Превел от немски c Веселин Радков, 1988

Намирахме се върху напълно откритата пясъчна ивица, за която вече споменах, но по-нагоре от средата й. Горният й край, където започваше гората, беше на не повече от стотина крачки отдалечен от мен, а още по-нататък Пекос правеше завой, който скриваше реката от погледа ми. Надолу се простираше останалата част от пясъчната площ на едно разстояние от около четиристотин крачки.

Ако се хвърлех във водата и не се покажех на повърхността й, щяха положително да помислят, че съм се удавил и щяха да започнат да търсят тялото ми. Сигурно щяха да го търсят надолу по течението. Следователно спасението ми беше в обратната посока - нагоре по течението. В тази посока забелязах най-напред едно място, където реката беше подкопала брега. Надвесената му над водата част беше отлично скривалище за по-кратко време. Още по-нагоре беше навлечено от реката голямо количество клони и коренища, които също така можех много добре да използвам като прикритие. Преди това обаче не беше излишно да покажа, че се страхувам.

Инчу-чуна съблече дрехите си с изключение на леките индиански панталони, втикна томахока в тях, след като беше оставил на брега всички други предмети, които носеше в пояса си, и ми махна с ръка:

- Можем да почваме. Скачай във водата!

- Не може ли първо да опитам колко е дълбоко тук? - попитах аз унило.

По лицето му премина усмивка на дълбоко презрение. Извика да донесат копие. Подадоха ми го и аз го спуснах във водата. Не достигнах дъното. Точно това ми трябваше. Зад мене се дочу мърморене, изразяващо презрение, сигурен признак, че бях постигнал целта си. Разнесе се и гласът на Сам:

- За бога, по-добре се върни! Не мога да гледам това зрелище. Нека ни одерат кожите. По-добре ще бъде да ги одерат, отколкото да гледам такава плачевна картина!

Неволно ми мина през ума какво ли си мисли сега Ншо-чи за мене. Обърнах се. Лицето на Тангуа представляваше самото олицетворение на презрението и подигравката. Винету беше повдигнал горната си устна, така че можеха да се видят зъбите му. Беше просто побеснял, че някога е могъл да изпитва симпатия и съчувствие към мен. А сестра му бе свела очи. Вече изобщо не ме поглеждаше.

- Вождът на апачите е готов! - кресна ми Инчу-чуна. - Какво чакаш още?

Тангуа смяташе обаче, че трябва да каже нещо по-силно от гневните думи на вожда, и извика подигравателно:

- Освободете тази жаба! Подарете й живота! Никой воин не бива да докосва с ръката си такъв страхливец!

Сигурно за всички присъстващи бях страхливец; в този момент Инчу-чуна изрева като разгневен тигър:

- Влизай, иначе ще ти забия томахока веднага в главата! Тогава аз се престорих на изплашен, седнах на края на брега, потопих във водата първо стъпалата, а после и прасците на краката си, като си давах вид, че се каня да се спусна бавничко във водата.

- Влизай! - извика отново Инчу-чуна и ми тегли един ритник в гърба. Точно това бях очаквал. Разперих безпомощно ръце, нададох вик на уплаха и пльоснах във водата. В следния миг обаче театърът свърши. Почувствах дъното и заплувах под вода нагоре срещу течението,, като се придържах близо до брега. Веднага след това чух зад себе си шум. Инчу-чуна беше скочил в реката. Както разбрах по-късно, отначало той имал намерение да ми даде известна преднина, след което да ме подгони към отсрещния бряг и там да ме ликвидира с томахока си. Но поради показаната от мен страхливост той се отказал от първоначалния си план и скочил непосредствено след мене, за да ме убие веднага, щом се появя на повърхността. С такава страхлива баба нямало какво да се церемони много.

Скоро достигнах подкопаното място от брега и се показах на повърхността, но така, че само устата ми и част от главата излязоха над водата. Никой не можеше да ме види, освен вождът, защото той се намираше в реката. За моя радост обаче лицето му беше обърнато надолу по реката. Поех отново бързо и дълбоко въздух и се гмурнах към дъното на реката, за да продължа плуването си. След това стигнах до навлечените от реката клони, подадох глава под тях и отново поех въздух. Те така добре скриваха главата ми, че можех да рискувам да я подържа известно време над повърхността. Видях как вождът се държеше над водата като хищник, готов светкавично да се нахвърли върху жертвата си. Сега пред мене оставаше последният участък, който беше обаче и най-дълъг и се простираше до началото на гората, където храстите се бяха надвесили над водата. И дотам успях да стигна щастливо; прикриван от храсталака, аз се изкачих на брега.

Сега трябваше да достигна споменатия вече завой на реката, за да я преплувам зад него, а това можеше да стане най-бързо, като тичам по брега до завоя. Преди това обаче се озърнах през храстите да видя онези, които бях успял да заблудя. Те стояха на брега, викаха, размахваха ръце, докато вождът все още ме очакваше, като плуваше насам-натам, въпреки че не бе възможно да съм останал жив толкова дълго време под водата. Дали сега Сам Хокинс се бе сетил за моите думи: "Когато се удавя, ще бъдем спасени"?

Продължих да тичам през гората, колкото можех по-бързо, докато завоят на Рио Пекос остана зад гърба ми, тогава отново влязох във водата и достигнах необезпокояван отвъдния бряг. Във всеки случай това се дължеше само на преструването ми, на обстоятелството, че индианците ме мислеха за лош плувец, за човек, който има страх от водата. Както вече казах, хитростта ми беше твърде плоска, въпреки че те се подведоха по нея, защото така, както ме познаваха досега, нямаха никакъв повод да ме мислят за страхливец.

На другия бряг отново поех през гората надолу, докато тя свърши. Оттам, скрит зад храстите, видях за мое най-голямо-удоволствие, че неколцина червенокожи бяха наскачали във водата и се опитваха с копията си да открият удавения Олд Шетърхенд. Сега можех най-спокойно да се отправя към кедъра и щях да спечеля, но не го направих, защото не исках да извоювам победата си единствено чрез хитрост. Искаше ми се също така да дам на Инчу-чуна един урок, като същевременно го накарам да се чувства задължен към мене, и то този път не тайно, а пред очите на всички.

Той все още плуваше насам-натам и ме търсеше. Изобщо не му идваше наум да погледне и към отсрещния бряг. Отново се спуснах във водата, обърнах се по гръб така, че на повърхността останаха само носът и устата ми и се предоставих на течението да ме носи бавно надолу, като си помагах само с леки движения на ръцете. Никой не ме забелязваше. Когато се озовах срещу хората, които ме търсеха, аз се изправих във водата и като се задържах на едно място с движения на краката, извиках силно:

- Сам Хокинс,. Сам Хокинс, спечелихме, спечелихме! Изглеждаше, като че бях застанал прав на някое плитко място. Червенокожите ме чуха, погледнаха към мене и нададоха гневни крясъци. Сякаш хиляди дяволи бяха напуснали пъкъла и ревяха, та се късаха. Който е чул подобно нещо само веднъж, не може да го забрави през целия си живот. Щом Инчу-чуна ме зърна, веднага започна да гребе с голям и мощен замах на ръцете си и заплува към мен, или по-точно казано - понесе се към мене като изстрелян от пружина. Не биваше да го допускам твърде наблизо и ето защо и аз се устремих бързо към другия бряг. Изкачих се на него и се спрях.

- Бягай, бягай нататък! - извика ми Сам. - Стигни кедъра!

Да, сега никой не можеше да ми попречи да достигна кедъра. И Инчу-чуна беше безпомощен. Но аз преследвах моя особен план и не се помръднах от мястото си, докато той не се приближи на около четиридесет крачки от мене. След това се затичах към дървото. Ако се намирах все още във водата, вождът щеше вероятно да ме улучи с томахока си, но сега бях убеден, че нямаше да се опита да хвърли по мене оръжието, преди да стъпи на брега.

Дървото беше отдалечено на триста крачки от реката.

След като изминах половината от това разстояние с бързи скокове, аз се спрях отново и погледнах назад. Вождът тъкмо излизаше от водата. Той се хвана в клопката, която му поставих. Вече не можеше да ме стигне. Най-много да успееше да ме достигне томахокът му. Той бързо го измъкна от пояса си и се затича напред. Все още стоях на мястото си. Когато ме наближи застрашително, отново побягнах, но само привидно. Разсъждавах така: докато стоя на едно място, той сигурно нямаше да хвърли томахока, тъй като, застанал неподвижно, аз щях да забележа посоката на хвърлянето и можех да избягна оръжието, а ако го задържеше в ръка, вождът все още имаше изгледи да ме настигне и убие. Възможността да хвърли томахока съществуваше само когато побегнех и му обърнех гръб и нямаше как да забележа връхлитащото ме оръжие. И така престорих се, че го удрям на бяг, но след като направих най-много двайсетина скока, отново спрях и бързо се обърнах.

Наистина! За да хвърли по-сигурно оръжието си, той беше застанал на едно място и беше завъртял томахока около главата си. Точно в момента, когато се обърнах с лице към него, той го хвърли след мене. Направих два, три бързи скока настрани и... оръжието прелетя покрай мене и се зарови в пясъка. Точно това бях преследвал. Изтичах до томахока, вдигнах го и вместо да се затичам към дървото, аз се отправих спокойно към вожда. Той изрева от яд и се втурна към мене като побеснял. Тогава размахах томахока и го предупредих:

- Спри, Инчу-чуна! Ти пак се излъга в Олд Шетърхенд. Искаш ли собствената си секира да се забие в главата ти? Той се спря.

- Куче, как ми се изплъзна във водата? Злия дух ти помогна!

- Не си мисли такива неща! Ако може да се говори за някакъв дух, това е добрият Маниту, който ми помогна.

При тези думи забелязах, че в очите му проблеснаха пламъчета, както при взимането на тайно решение, и го предупредих отново:

- Виждам, че искаш да ме нападнеш. Откажи се, защото е опасно! Няма да ти сторя нищо, защото наистина ви обичам с Винету. Но ако...

Не можах да продължа. Гневът му беше отнел способността да разсъждава спокойно. Нахвърли се върху мене с протегнати ръце и пръсти, изкривени като ноктите на някой хищник. Сигурно вече вярваше, че ще ме сграбчи, когато се наведох бързо и се изплъзнах встрани. Силата на скока му, с която смяташе да ме повали на земята, го изпрати самия него на пясъка. Веднага се озовах при него, притиснах с лявото си коляно едната му ръка, а с дясното - другата, стиснах го за гърлото с лявата си ръка, размахах томахока и извиках:

- Инчу-чуна, молиш ли за милост?

- Не.

- Убий ме, куче! - изпъшка той, като направи напразен опит да се освободи.

- Не, ти си баща на Винету и ще живееш; но временно ще трябва да те обезвредя. Принуждаваш ме.

Ударих го с плоската страна на секирата по слепоочието - последва хъхрещ звук, крайниците му потръпнаха конвулсивно и после се отпуснаха безжизнено. Червенокожите, които стояха ,отвъд реката, помислиха, че съм го убил. Сега те нададоха още по-ужасен рев от предишния. Завързах ръцете на победения вожд с колана за тялото му, отнесох го до кедъра и там го сложих на земята. Трябваше да измина и този ненужен път, защото нашата уговорка гласеше, че съм длъжен да достигна кедъра. След като го оставих, аз се затичах обратно към реката, защото видях, че много червенокожи наскачаха във водата, за да преплуват реката; начело беше Винету. Това можеше да стане опасно за мен и за другарите ми, в случай че апачите не си удържат думата. Затова им извиках от брега:

- Назад! Вождът е жив; само е зашеметен. Но ако се приближите, ще трябва да го убия. Нека дойде само Винету! Искам да говоря с него.

Никой не обърна внимание на предупреждението ми. Тогава Винету изскочи високо над водата, за да бъде видян от всички, и им извика няколко думи, които не можах да разбера. Те му се подчиниха и се върнаха, а той се приближи сам към брега. Аз го очаквах край водата и го оставих да излезе на сушата.

- Хубаво направи, че изпрати воините си обратно - казах аз, - иначе щяха да поставят живота на баща ти в опасност.

- Наистина ли не си го убил с томахока?

- Не. Той ме принуди да го зашеметя, защото не искаше да се предаде.

- А ти можеше да го убиеш! В ръцете ти беше.

- Не обичам да убивам дори неприятели, а камо ли един човек, който е баща на Винету, за което го уважавам. Ето ти оръжието му! Ти ще кажеш кой е победителят!

Той взе томахока, който му подадох, и ме гледа дълго време. Погледът му ставаше все по-мек и по-приятелски. Този израз се замени най-сетне от възхищение и той извика:

- Но какъв човек е Олд Шетърхенд! Кой може да го разбере?

- Ти ще се научиш да ме разбираш.

- Даваш ми томахока, без да знаеш дали ще удържим на думата си! Ти би могъл да се защитаваш с него. Знаеш ли, че по този начин попадаш беззащитен в ръцете ми?

- Pshaw! Не се страхувам, защото имам за всеки случай крака и ръце, но Винету не е лъжец, а доблестен воин, който никога няма да наруши думата си.

Тогава той ми подаде ръката си. Очите му блестяха.

- Прав си. Ти си свободен, както и другите бледолики, с изключение на онзи човек, който се казва Ратлър. Ти имаш доверие във Винету и той би могъл да има доверие в тебе!

- Ти ще имаш същото доверие в мене, каквото и аз имам в тебе; почакай само още малко! Ела сега да отидем при баща ти!

- Да, да вървим! Винету трябва да види как е той, защото там, където удари Олд Шетърхенд, смъртта може да настъпи лесно, дори и да не я е желал.

Отправихме се към кедъра и развързахме ръцете на вожда. Винету го прегледа и каза:

- Жив е, но ще се събуди късно, а главата ще го боли дълго време след това. Не бива да оставам повече тук, а ще трябва да изпратя няколко мъже да го вземат. Нека моят брат Олд Шетърхенд дойде с мене!

Сега той за пръв път ме наричаше "моя брат". Колко често съм чувал по-късно тези думи от устата му и колко много сериозност, вярност и истина е влагал винаги в тях!

Отново се отправихме към реката и я преплувахме. Червенокожите стояха на отвъдния бряг и ни очакваха с нетърпение. Сега, когато двамата плувахме така миролюбиво един до друг, те забелязаха, че вече няма разногласия помежду ни и сигурно разбраха колко погрешно ме бяха преценили, когато ме бяха направили прицел на подигравките и присмеха си. След като се изкачихме на брега, Винету ме хвана за ръката и извика силно:

- Олд Шетърхенд победи. Той е свободен заедно с тримата си спътници!

- У ф, уф, уф! - завикаха индианците.

Винету изпрати двама апачи на другия бряг при баща си. Тангуа стоеше мълчаливо и гледаше мрачно пред себе си. С него имах още сметки за уреждане, защото лъжите му и всичките му усилия да ни изпрати на смърт трябваше да бъдат наказани, и то не само заради нас, но и в интерес на всички бели, които би срещнал по-късно, в бъдеще.

Винету премина покрай него заедно с мене, без да го удостои дори и с поглед. Той ме отведе до коловете, на които висяха вързани моите приятели.

- Алилуя! - извика Сам. - Спасени сме, няма да ни пречукат! Човече, юначе, приятелю, младежо и грийнхорне, как я свърши тази работа?

- Спасени! Спасени! - ликуваха Дик и Уил, а Паркър не се сдържа да добави: - Друг на твое място нямаше да се справи, дори и нашият Сам, който иначе знае и може всичко по-добре от другите.

Винету ми подаде ножа си.

- Разрежи ремъците им! - каза той. - Ти заслужи сам да извършиш тази работа.

Разрязах ремъците. Още щом се почувстваха свободни и тримата се нахвърлиха върху мен, сграбчиха ме в обятията си и започнаха така да ме стискат и мачкат, че ме хвана страх. Сам дори ми целуна ръката и докато от очичките му капеха сълзи по гъстата растителност на лицето му, той ме увери:

- Сър, ако забравя някога това, което направи за мене, нека ме изяде първата срещната мечка цял-целеничък! Но как стана всичко това, ти изведнъж изчезна. Толкова те беше страх от водата, че всички те помислиха за удавен.

- Не ти ли казах: "Когато се удавя, ще бъдем спасени", а?

- Олд Шетърхенд е казал предварително тези думи? - учуди се Винету. - Значи всичко е било само преструвка?

- Да - кимнах аз.

- Моят брат знаеше точно какво искаше да направи. Оттук е плувал под водата срещу течението, прескочил е регата и отвъд се е спуснал надолу по течението, както предполагам. Моят брат е не само силен като мечка, но е и хитър като прерийната лисица. Който е негов враг, трябва много да внимава.

- Винету беше негов враг.

- Винету беше, но вече не е.

- Тогава ти не вярваш повече на Тангуа, лъжеца, а на мен?

Той пак ме загледа продължително с изпитателния си поглед, както на отвъдния бряг на реката, и отново ми подаде ръка.

- Очите ти са добри, а в чертите на лицето ти не се спотайва притворство. Винету ти вярва.

Отново бях облякъл дрехите си и сега извадих тенекиената кутийка от джоба на ловната си дреха.

- Моят брат Винету каза истината. И аз ще му докажа, че е прав. Може би ще познае това, което ще му покажа сега.

При тези думи измъкнах навития кичур отрязана коса, развих го и му го подадох. Той протегна ръка, но не взе кичура, а отстъпи изненадан крачка назад.

- Това е коса от моята глава! Кой ти я даде?

- Инчу-чуна разказваше преди, че Великия дух ви бил изпратил невидим спасител, когато бяхте вързани за дърветата. Да, наистина беше невидим, защото кайовите не биваше да го забележат. Но сега не е необходимо да се крие повече от тях. Сега вероятно ще повярваш, че не съм бил твой враг, а съм бил винаги твой приятел.

- Ти... ти... ти си ни освободил? Значи на тебе дължим свободата си, а може би и живота си! - промълви той смаяно, той, който обикновено не можеше да бъде изненадан от нищо. После ме хвана за ръката и ме повлече към мястото, където стоеше неговата сестра, която непрекъснато ни наблюдаваше. Той ме побутна към нея и каза: - Ншо-чи вижда пред себе си храбрия воин, който тайно освободи баща ми и мене, когато кайовите ни бяха вързали за дърветата. Нека тя му благодари!

След тези думи той ме притисна до гърдите си, Ншо-чи обаче ми подаде само ръката си и промълви едва доловимо:

- Прости ми!

Тя трябваше да ми благодари, а вместо това ме молеше за извинение! Защо? Добре я разбирах. Тайно в себе си тя ме е обвинявала несправедливо. Понеже се бе грижила за мене, би трябвало да ме познава по-добре от другите и все пак, когато бях започнал да се преструвам, тя също бе повярвала, че наистина съм страхливец. Беше ме смятала за нескопосан страхопъзлю и сега й се струваше по-важно да поиска прошка, отколкото да ми благодари, както Винету бе поискал от нея. Аз й стиснах сърдечно ръката.

- Ншо-чи ще си спомни всичко, каквото съм й казал. Ето че то се сбъдна. Сега ще ми вярва ли вече моята сестра?

- Ншо-чи вярва на белия си брат! Тангуа стоеше наблизо. Просто му личеше, че беше побеснял. Приближих се до него и го погледнах твърдо в лицето.

- Лъжец ли е вождът на кайовите, или обича истината?

- Искаш да обидиш Тангуа? - сопна се той.

- Не, само искам да знам какво да мисля за тебе. Отговаряй!

- Нека Олд Шетърхенд знае, че вождът на кайовите обича истината!

- Ще видим! Спомняш ли си още какво ми каза?

- Кога?

- Тогава се казаха много неща.

- Вярно. Но ти сигурно се сещаш кои твои думи имам предвид. Ти беше готов да отговаряш за тях.

- Нима Тангуа е казал такова нещо? - попита той, като повдигна вежди.

- Да. Освен това каза, че си щял да се биеш с мене с удоволствие, защото си бил сигурен, че ще ме смачкаш.

Изглежда, че от думите ми му стана не особено приятно, защото той продума предпазливо:

- Тангуа не си спомня тези думи. Сигурно Олд Шетърхенд не го е разбрал правилно.

- Добре те разбрах. Винету беше там. Той ще потвърди това.

- Да - обади се Винету с готовност. - Тангуа беше готов да отговаря пред Олд Шетърхенд и се похвали, че щял да се бие с него с удоволствие и да го смачка.

- Сега виждаш, че наистина това са твоите думи. Ще ги удържиш ли?

- А ти искаш ли да ги удържа?

- Да. Ти ме нарече жаба, която нямала никаква смелост. Ти ме оклевети и положи всички усилия да ни изпратиш на смърт. Който се осмелява да направи това, трябва да има и куража да се защитава срещу мене.

- Хоани - не! Вождът на кайовите се бие само с вождове!

- Аз съм вожд!

- Докажи го!

- Добре! Ще ти го докажа, като те окача на въже ей там на първото дърво, ако откажеш да ми дадеш сметка.

Да се заплаши индианец с обесване - това е нечувано оскърбление. Тангуа веднага измъкна ножа от пояса си и извика:

- Куче, искаш Тангуа да те убие ли?

- Да, но не така, както искаш ти, а в честна борба, мъж срещу мъж и нож срещу нож.

- Вождът на кайовите няма такива намерения. Той си няма работа с Олд Шетърхенд!

- Но преди си имаше работа с мене, страхливецо, когато бях вързан и не можех да се защитавам!

Той понечи да се нахвърли върху мен, но Винету Пристъпи между двама ни.

- Моят брат Олд Шетърхенд има право - каза той. - Тангуа го оклевети и каза, че ще отговаря пред него. Ако той не удържи думата си, значи е страхливец и заслужава да бъде изгонен от племето си. Това трябва да се реши веднага, защото никой не бива да говори зад гърба на апачите, че някога са дали гостоприемство на страхливци. Какво мисли да прави вождът на кайовите?

Преди да отговори, Тангуа хвърли поглед наоколо. На това място имаше три пъти повече апачи от кайовите, а освен това неговите хора се намираха сред земите на апачите. Беше невъзможно да се започнат враждебни действия, поне засега, когато Тангуа бе принуден да заплати толкова голям откуп и, строго погледнато, беше все още почти пленник.

- Тангуа ще размисли - отвърна той уклончиво.

- За един храбър воин в случая всичко би било съвсем ясно - заяви Винету. - Или ще се съгласиш да се биеш, или ще се отнасяме към тебе като със страхливец.

При тези думи Тангуа трепна и изкрещя: ,

- Тангуа ли е страхливец? Който твърди това, ще почувства неговия нож в гърдите си!

- Винету го твърди - отговори апачът гордо и спокойно, - ако ти не удържиш на думата, която си дал на Олд Шетърхенд.

- Тангуа ще я удържи.

- Значи си готов да се биеш с него?

- Да.

- Веднага! Нямам търпение да видя кръвта му колкото се може по-скоро.

- Добре, нека тогава бъде определено с какво оръжие ще се проведе двубоят.

- Кой трябва да го определи?

- Олд Шетърхенд.

- Защо?

- Не, Тангуа трябва да определи оръжието - изпъчи се кайовът, - защото Олд Шетърхенд го е обидил, него, вожда, докато той е само един обикновен бял. Тангуа е нещо много повече от него.

- Олд Шетърхенд е нещо повече от някои червенокожи вождове.

- И той твърди така, но не може да го докаже. Заплахата не е доказателство.

Тогава аз реших въпроса:

- Нека Тангуа избере. Безразлично ми е с какво оръжие ще го победя.

- Няма да ме победиш! - изрева той насреща ми побеснял. - Да не мислиш, че Тангуа ще избере юмручния бой, в който поваляш всеки, или ножа, с който уби Бързия нож, или пък томахока, който се оказа фатален дори за Инчу-чуна?

- Ами какво друго?

- Пушката. Ще стреляме един срещу друг и моят куршум ще улучи сърцето ти!

- Хубаво. Съгласен съм. Но чу ли моят брат Винету какво призна Тангуа току-що?

- Какво?

- Че съм се бил с Бързия нож и съм го убил. Направих това, за да спася пленените апачи от кола на мъчението. Тангуа отричаше до този момент, докато признанието му се изплъзна неволно от устата. Сега всеки вижда колко съм бил прав, като го нарекох лъжец.

- Тангуа ли е лъжец? - изкрещя ми кайовът. - За това ще заплатиш с живота си. Дайте бързо пушките! Двубоят ще започне веднага, за да може вождът на кайовите да накара това джафкащо куче да млъкне!

Той държеше пушката си в ръка. Винету изпрати един апач в пуеблото, за да донесе моята карабина и патроните, които ми бяха взети. Всички мои вещи бяха грижливо запазени, защото Винету беше изпитвал живо съчувствие към участта ми, въпреки че ме бе смятал за свой враг. Сега той ме подкани:

- Нека моят бял брат каже от какво разстояние и колко пъти ще се стреля!

- Все ми е едно - отвърнах аз. - Нека реши онзи, който е избрал оръжията!