Предварителен доклад на
Изтегляне 191 Kb.
|
| Обявяването на недвижим имот за общинска или държавна собственост /актуване/, също може да създаде проблеми, свързани с правата по Протокол № 1. При липсата на координация и единен кадастър и без изискване за предварителна проверка на фактите и съществуващите права, обстоятелството,че този акт сам по себе си не създава права, не е достатъчна гаранции, че едностранната констатация на властите не може да засегне права на частни лица. Нерядко тя представлява “фактическо отчуждаване”, или поне временно произволно ограничение на упражняването на правото на собственост. Оплакванията в жалбата на Борис Моралян срещу България са свързани именно с такива обстоятелства.
След съдебно решение за реституция, Г-н Моралян възстановява правата си на собственик на незастроен недвижим имот и започва дейност за използването му. Свързва се с инвеститори и създава проект за бъдещата сграда на голям административен център. За тези цели, както и във връзка с реституцията той получава редица документи от общинската администрация. По-късно обаче, общината отказва да му издаде необходимите документи за започване на строителна дейност с мотив, че имотът е общинска собственост и е включен в капитала на общинска фирма “Софийски имоти” - ЕАД. Моралян установява, че в началото на 1997 г. Кметът на Община Слатина е издал акт за общинска собственост на имота му – въпреки, че след реституирането му общинските власти са били уведомени за промяната. Издаването на този акт не отнема собствеността, но отмяната му е бавна и трудна, докато в това време съществуващият акт е пречка за Моралян - не съществува възможност за получаване на строителни книжа и започване на строителство. Жалбоподателят започва постъпки пред Областния управител на град София за отмяна на този акт, които траят почти една година до издаването на заповед. Веднага след това Жалбоподателят подава нови молби за издаване на скица на имота и скица /виза/ за проектиране, като и молба за уреждане на сметки по регулация, които общинските власти отново не изпълняват – този път без какъвто и да е мотив или основание. Междувременно, след толкова години очакване, инвеститорът, приел да финансира строителството се оттегля. Друг нерядко срещан проблем на диспропорционално и излишно ограничение изземването на вещи в рамките на наказателния процес от лице, заподозряно в извършване на престъпление, и да продължават задържането им за неопределен период от време. При това, възможно е и всъщност често се случва изземване на вещи, които са собственост на трети лица, обикновено жертви на престъплението. Често се изземва имущество необходимо за ежедневна употреба, или на висока стойност – като леки автомобили, персонални компютри и др., които престояват в хранилищата на полицията през периода на наказателния процес, който може да продължи повече от десет години. През този период вещите не се връщат на собствениците без оглед на това как се отразява този процес на правото на собственост. Често при връщането на иззетите вещи те са негодни за употреба, морално остаряли или дори се оказва, че липсват. Задържаните автомобили се държат с години на открит паркинг и след връщането им обикновено са разграбени и негодни за употреба. Задържаните парични суми се внасят по сметка на съответната служба и като се връщат, се предоставят без събраната по тях лихва. В жалбата на Ганчо Делев срещу България се правят такива оплаквания. През 1993 във връзка с наказателни обвинения полицията извършила две претърсвания и изземвания - без ясни указания в прокурорското постановление за това кои вещи следва да бъдат намерени и иззети. Така били иззети множество движими вещи, чиято връзка с твърдяното престъпление не е ясна. Някои от вещите били на висока стойност и няма информация къде и как се съхраняват и дали все още се пазят. До настоящия момент нито една от тях не е върната на жалбоподателя Проблемите по тези жалби повдигат принципно въпроса за върховенството на закона, което предполага упражняването на властовите позиции в защита на обществения интерес и на съществуващите законни права на индивидите, а не като възможност за тяхното диспропорционално или произволно ограничаване. Илюстрация за подобно упражняване на властнически функции е възможността за безконтролно разпореждане с общински имоти в частен интерес. До скоро общинските власти бяха в състояние да променят предназначението на земи определени за зелени площи, включително и площи, които вече са озеленени и да ги отреждат за други нужди. Това позволяваше предоставянето или продажбата на общински терени на частни лица и фирми за строителство, включително и за строителство на бензиностанции и други замърсяващи средата обекти. Част от така ликвидираните зелени площи не бяха реституирани на старите им собственици именно поради осъщественото озеленяване, или друго мероприятие в обществен интерес. Законът не предоставя на гражданите ефективни вътрешноправни средства за защита срещу подобни действия или бездействие. През юли 2004 г. бяха приети изменения на Закона за устройство на територията (ЗУТ) в отговор на засилващото се обществено недоволство. Макар и крайно необходими, тези изменения бяха приети твърде набързо и не са съобразени с други съществуващи разпоредби в защита на правата на частните собственици. Така, с изменението на чл. 9 от ЗУТ беше въведена забрана за промяна на предназначението на имоти, предвидени в устройствените планове за озеленени площи - дори и ако те не са били реализирани. Това дерогира предвиденото по-рано право на собствениците да искат промяна на плана, в случай че общината не е започнала отчуждителна процедура в рамките на предвидените в закона срокове – 5 или 10 години. С въведените изменения собствениците на такива парцели не са в състояние да ползуват имота си, тъй като не могат да го застрояват, а държавата от своя страна може да бездействува неограничено време вместо да предприеме стъпки за отчуждаване на имотите за осъществяване на предвиденото озеленяване.
Доколкото реализирането на посочените озеленени площи от страна на общината предполага отчуждаване на имота, а в случая не е предвиден срок за това, считаме, че създадената ситуация е в нарушение на ал. 1 на чл. 1 от Протокол № 1, тъй като нарушава справедливия баланс между защитата на правото на собственост и изискванията на общия интерес: собствениците на такива имоти понасят индивидуална и прекомерна тежест, която съгласно практиката на Съда (делата Спорунг и Льонрот и Антриш) би могла да се третира като легитимна, само ако те разполагат с ефективна възможност да поискат предприемане на позитивни действия от страна на държавата (отчуждаване на имота, отмяна на ограниченията) или да претендират обезщетение. Такива възможности ЗУТ към момента не предвижда. На 22 януари 2004 г. е обявена за допустима и жалба № 44626/98 – Кюркчиян и Кюркчиян срещу България. Вследствие на слаб контрол и мудност на общинските и съдебни власти е било допуснато изграждането на незаконна съседна сграда, която предотвратява достъпа на слънчева светлина в имот на жалбоподателите. След продължителни съдебни процедури почти шест години по-късно – на 18 март 1998 г. Върховният административен съд обявил даденото разрешение за нищожно като акт, постановен от некомпетентен орган. Към тази дата обаче строежът бил почти готов. Опитите на жалбоподателите да наложат спирането на строителството завършили с разпореждането на съдебен изпълнител – мярка, която не довела до ефективна промяна на положението. Кюркчиян предявили иск по реда на ЗОДВПГ, който бил уважен изцяло и Пловдивският апелативен съд осъдил общината да им заплати сумата 5 000 лева ведно с лихвите от март 1992 г. като обезщетение за причинените им вреди. Жалбоподателите се оплакват, че процедурите по оспорването на законността на разрешението и по опитите за спиране на строежа са продължили твърде дълго, а това е позволило завършването на строителството и съответно – нарушението на правото им на мирно ползване на собствеността им поради липса на слънчева светлина. Според становището на правителството, всички евентуално причинени вреди са били компенсирани с присъденото обезщетение по ЗОДВПГ, но жалбоподателите го намират за недостатъчно. Тази жалба фокусира съществен проблем на българската практика – неефективността на мерките и гаранциите срещу незаконно строителство. Същевременно за първи път срещу България се прави оплакване по един специфичен елемент от правото по чл. 1 от Протокол № 1 – начина на мирно ползване на притежанията. Не на последно място следва да се отбележи и липсата на ефективно средство за защита на вземанията на гражданите от държавата, както и различния режим при който държавата събира своите вземания от гражданите. След постановяване на съдебно решение, с което държавна институция е осъдена да заплати на гражданина определена сума, той е принуден от закона да чака предвиждането на бюджетни средства за изплащането на присъдени му вземания. Така в жалбите на Манчева срещу България, № 39609/98 и Ангелов срещу България, № 44076/98, жалбоподателите правят оплакване, че въпреки издадения им изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение, компетентните държавни органи забавили плащанията. Това довело до обезценяване на вземането им и по този начин накърнило правата, гарантирани от чл. 1 от Протокол № 1. Прави се оплакване, че съгласно закона, принудително изпълнение и съдебен контрол върху изпълнението на съдебно решение срещу държавни учреждения не се допуска. До декември 1997 г. алинея 1 на чл. 399 от Гражданския процесуален кодекс изрично забранявала принудително изпълнение срещу държавни учреждения. Макар че тази разпоредба е била отменена през декември 1997 г., правният режим останал непроменен, тъй като алинея 2 на член 399 не била изменена. Съгласно чл. 399, ал. 2 на ГПК след промяната от 1997 г. “паричните вземания срещу държавни учреждения и общини, както лечебни заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети, се изплащат от предвидения за това кредит от бюджета им. (…) Ако няма кредит, висшестоящото учреждение трябва да направи потребното, за да предвиди такъв най-късно в следващия бюджет”. В решението по делото Манчева срещу България от 30.09.2004 г., Европейският съд за правата на човека отбелязва, че подлежащото на изпълнение вземане на жалбоподателката съгласно влязлото в сила съдебно решение от 31 март 1995 г. представлява “притежание” по смисъла на член 1 от Първия протокол към Конвенцията. Невъзможността на жалбоподателката да предизвика изпълнение на това съдебно решение до 17 март 2000 г. представлява посегателство над правото й на мирно ползване на собствеността, предвидено в първото изречение от първата точка на член 1 от Протокол № 1. По Ангелов се отбелязва, че невъзможността на жалбоподателя да получи изпълнение … съставлява намеса при упражняване правото на жалбоподателя на зачитане на собствеността. Националните власти са [го] лишили за повече от две години от обезщетение, което той основателно е разчитал да получи. Изтъкнатите от правителството съображения, като липсата на средства в бюджета на съответните институции или реструктурирането на съдилищата, не биха могли да оправдаят едно такова забавяне. Освен това, допуснатото закъснение в изпълнението на решението, съчетано с отсъствието на точен отговор на многобройните постъпки на жалбоподателя, е довело до поставяне на заинтересувания в положение на несигурност. По-нататък “Съдът отбелязва, че макар и чл. 1 от Протокол № 1 да не задължава държавите да предприемат мерки, за да компенсират резултатите от инфлацията и да поддържат стойността на спестяванията, вземанията и на други активи (така в О.Н. срещу България, жалба № 35221/97, решение по допустимостта от 6 април 2000 г.), това не променя факта, че в случая обезценяването на вземането на жалбоподателя е било утежнено поради закъснение в изпълнението, за което са отговорни властите.” Според закона държавата събира по привилегирован ред своите вземания от граждани и те дължат високи наказателни лихви върху просрочените задължения за данъци, електроенергия, отопление и пр. Същевременно, дори и за едномесечна забава, държавата и нейните фирми могат да наложат незабавни ограничения на неизправните си длъжници - като спиране на тока и т.н. Същевременно, държавата не само може да забави изпълнението на задълженията си към гражданите – както в двата описани по-горе случаи, но и не дължи лихви върху някои видове свои просрочени задължения. Така например лихвите върху депозираните парични гаранции като мярка за неотклонение се олихвяват в сметките на държавната институция, но при отпадането на нуждата от нея, се връща единствено главницата. При връщане на надвзети данъци или плащания за режийни разноски на ощетения гражданин също не се дължат лихви и пр. Настоящият доклад е изготвен от Български адвокати за правата на човека Той няма претенциите да е изчерпателен и подлежи на обсъждане в рамките на Проект “Гражданското общество в подкрепа на стабилната българска политика за гаранция на човешките права”. Докладът е подготвен и предоставен от Фондация “Български адвокати за правата на човека”. Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “БАПЧ” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г. Отразява състоянието на законодателството и практиката към м. декември 2004 г. 1 Съгласно Решение 7 по к.д. 9/ 1995 г. на Конституционния съд: “Възстановяването на правата на собствениците върху притежаваната от тях земя преди образуването на посочените в чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ организации е станало с влизането в сила на нормата в редакцията й от 1992 г. Тази норма е възстановила както правата им върху земите, правото на собственост върху които не е губено (чл. 10, ал. 1 от Примерен устав на трудово-кооперативно земеделско стопанство - ДВ, бр. 83 от 1968 г.), така и правото им на собственост върху земите, които са били отчуждени по силата на действащи нормативни и административни актове.... От този момент собствениците са придобили възможността да подадат заявление за възстановяване на правата им по реда на чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или да предявят установителен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Във всички случаи актовете на съответните органи имат декларативно, установително действие...Това важи както за земите, които могат да бъдат индивидуализирани по размер и граници въз основа на съществуващи документи и други доказателства в старите им реални граници, така и за земите в нови реални граници, които заместват първата категория.” Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 191 Kb. Сподели с приятели:
|