Жан херш философското удивление

© Jeanne Hersch. L’étonnement philosophique. Une histoire de la philosophie

(1981, 1993)

Gallimard. Collection FOLIO/ESSAIS

ПРЕДГОВОР

(ок. 600 г. пр. н. е.)

Следователно, става дума за мощни умове, които по отношение на знанието от онова време са били универсални. Тяхното учудване е предизвикано преди всичко от зрелището на промяната. Ние живеем в свят на непрекъсната промяна. Ето едно дърво за огрев, след малко виждаме пламък и малко по-късно няма пламък – нищо освен купчинка пепел. Полъх на вятъра разпръсква пепелта. Тя изчезва. Както всичко, което съзерцаваме, всичко, с което си служим, всички живи същества, хората, ние самите: всичко непрекъснато се променя, всичко минава.

Първият въпрос се поставя приблизително така: “Има ли нещо, което трае през цялата тази промяна?” Първият философски отговор, даден на този въпрос, е бил следният: субстанцията трае във всичко променящо се и непрестанно отминаващо. Трябва наистина да има нещо, удържащо се в битието; иначе от много отдавна нямаше да съществува нищо.

Следователно, има промяна, всичко непрестанно преминава, но има и нещо, което в мимолетното устоява. Промяната се носи от съществуващо битие, което се променя, но въпреки това остава битие. Така че първият въпрос, поставен от Милетската школа, е бил: “Каква е субстанцията, която трае през промяната?”

Дали читателят може да си представи колко завладяващо радикален е подобен въпрос, когато се поставя за пръв път? Ние съвършено спокойно можем да живеем насред променящите се неща, докато за собствения ни практически живот те притежават относителна и достатъчна за нас устойчивост: ако оставим хляб на масата, ще го открием малко по-късно и това ни стига.

А ето че тези хора идват и поставят своите въпроси. Те не виждат хляба, оставен на масата, докато от него има нужда. Онова, което виждат, е промяната, мимолетността на всичко – и в същото време установяват: битието е винаги тук. И се питат: каква е тогава тази основа, която носи всичко отминаващо?

Философите от Милет дават различни отговори на този въпрос. Талес, например, учи: субстанцията, която е в основата на всичко и се преобразува във всички неща, е водата.

Друг казва: това е въздухът. Трети: това е огънят. Четвърти: безкрайното (apeiron).

Но никой не е казал, че такава основа е земята. Защо земята никога не е била схващана като субстанцията, носеща всичко останало? Може би този елемент е изглеждал твърде тежък, твърде масивен, неспособен да се преобразува във всички неща. Когато милетските философи казват: това е водата, въздухът, огънят или дори безкрайното, не е сигурно, че означават “елементи” в материалния смисъл на думата. Не трябва в мисълта на древните да се въвежда проблематика, която тогава все още им е била чужда. Например, различаването на “материално” и “нематериално” за тях не е било радикално. Те просто са разглеждали най-течливите, най-тънките елементи – което изключва земята – и това им е позволявало да минат лесно от “въздуха” към “безкрайното”. Безкрайното несъмнено е било все още материално, но още по-фино, още по-тънко.

Някои самомнителни съвременници ще кажат: водата е просто H2O. Това няма смисъл.

Но смисълът е другаде. Важен е много повече поставеният проблем и не толкова неговото решение. А в самите предложени решения е важна посоката, която подсказват, към нещо течно, флуидно, което може да се трансформира във всички неща, без да се унищожава.

Следователно не земята като символ на материята се приема за изначална, постоянстваща субстанция. Тя, разбира се, е обратното на изтичането, но не е адекватен символ за перманентността на битието.

ЙОНИЙСКА И ЕЛЕАТСКА ШКОЛА: ХЕРАКЛИТ (ок. 550-480 г. пр.н.е.) И ПАРМЕНИД (ок. 500 г. пр.н.е.)

В древните времена хората са си поставяли и други въпроси, като например за времето, което минава. Проблемът тогава все още не се поставя директно, а във връзка с циклите на вселената – една идея с източен прозход, която антични философи свързват с идеята за вечното завръщане. Те предполагат един широк универсален цикъл, който обгръща всички промени, и тъй като приемат идеята за постоянна субстанция, вътре в която нищо не се губи, се възхищават на едно вечно започване отначало, на “вечно завръщане”.

Ще разгледаме две съвременни една на друга и противопоставящи се школи, Йонийската, чийто голям представител е философът Хераклит, и Елеатската, с големия философ Парменид.

Може да се каже, че Хераклит и Парменид са останали в продължение на цялата история на философията като два символа, благодарение на които винаги са били изразявани същностни проблеми. През всичките си промени западната мисъл се е позовавала на тях, сякаш са предоставили една неотменима мисловна схема.

И днес още някои мислители могат да бъдат наречени “йонийски”, а други “елеати”. Спиноза например през XVII век е явно “елеатски” философ; в замяна, през XIX век Хегел принадлежи на йонийската, Хераклитовата линия.

Двете школи са поставили проблема за промяната и траенето, за мимолетното и постоянното. И по същия начин проблема за единното и множественото.

Какъв е проблемът за единното и множественото? Действително, той е тясно свързан с проблема за постоянното и мимолетното, защото мимолетното принадлежи на света на множественото, на света в множествено число. Ако, обратно, някой иска да мисли постоянното, то той тутакси визира нещо едно. Това е константа в цялата наша западна традиция (включително еврейската традиция): ако се иска назоваването на това, което е, което нито се променя, нито е краткотрайно, то се говори за Вечното или за Едното. Едното и Вечното е това, което не се променя.

Следователно, проблемът за отношението между едното и множественото и проблемът за отношението между краткотрайното и непроменимото са твърде близки. Те са поставени както от Йонийската, така и от Елеатската школа.

Една бележка: когато си служим с разума, например по отношение на математическите уравнения, всяко уравнение се характеризира с факта, че двете страни са еквивалентни. Това означава знакът =. Логиката също изисква във всяко съждение съответствието на два термина, свързани със съюз. Нашето разбиране функционира, подчинявайки се на схема на идентичното, наречена принцип на идентичността, чието следствие е принципът за не-противоречие. В спор между противници, за да победи, всеки се старае да посочи, че другият си противоречи. Онзи, който си противоречи, нарушава принципа на идентичността, принципа за не-противоречие.

В опита обаче ние винаги имаме работа с промяната. Промяната нарушава непрекъснато принципа на идентичността. Това е много притеснително. В известен смисъл може да се каже, че хората се делят на две групи: такива, които искат винаги да имат право срещу това, което се случва в опита, и такива, които, обратно, са винаги готови да се подчинят на случващото се в опита, заявявайки, че разумът греши.

Без това дълбоко фундаментално противопоставяне между изискването за идентичност на нашия разум, от една страна, и очевидността на всекидневния ни опит, където имаме работа само с промяната, философията най-вероятно не би съществувала.

Това противопоставяне е кристализирало в двете школи, за които става дума, и във фигурите на Хераклит и Парменид.

(Ще видим по-късно през XVIII век, че Лайбниц поставя като условие за съществуване съвъзможността – разглежда като съвъзможно това, което не е противоречиво.)

Самият Хераклит полага противоположностите като всеобщо условие. Казва го образно, по начина на мита: “Сблъсъкът е бащата на всички неща”. Тук не става изобщо дума да се оправдава сблъсъкът. Смисълът е следният: напрежението между противоположностите поражда реалността.

(Векове по-късно ще открием неговата следа в модерната епоха при философите, основаващи се на борбата на противоположностите: в диалектиката на Хегел или Маркс.)

При Хераклит обаче става дума за съвсем метафизична мисъл, в смисъла на “отвъд природата”. Става дума да се открие източникът: природата, физичната реалност дължи съществуването си на сблъсък, който е отвъд нея, отвъд нейните противоположности. Тъкмо този сблъсък поражда действителността. Следователно действителността е битка, ставане.

Това е постоянно движение, самата промяна, носеща нещата, подложени на промяна. Хераклит силно подчертава опита на промяната: “Всичко тече...”; “Не можеш да влезеш два пъти в същата вода”. Когато се обърнем, някогашната вода е вече далеч; това е друг поток, друга вода.

Въпреки всичко при Хераклит има принцип на ред и равновесие отвъд непрестанната битка и протичане. Битката, движението не са напълно изоставени на самите себе си (както ще бъдат изоставяни понякога много по-късно). Един от елементите тук доминира и това е огънят. Още веднъж не чисто материалният огън като явление на горенето, а огън, който е едновременно за себе си логос (logos). “Логос” е гръцка дума, означаваща “разум”, “логика”, “слово”, “закон”. Чрез логоса владее известно равновесие. Логосът бди в битката на противоположностите нито една да не вземе окончателно връх – защото в този случай ще секне съществуването. Така че битката се оказва управлявана от закон на равновесието, вследствие на който всички неща периодично се завръщат в изначалния огън, тоест в логоса; тук откриваме идеята за “Голямата година”.

Та нека запомним следното: Хераклит поставя акцента върху множественото, върху противоположностите, върху промяната, върху битката, върху протичането. Единствената субстанция според него е самата промяна. Но има един регулиращ принцип и това е логосът.

Не мога да кажа “не-битието е”; вследствие на това не трябва дори да произнасям думата “не-битие”: това би означавало да му придам съществуване в езика, което е вече противоречиво и злоупотреба с езика. Ако възпроизведем реално в ума си следната мисъл: “Не-битието не трябва да бъде назовавано”, тя придобива ефикасност, която е точната противоположност на това, което сме открили при Хераклит. Не можем просто да отхвърлим тази мисъл, защото нейната сила идва оттам, че е философски вярна.

(Мисълта е останала актуална през цялата история на философията. През XX век в Творческата еволюция на Бергсон откриваме дълга дискусия върху възможността или невъзможността да се мисли не-битието.)

Не трябва ли тук да се види една чиста логическа абстракция? Съвсем не, в смисъла, в който терминът “абстракция” често се използва днес. Тези мислители са се опитвали да отразяват логично самото битие. Според Парменид, както отбелязахме по-горе, невъзможността на не-битието е изискване, вписано в самото битие. Ето защо става дума за онтологично изискване.

Гръцкият термин “онтология” означава “познаване на битието”. Когато говорим за онтология, става дума за частта на метафизиката, която разглежда не битието на човека или на живите същества, или на планетните системи, или на логическата свързаност, а битието като битие.

За Парменид битието не е абстрактно понятие, не е малката дума “е”, която свързва в логическо изказване субект с предикат. Битието е много богато, много тайнствено, онтологично наситено име, както би могло да се каже. Но Парменид е живял, също както Хераклит, в реалностите на света и добре е виждал, че те непрестанно се променят. Той разграничава различни нива на смисъла. Различава науката като истинно познание на битието в неговата непроменима идентичност, от една страна, и, от друга страна, знанието, което получаваме от външния свят, където живеем. Последното знание нарича doxa, сиреч “мнение”. Да си спомним думите “ортодоксия”, “хетеродоксия” и т.н. Според древните гръцки философи мнението не постига в действителност истината, истинното знание, и при все това то не е просто заблуждение. То е начин за доближаване до истината, който, най-общо, е достатъчен на хората, за да живеят на нивото на всекидневната практика, за да общуват помежду си или да организират държавата. Ако във всеки случай се изисква строго знание, мислели гърците, никога няма да има измъкване от всекидневния поток. Но е вярно, че така схванатата привидност не е истината. Оттук и въвеждането на едно средно ниво между заблудата и истината, каквото е мнението.

Парменид прикрепва към мнението цялото познание, отнасящо се до света на промяната, който срещаме в опита. Абсолютната строгост идва само когато става дума за познаване на самото битие. Там можем да кажем единствено “Битието е”. Фундаментална грешка е, както прави Хераклит, да се въвежда не-битието и да се минава от битие към не-битие и от не-битие към битие като противоположности, изграждащи промяната – единствената истинска реалност. Според Парменид на равнището на знанието това е, собствено казано, немислимо, някаква не-мисъл. Но ако не-битието е немислимо за човешката логика, то остава неизбежно на равнището на мнението, опита, емпиричния живот.

За Парменид логическата истина далеч надминава емпиричното познание, рационалността превъзхожда опита. Но как може да се схване битието в неговата пълнота? Според Парменид то е несъздадено, непроменимо. Как може да има промяна в битието, ако то е едно и съвършено пълно? Промяната предполага, че има пространство, игра, празно, редуване. Ала в битието няма нищо друго освен битие. В един пълен куфар нищо не помръдва. Ако битието е пълно, нищо в него не се променя. То е абсолютно спокойно, вечно, без начало и край, съвършенство като цялостност. На тази цялостност гърците давали формата на сфера.

Тук трябва да направим едно разграничение. Когато ние днес противопоставяме два по два термините “крайно” и “безкрайно”, “ограничено” и “неограничено”, “безкрайно” и “неограничено” означават нещо висше. Например казваме: човекът е краен, Бог е безкраен. Не е такъв случаят с гърците. За тях висшето е това, което има форма. Нещо неограничено и следователно нямащо форма остава за гърците недовършено, нещо, което не се е сдобило напълно с битие. Това може да ни изглежда странно. При Хегел обаче откриваме различаването на две понятия: “добро безкрайно” и “лошо безкрайно”. “Доброто безкрайно” при него взима формата на сфера или кръг, “лошото” е представено чрез права линия без начало и край.

Ако Парменид говори за сфера, става дума за образ, а не за земната сфера или за небесния свод.

Сферата е съвършеното битие, което самодостатъчно. По-късно философите ще кажат: “причина на самото себе си”, “от себе си”, “в себе си” и т.н. Смисълът е: битието е това, което е, достатъчно в себе си. Такова е фундаменталното схващане на Парменид за битието като съвършено цяло.

Битието според Парменид е дълбоко божествено, без никаква персонификация. Идеята за личен бог, както и идеята за бог творец му е чужда.

Подобно на жизнена вена това схващане се протяга през цялата история на западната мисъл: в схващането за трансцендентен бог, който надминава всяка представност, всякакъв антропоморфизъм, бог, чиято същност е трансцендентност. Той не се простира до безкрай, а е онази съвършена пълнота, за която не можем да си създадем никаква представа.

Следвайки Хераклит, ще кажем, че можем да мислим съвършенството само с помощта на несъвършенството. Докато Парменид мисли съвършенството в себе си. Битието е едно. Парменид е мислител монист (monos означава “един”, “сам” на гръцки). За зъвършек един цитат: “Необходимо е да се каже и да се мисли, че единствено битието е; нищото не е. Вникни добре в това”.

ЗЕНОН (ок. 490-430 пр.н.е.) И АТОМИСТИТЕ

Зенон от Елея бил знаменит ученик на Парменид. Изобретил софизми и парадокси. На гръцки sophos означава “мъдър”; софизмите са разсъждения, които имат вид на верни и при все това са явно погрешни. В тях е имало някакво изкуство на рационалната илюзия. Зенон си е служил с тях, за да се притече на помощ на учителя си.

Когато Парменид казва: единствено битието съществува, няма не-битие, ставането и мимолетното принадлежат само на областта на мнението, не на истината, неговите думи твърде много се разминават с всекидневния опит на хората. За да обори тази прекалено силна емпирична очевидност, Зенон се заема да покаже, че ако движението и промяната наистина господстват в опита ни от действителността, все пак ние не сме способни да ги мислим. Цяла поредица софизми му служат за доказателство. Ето един особено прост и красив пример: стрелец опъва лъка си и пуска стрела. Стрелата описва траектория в пространството. Зенон отбелязва следното: вие виждате стрелата. В даден момент тя се намира в точка А на траекторията си. Малко по-късно заема точка В. Между двете тя е била в точка А’, а между точка А и A’ е била в А’’. Във всеки един момент стрелата е заемала определено място.

За да бъде по-лесно, нека си позволим един анахронизъм. Да вземем фотографски апарат. Във всеки един момент от траекторията бихме могли да заснемем как стрелата заема определено място, как е там. Колкото и малък да е интервалът между две последователни позиции, винаги е възможно да се въведат още други позиции, където стрелата е. Но в такъв случай кога стрелата минава от една позиция към следващата? Кога се движи, ако във всеки един момент тя е на едно място?

Така, с простота, която очарова, Зенон докосва проблематиката за движението и неговия център.

Двадесет и пет века по-късно Бергсон показа, че ние винаги мислим движението с помощта на неподвижности. Познаваме движението, защото самите ние можем да се движим; движим ръцете си, краката си, нас самите. Знаем вътрешно какво значи да се движим, но когато мислим движението, когато го измерваме, се отнасяме към неподвижни знаци.

Зенон от Елея ни показва, че ако вземем всичко предвид, ние не мислим движението. Наистина, виждаме стрелата да лети, но не можем да мислим нейното движение, защото умът ни е направен за непроменимото, идентичното, вечното. А ето че живеем и се мъчим в свят, където всичко е мимолетно и променящо се.

Още през Античността има опити да се примирят двата начина на мислене, на Хераклит и Парменид. В действителност, никой не може да се задоволи само с единия или с другия. Никой не може просто да възрази на аргументите на Парменид или на Зенон: добре, истина е, противореча си, но от това не следва нищо. Никой обаче не може да отхвърли Хераклит и да каже: мисълта е логична, битието също е логично, следователно опитът на промяната е само илюзия.

Съществувала е школа, за която може да се приеме, че е опитала синтез на двамата мислители – школата на атомистите. Философски, тя не е особено дълбока. Но е изкарала напред хипотеза, която много по-късно е имала необикновена съдба за науката.

Мислителите от тази школа се опитали да схванат реалността, като, от една страна, въведат в нея неразрушимостта, плътността без никакво не-битие на Парменид, а, от друга страна, движението, превръщането на телата в други тела в съгласие с Хераклит.

Според атомистите, вместо да се намесва единното в метафизичен смисъл битие, би трябвало да си представим множество малки единици на битието, малки, неделими, непроменими, неразложими единици, в които не-битието не може да проникне. Тези малки, съвършено плътни и пълни единици са неразрушими. Те са като умножени миниатюри на голямото Парменидово битие. Но това битие е метафизично – а атомите са съвсем различно нещо.

Тъкмо защото малките единици не могат да бъдат нито разделени, нито разтворени, защото са непроменими и вечни, са наречени атоми, което на гръцки означава “неделими”. Те имат плътността на битието, неговата нерушимост и съставляват постоянния фонд на реалността.

Те се прикрепват едни за други по хиляди случайни начини и така изграждат света на промяната, където протича животът ни.

Съблазнителна теория на определено равнище. Но е много ясно, че тези малки материални атоми не могат по никакъв начин да заместят трансцендентното единно, за което говори Парменид.

Атомистите подсказват решение на натуралистично ниво. Те пренасят големия метафизичен проблем, за който стана дума, от философския план към плана на природата, към физиката. Тяхната теория позволява да се обяснят природните явления, които протичат пред очите ни, и да се даде решение на проблема за едното и многото, както и на проблема за постоянното битие и мимолетните съществувания. Така тя поражда дълга натуралистка традиция.

Пълните атоми, в които не прониква никакво не-битие, се движат в замяна на това в празното според механични закони и така се срещат и изграждат според случая жизнеспособни или не толкова жизнеспособни комбинации. Атомистичната теория вкарва в играта случайността и необходимостта.

Атомистичната теория позволява да се търсят механични обяснения за природните явления и тъкмо такава е била тенденцията на науките за природата, когато се развиват доста по-късно благодарение на експериментирането и строгата верификация на хипотезите.

Въпреки това почти съвременните дискусии по повод на атома показват, че природата му остава проблематична. Хайзенберг питаше: “Какво точно е атомът?”, а Нилс Бор му отговаряше: “Може би някой ден ще разберем. Но тогава ще започнем да разбираме какво означава да разбираме”.

Това ни увлича твърде далеч в дебата между наука и философия.

СОКРАТ

Защо не е написал нищо? Може да се предположи – защото не е вярвал в истина, която може да се отдели от този, който я изказва, и от момента, в който се изказва.

За него “истините” не са като нещата, те са философски. Какво е тогава