Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- А после?

- После се разпищя и закрещя, като че ли самата тя имаше гола глава.

- И най-накрая какво стана?

- Накрая ли? Е, накрая луната се стопи. Плю си на петите и дим да я няма.

- А може би скоро ще изгрее пред тебе пак в първа четвърт?

- С тази е свършено! Тя ми го каза.

- Какво ти каза?

- Да не ходя повече при нея. Странно, но иска, когато се омъжва отново, да вземе мъж, който има коса на главата си. Не е ли глупаво?

- Хмм!

- Тук няма какво да се хъмка, сър! Когато една жена се омъжва, може да й е съвсем безразлично дали мъжът й има собствена коса на главата си, или перука. Ако има перука, дори е по-достойно, защото тя е струвала пари. А собствените коси си растат ей така, безплатно!

- Уважаеми сър, да те вземат мътните! Идвам при тебе да потърся утеха в моята любовна мъка и женски неволи, а ти ме посрещаш с подигравки. Как би ми се искало и ти да имаш перука, а след това и някоя червенокожа вдовица, която да те изхвърли през вратата. Много ти здраве!

Той се затича, като си придаде ядосан вид.

- Сам - извиках подир него, - още един въпрос!

- Какво? - осведоми се той, като се спря.

- Къде са те?

- Кои?

- Новите дрехи?

Така завърши дружбата на моя Сам с Клиуна-ай, Червената луна, която се смаляваше все повече и повече. Впрочем настроението на Сам скоро се подобри отново и той ми призна, че се радвал, задето си е останал стар ерген. Никога вече нямало да освобождава от длъжност старото си палто, защото то било по-хубаво и по-удобно от всички ловни дрехи на най-добрите индиански шивачки. Следователно нещата се бяха развили според очакванията ми. Сам беше просто немислим в ролята на съпруг.

НА ПЪТ НА ИЗТОК!

- Какво мисли моят млад брат Олд Шетърхенд за един такъв брак - подходящ и разумен ли е той, или не? - попита той.

- Защо да не е - отвърнах аз, - щом е сключен от свещеник и индианката е станала християнка.

- Значи моят брат не би взел никога някое червенокожо момиче за жена, ако не е станала християнка?

- Не.

- А трудно ли е да стане християнка?

- А тогава може ли една такава жена да продължи да уважава и почита баща си, ако той не е християнин?

- Да. Нашата религия изисква от всяко дете да уважава и почита родителите си.

- Каква жена предпочита моят млад брат, червенокожа или белокожа?

Можех ли да кажа "бяла"? Не, защото това би го оскърбило. Затова отвърнах:

- Не мога да ти отговоря току-така. Всичко зависи от гласа на сърцето. Когато той заговори, човек му се подчинява, независимо от това какъв е цветът на кожата на момичето. Пред Великия дух всички хора са равни и онези, които си подхождат и се харесват, намират пътя един към друг.

- Хау! - кимна вождът. - Всичко зависи от гласа на сърцето. Моят брат каза голяма истина. Той говори винаги добре и вярно.

С това този въпрос беше уреден, и то според мене така, както бях желал самият аз. Нарочно бях подчертал дебело условието, че ако една индианка иска да стане жена на някой бял, най-напред трябва да стане християнка. От сърце желаех Ншо-чи да се омъжи за най-добрия и най-благородния червенокож воин или вожд. А самият аз не бях дошъл в Дивия Запад, за да се женя за индианка; нямах намерение да се женя и за бяла жена, защото житейските ми планове изключваха засега всякаква женитба.

На втория ден след нашия разговор успях да разбера какви са били резултатите от него. Инчу-чуна ме отведе на първия етаж на пуеблото, където още не бях ходил. В едно отделно помещение се намираха измервателните ни уреди.

- Виж тези неща и провери дали липсва нещо от тях! - подкани ме вождът.

Прегледах ги и установих, че не се бе изгубило нищо. Уредите не бяха повредени, като се изключат някои изкривявания, които можех лесно да отстраня.

- Тези предмети бяха свещени за нас като амулети - каза ми той. - Затова бяха пазени така добре. Нека моят млад брат ги вземе. Те пак са негови!

Понечих да благодаря на това великодушие, но той махна с ръка и ме прекъсна:

- Те са били твои и ние ги взехме, защото те смятахме за наш враг. Но тъй като сега знаем, че си наш брат, ще трябва да получиш обратно всичко, което ти е принадлежало. Няма защо да благодариш. Какво ще правиш сега с тези неща?

- Когато си тръгна оттук, ще ги взема, за да ги върна на хората, които са ми ги дали.

- Къде живеят тези хора?

- В Сент Луис.

- Инчу-чуна знае името на този град, а знае също и къде се намира. Моят син е бил там и ми е разказвал. Значи ти искаш да ни напуснеш?

- Да, макар и не веднага.

- Ние ще съжаляваме. Ти стана воин на нашето племе, аз ти дадох дори властта и честта на вожд на апачите. Мислехме, че ще останеш при нас завинаги като Клеки-петра.

- Неговият живот е протекъл при по-други обстоятелства.

- Нима си запознат с неговия живот?

- Да. Той ми разказа всичко.

- Тогава е имал голямо доверие в тебе, въпреки че те е видял за първи път.

- Може би защото сме сънародници.

- Не е било само това. Той говори с тебе дори и когато умираше. Инчу-чуна не можа да разбере думите, защото не знае езика, на който бяха изговорени. Но ти ни каза за какво сте говорили. По волята на Клеки-петра ти стана брат на Винету, а въпреки това искаш да го напуснеш. Няма ли тук противоречие?

- Не. Братята не винаги са заедно. Често пътищата им се разделят, когато пред тях се изправят различни цели.

- Но те се виждат пак, нали?

- Да. И вие пак ще ме видите, защото моето сърце ще ме доведе отново тук.

- Душата ми се радва да чуе тези думи. Когато и да дойдеш, ще те посрещнем с голяма радост. Инчу-чуна тъгува искрено, че говориш за различни цели. Не би ли могъл и тук при нас да се чувстваш щастлив?

- Не знам, тук се намирам от твърде скоро, за да мога да отговоря на този въпрос. Може би ние сме като две птички, кацнали в сянката на едно дърво. Едната от тях се храни от плодовете на това дърво и остава на него. Другата обаче се нуждае от друга храна и затова не може да остане там завинаги. Тя трябва да отлети.

- Мисля, че не бива да се съмняваш, че ще ти дадем всичко, каквото пожелаеш.

- Сигурен съм в това. Но когато говорех за храна, нямах предвид храната, от която се нуждае тялото.

- Да, знам че вие, бледоликите, говорите и за храна на духа. Научих го от Клеки-петра. На него му липсваше тази храна при нас; затова беше понякога тъжен, въпреки че се стараеше да не го забележим. Ти си по-млад от него и сигурно желанието ти да заминеш оттук ще е още по-силно. Но ние те молим да се върнеш пак при нас. Може би тогава мислите ти ще бъдат други и ти ще разбереш, че и при нас можеш да се чувстваш добре. Но много искам да знам какво ще правиш, като се върнеш отново в градовете на бледоликите.

- Не мога да ти кажа отсега.

- Ще останеш ли при бледоликите, които искат да строят пътя за Огнения кон?

- Не!

- Добре ще постъпиш. Ти стана брат на червенокожите мъже и не бива да помагаш на бледоликите, когато решат отново да ни отнемат земята чрез измама. Но там, където отиваш, не можеш да живееш от лова, както тук. Трябва да имаш пари, а Винету ми каза, че си беден. Ти щеше да получиш пари, ако ние не ви бяхме нападнали. Ето защо моят син ме помоли да ти предложа обезщетение. Искаш ли злато?

- Злато? - казах аз. - Не сте ми взели злато и няма защо да ви искам злато.

Отговорът ми беше предпазлив, не означаваше нито "да", нито "не". Знаех, че има индианци, които откриват находища на благородни метали, но никога нямаше да издадат едно такова място на някой бял. Сигурно и на Инчу-чуна му бяха известни подобни места и ето че сега ме питаше: "Искаш ли злато?" Кой ли бял би отговорил на такъв въпрос с категорично "не"! Никога не съм се домогвал до мъртво богатство. Според моите схващания обаче златото си има неоспорима цена като средство, което води до постигане на целите. Но едва ли вождът щеше да разбере тези възгледи.

- Не, не сме ти взели никакво злато - заяви той, - но заради нас ти не си получил онова, което иначе би получил, и ето защо трябва да бъдеш обезщетен. Казвам ти, че в планините се намира злато в големи количества. Червенокожите мъже знаят местата, където го има. Необходимо е само да отидат дотам и да го вземат. Не искаш ли Инчу-чуна да отиде и да ти донесе?

Някой друг на мое място би приел това предложение и... нямаше да получи нищо. Това ми стана ясно още докато наблюдавах дебнещия и странен поглед на Инчу-чуна. Затова му отказах. ,

- Благодаря ти. Човек не чувства удовлетворение, когато получи като подарък някое богатство, за което не е положил никакви усилия. Истинска стойност има само онова, което сам си изработиш. Дори и да съм беден, нямам основание да се страхувам, че щом се върна при бледоликите, ще умра от глад.

Напрегнатият израз изчезна от лицето му. Той ми хвана ръката и каза сърдечно:

- Твоите думи ми показват, че не сме се лъгали в тебе. Златният прах, към който се домогват бледоликите златотърсачи, е прах на смъртта. Който го намери, почти винаги заплаща с живота си. Никога не се стреми да се сдобиеш с него, защото той убива не само тялото, но и душата! Инчу-чуна искаше да те изпита. Той нямаше да ти даде злато, но ти ще получиш онези пари, на които си разчитал.

- Това е невъзможно.

- Инчу-чуна желае да стане, следователно е възможно. Ще отидем в онази местност, където работехте. Ти ще довършиш прекъснатата работа и ще получиш обещаното ти възнаграждение.

Загледах го учудено и безмълвно право в очите. Шегуваше ли се? Не. Никой индиански вожд не си прави такива шеги. Или беше някакво ново изпитание? И това не беше вероятно.

- Моят млад бял брат не казва нищо - продължи той. - Не му ли харесва моето предложение?

- Много ми харесва дори! Но не мога да повярвам, че говориш сериозно.

- Защо?

- Тогава ти действаше без разрешението на онези, на които принадлежи земята. Но сега имаш това разрешение. Там е разликата. Впрочем предложението не е мое, то е на сина ми, Винету. Той ми каза, че ти няма да ни навредиш, ако завършиш прекъснатата работа.

- Лъжеш се. Линията ще бъде построена; белите сигурно ще дойдат!

Погледът му потъмня, той помълча известно време и каза:

- Прав си! Не можем да им попречим непрекъснато да ни мамят и обират. Отначало винаги изпращат малки отряди като вашия. Такива отряди можем да унищожим. Но това не ни помага, защото по-късно белите идват на такива тълпи, пред които трябва да отстъпим, ако не искаме да бъдем задушени. Но и ти няма да можеш да промениш нещата. Или си мислиш, че няма да построят линията, ако се откажеш да довършиш измерването на този участък?

- Не, нямах това предвид. Каквото и да правим, Огненият кон ще пътува със сигурност през тези места.

- Тогава приеми предложението ми! Ще имаш голяма полза, без да ни навредиш. Инчу-чуна се съветва с Винету. Ние двамата ще тръгнем с тебе заедно с тридесет воини. Те са достатъчни да те закрилят и да ти помагат. После тези тридесет души ще ни придружат на изток, докато достигнем сигурни пътища и се качим на кануто, пътуващо с пара, за да достигнем Сент Луис.

- Какво казва моят по-голям брат? Правилно ли го разбрах? Той иска да се отправи на изток?

- Да, заедно с тебе, Винету и Ншо-чи.

- И Ншо-чи ли?

- И моята дъщеря. Тя много иска да види големите жилища на бледоликите и да остане там дотогава, докато заприлича съвсем на бяла скуоу.

Изглежда, че лицето ми не е имало много умно изражение след тези думи, защото той ме погледна усмихнато и каза:

- Моят млад брат изглежда изненадан. Може би има нещо против, че ще го придружаваме? Нека каже откровено!

- Да имам нещо против ли? Как бих могъл! Тъкмо обратното, много се радвам. Така връщането ми на изток ще стане безопасно. Само поради тази причина предложението ви трябва да ми е добре дошло. Но освен това по този начин ще остана заедно с хората, които съм обикнал така много.

- Хау! - кимна той със задоволство. - Ще довършиш работата си и после тръгваме на изток. Дали Ншо-чи ще намери там хора, при които ще може да живее и да учи?

- Да. С удоволствие ще й помогна. Но нека вождът на апачите има предвид, че бледоликите не са така гостоприемни, както червенокожите мъже.

- Инчу-чуна знае това. Когато при нас дойдат бледолики, които не са наши врагове, те получават всичко, от което имат нужда, без да им искаме нещо в замяна. Но ако ние ги посетим, трябва да си заплащаме всичко, и то двойно по-скъпо, отколкото други бледолики биха платили. А при това получаваме по-лоши неща, отколкото белите. И Ншо-чи ще трябва да си плаща.

- За съжаление това е истина, но не бива да се тревожите. Благодарение на твоето благородно предложение ще ми бъдат изплатени парите. Тогава вие ще бъдете мои гости.

- Уф, уф! Какво си мисли моят млад бял брат за Инчу-чуна и Винету, вождовете на апачите?! Преди малко ти казах, че червенокожите мъже знаят много места, където има злато. Има планини, през които минават златни жили, има и долини, в които лежи свлеченият от водите златен прах под тънък земен слой. Когато отидем в градовете на белите, ние няма да имаме пари, но ще имаме злато, толкова много злато, че няма да се нуждаем от никаква помощ от никого. И ако Ншо-чи реши да остане там няколко лета, аз бих могъл да й оставя повече злато, отколкото тя би имала нужда за толкова дълго време. Само негостоприемството на бледоликите ни принуждава да посещаваме находищата на златен прах; иначе ние никога не ги използваме и не им обръщаме внимание. Кога ще бъде готов за тръгване моят млад брат?

- По всяко време, когато ви е удобно на вас.

- Тогава нека не се бавим повече, защото настъпва времето на късната есен, след което зимата идва бързо. Червенокожият воин не се нуждае от подготовка дори и за едно толкова дълго пътуване. Бихме могли да тръгнем и утре, ако ти успееш да се приготвиш.

- Готов съм. Трябва само да пресметнем набързо какво ще е необходимо да вземем с нас и колко коне...

- Това ще направи Винету - прекъсна ме той. - Вече е мислил за всичко и моят млад бял брат няма нужда да се грижи за нищо.

Напуснахме първия етаж и се заизкачвахме нагоре. Когато се канех да вляза в жилището си, оттам излезе Сам Хокинс.

- Искам да ти съобщя нещо ново, сър - каза той, сияещ от радост. - Ще се чудиш, ще има много да се чудиш, ако не се лъжа.

- На какво има да се чудя?

- На новината, която ти нося. Или си чул вече нещо?

- Кажи за какво става въпрос, скъпи Сам!

- Тръгваме на път!

- Ах, това ли било! Вече го знам.

- Знаеш ли го? Исках да те зарадвам, но съм закъснял.

- Току-що го научих от Инчу-чуна. А ти откъде го разбра?

- От Винету. Срещнах го долу край реката, където избираше конете. Дори Ншо-чи идва с нас. И това ли знаеш вече?

- Да.

Той не довърши изречението си, огледа ме многозначително с малките си очички, след което продължи:

- ... освен ако... освен ако... хм! Да не би Ншо-чи да стане твоята Клиуна-ай? Така ли смяташ, любезни сър и Шетърхенд?

- Искаш да кажеш, да стане моя луна? В такива истории, Сам, специалистът си ти. За какво ми е една луна, която се смалява непрестанно, докато изчезне? И през ум не ми минава да си изгубя перуката заради една индианка.

- Да си загубиш перуката ли? Слушай, това е един много тъп виц и няма защо да се гордееш с него! Освен това стана много добре, че любовта ми към тази намаляваща луна излезе нещастна.

- Защо?

- За какво?

-. За хубавата кожа на гризли; ако си я бях обработил сам, сега щях да нося великолепно ловно облекло. Но така дрехата отиде по дяволите, та и кожата с нея.

- За съжаление! Дано по-нататък ни се удаде пак да убием някоя гризли. Тогава отново ще ти подаря кожата й.

- Ти ли да ми я подариш? Или аз на тебе, уважаеми сър! Не бива да мислиш, че сивите мечки се разхождат наоколо само за да бъдат убити от първия срещнат грийнхорн. Тогава беше само една случайност и с нея трябва да се гордееш още по-малко, отколкото с тъпия си виц, който каза преди малко. Нека изобщо не си пожелаваме мечки, поне не наблизо до мястото, където ще работим. Не е ли чудесно, че ще можеш да си продължиш работата, а?

- Благородно е, Сам, много благородно!

- Yes! По този начин ще си получиш парите, а и ние нашите. Може би - By Jove! (англ.) - за бога! - възклицание на учудване. Б. пр.) Ще се радвам, ако предположението ми излезе вярно!

- Какво предположение?

- Че ще получиш всичките пари!

- Не те разбирам.

- А е много лесно за разбиране. Щом работата бъде свършена, ще трябва да бъде и заплатена. Другите са пречукани. Не са живи и следователно техните дялове трябва да ти бъдат изплатени.

- Не си въобразявай, Сам! Сигурно онези хора ще предпочетат да не изпълнят това, което ти си пресметнал така добре.

- Всичко е възможно, всичко е възможно! Само трябва да го подхванеш правилно; трябва да искаш всичките пари. И без това си свършил сам почти цялата работа. Ще искаш ли всичко?

- Не. И през ум не ми минава да се излагам по този начин, като искам повече, отколкото ми се полага.

- Грийнхорн и пак грийнхорн! Казвам ти, че твоята отвъдокеанска скромност съвсем не е на място в тази страна! Мисля ти доброто; затова слушай какво ти казвам: откажи се от мисълта да станеш уестман, понеже това няма да го бъде и до края на живота ти! Трябва да мислиш за някаква друга кариера, а за това ще са ти необходими най-напред пари и пак пари. Ако си умен, можеш сега да пипнеш хубава сума и после за известно време няма за какво да мислиш. Но ако не последваш съвета ми, няма ни да цъфнеш, ни да вържеш и ще загинеш като риба, която е попаднала на сухо.

- Ще изчакаме да видим. Не съм прекосил Мисисипи, за да стана уестман, и следователно, ако не стана такъв, няма да оплаквам несбъднати мечти. В този случай само ти ще бъдеш достоен за съжаление.

- Аз ли? Защо пък аз?

- Защото положи толкова труд и усилия да направиш от мене уестман. Още отсега си представям как ще казват хората, че съм имал за учител човек, който не е разбирал и не е можел нищо.

- Не е разбирал и не е можел нищо ли? И това съм аз, Сам Хокинс? Хи-хи-хи-хи! Но аз разбирам и мога всичко. Мога дори да те зарежа ей на това място, сър!

Той си тръгна, но след няколко крачки се обърна и ми заяви:.

- Но едно си отбележи: ако не поискаш цялата сума, тогава ще я поискам аз и ще ти я напъхам в джоба! Хау!

След тези думи той се отдалечи с крачки, които трябваше да изразяват достойнство, но правеха точно обратното впечатление. Добрият човечец ми желаеше доброто, а също така да получа цялото възнаграждение, обаче за това не можеше и да се мисли.

Думите на Инчу-чуна се потвърдиха: червенокожите воини не се нуждаеха от особени приготовления дори и за по-продължително пътуване. Спокойният всекидневен живот в пуеблото продължи и през днешния ден, без да може по нещо да се заключи, че се канехме скоро да си тръгнем. Дори и Ншо-чи, която както винаги ни поднасяше яденето, не се бе променила с нищо. А с какво вълнение и предварителна подготовка се придружава и най-малкият излет на белите жени! На тази индианка и предстоеше продължително и опасно пътуване на коне, за да се запознае с прехвалените великолепия на цивилизацията и въпреки това в поведението й не можеха да се забележат ни най-малки следи от някаква промяна. Никой за нищо не ме попита, нито пък поискаха някакъв съвет от мене. Единственото нещо, за което имах да се грижа, беше опаковането на геодезическите уреди. Винету ми беше дал за тази цел няколко меки вълнени одеяла. Както обикновено, прекарахме цялата вечер заедно, но без да споменем нито дума за предстоящото пътуване. И когато си легнах да спя, имах чувството, че още нямам никакво намерение да напускам пуеблото. Спокойствието и хладнокръвието на индианците ме бяха заразили. Сутринта не можах да се събудя сам, а това бе направено от Хокинс, който ми каза, че всичко било готово за нашето тръгване. Денят бе настъпил току-що. Утринната хладина на късния есенен ден ни подсказваше, че вече нямаше за кога да отлагаме пътуването си.

Закусихме набързо, след което се спуснахме към реката, придружени от всички обитатели на пуеблото или както се казва, с нас тръгна "кьораво и сакато". Край реката трябваше да се състои церемония, каквато още не бях виждал със собствените си очи: жрецът щеше да предвещае дали нашето пътуване ще бъде щастливо или нещастно.

За тази церемония бяха надошли и живеещите около пуеблото апачи. Нашата голяма волска кола стоеше все още там. Нямахме намерение да я взимаме с нас, защото бе много тежка и щеше само да забави придвижването ни. Сега тя служеше за "храм" на жреца, който я бе покрил с одеяла и в момента се намираше в нея.

Около колата бе образуван широк кръг от хора. Ето че започна "свещената церемония", която аз тайно в себе си нарекох "театър"; началото бе поставено от долитащите от колата ръмжене, съскане и фучене, като че ли вътре се бяха счепкали няколко кучета и котки.

Аз стоях между Винету и сестра му. Голямата прилика между двамата изпъкваше днес особено много, тъй като Ншо-чи беше облякла мъжки дрехи. Облеклото й приличаше много на облеклото на Винету. Тя също не носеше шапка и косите й бяха прибрани като неговите. На пояса й бяха окачени няколко торбички с най-различно съдържание. В него беше затъкнала нож и пистолет, а на гърба й висеше карабина. Дрехите й бяха нови и украсени с везмо и пъстри ресни. Видът й беше доста войнствен и същевременно толкова женствен и чаровен, че всички погледи бяха отправени към нея. Тъй като и аз бях облечен в подарените ми от тях дрехи, ние тримата изглеждахме почти еднакво облечени.

Изглежда, че физиономията ми не е имала много тържествен вид, когато се разнесе ръмженето и фученето, защото Винету каза:

- Моят брат не познава още този обичай. Той ще ни се смее тайно.

- Никой религиозен обичай не ми е смешен, колкото и малко да го познавам и разбирам - отвърнах аз.

- Думата "религиозен" е съвсем на място. Това, което ще видиш и чуеш тук, съвсем не е езически маскарад, а всяко движение и всеки звук на жреца си имат определено значение. Звуците, разнасящи се сега, са гласовете на добрата и злата съдба, които са влезли в спор.

Той продължи да ми обяснява по този начин и по-нататъшните действия на жреца.

След фученето започна да се разнася периодически вой, който от време на време се сменяше с по-нежни звуци. Този рев се разнасяше, когато жрецът забележеше в бъдещето лоши знамения, а по-нежните звуци се чуваха, когато предвиждаше нещо добро. След като измина доста време, жрецът изскочи внезапно от колата и започна да реве и да тича в кръг като побеснял. Постепенно стъпките му се забавиха. Ревовете му заглъхнаха. Така добре "изиграният страх", накарал го да обикаля като бесен, премина и той започна бавен странен танц, който изглеждаше още по-гротесков, защото човекът бе покрил лицето си с една всяваща ужас маска, а тялото му беше обкичено с най-чудновати и страшни предмети. Той придружаваше танца си с монотонно пеене. Отначало песента и танцът бяха по-живи, но постепенно станаха по-бавни и провлечени, докато най-сетне жрецът ги прекрати, седна на земята и сведе глава между коленете си. Дълго време седя безмълвно и неподвижно. После изведнъж скочи на крака и съобщи на висок глас резултата от ясновидството си.