Повлекана и Бързоходко

При катериците

„Сигурно Повлекана си е хапнала хубавичко тая нощ“ — помисли си той и я потърси наоколо. Като не я видя наблизо, извика я по име. Но никой не му се обади. В гората беше още тъмно. Един заек подскачаше между дърветата, спираше се от време на време и се вслушваше. Бързоходко искаше да му се обади и да го попита дали не е виждал някъде костенурката, ала заекът се уплаши от нещо и избяга навътре в гората.

Бързоходко разбра, че Повлекана се е загубила.

„Къде да я търся сега?“ — помисли си той с болка и яд.

Тръгна из гората и скоро излезе на същата поляна, на която лисицата бе срещнала костенурката. Голата поляна го изплаши. Боеше се да не го нападне някой звяр. Той заобиколи поляната и отново влезе в гората. Тук дърветата бяха по-високи. Между тях имаше грамадни дъбове с могъщи корени, забити като гигантски пръсти в земята. Имаше и широкостволи букове с белезникави стъбла.

След няколко минути Бързоходко хвана една мишка, заспала в корените на един дъб. Той я изяде и продължи пътя си. По едно време му дойде на ум, че Повлекана не е отишла далеч. Тя беше тромава и мързелива. Може и да е заспала някъде, след като се е нахранила. Бързоходко реши да се върне в древната гора.

Изведнъж край него се чу лек шум. Някой тичаше насам. Между дърветата се появи червена катерица с голяма рунтава опашка. Тя носеше в устата си лешник. Като достигна мястото, където лежеше таралежът, катерицата клекна на задните си крака и започна да яде лешника. Тя го строши със зъбите си тъй бързо и изкусно, че обеленото зърно излезе цяло.

Макар че познаваше нравите на катериците, Бързоходко беше решил да си мълчи. Опасяваше се, че катерицата ще разнесе новината за неговото присъствие из цялата гора и с шумните си викове ще привлече някой враг. Но, за нещастие, щом катерицата изяде лешника, връхлетя право на него.

— Ай! — извика тя уплашено и завчас се покатери на близкото дърво, без да престане да надава пронизливите си викове.

Бързоходко я гледаше с недоумение.

— Нали знаеш, че не съм твой враг? Защо крещиш? — попита той.

— Защото си грозен. У, у, какъв си безобразен! — извика катерицата. — Аз ще кажа ей сега на моите другари да те прогонят оттук. Тая гора е наша. Ти ще изядеш лешниците ни, които сме приготвили за зимата.

— Аз не ям лешници — успокои я таралежът.

— А можеш ли да се катериш по дърветата?

— И това не мога — каза Бързоходко. — Колкото за гората — аз не живея тук. Попаднал съм, без да искам.

— Все пак не ти вярвам и трябва да обадя на нашите — рече катерицата и заподскача от клон на клон.

След няколко минути Бързоходко се видя заобиколен от десетина катерици. Те стояха по околните дървета и го обсипваха с въпроси.

Трябваше да им разкаже своите премеждия от начало до край: как ги е вдигнал орелът и как са се изгубили с Повлекана.

Катериците бяха много любопитни и много недоверчиви. Най-сетне те му повярваха и един стар катерик, който имаше големи снопчета от косми на ушите си, прилични на пискюлчета, слезе от дървото и заяви на Бързоходко, че неговото семейство иска да му помогне, като го прибере в корените на дъба, където живееше.

— Той е съвсем наблизо — каза катерикът. — Там аз живея с моите внуци, правнуци и синове. Казвам се чичо Рунтавелко, а тая черна катерица, която те видя първа, е моята дъщеря Гина-Катина. Пази се от нея, защото е голяма шегаджийка.

— Засега моята работа е да намеря другарката си — възрази таралежът.

— Ти ще останеш при нас и ще ни пазиш — каза чичо Рунтавелко. — Ще стоиш скрит в корените на дъба, на който се намират нашите общи жилища, и ще ни вардиш от крадливите съседи, които ни задигат храната. А щом видиш някой друг звяр, ще надаваш тревога и ние ще се пазим сами. В замяна на това ще те храним с вкусни орехови ядки, с яйца и плодове. В нашите складове има цели купища диви круши, ябълки, орехи и жълъди. Колкото за твоята другарка, остави тая работа на нас. Ние ще ти помогнем да я намериш.

Бързоходко се колеба дълго, преди да приеме предложението, но надеждата, че катериците ще му помогнат да намери Повлекана, го накара да се съгласи.

Катериците го поведоха към един стар дъб, по чието стъбло се виждаха много кръгли дупки. Това бяха входовете на катеричните жилища.

— Тук живеят осем семейства — каза чичо Рунтавелко. — Те се карат честичко, но ти не им обръщай внимание… Всички са с добри сърца.

Бързоходко се настани в корените на дъба, изкопа си там дупка и се замисли как да намери Повлекана.

Катериците не го оставяха на мира. Те идваха да го видят и да му донесат някоя ябълка, ту го замеряха на шега с клончета, които чупеха от дървото. Чичо Рунтавелко ги мъмреше, но младите катерици бяха големи немирници.

Когато се мръкна, старият катерик дойде при Бързоходко и го предупреди, че трябва да внимава и зорко да бди.

— Надавай тревога, щом видиш някой звяр да се приближава насам. Тая нощ може да дойде бялката, може и бухалът, нашият страшен враг, да мине наблизо. От него и ти се пази, защото той е убиец. Пък аз ще говоря с брат си, който живее от другата страна на гората. Той е голям приятел с Козодоя, нощната ластовица, която лети навсякъде и всичко знае. Тъй ще намерим твоята другарка.

Нощните разбойници

Преди полунощ в гората започнаха да се обаждат нощните птици. Най-напред измяука една кукумявка. Тя беше спала през деня в хралупата на една стара липа и сигурно бе сънувала някакъв весел сън, защото започна да се киска високо. После се обади чухалът със своя тъжен глас, пълен с вечна скръб.

— Чу-у-х, чу-у-х! — тихичко викаше той, невидим и загадъчен.

Една сова с големи очи и с обла глава мърмореше нещо, а улулицата, която живееше накрай гората, меланхолично викаше:

— Ху, ху! — сякаш се оплакваше от някаква болка.

Най-после се чу дълбокият и мрачен глас на бухала.

В това време върховете на гората се зачервиха от светлината на изгряващия месец и сенките на дърветата станаха черни и тежки.

Свит в корените на дъба, Бързоходко започна да изпитва страх и смут. Никога не беше слушал такива зловещи гласове в полето. От кукумявките и от совите той не се боеше. Знаеше, че те са малки птици и че не ще се осмелят да го нападнат. Той дори ги мразеше, защото му пречеха в лова на мишки, понеже сами се хранеха с тях. Но техните гласове все пак караха сърцето му да трепва, а светлината на очите им го поразяваше неприятно. Ала от бухала Бързоходко се боеше не на шега.

Ето защо, когато видя неговата широка и безшумна сянка да минава над гората, той се изплаши и от страх не успя да предупреди катериците. Бухалът обаче отмина нанякъде.

След малко Бързоходко забеляза в сянката на близкото дърво две синкавозелени пламъчета. Досети се, че това са очите на бялката. Беше я виждал нощем да скита из полето, край селата. Знаеше, че бялката е опасен враг, с остри зъби и с гъвкаво тяло и че бедните катерици са изложени на голяма опасност. Но ако се съдеше от посоката, в която се движеха тия синкави пламъчета, бялката нямаше намерение да дойде насам. Тя се промъкваше през храстите и, види се, дебнеше някакъв друг лов.

По едно време Бързоходко я видя как подскочи на близкото дърво и светкавично бързо се покатери на него. Колкото и да внимаваше, не можа да разбере къде се загуби тя. Дойде му на ум да нададе тревога, но като размисли, че дървото е твърде далеч и че бялката може би ще отмине, реши да почака. Ако нададеше тревога, щеше да привлече вниманието на зверчето към дъба, по който си играеха няколко млади катерици.

Той се опита да гледа към върха на дървото, но нали бе късоврат, никак не успяваше да си вдигне главата.

Тогава започва да се вслушва дано чуе тихите й скокове, но от дървото не идваше ни най-малък шум. Бързоходко си каза, че бялката е отминала, и се зарадва.

Ала тя стоеше на дървото и оттам, скрита в гъстите му клони, наблюдаваше дъба. После, без да слиза на земята, от клон на клон, незабелязано се прехвърли на дъба.

Чу се жалният писък на една катерица. От дървото се вдигна страшна врява. Няколко катерици уплашено скочиха на земята и бързо изчезнаха в тъмната гора. Бързоходко загрухтя с всички сили, дано изплаши зверчето. Той не виждаше какво става на дъба и когато чу вика на чичо Рунтавелко, който се бореше с бялката, разбра своята грешка. Не беше послушал стария катерик и ето, сега бе станал виновник за това нещастие!

Той се приготви да избяга от разкаяние и от срам, където очите му видят, но в това време пред него се появи грамадната и страшна сянка на бухала. Две огнени очи блеснаха наблизо. Птицата изчезна към върха на дъба, от него се чу друг писък. Някакво тяло тупна близо до дънера на дървото.

Бързоходко скочи върху него и видя пред себе си светещите като фосфор очи на бялката. Той отскочи настръхнал и изненадан. Като черна, неуловима сянка бялката избяга в гората.

За миг настъпи тишина, после отведнъж се чу викът на катерица и лекият шум на крила, който отмина навътре из гората.

Бързоходко разбра, че бухалът бе задигнал своята жертва. Обзет от разкаяние, той напусна корените на дъба и хукна напосоки в тъмнината, отчаян от себе си и страшно засрамен от своето малодушие и глупост.

— Докога ще бъде толкова наивен и доверчив? — питаше се той. — И докога всички ще ми се смеят? Как ще погледна сега добрите катерици, как ще срещна чичо Рунтавелко?… По-добре ще бъде да се удавя…

Пред него се изпречи хралупата на един стар дъб. Той се втурна вътре. Чу се хриплив вик. Някой го блъсна по муцуната.

Това бе чичо Рунтавелко. Наранен смъртно от бялката, старият катерик беше избягал тук.

Изтегляне 0.93 Mb.

Сподели с приятели: