Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга

МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ

Така е и с миста, по от­но­ше­ние на не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни закони, на сили- те, дейс­т­ву­ва­щи в него. Като знаещ, той тряб­ва да съз­да­де над се­бе си не­що Божествено. Такова от­но­ше­ние са за­ема­ли и пос­ве­те­ни­те спря­мо това, ко­ето на­ро­дът съз­да­вал свръх природата. Такова от­но­ше­ние са за­- ема­ли те спря­мо све­та на Боговете и ми­то­ве­те на народа. Те са ис­ка­ли да поз­на­ят за­ко­ни­те на Боговете и на митовете. Там, къ­де­то на­ро­дът из­г­раж­дал об­ра­за на един Бог, на един мит, там те тър­се­ли по­-вис­ша­та ис- тина.

Ето един пример: Атиняните би­ли при­ну­де­ни от крит­с­кия цар Минос да му при­на­сят в жер­т­ва на все­ки осем го­ди­ни по се­дем мом­че­та и се­дем момичета. Те би­ли да­ва­ни за хра­на на Минотавъра, ед­но страш­но чудо- вище. Когато към Крит тряб­ва­ло да бъ­де из­п­ра­тен за тре­ти път пе­чал­ни­ят дар, с мла­де­жи­те оти­шъл и цар­с­ки­ят син Тезей. Когато той прис­тиг­нал в Крит, Ариадна, дъ­ще­ря­та на цар Минос се влю­би­ла в него. Мино- тавърът жи­ве­ел в Лабиринта, ед­на чуд­но­ва­та градина, от ко­ято ни­кой от тези, ко­ито влизали, не можел да на­ме­ри пъ­тя и да се вър­не обратно. Те- зей ис­кал да ос­во­бо­ди ба­щи­ния си град от по­зор­ния данък. Той тряб­ва­ло да вле­зе в Лабиринта, къ­де­то хвър­ля­ли пляч­ка­та на чудовището. Той ис­кал да убие Минотавъра. Тезей се на­гър­бил с та­зи задача, убил страш­но­то чу­до­ви­ще и от­но­во из­ля­зъл на сво­бо­да с помощ­та на ед­но кълбо, ко­ето Ариадна му дала.

За мис­та тряб­ва­ло да ста­не яс­но как твор­чес­ки­ят чо­веш­ки дух дос­ти­га до по­до­бен разказ. Както бо­та­никът изу­ча­ва рас­те­жа на растенията, за да от­к­рие не­го­ви­те закони, та­ка и той ис­ка да изу­чи твор­чес­кия дух. Той тър­се­ше ис­ти­на там, къ­де­то на­ро­дът пос­та­вя­ше един мит. Салустий ни от­к­ри­ва гле­ди­ще­то на един мис­ти­чен мъд­рец от­нос­но един та­къв мит: „Бихме мог­ли да на­ре­чем це­лия свят един мит, кой­то съ­дър­жа в се­бе си под ви­ди­ма фор­ма те­ла­та и нещата, а ду­ши­те и ду­хо­ве­те под скри­та форма. Ако на всич­ки би се пре­да­ла ис­ти­на­та за Боговете, те не би­ха я разбрали, би­ха я це­ни­ли по-малко, а по­-с­по­собни­те би­ха се от­нес­ли ле­ко­мис­ле­но към нея. Но ко­га­то ис­ти­на­та се да­де в ми­тич­на обвивка, тя е обез­пе­чена от не­за­чи­та­не и под­ти­кът към фи­ло­соф­с­т­ву­ва­не е гаранти- ран."

Когато ка­то мист чо­век тър­сел мъд­ро­то съ­дър­жа­ние на един мит, той имал съзнанието, че при­ба­вя не­що към това, ко­ето ве­че съ­щес­т­ву­ва­ло в съз­на­ни­ето на народа. Той бил на ясно, че се пос­та­вя над то­ва съз­на ние, как­то бо­та­ни­кът се пос­та­вя над рас­тя­що­то растение. Той каз­вал не­що съ­вър­ше­но дру­го от това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ло в ми­тич­но­то съзнание, оба­че счи­тал това, ко­ето каз­ва за ед­на по­-дъл­бо­ка ис­ти­на от тази, ко­ято би­ла из­ра­зя­ва­на сим­во­лич­но в мита. Човекът стои пред чув­с­т­ве­ния жи­вот ка­то пред ед­но чудовище. Той му при­на­ся в жер­т­ва пло­до­ве­те на
сво­ята личност. Чувственият жи­вот ги поглъща. Той вър­ши то­ва до то- гава, до­ка­то в чо­ве­ка се про­бу­ди по­бе­дите­лят (Тезей). Неговото поз­на­ние му из­п­ра­ща нишката, чрез ко­ято той от­но­во се ориентира, ко­га­то нав­ли­за в ла­би­рин­та на чувствеността, за да убие там своя враг. В то­ва по­беж­да­ва­не на чув­с­т­ве­нос­т­та е из­ра­зе­на са­ма­та тай­на на чо­веш­ко­то познание. Мистът поз­на­ва та­зи тайна. С нея се за­гат­ва за ед­на си­ла в чо­веш­ка­та личност. Обикновеното съз­на­ние не съз­на­ва та­зи сила. Обаче тя дейс­т­ву­ва в него. Тя съз­да­ва мита, кой­то има съ­ща­та структура, как­то и мис­тич­на­та истина. Тази ис­ти­на е сим­во­ли­зи­ра­на в мита.

Следователно, как­во се крие в митовете? В тях се крие ед­но тво­ре­ние на Духа, на не­съз­на­тел­но тво­ря­ща­та душа. Душата при­те­жа­ва ед­на на­пъл­но оп­ре­де­ле­на закономерност. Тя тряб­ва да дейс­т­ву­ва в оп­ре­де­ле­на по- сока, за да тво­ри над се­бе си. На ми­то­ло­гич­на­та сте­пен тя вър­ши то­ва в образи; оба­че те­зи об­ра­зи са из гра­де­ни спо­ред за­ко­ни­те на душата. Би мог­ло съ­що да се каже: Когато ду­ша­та прис­тъп­ва нап­ред и се из­дига над ми­то­ло­гич­но­то съз­на­ние до по­-дъл­бо­ки­те истини, то­га­ва те­зи ис­ти­ни но­сят съ­щия отпечатък, ка­къв то по­-ра­но има­ха митовете, за­що­то при тях­но­то съз­да­ва­не дейс­т­ву­ва ед­на и съ­ща сила.

Плотин, фи­ло­со­фът на не­оп­ла­то­ни­чес­ка­та шко­ла (204 - 269 сл. Хр.) из­ра­зя­ва по след­ния на­чин съ­от­но­шени­ето меж­ду об­раз­но­-ми­тич­но­то мис­ле­не и вис­ше­то поз­на­ние на еги­пет­с­ки­те жреци: „Египетските мъд­реци, би­ло въз ос­но­ва на стро­го проучване, би­ло ин­с­тин­к­тив­но при пре­да­ва­не на тях­на­та мъдрост, си слу­жели за из­ра­зя­ва­не на сво­ите уче­ния и те­оре­ми не с пис­ме­ни знаци, ко­ито под­ра­жа­ват гла­са и говора, а са ри­су­ва­ли об­ра­зи и в све­ти­ли­ща­та са вла­га­ли в те­зи об­ра­зи мисълта, съ­дър­жа­ща се във вся­ко нещо. Така все­ки об­раз съ­дър­жал оп­ре­де­ле­но зна­ние и мъд- рост. Той из­ра­зя­вал ед­на ис­ти­на и ед­но ед­но­род­но и прозрач­но цяло, при все че не е бил ни­как­во обяснение. След то­ва учи­те­лят из­в­ли­чал съ­дър­жа­ни­ето от образа, из­ра­зя­вал го с ду­ми и на­ми­рал при­чи­на­та за­що е така, а не иначе."

Ако ис­ка­ме да се за­поз­на­ем с връз­ки­те меж­ду мис­ти­ка­та и ми­тич­ни­те разкази, тряб­ва да вник­нем в от­ноше­ни­ето на ми­тич­но­то към све­тог­ле­дът на онези, ко­ито в сво­ята мъд­рост се чув­с­т­ву­ват в хар­мо­ния с на­чина на мислене, ва­ли­ден за Мистериите. Такава хар­мо­ния съ­щес­т­ву­ва до на­й-­ви­со­ка сте­пен у Платон. Тук за нас мо­же да бъ­де ме­ро­дав­но как той тъл­ку­ва ми­то­ве­те и как ги из­пол­зу­ва в сво­ите описания. Във „Федър", един ди­алог на душата, се из­на­ся ми­та за Борей. Това бо­жес­т­ве­но съще- ство, ко­ето древ­ни­те от­к­ри­ва­ли във вятъра, ви­дя­ло вед­нъж кра­си­ва­та Орития, дъ­ще­ря на ати­чес­кия цар Ерехтей, ко­ято бе­ря­ла цве­тя за­ед­но със сво­ите друж­ки по игра. Той се влю­бил в нея и я от­в­ля­къл в сво­ята пещера. В сво­ето тълкуване, чрез ус­та­та на Сократ, Платон от­х­вър­ля ед­

Тук Платон е в пъл­но съг­ла­сие с ми­тич­ния и сим­во­ли­чен на­чин на из- разяване, с ко­ито си слу­жат и дру­ги мъдреци. В древ­на­та ин­дийс­ка ли­те­ра­ту­ра от­к­ри­ва­ме една притча, ко­ято се при­пис­ва на Буда. Един чо­век ,сил­но от­да­ден на живота, кой­то на ни­как­ва це­на не ис­ка да ум­ре и тър­си чув­с­т­ве­ни­те удоволствия, е прес­лед­ван от че­ти­ри змии. Той чу­ва един глас, кой­то му за­по­вяд­ва да хра­ни и да къ­пе от вре­ме на вре ме че­ти­ри­те змии. Човекът по­бяг­ва от страх пред че­ти­ри­те змии. Той от­но­во чу­ва един глас. Този глас му об­ръ­ща внимание, че след не­го ид­ват пе­ти­ма убийци. Отново чо­ве­кът побягва. Един глас му об­ръ­ща внима­ни­ето вър­ху един шес­ти убиец, кой­то ис­ка да му от­ре­же гла­ва­та със своя меч. Човекът от­но­во по­бяг­ва и сти­га до ед­но на­пус­на­то село, в ко­ето ня­ма ни­то един жител. Отново чу­ва глас, ко­ито му казва, че ско­ро раз­бой­ни­ци ще обе­рат селото. Тогава чо­ве­кът по­бяг­ва и сти­га до ед­на го­ля­ма река. На от­сам­ния бряг той не се чув­с­т­ву­ва в сигурност. От сламки, кло­ни и лис­та той си из­п­ли­та един кош и преп­лу­ва на дру­гия бряг. Сега той е ве­че в сигурност, той е брахман.

Смисълът на то­зи сим­во­ли­чен раз­каз е след­ни­ят Човек тряб­ва да ми­не през на­й-­раз­лич­ни­те състояния, до­ка­то стиг­не до Божественото. Чети- рите змии са че­ти­ри­те елемента: огън, вода, зе­мя и въздух. Петимата убий­ци са пет­те сетива. Безлюдното се­ло е душата, ко­ято се е ос­во­бо­ди­ла от впе­чат­ле­ни­ята на сетивата, но все още не е сигурна, ко­га­то е са­ма със се­бе си. Ако ней­на­та низ­ша при­ро­да я зав­ла­дее отново, тя е изгубе- на. Човек тряб­ва да си пос­т­рои лодка, ко­ято да го пре­не­се през ре­ка­та на пре­ход­но­то от еди­ния бряг, то­зи на се­тив­на­та природа, на другия, веч- но-божествения.

Нека в та­зи свет­ли­на раз­г­ле­да­ме еги­пет­с­ко­то тайн­с­т­во на Озирис. Ози- рис пос­те­пен­но ста­ва ед­но от на­й-­важ­ни­те еги­пет­с­ки божества. Пред- ставата за не­го из­мес­т­ва дру­ги пред­с­та­ви за божества, ко­ито съ­щес­т­вува­ли в ня­кои час­ти от народа. Около Озирис и не­го­ва­та съп­ру­га Изида се об­ра­зу­ва един пъ­лен със зна­чение кръг от митове. Озирис бил син на Бога на Слънцето, не­го­ви­ят брат бил Тифон-Сет, а не­го­ва­та сес­т­ра – Изида. Озирис се ожен­ва за сво­ята сестра. Заедно с нея той ца­ру­ва над Египет. Злият брат Тифон об­мисля как да по­гу­би Озирис. Той за­по­вяд­ва да нап­ра­вят един сандък, кой­то имал точ­но дъл­жи­на­та на Озирис. На ед­но уго­ще­ние сан­дъ­кът бил пред­ло­жен в дар на този, кой­то точ­но се по­бе­ре в него. Само Озирис ус­пя­ва да се по­бе­ре в сандъка. Той вли­за вът­ре и ляга. Тогава Тифон и не­го­ви­те дру­га­ри се хвър­лят вър­ху Ози- рис, зат­ва­рят сан­дъ­ка и го хвър­лят в реката. Когато Изида на­уча­ва стра-

Сега не­ка срав­ним то­зи мит с въз­г­ле­да на гръц­кия фи­ло­соф Емпедокъл (490 -430 пр. Хр.). Той приема, че ня­ко­га пър­вич­но­то Същество, Бог, се е раз­д­ро­би­ло в че­ти­ри­те еле­мен­та - огън, вода, зе­мя и въз­дух - или в мно­жес­т­во­то на битието. Той про­ти­во­пос­та­вя две сили, ко­ито в то­зи свят на би­ти­ето при­чи­ня­ват раз­вити­ето и умирането: Любовта и Борба- та. За еле­мен­ти­те Емпедокъл казва:

„Те са­ми­те ос­та­ват същите, но ком­би­ни­рай­ки се,

Те ста­ват чо­ве­ци и всич­ки без­б­рой дру­ги същества,

Които ту под си­ла­та на Любовта се съ­еди­ня­ват в жи­ви форми,

Ту чрез ом­ра­за­та и бор­ба­та от­но­во се разделят."

Следователно, как­во са, спо­ред Емпедокъл, не­ща­та на света? Те са раз­лич­но при­ме­се­ни­те елементи. Те са мог­ли да бъ­дат съз­да­де­ни са­мо чрез това, че Първичното-Едно се е раз­д­ро­би­ло на че­ти­ри същества. Това Първично-Едно се е раз­д­ро­би­ло сле­до­ва­тел­но в еле­мен­ти­те на света. Когато пред нас има­ме един пред­мет, той пред­с­тав­ля­ва част от раз­ля­то­то Божество. Но то­ва Божество е скри­то в него. То е тряб­ва­ло пър­во да умре, за да мо­гат да се ро­дят нещата. А как­во пред­с­тав­ля­ват те­зи неща? Смес от час­ти на Бога, про­из­лязла в сво­ята струк­ту­ра чрез Любовта и Омразата. Емпедокъл каз­ва ясно:

„Доказателство за то­ва е ус­т­ройс­т­во­то на чо­веш­ки­те със­тав­ни части,

Първо чрез Любовта ве­щес­т­ва­та се свър­з­ват в едно.

Всички, как­ви­то тя­ло­то при­те­жа­ва в своя разцвет,

След то­ва раз­къ­са­ни ед­но от дру­го чрез раз­до­ра и борбата,

Те от­но­во ски­тат от­дел­но по край­ни­ни­те на живота.

Същото ста­ва и с рас­те­ни­ята и оби­та­ва­щи­те во­ди­те риби,

С гор­с­кия ди­веч и но­се­ни­те от кри­ла птици."

Емпедокъл мислел, че мъд­ре­цът от­но­во на­ми­ра Божественото праедин- ство, ко­ето е омагьо­са­но в света, по­гъл­на­то в Любовта и Омразата. Но ко­га­то чо­век на­ми­ра Божественото, той сам тряб­ва да е не­що божест- вено. Защото Емпедокъл е на мнение, че по­доб­но­то мо­же да бъ­де поз­на­то са­мо от по­доб­но нему. Неговото убеж­де­ние за поз­на­ни­ето е из­ра­зе­но в Гьотевите думи:

„Ако око­то не бе­ше от слън­че­во естество,

Как бих­ме мог­ли да виж­да­ме светлината?
Ако в нас не жи­вее са­ма­та си­ла на Бога,

Как би мог­ло да ни оча­ро­ва Божественото?"

Тези мис­ли за све­та и човека, ко­ито над­ви­ша­ват се­тив­на­та опитност, мистът мо­жел да на­ме­ри в ми­та за Озирис. Божествената твор­чес­ка си­ла е раз­ля­та в света. Тя се явя­ва под фор­ма­та на че­ти­ри­те елемента. Бог (Озирис) е умъртвен. Човекът със сво­ето познание, ко­ето е от бо­жес­т­ве­но естество, тряб­ва от­но­во да го възкреси. Той тряб­ва от­но­во да го на­ме­ри ка­то Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в про­ти­во­по­лож­ността меж­ду Борбата (Тифон) и Любовта (Изида). Самият Емпедокъл из­ра­зя­ва в гръц­ка фор­ма сво­ето ос­нов­но убеждение, слу­жей­ки си с представи, ко­ито са сход­ни с мита. Любовта е Афродита, Нейкос - Борбата. Те свър­з­ват и раз­де­лят елементите.

Представянето на един мит в та­къв стил, ка­къв­то виж­да­ме тук, не тряб­ва да бъ­де смес­ва­но с ед­но чис­то сим­во­лич­но или да­же але­го­рич­но тъл­ку­ва­не на митовете. Тук ние не раз­би­ра­ме та­ко­ва тълкуване. Образи те, от ко­ито е със­та­вен митът, не са из­мис­ле­ни сим­во­ли на аб­с­т­рак­т­ни ис- тини, а дейс­т­ви­тел­ни ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния на посветения. Последният из­жи­вя­ва об­ра­зи­те с ду­хов­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни органи, как­то нор­мал­ни­ят чо­век из­жи­вя­ва се­тив­ни­те пред­с­та­ви с по­мощ­та на очи­те и ушите. Но как­то ед­на пред­с­та­ва не пред­с­тав­ля­ва ни­що за се­бе си, ако не е пре­диз­ви­ка­на във въз­п­ри­яти­ето чрез външ­ния предмет, та­ка и ми­тич­ни­ят об­раз не е нищо, ако той не въз­ник­ва чрез дейс­т­ви­тел­ни­те фак­ти на ду­хов­ния свят. Само че по от­но­ше­ние на се­тив­ния свят, чо­век стои из­вън не­го­ви­те обек­тив­ни условия; до­ка­то ми­тич­ни­те об­ра­зи той мо­же да из­жи­вее са­мо тогава, ко­га­то стои всред съ­от­вет­ни­те ду­хов­ни процеси. Но за да стои всред тях, той тряб­ва да е ми­нал през посвещение. Духовните процеси, ко­ито той вижда, пос­ле се илюс­т­ри­рат чрез ми­тич­ни­те образи. Който не мо­же да при­еме ми­тич­но­то ка­то та­ка­ва илюс­т­ра­ция на ис­тин­с­ки­те ду­хов­ни процеси, той е да­леч от ис­тин­с­ко­то разбиране. Защото ду­хов­ни­те про­це­си са свръхсетивни; а образите, ко­ито в сво­ето съ­дър­жа­ние на­пом­нят за се­тив­ния свят, не са духовни, а са са­мо ед­на илюс­т­ра­ция на ду­ховното. Който жи­вее са­мо в образите, той сънува; кой­то е стиг­нал до там да чув­с­т­ву­ва в об­ра­за ду­хов­но­то така, как­то в се­тив­ния свят чув­с­т­ву­ва­ме ро­за­та чрез пред­с­та­ва­та за нея, са­мо той жи­вее в ду­хов­ни­те възприятия. Ето за­що ми­тич­ни­те об­ра­зи не мо­гат да бъ­дат еднозначни. Поради тех­ния илюс­т­ра­ти­вен ха­рактер ед­ни и съ­щи ми­то­ве мо­гат да из­ра­зя­ват раз­лич­ни факти. И ня­ма ни­как­во противоречие, ко­га­то тъл­кува­те­ли­те на ми­то­ве­те от­на­сят един и същ мит вед­нъж към едно, друг път към дру­го ду­хов­но събитие.

От та­зи глед­на точ­ка мо­же да се на­ме­ри ед­на свър­з­ва­ща нишка, ко­ято пре­ми­на­ва през раз­лич­ни­те гръц­ки митове. Дванадесетте задачи, ко­ито
се въз­ла­гат на Херкулес, се явя­ват в ед­на вис­ша светлина, ако по­мис- лим, че пре­ди да из­вър­ши последната, най-тежката, той би­ва пос­ве­тен в елев­зин­с­ки­те Мистерии. По по­ръчка на цар Евристей от Микена, той тряб­ва да до­ве­де ку­че­то на ада, Цербер, от дол­ния свят и от­но­во да го вър­не там. За да пред­п­ри­еме пъ­те­шес­т­ви­ето в ада, Херкулес тряб­ва да бъ­де посветен. Следователно, Мисте­ри­ите са пре­веж­да­ли чо­ве­ка през смър­т­та на пре­ход­но­то в дол­ния свят и по то­зи начин, чрез пос­ве­ще­нието, са спа­ся­ва­ли от за­ги­ва­не не­го­ва­та веч­на същност. Като мист той мо­же да по­бе­ди смъртта. Херкулес пре­одо­ля­ва опас­нос­ти­те на ада ка­то мист. Това ни да­ва пра­во да тъл­ку­ва­ме и дру­ги­те не­го­ви де­ла ка­то вът­реш­ни сте­пе­ни от раз­ви­ти­ето на душата. Той по­беж­да­ва Немейския лъв и го до­веж­да в Микена. Това означава: той ста­ва гос­по­дар на чис­то фи­зи­чес­ка­та си­ла в човека, той око­ва­ва та­зи сила. По-нататък той уби­ва де­ве­тог­ла­ва­та Хидра от Лерна. Той я по­беж­да­ва с го­ря­щи глав­ни и по­то­пя­ва стре­ли­те си в ней­на­та жлъчка, та­ка що­то те ста­ват безпогрешни. Това означава, че той по­беж­да­ва низ­ша­та наука, зна­ни­ето на се­ти­ва­та чрез огъ­ня на Духа и от това, ко­ето при­до­би­ва от низ­ше­то знание, той взе­ма силата, с по­мощ­та на ко­ято мо­же да виж­да низ­ше­то в та­ка­ва светлина, как­ва­то е свойс­т­ве­на на ду­хов­но­то око. Херкулес хваща сър­на­та на Артемида, Богинята на лова. Това, ко­ето сво­бод­на­та при­ро­да мо­же да пред­ло­жи на чо­вешка­та душа, не­го ула­вя Херкулес. По съ­щия на­чин мо­гат да бъ­дат из­тъл­ку­ва­ни и дру­ги­те под­ви­зи на Херкулес. Тук не мо­жем да се впус­нем във всич­ки подробности, а да­дох­ме са­мо об­щия сми­съл на вът­реш­но­то развитие.

Подобно тъл­ку­ва­не е въз­мож­но и за по­хо­да на Аргонавтите. Фрикс и не­го­ва­та сес­т­ра Хела, де­ца на беотийс­кия цар, би­ли мно­го из­мъч­ва­ни от тях­на­та мащеха. Боговете им из­п­ра­ти­ли един овен със злат­но руно, кой­то ги от­на­ся от там, ле­тей­ки по въздуха. Когато пре­ми­на­ва­ли над мор­с­кия про­лив меж­ду Европа и Азия, Хела пад­на­ла във во­да­та и се удавила. От там то­зи про­лив но­си име­то Хелеспонт. Фрикс дос­ти­га при ца­ря на Колхида, на из­точ­ния бряг на Черно море. Той при­на­ся ове­на в жер­т­ва на Боговете и по­да­рява злат­но­то ру­но на цар Етес. Царят за­по­вя­дал да ока­чат ру­но­то в ед­на го­ра и пос­та­вил да го па­зи един стра­шен дракон. Гръцкият ге­рой Язон за­ед­но с Херкулес, Тезей, Орфей пред­п­ри­ема от­не­ма­не­то на злат­ното ру­но от Колхида. За да спе­че­ли то­ва съкровище, цар Етес му въз­ла­га теж­ки изпитания. Но Медея, посве­те­на­та в ма­гия дъ­ще­ря на царя, го подкрепя. Той ук­ро­тил два бика, ко­ито из­пус­ка­ли огън из ноз­д­ри­те си, изо­рал с тях ед­на ни­ва и по­сял дра­ко­но­ви зъби. От тях по­ник­на­ли въ­оръ­же­ни хора. По съ­ве­та на Медея, Язон хвър­ля всред те­зи въ­оръ­же­ни хо­ра един ка­мък и те се из­би­ват взаимно.

Чрез ма­гич­ни­те сред­с­т­ва на Медея, Язон прис­пи­ва дра­ко­на и ус­пя­ва да взе­ме руното. С не­го той тръг­ва об­рат­но към Гърция. Медея го прид­ру­жа­ва ка­то не­го­ва съпруга. Царят прес­лед­ва бегълците. За да го за­държи Медея уби­ва своя брат Абсиртус и раз­п­ръс­к­ва не­го­ви­те час­ти из морето. Етес се за­ла­вя да ги съ­би­ра и с то­ва се забавя. Така два­ма­та ус­пя­ват да дос­тиг­нат с ру­но­то в оте­чес­т­во­то на Язон.

Всеки от­де­лен факт тук изис­к­ва ед­но по­-дъл­бо­ко тъл­ку­ва­не на смисъла. Златното ру­но е нещо, ко­ето принад­ле­жи на човека, ко­ето е без­к­рай­но цен­но за човека. В ми­на­ли­те вре­ме­на та­зи цен­ност му е от­не­та и ней­но­то пов­тор­но при­до­би­ва­не е свър­за­но с по­беж­да­ва­не­то на стра­хот­ни си- ли. Така е с Вечното в чо­вешка­та душа. То при­над­ле­жи на човека. Но той е от­къс­нат от него. Разделя го имен­но не­го­ва­та низ­ша при­рода. Са- мо ко­га­то чо­век побеждава, прис­пи­ва та­зи низ­ша природа, той мо­же да при­до­бие от­но­во Вечното. Той мо­же да пос­тиг­не това, ко­га­то не­го­во­то соб­с­т­ве­но съз­на­ние (Медея) му дой­де на по­мощ със сво­ята ма­гич­на сила. За Язон Медея ста­ва това, ко­ето бе­ше Диотима за Сократ, а имен­но учи­тел­ка­та на Любовта. Собствената мъд­рост на чо­ве­ка при­те­жа­ва ма­гич­на­та сила, за да пос­тиг­не той Божественото след по­беж­да­ва­не­то на преходното. От низ­ша­та при­ро­да мо­же да се ро­ди са­мо низше-чо- вешкото, въ­оръ­же­ни­те мъже, ко­ито са по­бе­де­ни чрез ду­хов­на­та сила, съ­ве­тът на Медея. Но и кога­то чо­век е на­ме­рил Вечното в се­бе си ,той все още не е в пъл­на сигурност. Той тряб­ва да по­жер­т­ву­ва ед­на част от сво­ето съз­на­ние (Абсиртус). Така изис­к­ва се­тив­ни­ят свят, кой­то ние мо­жем да схва­нем са­мо под мно­го­об­раз­на фор­ма (раздробен). За всич­ко то­ва бих­ме мог­ли да нав­ле­зем по­-дъл­бо­ко в опи­са­ни­ето на сто­ящи­те зад об­ра­зи­те ду­хов­ни процеси, но тук ние тряб­ва­ше са­мо да по­со­чим прин- ципа, за­ся­гащ об­ра­зу­ва­не­то на митовете.

Особен ин­те­рес пред­с­тав­ля­ва в то­зи сми­съл ска­за­ни­ето за Прометей. Прометей и Епиметей са си­но­ве­те на ти­та­на Япет. Титаните са си­но­ве от на­й-с­та­ро­то по­ко­ле­ние на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята). Кронос, на­й-м­ла­ди­ят от титаните, сва­ля от прес­то­ла своя ба­ща и зав­ла­дя­ва влас­т­та над света. В за­мя­на и той са­ми­ят би­ва по­бе­ден за­ед­но с дру­ги­те ти­та­ни от своя син Зевс. В бор­ба­та сре­щу титаните, Прометей стои от­към стра­на­та на Зевс. По не­гов съ­вет Зевс из­гон­ва ти­та­ни­те в дол­ния свят. Обаче в Прометей продъл­жа­ва да жи­вее нас­т­ро­ени­ето на титаните. Той бил са­мо на­по­ло­ви­на при­ятел на Зевс. Когато пос­ледни­ят ис­ка да по­гу­би чо­ве­ци­те по­ра­ди тях­но­то високомерие, Прометей се зас­тъп­ва за тях, пре­да­ва им из­куство­то на чис­ла­та и на пис­ме­на­та и още нещо, ко­­ето съз­да­ва културата, а имен­но упот­ре­ба­та на огъня. Това пре­диз­вик­ва гне­ва на Зевс про­тив Прометей. На Хефест, син на Зевс, би­ло за­по­вя­да­но да съз­да­де же­на с го­ля­ма хубост, ко­ято Боговете ук­ра­ся­ват с
всич­ки въз­мож­ни дарове. Тази же­на се на­ри­ча Пандора, Всенадарената. Хермес, пос­ла­ни­кът на Боговете, я до­веж­да при Епиметей, бра­та на Прометей. Тя му до­на­ся ед­на ку­тия ка­то дар от Боговете. Въпреки съ­ве-­ та на Прометей да не при­ема ни­ка­къв дар от Боговете, Епиметей при­ема под­не­се­ния му дар. Когато ку­ти­ята е отворена, от нея из­ли­зат всич­ки въз­мож­ни бе­ди и не­щас­тия за човечеството. В ку­ти­ята ос­та­ва са­мо на­деж­да­та и то затова, за­що­то Пандора бър­зо зат­во­ри ла капака. Следова- телно, на­деж­да­та ос­та­на­ла като един съм­ни­те­лен дар от Боговете.

Поради от­но­ше­ни­ето на Прометей към човеците, Зевс за­по­вя­дал да го око­ват на ед­на ска­ла в пла­ни­на­та Кавказ. Един орел неп­ре­къс­на­то къл­вял от не­го­вия че­рен дроб, кой­то от­но­во се възстановявал. Прометей тряб­ва да пре­ка­ра в мъ­чи­тел­на уса­мо­те­ност сво­ите дни, до­ка­то един от Боговете доб­ро­вол­но се по­жер­т­вува, т. е. ако се от­да­де на смъртта. Из- мъченият Прометей по­на­ся с го­ля­мо тър­пе­ние сво­ите страдания. Той узнава, че Зевс ще бъ­де сва­лен от прес­то­ла от си­на на ед­на простосмър- тна, ако не вле­зе в брак с нея. За Зевс би­ло важ­но да уз­нае та­зи тайна, той из­п­ра­тил пос­ла­ни­ка на Боговете, Хермес, до Прометей за да уз­нае тайната, но Прометей отказал.

Сказанието за Херкулес е свър­за­но с то­ва за Прометей. В сво­ите стран- ствувания, Херкулес стиг­нал и до пла­ни­на­та Кавказ. Той убил орела, кой­то къл­вял чер­ния дроб на Прометей. Кентавърът Хирон, кой­то въп- ре­ки че стра­дал от ед­на не­из­ле­чи­ма рана, не мо­жел да умре, се по­жер­т­ву­вал за Прометей. Тогава Прометей се по­ми­рил с Боговете.

Титаните са си­ла­та на волята, ко­ято се раж­да ка­то при­ро­да (Кронос) от пър­вич­ния све­то­вен Дух (Уран). Тук не тряб­ва да раз­би­ра­ме во­ле­ви­те си­ли под ед­на аб­с­т­рак­т­на форма, а ка­то дейс­т­ви­тел­ни Същества на во- лята. Към тях при­над­ле­жи и Прометей. С то­ва е оха­рак­те­ри­зи­ра­на не­го­ва­та същност. Обаче той не е на­пъл­но титан. В из­вес­т­но от­но­ше­ние той е свър­зан със Зевс, кой­то зав­зе­ма влас­т­та над света, след ка­то бу­шу­ва­ща­та при­род­на си­ла (Кронос) е ве­че обуздана. Следователно Прометей е пред­с­та­ви­тел на оне­зи светове, ко­ито са да­ли на чо­ве­чес­т­во­то силата, ко­ято тлас­ка напред, си­ла полу-природна, полу-духовна, а имен­но воля- та. Волята е обър­на­та от ед­на стра­на към доброто, от дру­га - към злото. Според това, да­ли тя е склон­на към ду­хов­но­то или към преходното, се фор­мира ней­на­та съдба. Тази съд­ба е съд­ба­та на са­мия човек. Човекът е око­ван с ве­ри­ги­те на преходното. Орелът къл­ве не­го­во­то тяло. Той тряб­ва да търпи. Той мо­же да пос­тиг­не на­й-­вис­ше­то са­мо ко­га­то тър­си съд­ба­та си в уединение. Той има ед­на тайна. Тя се състои в това, че Бо- жественото (Зевс) тряб­ва да се съ­еди­ни с ед­на простосмъртна, със са­мо­то чо­веш­ко съзнание, ко­ето е свър­за­но с фи­зи­чес­ко­то тяло, за да ро­ди един син - чо­веш­ка­та мъд­рост (Логосът), ко­ято ос­во­бож­да­ва Бога. Чрез

Нишката, ко­ято пре­ми­на­ва през ска­за­ни­ето за Аргонавтите, Херкулес и Прометей, се оказ­ва вяр­на и в Омировата Одисея. Може би ня­кой ще възрази, че тук на­чи­нът на тъл­ку­ва­не е твър­де пресилен. Обаче при вни­ма­тел­на пре­цен­ка на всичко, за ко­ето ста­ва ду­ма тук, ще из­чез­нат всич­ки съмнения. Преди всич­ко тряб­ва да ни из­не­на­да фактът, че и при Одисей се раз­каз­ва за сли­за­не­то му в под­зем­ния свят. Каквото и да мис­лим ина­че за по­ета на Одисеята, не­въз­мож­но е да допуснем, че той ос­та­вя един смър­тен да сле­зе в дол­ния свят, без да го пос­та­ви във връз­ка с онова, ко­ето в ми­рог­ле­да на ста­ри­те гър­ци е оз­на­ча­ва­ло „ми­нава­не­то през дол­ния свят". А то оз­на­ча­ва­ло пре­въз­мог­ва­не на пре­ход­но­то и въз­к­ре­ся­ва­не на Вечното в душата. Следователно, тряб­ва да се допусне, че и Одисей е из­вър­шил не­що подобно. Така не­го­ви­те из­живя­ва­ния при­до­би­ват ед­но дъл­бо­ко значение, как­то и те­зи на Херкулес. Те се прев­ръ­щат в опи­са­ние на един не­се­ти­вен път, пъ­тя за раз­ви­тие на душата. Към то­ва се при­ба­вя и фактът, че в Одисеята не се го­во­ри така, как­то изис­к­ва ед­но външ­но опи­са­ние на събитията. Героят из­вър­ш­ва сво­ите пъ­ту­ва­ния на при­каз­ни кораби. Действителните ге­ог­раф­с­ки раз­с­то­яния се из­ме­нят по на­й-п­ро­из­во­лен начин. Тук не мо­же да ста­ва и ду­ма за сетивно-дей- ствителното. Сетивно-действителните съ­би­тия се раз­каз­ват са­мо за да илюс­т­ри­рат ед­но ду­хов­но развитие. Освен това, са­ми­ят по­ет каз­ва в на­ча­ло­то на поемата, че всич­ко се свеж­да до тър­се­не­то на душата:

„Разкажи ми, музо, за мъ­жа многоизкусния, кой­то

Дълго ски­та от­как­то раз­ру­ши све­ще­на­та Троя;

Множество хор­с­ки гра­до­ве ви­дял и нра­ви научил.

И по мо­ре мно­жес­т­во теж­ки стра­да­ния изпитал,

За зав­ръ­ща­не­то на сво­ята душа..."

Тук има­ме пред се­бе си един човек, кой­то тър­си душата, Божественото; раз­каз­ва ни се имен­но за мъ­чи­телни­те стран­с­т­ву­ва­ния към Божествено- то.

Одисей прис­ти­га в стра­на­та на циклопите. Това са гру­би великани, с ед­но око на челото. Най-страшният от тях, Полифем, изяж­да мно­го от дру­га­ри­те на Одисей. Одисей се спа­ся­ва ка­то ос­ле­пя­ва циклопа. Тук има­ме ра­бо­та с пър­вия етап от жи­тейс­кия път. фи­зи­чес­ка­та сила, низ­ша- та природа, тряб­ва да бъ­де по­бе­дена. Който не от­не­ма си­ла­та и, кой­то не я ослепява, ще бъ­де по­гъл­нат от нея.

После Одисей по­се­ща­ва ос­т­ро­ва на магьос­ни­ца­та Цирцея. Тя прев­ръ­ща ед­на част от не­го­ви­те дру­га­ри в грух­тя­щи прасета. Но Одисей я побеж- дава. Цирцея е низ­ша­та ду­хов­на сила, ко­ято се при­дър­жа към преходно- то. Ако чо­век зло­упот­ре­би с нея, тя мо­же да го тлас­не дъл­бо­ко към жи- вотинското.

Одисей тряб­ва да я победи. Тогава той мо­же да сле­зе в дол­ния свят. Той ста­ва мист. Сега той е из­ло­жен на опасността, на ко­ято е из­ло­жен мис- тът при въз­ли­за­не­то от низ­ши­те към вис­ши­те сте­пе­ни на пос­ве­щението. Той прис­ти­га при Сирените, ко­ито при­мам­ват към смър­т­та ми­на­ва­щия пок­рай тях чрез слад­ки ма­ги­чес­ки звуци. Това са об­ра­зи­те на низ­ша­та фантазия, ко­ито прес­лед­ват от­на­ча­ло този, кой­то се е ос­вобо­дил от се- тивното. Той се до­мог­ва до про­дук­тив­ния Дух, не и до пос­ве­те­ния Дух. Той прес­лед­ва приз­раци, от чи­ято власт тряб­ва да се освободи.

Одисей тряб­ва да из­вър­ши страш­но­то пъ­ту­ва­не меж­ду Сцила и Хариб- да. Първоначално мис­тът се ко­лебае меж­ду Духа и сетивното. Той не мо­же още да об­х­ва­не из­ме­ре­ни­ята на Духа; оба­че се­тив­но­то е из­губи­ло ве­че пре­диш­на­та си стойност. Едно ко­ра­бок­ру­ше­ние при­чи­нява смър­т­та на всич­ки­те му приятели; са­мо той се спа­ся­ва при ним­фа­та Калипсо, ко­ято го при­ема и се гри­жи за не­го се­дем години. Най-после, по за­по­вед на Зевс, тя го ос­во­бож­да­ва да се за­вър­не в оте­чес­т­во­то си. Мистът е стиг­нал до ед­на степен, при ко­ято всич­ки ос­та­на­ли ос­вен достойният, са­ми­ят Одисей, пропадат. Обаче той, достойният, вкус­ва за из­вес­т­но време, оп­ре­де­ле­но чрез мис­тич­но сим­во­лич­но­то чис­ло седем, спо­койс­т­ви­ето на пос­те­пен­но­то посвещение.

Още пре­ди връ­ща­не­то си в сво­ето отечество, Одисей сти­га до ос­т­ро­ва на феакийците. Тук той на­ми­ра до­бър прием. Дъщерята на ца­ря му оказ­ва съ­дейс­т­вие и са­ми­ят цар Алкиной го при­ема в дво­ре­ца си и му от­да­ва почит. Пред Одисей още вед­нъж зас­та­ва све­тът със сво­ите радости, и Духът, кой­то се при­дър­жа към то­зи свят се съ­буж­да в него. Но той на­ми­ра пъ­тя към сво­ето отечество, към Божественото. Отначало в не­го­вия дом не го очак­ва ни­що добро. Съпругата му Пенелопа е об­к­ръ­же­на от мно­гоб­рой­ни кан­ди­да­ти за женитба. На все­ки­го от тях тя обе­ща­ва да се омъ­жи за него, щом из­тъ­че ед­но платно. Тя от­бяг­ва да из­пълни сво­ето обещание, ка­то пос­то­ян­но раз­нищ­ва през нощ­та това, ко­ето е из­тъ­ка­ла през деня. Кандидатите тряб­ва да бъ­дат по­бе­де­ни от Одисей, за да мо­же
той от­но­во спо­кой­но да се съ­бе­ре със сво­ята съпруга. Богинята Атина го прев­ръ­ща в просяк, за да не го поз­на­ят при не­го­во­то завръщане. Така той ги по­беждава.

Всъщност Одисей тър­си сво­ето по­-дъл­бо­ко съзнание, бо­жес­т­ве­ни­те си­ли на душата. С тях ис­ка той да се съедини. Докато мис­тът на­ме­ри те­зи сили, той тряб­ва да по­бе­ди всичко, ко­ето ка­то „кандидати" за­оби­ка­ля то­ва съчинение, за да го спе­че­ли за се­бе си. Това е све­тът на низ­ша­та действителност, пре­ход­на­та природа, от кой­то про­из­хож­да тъл­па­та на те­зи кандидати. Логиката, ко­ято се при­ла­га по от­но­ше­ние на тях, е ед­на тъкан, ко­ято пос­то­ян­но се раз­нищ­ва отново, щом е би­ла изтъкана. Мъд- ростта (Богинята Атина) е си­гур­на­та во­дач­ка към на­й-­дъл­бо­ки­те ду­шев­ни сили. Тя прев­ръ­ща чо­ве­ка в просяк, т. е. съб­ли­ча го от всичко, ко­ето про­из­хож­да от преходното.

Потопени из­ця­ло в мъд­рос­т­та на Мистериите се явя­ват Елевзинските празници, ко­ито се ус­т­рой­ва­ли в Гърция в чест на Деметра и Дионисий. Един све­щен дре­вен път во­дел от Атина към Елевзис. По не­го би­ли пос­та­ве­ни знаци, пъл­ни с тайнственост, ко­ито би­ли в със­то­яние да тлас­нат ду­ша­та към ед­но въз­више­но настроение. В Елевзис има­ло за­бу­ле­ни в дъл­бо­ка тайн­с­т­ве­ност светилища, об­с­луж­ва­ни от се­мейс­т­ва на свещени- ци. Чинът и мъдростта, свър­за­ни с него, се нас­ле­дя­ва­ли от све­ще­ни­чес­ки­те се­мейс­т­ва от по­коле­ние в поколение. (За ус­т­ройс­т­во­то на те­зи мес­та мо­гат да се на­ме­рят пъл­ни све­де­ния в кни­га­та „Допълне­ния към пос­лед­ни­те из­с­лед­ва­ния вър­ху Акрополиса в Атина" от Карл Бьотихер.) Мъдростта, ко­ято поз­во­ля­ва да се слу­жи тук, би­ла мъд­рос­т­та на Мисте- риите. Тържествата, ко­ито се ус­т­рой­ва­ли два пъ­ти годишно, пред­с­тав­ля­ва­ли ве­ли­ка­та све­тов­на дра­ма за съд­ба­та на Божественото в све­та и за та­зи на чо­вешка­та душа. Малките Мистерии се праз­ну­ва­ли през февруа- ри, а го­ле­ми­те - през септември. С праз­нен­с­т­вата би­ли свър­за­ни и по- свещенията. Символичното пред­с­та­вя­не на све­тов­на­та дра­ма на чо­веш­ка­та ду­ша със­тав­ля­ва­ло зак­лю­чи­тел­но­то дейс­т­вие на пос­ве­ще­ни­ето на мистите, ко­ето се пред­п­ри­ема­ло тук. Елевзин ски­те све­ти­ли­ща би­ли из­диг­на­ти в чест на Деметра. Тя е дъ­ще­ря на Кронос. От Зевс, пре­ди не­го­вия брак с Хера, тя има ед­на дъщеря, Персефона. Веднъж, ко­га­то си играела, тя би­ла от­в­ле­че­на от Плутон, Бога на ада. Оплаквайки сво­ята дъщеря, Деметра ски­та по ця­ла­та Земя за да я търси. Пристигнала в Елевзис и сед­на­ла на един камък. Там я на­ме­ри­ли дъ­ще­ри­те на Келей, кой­то е бил един от гос­по­да­ри­те на Елевзис. Предрешена ка­то ста­ра же- на, тя вляз­ла в до­ма на Келей за да се гри­жи за си­на на господарката. Тя ис­ка­ла да да­де без­с­мър­тие на то­зи син. За цел­та вся­ка нощ го скри­ва­ла в го­ря­ща жарава. Когато вед­нъж май­ка­та ви­дя­ла това, тя се ужасила, за­поч­на­ла да пла­че и се вайка. Така без­с­мър­ти­ето се осуетило. То ста­на­ло
невъзможно. Деметра на­пус­на­ла дома. Келей из­диг­нал в ней­на чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона би­ла без­к­рай­но голяма. Тя до­ка­ра­ла неп­ло­до­ро­дие на Земята. Боговете тряб­ва­ло да я утешат, за да не нас­тъ­пи не­що страш­но по Земята. Плутон бил по­съ­вет­ван от Зевс да пус­не от­но­во Персефона в гор­ния свят. Но пре­ди да сто­ри това, Богът на ада й дал да яде от един на­ров плод. Тя е при­ну­де­на да слиза пе­ри­одич­но от­но­во в дол­ния свят. От то­га­ва тя пре­кар­ва ед­на тре­та от го­ди­на­та в дол­ния свят, а две тре­ти - в горния. Деметра се примирява, тя се връ­ща на Олимп. Обаче в Елевзис, мяс­то­то на ней­но­то страдание, тя ос­но­ва­ва чес­т­ву­ва­не­то на един празник, кой­то от се­га на­та­тък тряб­ва­ло да на­пом­ня за ней­на­та съдба.

Не е труд­но да се вник­не в сми­съ­ла на ми­та за Деметра-Персефона. То- ва, ко­ето пре­би­ва­ва пос­ле­до­ва­тел­но ту в долния, ту в гор­ния свят, е душата. С то­ва е сим­во­ли­зи­ра­на веч­нос­т­та на ду­ша­та и ней­но­то пре­об­ра­зява­не чрез раж­да­не­то и смъртта. Душата про­из­хож­да от Безсмъртие- то, Деметра. Обаче тя е съб­лаз­не­на от пре­ход­но­то и оп­ре­де­ле­на да учас­т­ву­ва в не­го­ва­та съдба. Тя вкус­ва от пло­да на дол­ния свят: чо­веш­ка­та ду­ша се на­си­ща с преходното; за­ра­ди не­го тя не мо­же да оби­та­ва пос­то­ян­но във ви­си­ни­те на Божествено то. Тя пос­то­ян­но тряб­ва да се връ­ща в стра­на­та на преходното. Деметра е пред­с­та­ви­тел­ка на она­зи същ­ност, от ко­ято е про­из­ляз­ло чо­веш­ко­то съзнание; но тук тряб­ва та­ка да раз­би­ра­ме то­ва съзнание, как­то то е мог­ло да се ро­ди от ду­хов­ни­те си­ли на Зе- мята. Деметра е на­й-­пър­вич­на­та Земна същност, а на­да­ря­ва­не­то на Зе- мята със се­мен­ни­те си­ли на пол­с­ки­те пло­до­ве от стра­на на Деметра, са­мо за­гат­ва за ед­на още по­-дълбо­ка стра­на на ней­но­то същество. Това съ­щес­т­во ис­ка да по­да­ри на чо­ве­ка безсмъртие. Деметра скри­ва през нощ­та своя въз­пи­та­ник в огъня. Но чо­век не мо­же да по­на­ся чис­та­та си­ла на огъ­ня (на Духа). Деметра тряб­ва да се от­ка­же от сво­ето намерение. Тя мо­же са­мо да съз­да­де един култ, чрез който, до­кол­ко­то това е възмож- но, чо­век да учас­т­ву­ва в Божественото.

Елевзинските тър­жес­т­ва би­ли крас­но­ре­чи­во сви­де­тел­с­т­во за вя­ра­та във веч­нос­т­та на чо­веш­ка­та душа. Това сви­де­тел­с­т­во на­ми­ра своя сим­во­ли­чен из­раз в ми­та за Персефона. Заедно с Деметра и Персефона, в Елев- зис са ус­т­рой­ва­ли и праз­нен­с­т­ва в чест на Дионисий. Както в Деметра по­чи­та­ли бо­жес­т­ве­ния тво­рец на Вечното в човека, та­ка в Дионисий по­чи­та­ли Божественото, чи­ито неп­рес­тан­ни ме­та­мор­фо­зи об­ра­зу­ват на­шия ви­дим свят. Богът, кой­то се е разлял, кой­то се е раз­по­къ­сал в света, за да се ро­ди от­но­во духовно, тряб­ва­ло да бъ­де от­п­раз­ну­ван за­ед­но с Деметра. (Едно блес­тя­що пред­с­та­вя­не на Елевзинските Мистерии се на­ми­ра в кни­га­та „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).