Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга

ЧУДОТО С ЛАЗАР

Който сла­га в на­ча­ло­то на сво­ето из­ло­же­ние та­ки­ва думи, той наг­лед­но посочва, че на­пи­са­но­то от не­го тряб­ва да се тъл­ку­ва в осо­бе­но дъл­бок смисъл. Ако чо­век ис­ка да се доб­ли­жи до то­зи сми­съл са­мо с умстве­ни уси­лия или с дру­ги средства, ко­ито ос­та­ват на по­вър­х­нос­т­та на нещата, ще при­ли­ча на този, кой­то смята, че Отело „действително" е убил Дез- демона на сцената. Какво е ис­кал да ка­же Йоан със сво­ите встъпи­тел­ни думи? Той го­во­ри за не­що вечно, за нещо, ко­ето е би­ло още в пра­на­ча­ло­то на света. Той по­соч­ва факти, но те не тряб­ва да се взе­мат за та­ки­ва факти, ко­ито очи­те виж­дат и уши­те чу­ват и вър­ху ко­ито ло­ги­чес­ка­та мисъл мо­же да уп­раж­ни сво­ето изкуство. Зад фак­ти­те той крие „Слово- то", ко­ето се на­ми­ра в ми­ро­вия Дух. Тези фак­ти са за не­го средство, чрез ко­ето се изя­вя­ва един по­-висш смисъл. Ето за­що трябва да пред- положим, че в съ­би­ти­ето на ед­но въз­к­ре­се­ние от мъртвите, ко­ето пред­с­тав­ля­ва на­й-­го­ля­ма трудност за очите, уши­те и ло­гич­на­та мисъл, се крие въз­мож­но на­й-­дъл­бок смисъл.

Към то­ва се при­ба­вя и не­що друго. Ернест Ренан в сво­ята кни­га „Живо- тът на Исус" за­гат­ва за това, че без съм­не­ние въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар е уп­раж­ни­ло ре­ша­ва­що вли­яние вър­ху края на Исусовия живот. От стано- вището, на ко­ето зас­та­ва Ренан, та­ка­ва ми­съл е не­що невъзможно. Защо слу­хът за въз­к­ре­се­ни­ето на един чо­век от мър­т­ви­те е из­г­леж­дал тол­ко­ва опа­сен за не­го­ви­те противници, че те изтръпват, за­поч­ват да питат: „Могат ли Исус и юдейс­т­во­то да жи­ве­ят заедно?" Не е пра­вил­но да твър­дим как­то Ренан; „Другите чу­де­са на Исус са би­ли слу­чай­ни съби- тия; те са би­ли раз­каз­ва­ни на вя­ра и в ус­та­та на на­ро­да са би­ли пре- увеличавани, а след ка­то са станали, про­тив­ни­ци­те му не са мис­ли­ли ве­
че за тях. А то­ва е би­ло ед­но ис­тинско събитие, ко­ето е ста­на­ло пуб­лич­но и мо­же­ло да зат­во­ри ус­та­та на фарисеите. Всички вра­го­ве на Исус би­ли раз­т­ре­во­же­ни от го­ле­мия шум, кой­то се вди­гал око­ло то­ва съби- тие. Разказва се, че те тър­се­ли да уби­ят Лазар." Необяснимо е, за­що то­ва тряб­ва­ше да е така, ако въз­г­ле­дът на Ренан бе­ше прав, а имен­но ,че във Витания е би­ло са­мо ин­с­це­ни­ра­но ед­но илю­зор­но действие, ко­ето тряб­ва­ло да пос­лу­жи за да за­сили вя­ра­та в Исус: „Може би Лазар, още блед след сво­ето боледуване, е на­ка­рал да го уви­ят ка­то мър­тъв и да го по­ло­жат в гро­ба на се­мейс­т­во­то му. Тези гро­бо­ве би­ли големи, из­ко­па­ни в ска­ли­те дупки, в ко­ито се вли­за­ло през чет­вър­тит отвор. Този от­вор се зат­ва­рял с ог­ро­мен камък. Марта и Мария по­бър­за­ли да пос­рещ­нат Исус още пре­ди той да е стъ­пил във Витания и го за­ве­ли на гроба. Вълнение- то, ко­ето Исус из­пи­тал при гро­ба на своя приятел, счи­тан за умрял, би­ло взе­то от при­със­т­ву­ва­щи­те за оно­ва сму­ще­ние и потрепване, ко­ето е съп­ро­вож­да­ло чудесата. (Йоан, 11, 33 и 38). Според убеждението, бо­жес­т­ве­на­та си­ла в чо­ве­ка се про­явя­ва в ед­но епи­леп­тич­но и кон­вул­сив­но състояние. Вземайки за вяр­но на­ше­то гор­но предположение, Исус по­ис­кал още вед­нъж да ви­ди този, ко­го­то оби­чал и ко­га­то от­мес­ти­ли над­г­роб­ния камък, Лазар из­ля­зъл вън в сво­ята пла­ще­ни­ца и с глава, уви­та в саван. Естествено то­ва е тряб­ва­ло да бъ­де об­що при­ето ка­то ед­но въз- кресение. Вярата не поз­на­ва ни­ка­къв друг закон, ос­вен този, кой­то за нея е истина."

Не из­г­леж­да ли по­доб­но тъл­ку­ва­не съ­вър­ше­но наивно, когато, как­то пра­ви Ренан, с не­го свър­з­ва­ме въз­г­леда: „Всичко из­г­леж­да да го­во­ри за това, че чу­до­то от Витания е доп­ри­нес­ло зна­чи­тел­но за ус­ко­ря­ва­не смър­т­та на Исус?" Въпреки то­ва ня­ма съмнение, че в ос­но­ва­та на Рена- новото твър­де­ние ле­жи ед­но вяр­но усещане. Обаче Ренан не мо­же да из­тъл­ку­ва и оп­рав­дае то­ва усе­ща­не със свои средства.

Исус би тряб­ва­ло да е из­вър­шил не­що осо­бе­но важ­но във Витания, за да се оп­рав­да­ят думите: „Тогавашни­те све­ще­ни­ци и ста­рей­ши­ни свик­ва­ха съ­вет и казаха: Какво да правим? Този чо­век вър­ши мно­го зна­мения." (Йоан, 11, 47). Ренан съ­що пред­по­ла­га не­що особено. „Трябва да се при- знае, че то­зи раз­каз на Йоан се раз­ли­ча­ва съ­щес­т­ве­но от дру­ги­те съ­об­ще­ния за чудеса, ко­ито са из­б­лик на на­род­на­та фан­та­зия и с кои то са пъл­ни синоптиците. Нека при­ба­вим още, че Йоан е един­с­т­ве­ни­ят еван- гелист, кой­то е имал точ­ни сведе­ния за от­но­ше­ни­ята на Исус със се­мейс­т­во­то от Витания и че би би­ло не­по­нят­но как ед­на из­мис­ли­ца на на­ро­да мо­же да за­еме мяс­то в рам­ки­те на тол­ко­ва лич­ни спомени. Сле- дователно, то­ва чу­до не е ед­но от оне­зи ле­ген­дар­ни чудеса, за ко­ито ни­кой не е отговорен. Накратко, аз мисля, че във Витания е ста­на­ло нещо, ко­ето е мог­ло да се счи­та за ис­тин­с­ко възкресение. С дру­ги думи, Ренан
предполага, че във Витания е ста­на­ло нещо, за ко­ето той не на­ми­ра ни­как­во обяснение. Той се скри­ва зад думите: „При го­ля­мо­то раз­с­тояние, на ко­ето днес се на­ми­ра­ме от то­ва събитие, при на­лич­нос­т­та на един един­с­т­вен текст, кой­то но­си яв­ни сле­ди на из­кус­т­ве­но съчинение, не­въз­- мож­но е да ре­шим да­ли в то­зи слу­чай всич­ко е измислица, или във Ви- тания ед­но дейс­т­ви­тел­но съ­би­тие е да­ло по­вод за раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на един слух."

Нима тук не сме из­п­ра­ве­ни пред един текст, чи­ито сми­съл ще раз­бе­рем само, ако че­тем правилно? И мо­же би то­га­ва ня­ма да го­во­рим ве­че за ед­на „измислица".

Трябва да се съгласим, че це­ли­ят раз­каз в Евангелието на Йоан е об­вит в ед­но тайн­с­т­ве­но було. За да се уве­рим в това, нуж­но е са­мо да обър­нем вни­ма­ние на следното. Ако раз­ка­зът тряб­ва да се взе­ме бук­вал­но във фи­зи­чес­ки смисъл, как­во оз­на­ча­ват то­га­ва ду­ми­те на Исус: „Тази бо­лест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прос­ла­ви чрез нея Син Божи." Този е обик­но­ве­ни­ят пре­вод на съ­от­вет­ни­те ду­ми от Евангелие- то, но ние ще се приб­ли­жим по­-доб­ре до същ­нос­т­та на въпроса, ако да­дем пра­вил­ния пре­вод на гръцкия текст: „За изя­вя­ва­не­то на Бога, за да се изя­ви чрез то­ва Син Божи." А как­во оз­на­ча­ват дру­ги­те думи: Исус каза: „Аз съм въз­к­ре­се­ни­ето и животът. Който вяр­ва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25). Би би­ло твър­де ба­нал­но да вярваме, че Исус е ис­кал да каже: „Лазар се е раз­бо­лял за да мо­га аз да по­ка­жа чрез не­го сво­ето изкуство." И бих­ме из­пад­на­ли в дру­га край- ност, ако смятаме, че Исус е ис­кал да по­ка­же как вя­ра­та в не­го мо­же от­но­во да ожи­ви един мър­т­вец в обик­но­ве­ния сми­съл на думата. Какво но­во би има­ло в един човек, кой­то е въз­к­ръс­нал от мъртвите, ако след въз­к­ре­се­ни­ето той би бил същият, как­то пре­ди сво­ята смърт? Какъв сми­съл би имало, ако жи­во­тът на един та­къв чо­век се увен­ча­ва с ду­ми те: „Аз съм въз­к­ре­се­ни­ето и живота"? Но ду­ми­те на Исус вед­на­га по­лу­ча­ват смисъл, ако ги при­емем ка­то из­раз на ед­но ду­хов­но съ­би­тие и след то­ва ги раз­бе­рем в из­вес­т­но от­но­ше­ние до­ри буквално, та­ка как­то те се на­ми­рат в текста. А Исус казва, че той е Възкресението, ко­ето е ста­на­ло с Лазар; че той е Животът, кой­то Лазар живее. Да взе­мем бук­вал­но това, ко­ето Христос пред­с­тав­ля­ва в Евангелието на Йоан. Той е „Словото, ко­ето е ста­на­ло плът". Той е Вечното, ко­ето е би­ло в нача- лото. Ако той е дейс­т­ви­тел­но Възкресението, то­га­ва в Лазар е въз­к­ръс­на­ло „Вечното, Първоначалното". Следователно, ние има­ме ра­бо­та с ед­но въз­к­ре­се­ние на веч­но­то „Слово". А то­ва „Слово" е Животът, за кой­то е про­бу­ден Лазар. В слу­чая има ме ра­бо­та с ед­на „болест", но с та­ка­ва болест, ко­ято во­ди не към смърт, а към „Славата Божия", т. е. слу­жи за изя­вя­ва­не­то на Бога. Ако в Лазар е въз­к­ръс­на­ло „веч­но­то Слово", то­га­ва
це­ли­ят про­цес действи­тел­но слу­жи за про­яв­ле­ни­ето на Бога в Лазар. За- щото чрез це­лия про­цес Лазар е ста­нал съ­вър­ше­но друг. По-рано в не­го не жи­ве­еше „Словото", Духът; се­га то­зи Дух жи­вее в него. Духът е ро­ден в него. Несъмнено, с вся­ко раж­да­не е свър­за­на ед­на болест, бо­лес­т­та на майката. Но та­зи бо­лест не во­ди към смърт, а към нов Живот. У Ла- зар „се разболява" онова, от ко­ето се раж­да „но­ви­ят човек", чо­ве­кът про­ник­нат от „Словото".

Къде е гробът, от кой­то се е ро­ди­ло „Словото"? За да по­лу­чим от­го­вор на то­зи въпрос, нуж­но е са­мо да помис­лим за Платон, кой­то оп­ре­де­ля тя­ло­то на чо­ве­ка ка­то гроб на душата. Трябва са­мо да си спомним, че и Платон го­во­ри за един вид възкресение, ко­га­то за­гат­ва ожи­вя­ва­не­то на ду­хов­ния жи­вот в тялото. Това, ко­ето Платон на­ри­ча „ду­хов­на душа", Йоан го на­ри­ча „Слово". Платон би мо­гъл да каже: Който става духо- вен, той въз­к­ре­ся­ва не­що Божествено от гро­ба на сво­ето тяло. И за Йоан това, ко­ето е ста­на­ло чрез „Живота на Христос", е име­н­но то­ва Възкре- сение. Не е ни­как чудно, че той сла­га в ус­та­та на Исус ду­мите „Аз съм Възкресението".

Не мо­же да има ни­как­во съмнение, че съ­би­ти­ето във Витания е ед­но про­буж­да­не в ду­хов­ния смисъл. Лазар е ста­нал друг в срав­не­ние с това, ко­ето е бил по-рано. Той е въз­к­ръс­нал за един живот, за кой­то „веч­но­то Слово" мо­же да каже: „Аз съм то­зи Живот". Следователно, как­во се е слу­чи­ло с Лазар? В не­го е ожи­вял Духът. Той е ста­нал съ­учас­т­ник в живота, кой­то е вечен.

Необходимо е са­мо да из­ра­зим не­го­ви­те из­жи­вя­ва­ния с ду­ми­те на тези, ко­ито са би­ли пос­ве­ща­ва­ни в Мисте­ри­ите и не­ща­та вед­на­га ид­ват на мяс­то­то си. Какво каз­ва Плутарх за цел­та на Мистериите? Че те служат за това, да ос­во­бо­дят ду­ша­та от те­лес­ния жи­вот и да я свър­жат с Бого- вете. Нека про­че­тем как Шелинг опис­ва чув­с­т­ва­та на един посветен: „Чрез пос­ве­ще­ни­ето пос­ве­те­ни­ят сам ста­вал ед­на част от ма­ги­чес­ка­та верига; той сам е един Кабири, как­то се из­ра­зя­ват древ­ни­те надписи, бил при­еман в не­раз­рив­на­та връз­ка и във войн­с­т­во­то на гор­ни­те Бо- гове." (Шелинг, фи­ло­со­фия на откровението). Не мо­же да се опи­ше по един по­-­из­ра­зи­те­лен на­чин обратът, кой­то ста­вал в жи­во­та на окул­т­ния ученик, окул­т­ния кандидат, ос­вен с думите, ко­ито Едезий каз­ва на своя ученик, им­пе­ра­то­ра Константин. „Когато ня­ко­га­.ще учас­т­ву­ваш в Ми- стериите, ти ще се срамуваш, че си се ро­дил са­мо ка­то човек."

Ако из­пъл­ним ду­ша­та си с та­ки­ва усещания, ние ще до­би­ем то­чен пог­лед вър­ху съ­би­ти­ето от Витания. Тогава от Евангелието на Йоан ние ще из­пи­та­ме не­що твър­де особено. В ду­ша­та ни за­зо­ря­ва она­зи чуд­на убе- деност, ко­ято ни­как­во ло­ги­чес­ко тълкуване, ни­как­во ра­ци­она­лис­тич­но обяс­не­ние не мо­гат да дадат. Пред нас стои ед­на Мистерия в ис­тин­с­кия
сми­съл на думата. В Лазар е про­ник­на­ло „веч­но­то Слово". И за да го­во­рим в сми­съ­ла на Мистериите, той е ста­нал един посветен. А събитието, за ко­ето се разказва, е един про­цес на посвещение.

Нека от­но­во да си пред­с­та­вим це­лия про­цес ка­то ед­но посвещение. Ла- зар е оби­чан от Исус (Йоан, 11, 36). Тук не се раз­би­ра ед­на обич в обик­но­ве­ния сми­съл на думата. Това би про­ти­во­ре­чи­ло на Йоановото Еван- гелие, къ­де­то Исус е „Словото". Исус е въз­лю­бил Лазар, за­що­то го смя­тал узрял, за да бъ­де про­бу­де­но в не­го „Словото". Исус имал връз­ки със се­мейс­т­во­то от Витания. А то­ва оз­на­ча­ва само, че Исус е под­гот­вил в то­ва се­мейс­т­во всичко, ко­ето тряб­ва да кул­ми­ни­ра във ве­ли­ко­то зак­лю­чи­тел­но дейс­т­вие на драмата: възкре­се­ни­ето на Лазар. Лазар е уче­ник на Исус. Той е та­къв ученик, че Исус знае положително: ня­ко­га с него ще се из­вър­ши възкресението. Заключителното дейс­т­вие на по­доб­на дра­ма се със­то­яло в един сим­во­личен акт. Съответният чо­век - пос­ве­ща­ва­щи­ят се - тряб­ва­ло да раз­бе­ре не са­мо сми­съ­ла на ду­ми­те „Умри и бъди". Той тряб­ва­ло сам да го осъ­щес­т­ви в един дейс­т­ви­те­лен ду­хо­вен акт. Земно- то, от ко­ето вис­ши­ят чо­век тряб­ва да се сра­му­ва (в сми­съ­ла на Мисте- риите), тряб­ва­ло да бъ­де отхвърлено. Земният чо­век трябва­ло да ми­не през сим­во­лич­но­-дейс­т­ви­тел­на­та смърт. Неговото тя­ло би­ло по­то­пя­ва­но в ле­тар­ги­чен сън, про­дъл­жа­ващ три дни. По от­но­ше­ние на ве­ли­ко­то пре­об­ра­зя­ва­не на жи­во­та то­зи сън мо­же да се счи­та само ка­то един вън­шен акт, на кой­то от­го­ва­ря един нес­рав­ни­мо по­-ва­жен ду­хо­вен акт. Но то­зи акт бил съ­щевре­мен­но она­зи опитност, оно­ва изживяване, ко­ето раз­де­ля­ло жи­во­та на мис­та на две части. Който не позна­ва от соб­с­т­вен опит по­доб­ни действия, той не мо­же да ги разбере. Те мо­гат да му се обяс­нят до из­вес­т­на сте­пен са­мо чрез ед­но сравнение.

Нека ре­зю­ми­ра­ме ця­ло­то съ­дър­жа­ние на Шекспировия „Хамлет" са­мо в ня­кол­ко думи. Ако раз­мис­ли върху тях, чо­век мо­же в из­вес­тен сми­съл да е сигурен, че вник­ва в съ­дър­жа­ни­ето на Хамлет. И ло­ги­чес­ки той на­ис­ти­на вниква. Обаче по друг на­чин вник­ва този, кой­то е из­жи­вял ця­ла­та Шекспирова драма. През душа­та му е пре­ми­на­ло ед­но богатство, ко­ето не мо­же да бъ­де за­ме­не­но с ни­как­во описание. Идеята на траге­ди­ята „Хамлет" е ста­на­ла не­го­ва художествена, лич­на опитност.

Чрез ма­ги­чес­ки­-м­но­гоз­на­чи­тел­ния процес, с кой­то е свър­за­но посвеще- нието, в чо­ве­ка се из­вър­ш­ва съ­щият процес, но на ед­на по­-ви­со­ка сте- пен. Той из­жи­вя­ва об­раз­но това, ко­ето пос­ти­га духовно. Тук ду­ма­та „образно" показва, че един вън­шен про­цес се из­вър­ш­ва сетивно-дейст- вително, но ка­то такъв, той е все пак са­мо образ. Тук има­ме ра­бо­та не с един недействителен, а с един дейс­т­ви­те­лен образ. В про­дъл­же­ние на три дни зем­но­то тя­ло е на­ис­ти­на мъртво. От смър­т­та въз­к­ръс­ва но­ви­ят

живот. Този жи­вот е на­джи­вял смъртта. Човек до­би­ва вя­ра в но­вия живот.

Точно то­ва се случ­ва с Лазар. Исус го под­гот­вя за възкресението. Тук ста­ва ду­ма за ед­на сим­во­лич­но­-действи­тел­на болест. За ед­на болест, ко- ято е ед­но пос­ве­ще­ние и ко­ято след три дни во­ди до дейс­т­ви­тел­но нов живот.

Лазар е уз­рял да ми­не през то­зи процес. Той об­ли­ча ле­не­на­та дре­ха на миста. Той из­па­да в ед­но със­тояние на безжизненост, ко­ето е съ­щев­ре­мен­но ед­на сим­во­лич­на смърт. И ко­га­то ид­ва Исус, бя­ха из­тек­ли три те дни. „Тогава от­мес­т­ват ка­мъ­ка от мястото, къ­де­то ле­же­ше мъртвият. А Исус пов­ди­га очи на­го­ре и казва: Отче, бла­го­да­ря ти, че ме послуша." (Йоан, 11, 41). Отец бе пос­лу­шал Исус, за­що­то Лазар е стиг­нал до зак­лю­чи­тел­но­то дейс­т­вие от ве­ли­ка­та дра­ма на познанието. Той раз­би­ра как се сти­га до възкресението. Извършено е ед­но пос­ве­ще­ние в Мисте- риите. На ли­це е това, ко­ето ця­ла­та древ­ност раз­би­ра­ше под ду­мата посвещение. То бе­ше ста­на­ло чрез Исус, ка­то посветител. Така са си пред­с­та­вя­ли ви­на­ги съ­еди­не­ни­ето с бо­жес­т­ве­ния свят.

В Лазар Исус бе­ше извършил, в сми­съ­ла на ста­ро­то предание, ма­гич­но­то пре­об­ра­зя­ва­не на живота. Така хрис­ти­ян­с­т­во­то се свър­з­ва с Мистери- ите. Чрез Христос Исус, Лазар сам ста­ва посветен. Сега ве­че той може да се из­ди­га във вис­ши­те светове. Но съ­щев­ре­мен­но той е пър­ви­ят хрис­ти­ян­с­ки посветен, пос­ве­тен чрез са­мия Христос Исус. Чрез сво­ето пос­ве­ще­ние той разбира, че ожи­вя­ло­то в не­го „Слово" е иден­тич­но с лич­нос­т­та Христос Исус. Следователно, в своя въз­к­ре­си­тел той има пред се­бе си ка­то се­тив­на лич­ност това, ко­ето се бе про­яви­ло под ду­хов­на фор­ма вът­ре в него.

От та­зи глед­на точка, от ог­ром­но зна­че­ние са ду­ми­те на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти ви­на­ги ме слушаш, но то­ва ка­зах са­мо за­ра­ди не­раз­би­ра­щия народ; за да по­вяр­ват и те, че Ти си ме проводил." С дру ги думи, не­ка всич­ки знаят: да ста­не яв­на ис­ти­на­та - в Исус жи­вее „Синът на Отца" и то така, че ко­гато той про­буж­да ис­тин­с­ка­та същ­ност на чове- ка, пос­лед­ни­ят ста­ва мист. С то­ва Исус подчертава, че в Мисте­ри­ите е бил скрит са­ми­ят сми­съл на живота. Той е жи­во­то Слово; в не­го е ста­на­ло „личност" това, ко­ето е би­ло прад­рев­на традиция. Евангелистът из­ра­зя­ва то­зи факт с думите: в Него Словото ста­на плът. Той виж­да в Исус ед­на въп­лъ­те­на Мистрия. Ето за­що Евангелието на Йоан е ед­на ис­тин­с­ка Мистерия. Неговите фак­ти тряб­ва да бъ­дат раз­б­ра­ни в ду­хо­вен смисъл.

Ако то би би­ло на­пи­са­но от един дре­вен жрец, той би раз­ка­зал за един тра­ди­ци­онен ритуал. За Йоан то­зи ри­ту­ал ста­на личност. Той ста­на „Животът на Исус". Когато един съв­ре­ме­нен из­с­ле­до­ва­тел на Мистерии

В ду­ми­те „Лазаре, из­лез вън!" ние от­но­во чу­ва­ме призива, с кой­то еги­пет­с­ки­ят жре­ц-­пос­ве­ти­тел връ­щал към жи­во­та онези, които, за да ум­рат за зем­но­то и да при­до­би­ят уве­ре­ност в съ­щес­т­ву­ва­не­то на Вечното, са се под­ла­га­ли на „посвещение". Обаче по то­зи на­чин Исус раз­к­ри­ва тай­на­та на Мистериите. И се­га става ясно, че юде­ите не мо­же­ха да ос­та­вят не­на­ка­за­но ед­но та­ко­ва дейс­т­вие от стра­на на Исус, как­то гър­ци те не мо­же­ха да сто­рят съ­що­то по от­но­ше­ние на Есхил, ако той бе­ше из­дал тай­ни­те на Мистериите. В посве­ще­ни­ето на Лазар, Исус по­ка­за пред це­лия „народ" един процес, кой­то в сми­съ­ла на древ­на­та жре­чес­ка мъд­рост е тряб­ва­ло да бъ­де осъ­щес­т­вен са­мо в скри­тия свят на Мистериите. Това пос­ве­ще­ние тряб­ва­ше да под­гот­ви раз­би­ра­не­то на „Голготската Мистерия". По-рано са­мо тези, ко­ито са „виждали", т. е. ко­ито са би­ли посветени, мо­же­ли да зна­ят не­що вър­ху това, ко­ето се е из­вър­ш­ва­ло в по­до­бен про­цес на пос­ве­щение, но се­га в тай­ни­те на вис­ши­те све­то­ве тряб­ва­ше да се убе­дят и тези, ко­ито „вяр­ва­ха до­ри и без да виждат".