Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга

ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ

Между раз­лич­ни­те Богове, ко­ито би­ли по­чи­та­ни в раз­лич­ни­те об­лас­ти на Египет, Озирис ста­ва пос­те­пенно един от на­й-п­ред­по­чи­та­ни­те и най-общопризнатите. В не­го би­ли със­ре­до­то­че­ни пред­с­та­ви­те и за дру­ги те Богове. Каквито и да са би­ли схва­ща­ни­ята на еги­пет­с­кия на­род за Озирис, „Книгата на мъртвите" ни показва, че мъд­рос­т­та на жре­ци­те е виж­да­ла в Озирис ед­но същество, ко­ето мо­же­ло да бъ­де на­ме­ре­но в са­ма­та чо­веш­ка душа.

Когато тя­ло­то е ве­че пре­да­де­но на Земята и за­па­зе­но меж­ду зем­ни­те неща, Вечното по­ема пъ­тя към Пра-Вечното. То се явя­ва на съд пред Озирис, об­к­ръ­жен от че­ти­ри­де­сет и два­ма съдии. Съдбата на Вечното в чо­ве­ка за­ви­си от това, как­во от­съж­дат те­зи че­ти­ри­де­сет и два­ма съдии. Когато ду­ша­та е из­по­вя­да­ла свои те гре­хо­ве и съ­ди­ите намират, че тя е по­ми­ре­на с веч­на­та Правда, до нея се приб­ли­жа­ват не­ви­ди­ми Същества и й казват: „Озирис бе пре­чис­тен в езерото, ко­ето е на юг от по­ле­то Хо- теп и на се­вер от по­ле­то на скакалците, къ­де­то Боговете на зе­ле­ни­на­та се из­ми­ват през чет­вър­тия час на нощ­та и ос­мия час на деня, с об­ра­за на сър­це­то на Боговете, пре­ми­на­вай­ки от нощ­та към деня". Следователно, във веч­ния по­ря­дък на Всемира, към веч­на­та същ­ност на чо­ве­ка се об­ръ­щат ка­то към Озирис. След име­то на Озирис сле­два име то на мърт- вия. Този, кой­то се съ­еди­ня­ва с веч­ния порядък, на­ри­ча се­бе си „Ози- рис". „Аз съм Озирис N". Озирис рас­те меж­ду цве­то­ве­те на смокинята. „Следователно чо­ве­кът ста­ва един Озирис. Съществото Озирис е са­мо ед­на вис­ша сте­пен от раз­ви­тие на съ­щес­т­во­то човек. От са­мо се­бе си се разбира, че и Озирис, кой­то се явя­ва ка­то съ­дия във веч­ния порядък, не е ни­що дру­го ос­вен един съ­вър­шен човек. Между със­то­яни­ето „човек" и
„бо­жес­т­ве­но­то състояние" има са­мо ед­на раз­ли­ка от­нос­но „степента" и от­нос­но „числото". В ос­но­ва­та на всич­ко ле­жи въз­г­ле­дът на Мистериите за тай­на­та на числото." Като ми­ро­во същество, Озирис е един, за­то­ва във вся­ка чо­веш­ка ду­ша той съ­щес­т­ву­ва ка­то неделим. Всеки чо­век е един Озирис; въп­ре­ки то­ва тряб­ва да си пред­с­та­вим един­ния Озирис ка­то ед­но от­дел­но същество. Човекът е об­х­ва­нат от про­це­са на развитие- то. В края на не­го­во­то раз­ви­тие стои „бо­жес­т­ве­но­то състояние". В то­зи въз­г­лед тряб­ва по­-с­ко­ро да го­во­рим за ед­на Божественост, от­кол­ко­то за един за­вър­шен Бог.

Няма съмнение, че спо­ред по­до­бен възглед, са­мо он­зи мо­же дейс­т­ви­тел­но да вле­зе в жи­во­та на Озирис, кой­то ве­че е ста­нал Озирис пре­ди да по­чу­ка пред пор­та­та на ми­ро­вия порядък. Най-висшият живот, кой­то чо­век мо­же да води, ще се със­тои в това, да се пре­вър­не в Озирис. В ис­тин­с­кия чо­век още през вре­ме на жи­во­та тряб­ва да жи­вее един въз­мож­но на­й-­съ­вър­шен Озирис. Човек ста­ва съвършен, ко­га­то жи­вее ка­то един Озирис, ко­га­то пре­ми­не през това, през ко­ето е пре­ми­нал Озирис. С то­ва ми­тът за Озирис по­лу­ча­ва един по­-дъл­бок смисъл. Той ста­ва пър­во­об­раз за този, кой­то ис­ка да съ­бу­ди Вечното в се­бе си. Озирис е разкъсан, умър­т­вен от Тифон. Неговата съп­ру­га Изида съ­би­ра час­ти­те на тя­ло­то му. След смър­т­та си той из­п­ра­ща един лъч светлина, кой­то па­да вър­ху Изида. Тя му раж­да син Хорус. Този Хорус по­ема зем­ни­те за­да­чи на Озирис. Той е вто­ри­ят Озирис, още несъвършен, но раз­ви­ващ се към ис­тин­с­кия Озирис.

Истинският Озирис е в чо­веш­ка­та душа. Отначало та­зи ду­ша е преход- на. Но пре­ход­но­то е пре­доп­ре­де­лено да ро­ди Вечното. Ето за­що чо­век тряб­ва да се раз­г­леж­да ка­то гроб­ни­ца на Озирис. Низшата при­ро­да (Ти- фон) е уби­ла в не­го висшата. Любовта в не­го­ва­та ду­ша (Изис, Изида) тряб­ва да се гри­жи за час­ти­те на умър­т­ве­ния Озирис и то­га­ва се раж­да вис­ша­та природа, веч­на­та ду­ша (Хорус), ко­ято мо­же да дос­тиг­не със­то­яни­ето Озирис. Човек, кой­то се стре­ми към на­й-­вис­шия живот, тряб­ва мик­ро­кос­мич­но да пов­то­ри в се­бе си мак­ро­кос­мич­ния ми­ров про­цес на Озирис. Този е сми­съ­лът на еги­пет­с­ко­то „посвещение". Това, ко­ето Пла- тон опис­ва ка­то кос­ми­чен процес: че Творецът е раз­пъ­нал ми­ро­ва­та ду­ша на кръст вър­ху ми­рово­то тя­ло и че ми­ро­ви­ят про­цес е ед­но ос­во­бож­де­ние на око­ва­на­та на кръс­та ми­ро­ва душа, тряб­ва­ло да ста­не в ма­лък ма­щаб и с човека, ако той ис­ка да се удос­тои с жи­во­та на Озирис. По- свещаващият се тряб­ваше да се раз­вие така, че не­го­во­то ду­шев­но изжи- вяване, не­го­во­то прев­ръ­ща­не в Озирис да се слее с кос­мичния про­цес на Озирис. Ако бих­ме мог­ли да над­ник­нем в све­ти­ли­ща­та на посвещение- то, къ­де­то хо­ра­та би ли под­ла­га­ни на „прев­ръ­ща­не­то в Озирис", бих­ме мог­ли да видим, че те­зи про­це­си пред­с­тав­ля­ват - в микро­кос­ми­чен вид –
един ми­ров про­цес на развитие. Произхождащият от „Отца" чо­век тряб­ва­ше да ро­ди в се­бе си Сина. Това, ко­ето той дейс­т­ви­тел­но но­си в се­бе си, омагьо­са­ни­ят Бог, тряб­ва­ше да се изя­ви в него. Този Бог е под­тис­нат от си­ла­та на зем­на­та природа. Тя тряб­ва пър­во да бъ­де погребана, за да мо­же да въз­к­ръс­не вис­ша­та природа.

Сега ние мо­жем да из­тъл­ку­ва­ме това, ко­ето ни се каз­ва за про­це­си­те на посвещението. Човекът е бил подла­ган на тайн­с­т­ве­ни процедури. Зем- ното в не­го би­ло умъртвявано, а вис­ше­то - пробуждано. Не е не­об­ходи­мо да изу­чим под­роб­но те­зи процедури. Трябва са­мо да раз­бе­рем тех­ния смисъл. Този сми­съл про­ли­чава от сви­де­тел­с­т­во­то на всеки, кой­то е ми­нал през посвещението. Той мо­же да каже: „Пред мен се очер­та ва­ше без­к­рай­на­та перспектива, в края на ко­ято сто­еше съ­вър­шен­с­т­во­то на Бо- жественото. Аз чувствувах, че си­ла­та му е в мен. Аз уми­рах за всич­ко земно. Бях мъртъв. Умрях ка­то низш човек; бях в ада. Общувах с мърт- вите, т. е. с онези, ко­ито са ве­че вклю­че­ни в пръс­те­на на веч­ния све­то­вен ред. След мо­ето пре­би­вава­не в ада, аз въз­к­ръс­нах от мъртвите. Аз по­бе­дих смър­т­та и се­га съм ве­че друг човек. Нямам ни­що об­що с пре­ход­на­та природа. В мен та­зи низ­ша при­ро­да е про­пи­та от Логоса. Сега аз при­над­ле­жа към онези, кои то жи­ве­ят веч­но и ко­ито ще се­дят от­дяс­но на Озирис. Самият аз ще бъ­да един ис­тин­с­ки Озирис, съ­еди­нен с веч­ния ред на Всемира и влас­т­та над смър­т­та и жи­во­та ще бъ­де в мо­ите ръце."

Това, ко­ето чо­век из­пит­ва по та­къв начин, е опит­ност от на­й-­вис­ше ес- тество.

Представете си сега, че един не­пос­ве­тен чу­ва да се го­во­ри за това, как ня­кой е ми­нал през та­ки­ва опит­ности. Той не мо­же да знае как­во е ста­на­ло в дейс­т­ви­тел­ност в ду­ша­та на посветения. За не­го пос­лед­ни­ят е ум­рял физически, бил е по­ло­жен в гро­ба и е възкръснал. Това, ко­ето в по­-вис­ша­та сте­пен на жи­во­та е ду­хов­на действителност, във фор­ми­те на се­тив­на­та дейс­т­ви­тел­ност се из­ра­зя­ва ка­то един процес, кой­то пре­къс­ва нор­мал­ния ред в природата. Той е ед­но „чудо". Такова „чудо" е би­ло и посвещението. Който би ис­кал да го раз­бе­ре правилно, тряб­ва да про­бу­ди в се­бе си силите, за да ус­тои в по­-вис­ша­та сте­пен на живота. За та­зи вис­ша опит­ност той тряб­ва да е под­гот­вен чрез един осо­бен на­чин на живот. Въпреки че под­гот­ви­тел­ни­те сте­пе­ни в от­дел­ни­те слу­чаи при­емат ед­на или дру­га разновидност, те ви­на­ги мо­гат да бъ­дат све­де­ни до оп­ре­де­ле­на ти­пич­на форма. Следователно, жи­во­тът на пос­ве­те­ния е един ти­пи­чен живот. Той мо­же да бъ­де опи­сан не­за­ви­си­мо от от­дел­на­та личност. По-скоро за ед­на лич­ност мо­же да се каже, че тя се на­ми­ра по пъ­тя към Божественото, ко­га­то ми­на­ва през от­дел­ни­те ти­пич­ни опитно- сти.

Такава лич­ност е Буда в своя жи­вот всред учениците; та­къв е и Исус в сво­ето обкръжение. Известен е па­ра­ле­лиз­мът меж­ду би­ог­ра­фи­ята на Бу- да и та­зи на Исус. В сво­ята кни­га „Буда и Христос" Рудолф Зайдел яр­ко под­чер­та­ва то­зи паралелизъм. (Виж съ­що от­лич­но­то съ­чи­не­ние „Исус, един будист" от д-р Хюбе - Шлайден). Достатъчно е да прос­ле­дим подробностите, за да ви­дим, че всич­ки въз­ра­же­ния про­тив то­зи па­ра­ле­ли­зъм са нищожни.

Раждането на Буда е въз­вес­те­но от един бял слон кой­то сли­за над ца­ри­ца­та Майя. Той показва, че Майя ще ро­ди един бо­жес­т­вен човек, кой­то „ще раз­по­ло­жи съ­щес­т­ва­та към лю­бов и при­ятел­с­т­во и ще ги съ­едини в тяс­на връзка". В Евангелието на Лука се казва: „Бог из­п­ра­ти ан­гел Гав- раил при ед­на девица, сго­де­на за мъж на име Йосиф, от Давидовия дом. Девицата се каз­ва­ше Мария. Ангелът дой­де при нея и каза: „Здравей, преблажена, ... Ето, ти ще за­че­неш и ще ро­диш син, ко­го­то ще на­ре­чеш Исус. Той ще бъ­де велик и ще се на­ре­че Син на Всевишния." (Лука, 1, 26-31)

Брамините, ин­дийс­ки­те свещеници, ко­ито зна­ят как­во зна­чи да се ро­ди един Буда, тъл­ку­ват съ­ня на Майя. За Буда те имат оп­ре­де­ле­на предста- ва. Животът на от­дел­на­та лич­ност тряб­ва да от­го­ва­ря на та­зи представа. Съобразно с това, в Евангелието на Матей четем: „Ирод съб­ра всич­ки вис­ши све­ще­ни­ци и книж­ни­ци из на­ро­да и се ос­ве­до­ми от тях къ­де тряб­ва да се ро­ди Христос."

Браминът Азита каз­ва за Буда: „Това е детето, ко­ето ще ста­не Буда, спасителят, во­дач към безсмъртието, сво­бо­да­та и светлината." Нека да срав­ним то­ва с Лука, 2, 25: „В Йерусалим жи­ве­еше чо­век на име Си- меон, то­зи чо­век бе­ше пра­ве­ден и бла­го­чес­тив и очак­ва­ше уте­ше­ни­ето на Израел, и Светият Дух бе­ше в него... Когато ро­ди­те­ли­те до­не­со­ха Исус в храма, за да сто­рят с не­го изис­ка­но­то от Закона, той взе де­те­то в ръ­це­те си и каза: „Сега, Господи, ос­во­бо­ди с мир своя раб, как­то си казал, за­що­то очи­те ми ви­дя­ха твоя спасител, кой­то си при­гот­вил пред всич­ки народи, свет­ли­на за прос­ве­та на езич­ни­ци­те и сла­ва на твоя на­род Израел." За Буда се разказва, че ка­то два­на­де­сет­го­ди­шен бил из­гу­бен и от­но­во на­ме­рен под ед­но дърво, за­оби­ко­лен от по­ети­те и мъд­ре­ци­те на миналото, ко­ито той поучавал. На то­ва от­го­ва­ря (Лука, 2, 44 и следв.): „Всяка го­ди­на ро­ди­те­ли­те му оти­ва­ха в Йерусалим за праз­ни­ка Пасха. Когато той бе­ше на­вършил два­на­де­сет години, те оти­до­ха по оби­чай в Йерусалим на празника. А ко­га­то се свър­ши­ха дни­те на праз- ника, те тръг­на­ха към до­ма си, без да забележат, че де­те­то Исус е ос­та­на­ло в Йерусалим. Като мис­леха, че той е с тех­ни­те близки, из-­ми­на­ха един ден път и го тър­се­ха меж­ду род­ни­ни и познати. И ка­то не го

намериха, вър­на­ха се об­рат­но в Йерусалим да го търсят. След три дни го на­ме­ри­ха в хра­ма да се­ди всред законоучителите, слу­шай­ки ги и за­да­вай­ки им въпроси, и всич­ки се чу­де­ха на не­го­вия ра­зум и не­го­ви­те отговори."

След ка­то Буда бе жи­вял в уса­мо­те­ние и от­но­во се върна, пос­рещ­на го ед­на девица, ко­ято го поздрави: „Блажена майката, бла­жен бащата, бла­же­на съпругата, на ко­ито принадлежиш." А той отговаря: „Блажени са са­мо онези, ко­ито са в Нирвана", т. е. онези, ко­ито са пре­ми­на­ли във веч­ния ред на света. А в Еванге­ли­ето на Лука (11, 27) четем: „А ко­га­то Той го­во­ре­ше това, ед­на же­на от на­ро­да из­диг­на глас и му рече: „Бла- жена утробата, ко­ято те е носила, и гърдите, от ко­ито си сукал!" А той от­го­во­ри и рече: „Да, бла­же­ни са онези, ко­ито слу­шат Словото Божие и го пазят."

През пос­ве­ще­ни­ето на Буда, из­ку­си­те­лят Мара, Духът на злото, се приб­ли­жа­ва до уса­мо­те­ния в съ­зер­цание и му обе­ща­ва всич­ки цар­с­т­ва на Земята. „Аз доб­ре зная, че ми е от­ре­де­но ед­но царство, но не же­лая ни­как­во цар­с­т­во от то­зи свят; аз ще ста­на Буда и всич­ки цар­с­т­ва на све­та ще ли­ку­ват от радост." Изкусителят тряб­ва­ше да признае: „Моето цар­с­т­во свърши."

На съ­що­то из­ку­ше­ние Исус отговаря: „Махни се от мене, Сатана! Защо- то пи­са­но е: Ще се кла­няш на Бога, твоя Господ, и ще слу­жиш са­мо на него." „Тогава дя­во­лът го напусна." (Матей, 4, 10 и следв.)

Това па­ра­лел­но опи­са­ние би мог­ло да се раз­п­рос­т­ре и още по-нататък.

Буда за­вър­ш­ва своя жи­вот ка­то ве­лик мъдрец. При ед­но от сво­ите пъ­ту­ва­ния той се по­чув­с­т­ву­вал болен. Стигнал до ре­ка­та Хиранжа, бли­зо до Кишинагара. Тук лег­нал на един килим, кой­то не­го­ви­ят лю­бим уче­ник Ананда му постлал. Неговото тя­ло за­поч­на­ло да све­ти от вътре. Той уми­ра преобразен, ка­то ед­но свет­лин­но тя­ло и из­дъх­ва с думите: „Нищо не е трайно."

Тази смърт на Буда от­го­ва­ря на пре­об­ра­же­ни­ето на Исус: „Шест де­на след това, Исус взе­ма Петра, Якова и Йоана, не­го­вия брат, и ги от­ве­де на ед­на ви­со­ка планина, настрана. Там Той се пре­об­ра­зи пред тях, ли­це то му за­сия ка­то слън­це и дре­хи­те му ста­на­ха свет­ли ка­то светлината." (Матей, 17, 1 и 2)

В та­зи точ­ка свър­ш­ва жи­во­тът на Буда, с нея оба­че за­поч­ва на­й-­важ­на­та част от жи­во­та на Исус: стра­данието, смъртта, възкресението. Разликата меж­ду Буда и Христос се със­тои тък­мо в това, ко­ето ни при­нужда­ва да из­ви­сим жи­во­та на Христос Исус над то­зи на Буда. Буда и Христос не мо­гат да бъ­дат разбрани, ако прос­то съ­пос­та­вим тех­ни­те съдби. Тук ня­ма да взе­мем под вни­ма­ние дру­ги опи­са­ния за смър­т­та на Буда, въп­ре­ки че те от­к­ри­ват ня­кои дъл­бо­ки стра­ни на въпроса.

Обаче жи­во­тът на Исус съ­дър­жа повече, от­кол­ко­то жи­во­тът на Буда. Буда за­вър­ш­ва с преображението. Най-важното в жи­во­та на Исус за­поч­ва след преображението.

Да пре­ве­дем то­ва с ези­ка на посветените: Буда сти­га до она­зи точка, къ­де­то в чо­ве­ка за­поч­ва да си­яе бо­жес­т­ве­на­та светлина. Той спи­ра пред смър­т­та на земното. Той ста­ва свет­ли­на­та на света. Исус оти­ва по-дале- че. Той не уми­ра фи­зи­чес­ки в момента, ко­га­то ми­ро­ва­та свет­ли­на го преобразява. В то­зи мо­мент той е един Буда. Но в то­зи мо­мент той съ­що въз­ли­за с ед­но стъ­па­ло по-нагоре, ко­ето на­ми­ра своя из­раз в ед­на по­-ви­со­ка сте­пен на посвещение. Той стра­да и умира. Земното изчезва. Но духовното, Светлината на света не изчезва. Следва не­го­во­то възкресе- ние. Той се явя­ва на сво­ите уче­ни­ци ка­то Христос. В мо­мен­та на сво­ето преобразяване, Буда се раз­ли­ва в бла­же­ния жи­вот на Всеобщия Дух. Христос Исус съ­буж­да още вед­нъж то­зи Миров Дух ка­то чо­веш­ка фор­ма в нас­то­ящия живот. Подобни не­ща са би­ли прак­ти­ку­ва­ни - под фор-
ма­та на об­ра­зи - с пос­ве­те­ни­те в по­-вис­ши­те степени. Посветените в сми­съ­ла на ми­та за Озирис са дос­ти­га­ли до та­ко­ва възкресение, но са­мо в сфе­ра­та на сво­ето съз­на­ние и то под фор­ма­та на образи. Следователно, в жи­во­та на Исус към посвещението, с ко­ето е бил удос­то­ен Буда, се при­ба­вя и ве­ли­ко­то пос­вещение. Със своя жи­вот Буда е доказал, че чо­ве­кът е Логос и че той се връ­ща от­но­во в то­зи Логос, в Светлината, ко­га­то не­го­во­то зем­но тя­ло умира. В Исус са­ми­ят Логос ста­ва личност. В не­го Словото ста­ва плът.

Следователно това, ко­ето за древ­ни­те об­ре­ди на Мистериите се из­вър­ш­ва­ло вът­ре в светилищата, христи­ян­с­т­во­то го пред­с­та­вя ка­то све­тов­но­-ис­то­ри­чес­ки факт. Християнската об­щ­ност вяр­ва в Христос Исус, по- светения, един­с­т­ве­ни­ят по сво­ето ве­ли­чие посветен. На нея той доказал, че све­тът е божествен. За христи­ян­с­ка­та об­щ­ност мъд­рос­т­та на Мисте- риите би­ла не­раз­дел­но свър­за­на с лич­нос­т­та на Христос Исус. Че Той е жи­вял и че не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли му принадлежат: та­зи вя­ра зас­та­ва на мяс­то­то на това, ко­ето по­-ра­но са ис­ка­ли да пос­тиг­нат в Мистериите.

От се­га на­та­тък за онези, ко­ито при­над­ле­жа­ли на Христовата общност, ед­на част от това, ко­ето по­-ра­но мо­же­ше да се пос­тиг­не чрез мис­тич­ни­те методи, мо­же да бъ­де за­мес­те­но с убеждението, че Божественото се е изя­ви­ло в Словото, че е ста­на­ло плът. От се­га на­та­тък ме­ро­дав­но бе­ше не това, за ко­ето Духът на все­ки от­де­лен чо­век тряб­ва дъл­го да се под- готвя; а това, ко­ето са чу­ли и ви­де­ли тези, ко­ито са би­ли око­ло Исус и ко­ето е би­ло пре­да­де­но чрез тях. „Това, ко­ето е би­ло отначало, ко­ето сме чули, ко­ето сме пи­па­ли с ръ­це­те си за Словото на Живота..., ко­ето сме ви­де­ли и чули, то­ва ви въз­вес­тя­ва­ме за да има­те и вие об­ще­ние с нас." Така е пи­са­но в Първото пос­ла­ние на Йоан. И точ­но та­зи не­пос­ред­с­т­ве­на дейс­т­ви­тел­ност тряб­ва да об­х­ва­не ка­то жи­ва връз­ка всич­ки по­ко­ле­ния и да се пре­да­ва мис­тич­но от по­ко­ле­ние на по­ко­ление ка­то „Църква". Така тряб­ва да се раз­би­рат ду­ми­те на св. Августин: „Аз не бих вяр­вал в Евангелието, ако ав­то­ри­те­тът на ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва не ми на­ла­га­ше това." Следователно, спо­ред мне­ни­ето на Августин, Еван- гелията не съ­дър­жат в се­бе си приз­на­ка на тях­на­та истинност; ние тряб­ва да вяр­ва­ме в тях, за­що­то те се ос­но­ва­ват на лич­нос­т­та на Исус и за­що­то цър­к­ва­та по тайн­с­т­вен на­чин е по­лу­чи­ла си­ла от та­зи личност, с ко­ято да га­ран­ти­ра ис­тин­нос­т­та на Евангелията.

Мистериите са пре­да­ли по тра­ди­ция средствата, чрез ко­ито се сти­га до истината; хрис­ти­ян­с­ка­та об­щ­ност отс­то­ява тък­мо та­зи истина. Доверя- ването в мис­тич­ни­те сили, ко­ито се про­буж­дат вът­ре в човека, трябва­ше да бъ­де за­ме­не­но с до­ве­ря­ва­не­то в Единствения, в Пра-Инициатора. Ми- стите се стре­ме­ли да осъ­ществя­ват Божественото в се­бе си; те ис­ка­ли да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние тряб­ва да се държим за него;

Този, кой­то се ро­ди във Витлеем, но­си ха­рак­те­ра на вечността. Колед- ният ан­тиф­нар (цър­ков­на кни­га с песни) го­во­ри за рож­дес­т­во­то на Исус така, ка­то че ли то ста­ва на все­ки Коледен празник: Днес се ро­ди Хрис- тос, днес се яви Спасителят, днес пе­ят ан­ге­ли­те на Земята."

В това, ко­ето Христос е изпитал, тряб­ва да виж­да­ме ед­на на­пъл­но оп­ре­де­ле­на сте­пен на посвещението. Когато мис­тът от пред­х­рис­ти­ян­с­ко­то вре­ме ми­на­вал през та­зи Христова опитност, чрез сво­ето пос­ве­щение, той пос­ти­гал ед­но състояние, ко­ето го пра­ве­ло спо­со­бен да въз­п­ри­ема в ду­хов­ния свят неща, на кои то не от­го­ва­ря ни­ка­къв факт от фи­зи­чес­кия свят. Той е из­пит­вал това, ко­ето Мистерията на Голгота об­г­ръща във вис­шия свят. Когато мис­тът хрис­ти­янин ми­на­ва през та­зи опит­ност чрез посвещение, той съ­щев­ремен­но виж­да ис­то­ри­чес­ко­то съ­би­тие на Гол- гота и знае, че в то­ва събитие, ко­ето е ста­на­ло на фи­зи­чес­кия свят, се на­ми­ра съ­що­то съдържание, как­во­то по­-ра­но е има­ло са­мо в свръх­се­тив­ни­те фак­ти на Мистериите. Следователно, чрез „Тайната на Голгота" вър­ху хрис­ти­ян­с­ка­та об­щ­ност се раз­ли­ва нещо, ко­ето по­-рано се е раз­ли­ва­ло вър­ху мис­та в свет­ли­на­та на Мистериите. А пос­ве­ще­ни­ето да­ва на мис­та хрис­ти­янин въз­мож­ност да из­жи­вее съз­на­тел­но съ­дър­жа­ни­ето на „Голготската Мистерия", до­ка­то вя­ра­та пра­ви хо­ра­та да учас­т­ву­ват не­съз­на­тел­но в мис­тич­но­то течение, ко­ето из­ви­ра от събитията, опи­са­ни в Новия Завет и ко­ето про­ник­ва в ду­хов­ния жи­вот на човечеството.