„ЖЕНСКАТА“ И „МЪЖКАТА“МЕДИЦИНА

„ЖЕНСКАТА“ И „МЪЖКАТА“МЕДИЦИНА

С другата страна на нашето същество, с „женската“ страна, която по естествен начин е заложена в натурата на жената ­ проникваме винаги зад повърхността на нещата, „раждаме“ един нов свят чрез артисти чната и моралната фантазия, създаваме нови световни картини и чрез това имаме един повече интуитивен достъп към хората и света.

Вместо да се натрапим на света с нашето същество, да го „изнасилим“ и разрушим, бихме могли, без да бъдем пасивни, да го оставим да изговори и изрази своята интимна същност. Ние проникваме така в другото същество и слушаме вместо винаги да говорим. Който подхожда към света „мъжки“, това ще рече повърхностно, материалистично, интелектуално, губи разбирането за дълбоките същности и с това също и за самия себе си.

Също и голяма част от медицината има предимно „мъжки“ облик. „Колкото и невероятно да звучи, ако вземем днешната медицина с нейния напълно материалистичен характер и същевременно с характерната й особеност, че днес нищо не се разбира от човешката природа и то точно от физическата природа на човека, ами всъщност се разчита само на изпробването, ­ вземе ли се точно тази медицина, ­ тя в подчертана степен е един мъжки продукт и едва ли по­ясно би могло на нещо друго да се охарактеризира това, което днес всъщност произлиза от главата на мъжа освен на днешната медицина.“56

Тази тематика днес все още е точно толкова актуална, както преди 70 години. В своята книга, „Шансът на съвестта“ където описва спомените си, известният немски психоаналитик Х.Е.Рихтер отново засегна тази тема ­ полето на напрежение между „мъжката“ и женската“ медицина.57 Тук ще изложим няколко важни гледни точки: Така наречената „мъжка“ медицина, ­ която разбира се може да се практикува и от жени, ­ се характеризира с лекарската дистанция, индивидуалната душа на лекаря, като орган на познанието не играе никаква роля. Но как би могъл един „душевен обект“ да обхване един стоящ насреща му „душевен субект“? При срещата на първа степен господстват авторитет и морал. Измерващотото, пресмятащо обективиране на материалните резултати се поставя на преден план. Терапията е „рационална“, това ще рече определяща се от разума. Спрямо интуицията е налице скептицизъм. Лекарят става „боец, той се бори, развива стратегии, излиза на бойното поле срещу болестта, използва стомана и лъчи, изобщо се държи анти­биотично, това ще рече да работи срещу живота, вместо за живота, съответно с живота. „Използването на химични, електрични, радиологични или хирургични оръжия срещу болестта е приложна наука. Лекарят е този, който лекува чрез рационална терапия.

Освен това той въздейства чрез своя личен авторитет. <Нормалният> болен е ­ така се говори ­ напълно доволен от това, което при късите визити лекарят излъчва като човешко благоразположение. Казва се, че само особено неуравновесени психически пациенти имат нужда от допълнителни <галения>. Това са глезльовците, лигльовците, психопатите. Те разбира се са доволни, когато човек се занимава в техните психо­социални <бъркотии>. Това е по­скоро майчинска грижовна задача за една сестра, социална работничка, психоложка или за свещеника. Лекарят определено стои над пациентите...“58

Като противоположност на тази едностранчивост трябва да бъде развита една „женска“ медицина, при която пациентът и лекарят стоят на „едно равнище“ и двамата „без да имат понятие“, всъщност пациентът разполага с повече субективно знание отколкото лекаря, което наистина отго-
варя на фактите. Защото в пациента е скрито важно знание, което лекарят трябва да извади наяве и да го подреди, за да може пациентът да го осъзнае. Съ­човешкото излиза на преден план. Това което дълбоко вълнува пациента, може да бъде разбрано от лекаря само ако той го остави да прозвучи в самия себе си.

Прочутият психосоматик Виктор фон Вайцекер веднъж описвайки двама известни психотерапевти, негови учители, показа какво той разбира под понятията „мъжка“ и „женска“ медицина: душевното насилие, съответно проицирането на собствените мисли и усещания в насрещния, като противоположност на интуитивното вслушващото се възприемане. „Аз познах, как Крехл винаги проицираше своето собствено същество в това на пациента, а Фраенкел обаче реципираше съществото на пациента. Крехл измерваше другия по неговия, на лекаря мащаба. Фраенкел не измерваше и изобщо не отсъждаше нищо, а получаваше една картина. Така и у мен се появи желанието да възприема в себе си същността на другия и от тази даденост очаквах откритието на истинската форма на терапията. С това същинската субстанция на терапията би била един процес с междучовешки характер.“59

С това са направени първите крачки към една интуитивна медицина, към духовна любов в терапията. От нея терапевтът на наркотично болните, който пред себе си има един човек, разболял се от безлюбието на съвременните условия, черпи своите терапевтични хрумвания. Самият терапевт трябва да се превърне в лечебно средство, неговият силен аз трябва заместващо да носи за известно време затрупаната същност на другия и с огъня си да разгори бавното изгасване на волята на своя пациент и като истински образец за подражание да помогне да се превърнат в тяхната противоположност отрицанието на живота и саморазрушителният инстинкт. В случай, че на това място се каже, че това много идеалистично е мислено, то би трябвало да се отговори: та какво би била една медицина без идеали, без обич? Да, ­ единствено една технически перфектна печка без горивен материал...

Начинът и видът на наркотичната терапия, кога, къде и колко дълго, се определят по преценка на лекаря, съответно терапевта и се избират според съответното състояние и волята за лечение на засегнатия. Няма лечебното средство важащо за всички или пък абсолютната терапия. Редом с медицинско­психологични те методи от най­голяма важност е винаги личността, която ги прилага. Това води до един важен въпрос, който се поставя във всички терапии, особено при наркотичната терапия: Кое е това, което оздравява? „Обективните“ методи, които човек може да научи от лекции и от книгите или човекът, индивидуалната личност, която владее тези методи? Двете страни трябва да се развият същевре-

На друго място вече се подчерта, че колкото е по­продължителна консумацията на отровата, толкова е по­трудно да се събудят силите на правилната самопреценка, морала и съвестта. Ако пациентът още не е пропаднал прекалено дълбоко в дрогите, външни събития биха могли да помогнат да се отвори „вътрешният стъклен ковчег“ и да се изплюе парчето „отровна ябълка“ (виж стр. 104). Смяна на обкръжението, влюбване, болест, катастрофа биха могли да бъдат съществени помощници в развитието, които да допринесат да се създаде чувство за отговорност спрямо света. Ако една амбулантна терапия, съответно терапия в същото обкръжение без постоянно придружителство и наблюдение повече не е възможна, трябва да се търси специфично терапевтично заведение, за да може пациентът за по­дълго време да постигне своето оздравяване чрез социални, медицински и психологични методи. Колкото по­дълго след 20­тата година е траяла консумацията на отровата, толкова по­трудно е да се апелира към собствената инициатива на пациента. Много често тогава са възможни само поведенческо­терапевтични мерки.