Превел от немски c Веселин Радков, 1988

- Слушайте, слушайте, синове и дъщери на апачите! Ето какво ми каза Маниту, Великия дух: Инчу-чуна и Винету, вождовете на апачите, и Олд Шетърхенд, нашият бял вожд, ще възседнат конете си, за да придружат заедно с техните червенокожи и бели воини Ншо-чи; младата дъщеря на племето ни, до вигвамите на бледоликите. Добрият Маниту е готов да ги закриля. Те ще преживеят различни приключения, без да ги застраши някаква опасност, и ще се завърнат щастливо при нас. И Ншо-чи, която ще остане по-дълго време при бледоликите, ще се завърне също здрава и читава. Само един-единствен от тях няма да видим повече.

Той замълча и сведе глава, за да даде по този начин израз на скръбта си.

- Уф, уф, уф! - завикаха червенокожите от любопитство и съжаление; но никой не посмя да попита кого има предвид.

Тъй като жрецът продължи мълчанието си дълго време, моят Сам Хокинс изгуби търпение.

- Кой няма да се върне? - попита той. - Нека жрецът ни каже неговото име!

Жрецът направи укорителен жест с ръката си и след като помълча още дълго, вдигна глава и отправи погледа си към мен.

- По-добре да не ме беше питал за това - извика той. - Не исках да споменавам имена, но любопитният бледолик Сам Хокинс ме принуждава. Олд Шетърхенд е човекът, който няма да се върне! Смъртта ще го настигне в скоро време. Всички, на които предвещавах щастливо завръщане, трябва да избягват да стоят близо до него, ако не искат да загубят живота си заедно с неговия. Край него ще бъдат винаги в опасност, но далеч настрани ще са в сигурност. Така каза Великия дух - хау!

След тези думи той се прибра в колата. Червенокожите ми отправиха плахи погледи и тук-там се чуха възгласи на съжаление. От този момент за тях бях обречен човек, когото трябваше да отбягват.

- Какво иска всъщност този негодник? - обади се Сам. - Щял си да умреш ли? Само в неговата овча глава може да се породи такова нещо! Разбира се, че тази мисъл е рожба на туберкулозния му мозък. Как ли му е дошла?

- По-добре питай какво цели с нея! - отвърнах му аз. - Той се страхува от влиянието ми над вождовете и над племето, страхува се, че мога да ги освободя от предразсъдъците им. Затова се възползва от удобния случай да се опълчи срещу мен.

- Да отида ли при него да му залепя няколко шамара, сър?

- Сам, не прави глупости! Не заслужава да се тревожим заради тази работа.

Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи се бяха спогледали смаяно, когато чуха предсказанието на жреца. Дали вярваха в истинността на думите му, или не, беше без значение. Във всеки случай те не се съмняваха във въздействието им над техните съплеменници. С нас щяха да тръгнат тридесет души. Ако тези хора повярваха, че близостта ми носи гибел, неминуемо беше да се очакват неприятности от всякакъв характер. Понеже предсказанието на жреца не можеше да бъде променено, последиците му бе възможно да се предотвратят само ако вождовете застанеха открито на моя страна както преди и го покажеха пред всички веднага. Ето защо двамата застанаха до мен и Инчу-чуна заговори високо, за да го чуят всички:

- Нека моите братя и сестри чуят думите ми! Нашият жрец има дарбата да вижда в бъдещето и често се е случвало онова, което ни е предсказвал. Но от опит вече знаем, че той може и да се заблуждава. По време на голямата суша ни обеща да докара дъжд, но дъжд не дойде. Преди последния поход срещу команчите, който бяхме принудени да предприемем, той ни обеща голяма плячка. Но победата, която извоювахме, ни донесе само няколко стари коня и три лоши пушки. Предпоследната есен последвахме думите му, когато ни каза да отидем при водите на Тоя, ако искаме да убием много бизони. Но там се сдобихме с толкова малко месо, че през зимата щяхме за малко да измрем от глад. Инчу-чуна може да изброи още такива примери, които показват, че понякога погледът на жреца не прониква в бъдещето. Затова е твърде възможно и сега да се е заблудил относно нашия брат Олд Шетърхенд. Вождът на апачите гледа на думите на жреца така, като че ли те не са изговорени, и подканя своите братя и сестри да сторят същото. Нека изчакаме и видим дали ще се сбъднат!

Тогава дребният Сам Хокинс излезе напред и извика:

- Не, няма да чакаме. Няма нужда да чакаме, защото има начин да разберем веднага дали жрецът е казал истината.

- Какво има предвид моят бял брат? -осведоми се вождът.

- Ще обясня. Не само червенокожите мъже, но и белите си имат жреци, които умеят да прозрат бъдещето. Аз, Сам Хокинс, съм най-известният измежду тях.

- Уф, уф!-завикаха апачите учудени.

- Да, смаяни сте, нали? Досега ме смятахте за прост уестман, защото не ме познавахте. Но ще ме опознаете, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Нека няколко мои червенокожи братя вземат своите томахоки и да изкопаят в земята тясна, но дълбока дупка.

- Моят бял брат иска да погледне във вътрешността на земята? - попита Инчу-чуна.

- Да, защото бъдещето е скрито в недрата на земята, понякога е скрито и в звездите. Но тъй като сега посред бял ден не мога да видя никакви звезди, които бих могъл да попитам, затова ще се обърна към земята.

Неколцина индианци последваха подканата му и изкопаха дупка с бойните си брадви.

- Не прави щуротии, Сам! - пошушнах му аз. - Ако червенокожите разберат, че правиш глупости, ще влошиш нещата, а няма да ги оправиш.

- Щуротии? Глупости? А какво правеше жрецът? Същото ! Каквото може той, мога и аз, ако не се лъжа, многоуважаеми сър. Знам какво правя. Ако не сторим нищо, хората, които ще тръгнат с нас, постоянно ще ни създават трудности.

- В това съм убеден, но те моля да не правиш смехории!

- О, работата е много сериозна! Не се тревожи! Въпреки уверението му не се чувствах добре. Познавах го. Сам беше голям шегаджия. Ето защо исках пак да го предупредя, но той ме заряза и се отправи към индианците, за да им каже на каква дълбочина да копаят.

Когато дупката беше готова, той ги накара да се отдалечат и съблече старата си кожена ловна дреха. След като я закопча отново, той я изправи на земята. Дрехата остана права, като че ли бе направена от ламарина или дърво. Сам постави този висок цилиндър над дупката, придаде си важен вид и извика:

- Мъжете, жените и децата на апачите ще видят какво ще направя и какво ще науча и ще има да се чудят. Щом кажа моите вълшебни думи, земята ще разтвори недрата си пред мене и ще мога да разбера всичко, което ще се случи с нас в близко бъдеще.

Сега той се отдръпна малко от дупката и започна да я обикаля бавно и тържествено, при което за мой ужас започна да декламира таблицата за умножение. За щастие заговори на немски, така че червенокожите не разбраха какво приказваше. Когато вече приключи и с числото девет, стъпките му се ускориха, докато започна да галопира около дрехата си; същевременно нададе силни викове и заразмахва ръцете си като крила на вятърна мелница. Накрая, след като се задъха от тичане и викане, той пристъпи към дрехата си, направи й няколко ниски поклона и пъхна главата си в горния й отвор, за да погледне в дупката.

Опасявах се дали тези детинщини ще имат благоприятен изход. Огледах се наоколо, но за мое задоволство забелязах, че червенокожите бяха съвсем погълнати от действията на Сам и ги следяха най-сериозно. И лицата на двамата вождове не издаваха неодобрение. Разбира се, бях убеден, че те много добре знаеха как стоят нещата, и гледаха на действията на Сам като на шарлатания.

Главата на Сам остана известно време в отвора на яката на палтото му. От време на време той раздвижваше ръцете си, сякаш научаваше важни неща или пък виждаше чудеса. Най-сетне измъкна главата си. Изражението на лицето му беше сериозно. Отново разкопча дрехата си, облече я и нареди:

- Нека моите червенокожи братя заринат дупката, защото не мога да кажа нищо, докато тя е отворена!

Щом изпълниха нареждането му, той си пое дълбоко дъх, като че ли бе много изтощен, и заяви:

- Вашият жрец е видял неверни неща, защото ще се случи точно обратното на казаното от него. Научих всичко, което ще ни донесат идните седмици; но ми е забранено да говоря за това. Мога да ви кажа само някои неща. Видях карабини и чух изстрели. Предстоят ни битки. Последният изстрел бе даден от мечкоубиеца на Олд Шетърхенд. А онзи, който даде последния изстрел, не може да бъде умрял - той е победителят. Моите червенокожи братя са застрашени от опасност. Те могат да я избягнат само като останат в близост до Олд Шетърхенд. Но ако постъпят така, както ги посъветва жрецът, тогава ги грози гибел. Аз казах. Хау!

Въздействието на това предсказание беше поне за момента напълно според очакванията на Сам. Червенокожите му вярваха - просто си личеше по техните изражения. Те поглеждаха към колата очаквателно. Вероятно предполагаха, че жрецът ще излезе, за да се защити. Но той не се показа и така, всички приеха, че се чувства победен. Сам Хокинс се приближи до мен и ми намигна с малките си хитри очички.

- Е, сър, как се справих със задачата си?

- Като истински стопроцентов шарлатанин.

- Well. Значи съм се справил добре, нали?

- Да. Поне изглежда, че си постигнал целта си.

- Напълно я постигнах. Жрецът е бит. Не иска да се покаже.

Винету ни гледаше тихомълком и многозначително. Баща му обаче не беше така мълчалив. Той се приближи до нас и се обърна към Сам:

- Моят бял брат е умен човек. Той отне силата от думите на жреца и притежава дреха, в която са скрити важни предсказания. Тази скъпоценна дреха ще стане прочута от едната Голяма вода до другата. Но Сам Хокинс прекали със своите предсказания.

- Прекалих ли? Как така? - попита дребният ловец.

- Беше достатъчно да кажеш, че Олд Шетърхенд няма да ни докара никаква злина. А защо Сам Хокинс прибави, че ни очакват беди?

- Защото ги видях в дупката. Инчу-чуна махна с ръка.

- Вождът на апачите знае как стоят нещата и Сам Хокинс може да му се довери. Не беше необходимо да се говори за лоши неща и да се тревожат нашите хора.

- Да се тревожат ли? Воините на апачите са храбри мъже, които не се страхуват.

- Не се страхуват. И те ще го докажат, ако по време на пътуването си срещнем врагове. Но нека се приготвим да тръгваме!

Инчу-чуна остави за свой заместник през време на отсъствието си от пуеблото Енчарко. Той беше с няколко години по-възрастен от Винету, беше изпитан и храбър воин, когото бях опознал и обикнал през последните дни.

Доведоха конете. Между тях имаше голям брой товарни животни, няколко от които трябваше да носят геодезическите уреди. Останалите бяха натоварени с провизии и други необходими неща.

Потърсих с очи моя червеникав кон, но не го видях. Обаче погледът ми беше прикован от два млади, великолепни черни жребеца. Те имаха червени ноздри и от онези дълги в горната си част къдрави гриви, които минават при индианците за сигурен белег на превъзходни качества. Седлата и оглавниците бяха изработени по индиански маниер.

Винету бе забелязал погледа ми и ме поведе към черните жребци.

- Олд Шетърхенд стана кръвен брат на Винету. Това трябва да получи и външен израз. Ето защо конете ни имат еднакъв цвят и са синове на една и съща майка. Помолих Инчу-чуна, моя баща, да ми разреши да ти подаря този черен жребец. Той се съгласи. Жребецът има най-добрата индианска дресировка, а името му Хататитла отговаря на неговото главно качество. Той е още млад и бързо ще свикне с тебе. Ще те обикне и никога няма да те изостави в опасност.

При вида на този едва ли не царски подарък направо онемях. Доколкото можех да преценя от пръв поглед, този жребец беше равен поне на пет коня с качествата на досегашния ми червеникав жребец. Когато се наканих да благодаря, вече не беше възможно, защото Инчу-чуна даде знак за тръгване.

Индианците имат обичай да изпращат на известно разстояние потеглящите на път воини. Но сега това не стана, тъй като Инчу-чуна пожела така. Придружаващите ни тридесет воини дори не се сбогуваха с близките си. Вероятно бяха сторили това предварително, защото войнското им достойнство не им позволяваше такова прощаване на публично място.

Един-единствен човек се сбогува с думи и това беше Сам Хокинс. Той съзря между жените Клиуна-ай, отправи мулето си към нея и я попита:

- Чу ли Клиуна-ай какво видях в земята?

- Ти го каза и аз го чух - отвърна тя.

- Можех да кажа много повече, например нещо и за тебе.

- За мене ли? И мен ли видя в дупката?

- Да. Видях пред мен бъдещето ти. Да ти го разкрия ли?

- Да, хайде! - замоли тя настойчиво. - Какво ще ми донесе бъдещето?

- То няма да ти донесе нищо, а ще ти отнеме нещо, нещо много скъпо за тебе.

- Какво е то? - осведоми се тя страхливо.

- Косата ти. След няколко луни ще я загубиш и главата ти ще оголее напълно, ще стане също като луната, която няма никаква коса. Тогава ще ти изпратя моята перука. Сбогом, печална луна, сбогом!

Сам се разсмя и подкара мулето си, а индианката се обърна засрамена, защото се бе оставила да бъде подведена от женското си любопитство.

Яздехме в следния ред: начело бяхме Инчу-чуна, Винету със сестра си и аз. Следваха Хокинс, Стоун и Паркър, а след тях яздеха тридесетте апачи, които се сменяха във воденето на товарните животни.

Ншо-чи седеше в седлото също като мъж; както вече знаех, тя беше отличен и издръжлив ездач. Ако ни срещнеше някой, който не я познава, щеше да я помисли за по-малък брат на Винету. Но от едно по-остро око не можеха да се изплъзнат женските форми на тялото й, нито пък женствената мекота на чертите на лицето й. Тя беше красива, наистина беше красива, въпреки мъжките дрехи, които носеше.

Що се отнася до моя черен жребец, скоро се оказа, че съм направил превъзходна размяна. Когато галопираше, не можеше да го стигне никой. Имаше спокоен тръс, беше неуморим, с отлични бели дробове. Конят на Винету беше равностоен на моя и се казваше Илчи. Апачите мескалеро отглеждаха расови коне с най-висока стойност и тези два жребеца бяха от тази порода. Никога не бях успял да видя тези животни въпреки дългото време, което прекарах при апачите. Но вярно е, че всички седмици от престоя ми в пуеблото бяха до такава степен заети с моето "обучение", че доста забележителни и интересни неща в пуеблото и околността му се бяха изплъзнали от вниманието ми.

Моите другари искрено споделяха радостта ми. Особено се радваше Сам, който не изпускаше случай да ми втълпи, че съм бил безнадежден грийнхорн, но тайно в себе си се гордееше с мене, своя някогашен ученик, както и с всеки мой успех или отличие.

Първите дни от нашето пътуване преминаха без особени преживелици. Както вече е известно, на апачите бяха необходими пет дни, за да изминат разстоянието от мястото на нападението до пуеблото край Рио Пекос. Пренасянето на пленниците и ранените беше забавило придвижването им. Сега обаче ние стигнахме до мястото, където Ратлър уби Клеки-петра, само за три дни. Този път се бяхме насочили още отначало по на североизток. Тук останахме да пренощуваме. Апачите насъбраха камъни и ги струпаха на купчина на мястото, където бе убит техният бял учител.

На следващото утро продължихме пътя си, като отначало се придвижвахме по трасето, което бяхме измервали. По този начин стигнахме до местността, където нашата работа бе прекъсната така ненадейно. Колчетата стояха все още по местата си и аз можех веднага да започна измерването, но ме очакваше нещо по-належащо.

Апачите дори и не бяха помисляли да погребват убитите кайови и бели след битката. Труповете си лежаха все още там, където бяха оставени. Това, което не бяха сторили индианците, бе направено от лешоядите и другите хищни животни - разбира се, по техен начин. Костите лежаха пръснати наоколо - някои от тях бяха напълно оглозгани, а по други се забелязваха остатъци от гниещо месо. Сам, Дик, Уил и аз се заловихме да съберем тези останки и да ги погребем в общ гроб. Това беше ужасна работа, в която апачите не участваха.

Когато свършихме, денят беше превалил и аз започнах моята работа на следващия ден. Някои от воините ми помагаха с това или онова, но най-много ми помагаше Винету. Сестра му беше винаги край мене. Сега се работеше съвсем иначе, защото около мене нямаше вече неприятни личности. Червенокожите, за които нямаше работа, скитаха по цял ден из околността и вечерта донасяха различен дивеч.

Можете да си представите, че работата ми вървеше бързо. Въпреки трудността на терена успях за три дни да достигна мястото, докъдето беше измервала съседната група. Нуждаех се само от още един, четвърти ден, за да довърша чертежите и дневника си. С това приключи и цялата ми работа, и то навреме, защото зимата бързо наближаваше. Нощите бяха станали доста студени, така че огньовете трябваше да горят чак до сутринта.

Споменах, че апачите ми помагаха, но за съжаление не мога да твърдя, че го правеха с удоволствие. Подчиняваха се на заповедите на вождовете си; иначе едва ли щяха да ме подкрепят. Просто се виждаше как всеки един от тях се радваше, щом вече нямах нужда от него. А когато вечерта лагерувахме, тридесетте индианци сядаха настрани от нас, по-надалеч, отколкото им повеляваше уважението към техните вождове. Инчу-чуна и Винету забелязваха това, но мълчаха. Сам сподели с мене:

- Нещо не им се работи на тези индианци. Остава си стара истина, че червенокожият е отличен ловец и храбър воин, но иначе си е мързеливец. Работата не е по вкуса му.

- Това, което вършат за мене, не ги уморява ни най-малко и изобщо не може да се нарече работа - отвърнах аз. - Нежеланието им си има вероятно друга причина.

- Така ли? А каква е тя?

- Изглежда, не са забравили предсказанието на жреца си. На него вярват повече, отколкото на тебе, драги Сам.

- Може и да е така, но би било много глупаво от тяхна страна.

- И освен това моята работа тук е отвратителна за тях. Тази местност им принадлежи, а аз я измервам за други хора, за враговете им. Не трябва да го забравяш, Сам.

- Но такава е волята на техните вождове!

- Вярно. Това обаче още не значи, че обикновените воини са съгласни. Тайно в себе си те са против работата ми. Когато ги наблюдавам да си приказват, седнали близо един до друг, мога да разбера по израженията на лицата им, че говорят за мене такива неща, на които не мога да се зарадвам.

- Същото впечатление имам и аз. Но може да ни е безразлично. Това, което мислят и говорят, няма да ни навреди. Ние си имаме работа с Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи, а от тях не можем да се оплачем.

Тук Сам беше прав. Винету и баща му ми помагаха във всичко и ме ограждаха с най-голямо внимание. Индианката просто четеше желанията ми в погледа. Струваше ми се, че тя беше в състояние да отгатне всяка моя мисъл. Винаги вършеше, каквото пожелаех, и то преди да изрека желанието си. Това се отнасяше и до такива дреболии, на които иначе човек не обръща внимание. Благодарността ми към нея нарастваше с всеки изминал ден. Тя наблюдаваше и слушаше всичко много внимателно и скоро забелязах с радост и задоволство, че волно или неволно бях станал неин учител. Ншо-чи поглъщаше всичко ново жадно; когато говорех, очите й не се откъсваха от устните ми, а когато вършех нещо, тя се стремеше да ми подражава, дори и ако то противоречеше на привичките на нейната раса. Като че ли бе тук само заради мене, грижеше се за здравето и за удобството ми много повече, отколкото аз самият.

ПРОКЛЯТИЕТО НА ЗЛАТОТО

След като се бяхме придвижвали два дни по този път, не срещнахме хора. Намирахме се в равна, тревиста местност, само тук-там осеяна с храсти, която позволяваше на погледите ни да стигат надалеч. А това е голямо предимство в Запада. Никога не можеш да знаеш на какъв човек ще се натъкнеш и е добре, когато забележиш приближаването му отдалече. Сега видяхме четирима ездачи, които се движеха срещу нас. Бяха бели. Те също ни забелязаха и спряха, като се колебаеха дали да продължат пътя си, или да ни заобиколят. За четирима бледолики не е много приятно да се срещнат с тридесет индианци, още повече когато не знаят към кое племе принадлежат червенокожите. Но те разпознаха, че между индианците се намираха и бели и това, изглежда, разсея съмненията им. Оставиха конете си да се движат в досегашната посока.

Бяха облечени като каубои. Пушки, пистолети и ножове съставяха снаряжението им. След като се приближиха на двадесет крачки от нас, те дръпнаха поводите на конете си, взеха пушките си в ръка и един от тях ни извика:

- Good day, мешърс! Необходимо ли е да държим пръстите си на спусъка, а?

- Good day, джентс! - отвърна Сам. - Спокойно можете да свалите пушкалата си! Нямаме намерение да ви изядем. Ще ни кажете ли откъде идвате?

- Прехвърлихме се през Мисисипи.

- А накъде отивате?

- На север, към Ню Мексико, а оттам ще се прехвърлим към Калифорния. Чухме, че там имало нужда от каубои и им заплащали по-добре, отколкото по местата, откъдето идваме.

- Може и да сте прав, сър. Но ще трябва доста дълго да пътувате, докато получите такава хубава работа. Ние пък сме тръгнали към Сент Луис. Чист ли е пътят сега?

- Да. Поне не сме чули да твърдят обратното. Но дори и в такъв случай няма нужда да се страхувате. Доста сте на брой. Или може би червенокожите джентълмени няма да продължат с вас?

- С нас ще дойдат само тези двама воини, вождът на апачите, Инчу-чуна, със сина си Винету и неговата дъщеря.

- Не думайте! Червенокожа лейди, която иска да отиде в Сент Луис? А бихте ли ни казали имената си?

- Защо не! Това са имена на честни хора и няма защо да ги премълчавам. Наричат ме Сам Хокинс, ако не се лъжа. А това са моите приятели Дик Стоун и Уил Паркър: тук до мен виждате Олд Шетърхенд, един юначага, който у бива сивата мечка с ножа си и поваля и най-силния човек с юмрука си. А сега ще имате ли любезността да ми кажете вашите имена?

- С удоволствие. Чували сме за Сам Хокинс, но другите джентълмени са ни непознати. Аз се казвам Сантър и не съм толкова известен ловец като вас. Обикновен каубой съм.

Той назова и имената на другите трима, но аз не им обърнах внимание. После зададе още няколко въпроса, които се отнасяха до пътя, и след това четиримата си тръгнаха. Когато се скриха от погледите ни, Винету попита Сам:

- Защо моят брат отговори толкова подробно на тези хора?

- Не трябваше ли да им отговоря?

- Не.

- Нямам никакво доверие в учтивостта на тези бледолики. Бяха учтиви, защото сме девет пъти по-многобройни от тях. Не ми харесва, че им каза имената ни.

- Защо? Мислиш ли, че това може да ни навреди?

- Да.

- По много начини. Тези бледолики не ми харесаха. Очите на човека, който говори с тебе, не бяха добри.

- Не ми е направило впечатление. Но дори и да е така, пак няма значение за нас. Те си отидоха; пътят им води натам, а нашият - насам. И през ум няма да им мине да се върнат, за да ни безпокоят.

- Въпреки това искам да разбера какво ще правят. Нека моите братя продължат да яздят бавно все в същата посока, а аз ще проследя тези бледолики донякъде заедно с Олд Шетърхенд. Искам да се уверя, че те наистина няма да се занимават повече с нас.

Докато останалите продължиха пътя си, той се върна заедно с мен по нашите следи, по които бяха яздили и четиримата непознати. Тук трябва да кажа, че този Сантър не ми беше харесал и на мене, а тримата му спътници също трудно биха успели да спечелят доверието ми. Само не бях в състояние да си обясня какво ли можеха да ни сторят, или пък да искат от нас. Дори и ако спадаха към онзи сорт хора, които често объркват собствеността на другите със своята собственост, пак се питах напразно, какво ли би могло да ги накара да допуснат, че ще намерят някаква плячка у нас. А и да бяха уверени в това, все пак ми се струваше до голяма степен невероятно само четирима души да се осмелят да нападнат тридесет и седем добре въоръжени хора. Но когато споделих мислите си с Винету, той ми обясни опасенията си.

- Ако са крадци, няма защо да се страхуват от големия ни брой, защото и през ум няма да им мине да ни нападнат открито. Ще ни последват тайно и ще издебнат момента, когато от групата ни се отдели онзи човек, на когото са хвърлили око.