Планината е опасна. Ние ще ви покажем пътя да слезете по-бързо в полите й. Вашето поле се вижда оттук. Вървете след нас…

Козела поведе стадото към поляните. Малките ярета припкаха след своите майки, старите кози оглеждаха внимателно всеки храст. Под техните копита рядко се случваше да бъде съборен някой камък. Те стъпваха ловко, тъй че не вдигаха почти никакъв шум. Бързоходко и Повлекана постоянно оставаха назад. Обаче дивите кози се спираха често да пасат хубавата висока трева, която растеше по площадките и терасите между скалите. А когато стигнаха до първата борова гора, чиито върхове бяха изполомени от зимните бури, те налягаха под тях да си починат.

Бързоходко и Повлекана продължиха пътя си сами. Гората вече не ги плашеше тъй много, както голите върхове на планината. Тук беше по-топло и по-безопасно, защото гората ги скриваше от погледите на техните врагове и ги запазваше от разни беди.

Колкото повече слизаха надолу, толкова по-често срещаха стари познати — катерици, зайци и разни птички. Боровете и елите постепенно изчезваха, горите отново станаха гъсти широколистни.

Бързоходко и Повлекана се спускаха леко и бързо по стръмния склон. Понякога между стъблата на дърветата виждаха равното и широко поле, където бяха живели толкова щастливо.

Техните сили се удвояваха и те започваха да тичат надолу по склона. Струваше им се, че ей сега ще слязат от планината. Ала отново се изпречваше някой дол, през който преминаваха с големи усилия, и отново планината започваше да лъже окото, че свършва.

Нощта ги завари в нейните поли, където те бяха принудени да пренощуват.

В родното поле

Бързоходко и Повлекана чуваха тихите разговори на птиците.

Гълъбите бяха скитали из стърнищата и се оплакваха, че житните зърна се срещат вече твърде рядко. Обраното поле било изтъпкано от добитъка. Листата на дивите круши започнали да пожълтяват, а няколко поточета, от които птиците обичали да пият вода — пресъхнали.

Гълъбите се канеха да напуснат тия места и да отлетят някъде надалеч, накъдето имало необрани слънчогледи и високи кукурузи.

Сутринта, много рано, когато Бързоходко и Повлекана още спяха, гълъбите се вдигнаха шумно и отлетяха към полето.

Двамата другари продължиха пътя си. Най-сетне достигнаха първите ниви в полите на планината. Жълтите стърнища ги зарадваха тъй силно, че те започнаха да подскачат от радост. Тяхното поле се виждаше напечено от слънцето — топло и просторно. Изправени като хора, стърчаха самотните диви круши, виждаха се високи брястове край пътищата, прави телеграфни стълбове край шосето и се червенееха покривите на къщите в селцата. Дори слогът, в който двамата бяха се били с Червената уста, личеше като жълтеникава ивица.

Зарадвани и окуражени, Повлекана и Бързоходко нямаха търпение да дочакат нощта, за да се приближат към малката долчинка, по чиито брегове сега се виждаха жълти стърнища. Те продължаваха да вървят из полето, като избягваха стадата и овчарите.

Преди слънцето да залезе, достигнаха пожълтелия слог. Тревата вече не бе нито тъй гъста, нито толкова висока. Добитъкът беше я утъпкал, но все пак тя можеше да ги скрива от погледите на хищните птици.

Те потърсиха яребиците, потърсиха и заека. Но слогът беше празен. Едва привечер срещнаха три яребици, излезли за храна из стърнищата, които им казаха, че заекът бил убит от ловци. Той продължавал да се крие в слога, докато кучетата го открили и показали на своите господари.

Яребиците, които също били преследвани от ловците, чули гърмежите и видели нещастния заек да се търкаля по стърнището.

Сега те не бяха надменни, както по-рано. Появата на Бързоходко и Повлекана ги учуди извънредно много.

— Но как се спасихте от ноктите на орела? — питаха те, обзети от силно любопитство.

Бързоходко и Повлекана им разказаха част от своите приключения.

Сутринта, когато двамата пак се прибраха в слога, яребиците дойдоха при тях и с голямо уважение ги помолиха да продължат разказа за чудните си патила. Дори свраките и сойките, научили за завръщането на двамата несретници, накацаха из слога да слушат разказите на таралежа и на костенурката.

Славата им на пътешественици бързо се разнесе из полето. Черните косове, керкенезите и кадънките идваха да ги слушат. Бързоходко и Повлекана им разправяха какви чудни птици и животни са срещали.

След две седмици от север духна студен вятър. Той донесе първия есенен дъжд. Полето стана кафяво, разорано от орачите. Листата на дърветата започнаха бързо да капят. Дребните пойни птички отлитаха на юг.

Бързоходко и Повлекана ставаха все по-неподвижни и сънливи. Студът ги караше да се крият в тревата.

Един ден усетиха, че скоро ще завали сняг. Тогава си изкопаха по една дупка в слога, заровиха се и сладко заспаха.

И когато снеговете паднаха и цялото поле побеля, никой не можеше да каже, че там някъде, под дебелите преспи, скрити в топлата пазва на земята, спяха нашите приятели — дълбоко и непробудно.

Те щяха да се събудят отново едва напролет, когато снеговете се стопяха и яркото топло слънце нагрееше изстиналата от мраз земя.