З А Щ О СЕ Р А З Б О Л Я В А Ч О В Е К ?

Който раз­миш­ля­ва вър­ху факта, че чо­век мо­же да се разболее, той нав­ли­за в ед­но противоречие, ко­га­то иска да мис­ли чис­то естествено-науч- но, за ко­ето про­ти­во­ре­чие тряб­ва пър­во да приеме, че то ле­жи в са­ма­та същ­ност на съществуванието. Това, ко­ето ста­ва в про­це­са на разболява- нето, то е, раз­г­ле­да­но повърхностно, един при­ро­ден процес. Това, ко­ето на да­де­но мяс­то ста­ва в здра­во­то състояние, е оба­че съ­що един при­ро- ден процес. Ние поз­на­ва­ме пър­во при­род­ни про­це­си са­мо чрез наб­лю­де­ние в из­вън чо­веш­кия свят и чрез наб­лю­де­ние на чо­ве­ка са­мо до толко- ва, ка­то ус­т­рой­ва­ме то­ва наб­лю­де­ние точ­но така, как­то то­ва на външна­та природа. При то­ва ние си пред­с­та­вя­ме чо­ве­ка ка­то ед­на част от при- родата; като една такава част на природата, в която процесите, кои- то могат да се наблюдават вън от нея, са много сложни, но все пак от същия род, както тези външни природни процеси. Обаче тук из­ник­ва от та­зи глед­на точ­ка един въпрос, на кой­то не мо­же да се отговори: как се раждат в човека - за животното не ще говорим тук - природни про- цеси, които са противоположни на тези на здравето? Здравият чо­веш­ки ор­га­ни­зъм из­г­леж­да раз­би­ра­ем ка­то ед­на част на природата; болният не. Ето за що той тряб­ва да бъ­де раз­би­ра­ем от са­мия не­го чрез нещо, ко­ето не е от природата. Хората си представят, че ду­хов­но­то в чо­ве­ка има за фи­зи­чес­ка ос­но­ва един сло­жен при­ро­ден про­цес ка­то ед­но про­дъл­же­ние на на­ми­ра­щи­те се вън от чо­ве­ка при­род­ни процеси. Обаче не­ка се вгле­да­ме добре, да­ли ня­ко­га ос­но­ва­но­то в здра­вия чо­веш­ки ор­га­ни­зъм про­дъл­же­ние на един при­ро­ден про­цес пре­диз­вик­ва ду­хов­но­то из­жи­вя­ва­не ка­то такова? Точно про­ти­во­по­лож­но­то е случаят. Духовното из­жи­-

вя­ва­не се заличава, ко­га­то при­род­ни­ят про­цес се про­дъл­жа­ва по пра­ва линия. Това ста­ва през вре­ме на съня; това става в припадък.

Нека раз­г­ле­да­ме напротив, как се изос­т­ря ду­хов­ния живот, ко­га­то един ор­ган се разболява. Настъпва бол­ка или на­й-­мал­ко неп­ри­ят­ност и нераз- положение. Животът на чув­с­т­ва­та по­лу­ча­ва ед­но съдържание, ко­ето той ина­че няма. И во­ле­ви­ят жи­вот е възпрепятствуван. Едно дви­же­ние на крайниците, ко­ето в здра­во със­то­яние се из­вър­ш­ва ка­то не­що самопоня- тно, не мо­же да бъ­де извършено, за­що­то бол­ка­та или неп­ри­ят­нос­т­та се про­ти­во­пос­та­вят възпрепятствуващо. Нека обър­нем вни­ма­ние на при­ема­не­то на ед­но прид­ру­же­но с бол­ка дви­же­ние на един крайник към не­го­во­то парализиране. В прид­ру­же­но­то с бол­ка дви­же­ние се крие на­ча­ло то на па­ра­ли­зи­ра­ния крайник. Активно ду­хов­но­то се на­мес­ва в органи- зма. В здра­во­то със­то­яние то­ва се изявя­ва в жи­во­та на об­ра­зу­ва­не пред­с­та­ви­те и на мисленето. Човек ак­ти­ви­зи­ра ед­на пред­с­та­ва и след­ва ед­но дви­же­ние на крайник. Той не про­ник­ва с пред­с­та­ва­та съз­на­тел­но в ор­га­ни­чес­ки­те процеси, ко­ито во­дят нак­рая до дви­же­ни­ето на крайника.

Представата се по­то­пя­ва в несъзнателното. Между пред­с­та­ва­та и дви­же­ни­ето при здра­во­то със­то­яние се явя­ва ед­но чувствуване, ко­ето дейс­т­ву­ва са­мо душевно. То не се опи­ра яс­но на не­що те­лес­но органическо. Обаче та­ка ста­ва при бол­но­то състояние. Чувствуването, ко­ето при здра­во­то със­то­яние се из­жи­вя­ва ка­то от­къс­на­то от фи­зи­чес­кия организъм, при бол­но­то из­жи­вя­ва­не се свър­з­ва имен­но с то­зи фи­зи­чес­ки ор­га­низъм. Чрез то­ва про­це­си­те на здра­во­то чув­с­т­ву­ва­не и на бол­но­то из­жи­вя­ва­не се явя­ват в тях­но­то родство. Тук тряб­ва да има нещо, ко­ето при здра­вия ор­га­ни­зъм не е та­ка ин­тен­зив­но свър­за­но с то­зи пос­лед­ния както при болния. Духовното виж­да­не констатира, че то­ва е ас­т­рал­но­то тяло. То е един свръх­се­ти­вен ор­га­низъм сред сетивния. Това ас­т­рал­но тя­ло се на­мес­ва или ле­ко в един ор­ган и то­га­ва то до­веж­да до пси­хи­ческо­то изжи- вяване, ко­ето съ­щес­т­ву­ва за се­бе си и не се чув­с­т­ву­ва във връз­ка с тяло- то. Или то се на­мес­ва ин­тен­зив­но в един орган; тогава то води до из- живяване на болното състояние. Трябва да си пред­с­та­вя­ме ед­на от фор­ми­те на бо­лес­т­та в ед­но на­мес­ва­не на ас­т­рал­но­то тя­ло в организма, ко­ето пра­ви ду­хов­ни­ят чо­век да се по­то­пя­ва по­-дъл­бо­ко в сво­ето тяло, от­кол­ко­то то­ва ста­ва в здра­во­то състояние.

Но мис­ле­не­то съ­що има сво­ята фи­зи­чес­ка ос­но­ва в организма. При здра­во­то със­то­яние то е от­де­ле­но от орга­низ­ма още по­ве­че от­кол­ко­то чувст- вуването. Духовното виж­да­не на­ми­ра ос­вен ас­т­рал­но­то тя­ло един азов организъм, кой­то се про­явя­ва пси­хи­чес­ки сво­бод­но в мисленето. Ако чо­век се по­то­пя­ва с то­зи азов ор­га­низъм ин­тен­зив­но в сво­ето тяло, нас­тъп­ва ед­но състояние, ко­ето пра­ви наб­лю­де­ни­ето на соб­с­т­ве­ния ор­га­низъм по­доб­но на то­ва на външ­ния свят. - Когато наб­лю­да­ва­ме един

Ние тряб­ва да виж­да­ме в същ­нос­т­та на бол­но­то със­то­яние ед­но ин­тен­зив­но свър­з­ва­не на ас­т­рал­но­то тя­ло и на азо­вия ор­га­ни­зъм с фи­зи­чес­кия организъм. Обаче то­ва свър­з­ва­не е са­мо усил­ва­не на онова, ко­ето съ­ществу­ва в ед­на ле­ка фор­ма в здра­во­то състояние. Също и нор­мал­на­та на­ме­са на ас­т­рал­но­то тя­ло и на азо­вия ор­га­ни­зъм в чо­веш­ко­то тя­ло не са род­с­т­ве­ни имен­но на здра­ви­те жиз­не­ни процеси, а са род­с­т­ве­ни на бол- ните. Когато ду­хът и ду­ша­та действуват, те прек­ра­тя­ват обик­но­ве­но­то ус­т­ройс­т­во на тялото; те го превръщат в нещо противоположно. Но с то­ва те до­веж­дат ор­га­низ­ма по един път, при кой­то бол­но­то със­тояние ис­ка да започне.

В обик­но­ве­ния жи­вот то­ва на­ча­ло на за­бо­ля­ва­не е ре­гу­ли­ра­но вед­на­га след не­го­во­то по­раж­да­не чрез ед­но самоизлечение. Определената фор­ма на за­бо­ля­ва­не­то се явя­ва тогава, ко­га­то ду­хов­но­то и ду­шев­но­то ес­тество на чо­ве­ка про­ник­ват пре­ка­ле­но дъл­бо­ко в организма, та­ка че са­мо­из­ле­че­ни­ето или не мо­же да ста­не или ста­ва са­мо бавно. Следователно при- чините на заболяването трябва да се търсят в духовната и душевна способност. А лечението трябва да се състои в едно отвързване, в едно освобождаване на духовното и душевното естество на човека от фи- зическия организъм.

Това е еди­ни­ят вид на заболяването. Съществува и ед­на дру­га форма. Азовият ор­га­ни­зъм и ас­т­рал­но­то тя­ло мо­гат да бъ­дат въз­п­ре­пятс­т­ву­ва­ни да стиг­нат до ед­но ле­ко свър­з­ва­не с ор­га­низ­ма на фи­зи­чес­ко­то тяло, ко- ето в обик­но­ве­но­то съ­щес­т­ву­ва­не обус­ла­вя са­мос­то­ятел­но­то чувствува- не, мис­ле­не и воление. Тогава в органите или процесите, с които душа- та и духът не могат да се свържат нормално, на стъпва едно продъл- жение на здравите процеси превишаващо онази мярка, която е подхо- дяща за организма. В то­зи слу­чай ду­хов­но­то виж­да­не констатира, че то­га­ва фи­зи­чес­ки­ят ор­га­ни­зъм не из­пъл­ня­ва са­мо без­жиз­не­ни­те про­це­си на външ­на­та природа. Физическият организъм взет сам не може никога

Но с то­ва ние поз­на­ва­ме здра­ве­то ка­то оно­ва състояние, ко­ето има своя про­из­ход в етер­ния организъм. Ето за­що ле­че­ни­ето тряб­ва да се със­тои в ед­но тре­ти­ра­не на етерния организъм*. (*Чрез ед­но срав­не­ние на това, ко­ето е ка­за­но в пър­ва глава, със съ­дър­жа­ни­ето на вто­ра­та ще се по­лу­чи осо­бе­но раз­би­ра­не­то на то­ва , за ко­ето се ка­сае тук. )

Ние не мо­жем да стиг­нем до ед­но раз­би­ра­не на здра­вия и бол­ния чо­веш­ки организъм, ако си представяме, че на­чи­нът на дейс­т­вие на ня­кое при­ето с хра­на­та ве­щес­т­во от външ­на­та при­ро­да прос­то би­ва про­дъл­жен във вът­реш­нос­т­та на организма. Не се ка­сае за ед­но та­ко­ва про­дъл­же­ние на действието, ко­ето наб­лю­да­ва­ме при ве­щес­т­во­то вън от чо­веш­кия орга- низъм, а за преодоляването, за по­беж­да­ва­не­то на то­ва действие. Изма- мата, ко­ято ни ка­ра да мислим, че в ор­га­низ­ма ве­щес­т­ва­та на външ­ния свят про­дъл­жа­ват да дейс­т­ву­ват по тех­ния начин, се по­раж­да чрез това, че то­ва се явя­ва та­ка пред обик­но­ве­ния хи­ми­чес­ки на­чин на мислене. Този хи­ми­чес­ки на­чин на мис­ле­не се по­да­ва спо­ред сво­ите из­с­лед­ва­ния на вярването, че нап­ри­мер во­до­родът съ­щес­т­ву­ва в ор­га­низ­ма така, как­то във външ­на­та природа, за­що­то в при­ети­те ка­то хра­ни­тел­ни средства яс­тия и пития, и след то­ва от­но­во в от­де­ле­ни­те от чо­веш­кия ор­га­ни­зъм продукти: въздух, пот, урина, извержения и в секрециите, като жлъч- ка, се намира този водород. Днес не се чув­с­т­ву­ва ни­каква не­об­хо­ди­мост да се за­да­де въпросът, как­во е ста­на­ло меж­дув­ре­мен­но в ор­га­низ­ма с веществото, ко­ето се явя­ва ка­то во­до­род пре­ди вли­за­не­то в ор­га­низ­ма и след не­го­во­то излизане.

Не се за­да­ва въпросът: какво изпитва веществото, което се явява като водород, през време, когато се намира в организма. Когато за­да­ва­ме то­зи въпрос, ние вед­на­га сме зас­та­ве­ни да на­со­чим вни­ма­ни­ето вър­ху раз­ли­ка­та меж­ду спя­щия и буд­ния организъм. В спя­щия ор­га­ни­зъм не­го­ва­та ма­те­ри­ал­на същ­ност не об­ра­зу­ва ни­как­ва ос­но­ва за съз­на­тел­ни­те и се­бе­съз­на­тел­ни изживявания. Обаче тя все пак об­разу­ва ед­на ос­но­ва за раз­ви­ти­ето на живота. В то­ва от­но­ше­ние се раз­ли­ча­ва спя­щи­ят ор­га­ни­зъм от мъртвия. В то­зи пос­лед­ния ма­те­ри­ал­на­та ос­но­ва не е ве­че ед­на та­ка­ва на живота. Докато виж­да­ме та­зи раз­ли­ка в различ­ния със­тав на ве­щес­т­ва­та при мър­т­вия и жи­вия организъм, ние не ще оти­дем по­-да­ле­че с на­ше­то разбиране.

Преди бли­зо по­ло­вин сто­ле­тие зна­ме­ни­ти­ят фи­зи­олог Дю Боа-Реймонд обър­на вни­ма­ние вър­ху това, че нико­га съз­на­ни­ето не мо­же да бъ­де обяс­не­но от дейс­т­ви­ята на веществата. Той каза, че ние ни­ко­га не ще раз

Понеже то­ва е така, мис­ле­ше Дю Боа-Реймонд, ес­тес­т­ве­но на­уч­ни­ят на­чин на мис­ле­не не мо­же ни­ко­га да обяс­ни будния, из­пъл­нен с усе­ща­ния човек, а са­мо спящия. С то­зи свой въз­г­лед той се по­да­де на ед­на илюзия. Той вярваше, че от на­чи­на на дейс­т­вие на ве­щес­т­ва­та не се по­лу­ча­ват на­ис­ти­на яв­ле­ни­ята на съз­нанието, но се по­лу­ча­ват те­зи на живота. В дейс­т­ви­тел­ност оба­че съ­що как­то Дю Боа-Реймонд ка­за за яв­ле­нията на съз­на­ни­ето ние тряб­ва да ка­жем за те­зи на живота: защо на определен брой атоми въглерод, кислород, азот, водород ще им хрумне, от начи- на, по който са били разположени, по кой то са разположени и по ко- йто ще бъдат разположени, да произведат явленията на живота? Наблюдението по­каз­ва все пак, че яв­ле­ни­ята на жи­во­та имат ед­на ори­ен­та­ция съ­вър­ше­но раз­лич­на от тази, ко­ято про­ти­ча в не­жи­ва­та материя. За те­зи пос­лед­ни­те ще мо­жем да кажем: те се показват господствувани от сили, които се излъчват от същността на материята, от относи- телния - център към периферията. Явленията на жи­во­та по­каз­ват ма­те­ри­ята гос­под­с­т­ву­ва­на от сили, ко­ито действу­ват от вън навътре, към - от­но­си­тел­ния - център. При преминаването в живота материята тря- бва да се освободи от излъчващите се сили и да се подчини на влъчва- щите се.

Но вся­ко зем­но вещество, а съ­що все­ки зе­мен про­цес има сво­ите из­лъч­ва­щи се си­ли от Земята и в съд­ружие с нея. То е ед­но та­ко­ва вещество, как­то хи­ми­ята го разглежда, са­мо ка­то със­тав­на част на Земното тяло. Стигне ли до живот, то трябва да престане да бъде само една част от земята. То излиза от общността със земята. То би­ва вклю­че­но в силите, ко­ито се влъч­ват в Земята от всич­ки стра­ни на из­вън­зем­ния свят. Когато виж­да­ме ед­но ве­щес­т­во или един про­цес да се раз­ви­ват ка­то живот, ние тряб­ва да си представим, че то се ос­во­бож­да­ва от силите, ко­ито дейс­т­ву­ват вър­ху не­го ка­то от цен­тъ­ра на Земята, и нав­ли­за в об­лас­т­та на други, ко­ито ня­мат ни­ка­къв център, а са­мо ед­на окръжност. Тези си­ли дейс­т­ву­ват от всич­ки страни, ка­то стре­мя­щи се към цен­тъ­ра на Земята. Те би тряб­ва­ло да разтурят, да раз­къ­сат на­пъл­но фор­ма­та на ве­щес­т­во­то на зем­но­то царство, ако в то­ва прос­т­ран­с­т­во на си­ли­те не би­ха на­ме­си­ли дейс­т­вията на из­вън­зем­ни­те не­бес­ни тела, ко­ито из­ме­нят раз- лагането. Можем да наб­лю­да­ва­ме при рас­те­ни­ето то­ва , за ко­ето ста­ва дума. В рас­те­ни­ето ве­щес­т­ва­та на Земята са из­т­ръг­на­ти от об­лас­т­та на зем­ни­те действия. Те се стре­мят да пре­ми­нат в безформеното. Това пре­-
ми­на­ва­не в без­фор­ме­но­то би­ва про­ме­не­но чрез дейс­т­вията на Слънцето и дру­ги по­доб­ни дейс­т­вия от ми­ро­во­то пространство. Ако не дейс­т­ву­ват те­зи си­ли или ако дейс­т­ву­ват по друг начин, нап­ри­мер през нощта, то­га­ва във ве­щес­т­ва­та от­но­во се съ­буж­дат силите, ко­ито те имат от об­щ­нос­т­та им със Земята. И съв­мес­т­но­то дейс­т­вие на зем­ни­те и на кос­ми­чес­ки­те си­ли се раж­да растението. Ако об­х­ва­нем об­лас­т­та на всич­ко това, ко­ето ве­щес­т­ва­та раз­ви­ват ка­то дейс­т­вия на си­ли под вли­яни­ето на Земята, с наз­ва­ни­ето физическо, то­га­ва тряб­ва да на­зо­вем с ед­но дру­го име из­ра­зя­ва­що раз­лично­то ес­тес­т­во на съ­вър­ше­но раз­лич­но ус­т­ро­ени­те сили, ко­ито не се из­лъч­ват от Земята, а се влъч­ват в нея. Тук ние на­ми­ра­ме от ед­на дру­га стра­на оно­ва от чо­веш­кия организъм, за ко­ето го­во­рих­ме от ед­на дру­га стра­на в пре­ди­ду­ща­та глава. В съг­ла­сие с един стар навик, кой­то под вли­яни­ето на фи­зи­кал­но ори­ен­ти­рания на­чин на мис­ле­не е стиг­нал до объркване, ние на­ре­кох­ме та­зи част на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм етерно тяло. Ще тряб­ва да кажем: в растението, т.е. в това, което се явява като живо, царува етерното.

Доколкото чо­ве­кът е ед­но жи­во същество, то­ва етер­но ца­ру­ва съ­що и в него. Обаче все пак при чо­ве­ка се явя­ва по от­но­ше­ние на жиз­не­ни­те яв­ле­ния ед­на важ­на раз­ли­ка в срав­не­ние с растението. Растението ос­та вя да дейс­т­ву­ва в не­го физическото, ко­га­то етер­но­то от ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во не раз­ви­ва ве­че сво­ето действие, ка­къв­то е слу­ча­ят през нощта, ко­га­то слън­че­ви­ят етер прес­та­ва да действува. Човешкото съ­щество ос­та­вя да дейс­т­ву­ва в не­го физическото, т.е. в не­го­во­то тяло, ед­вам ко­га­то нас­тъп­ва смъртта. През вре­ме на сън у чо­ве­ка из­чез­ват яв­ле­ни­ята на съз­на­ни­ето и на себесъзнанието; обаче явленията на живота продължа- ват да съществуват, даже когато слънчевият етер от мировото про- странство не действува вече. През вре­ме на своя жи­вот рас­те­ни­ето при­ема неп­рес­тан­но в се­бе си влъч­ва­щи­те се в Земята етер­ни сили. Обаче чо­ве­кът ги но­си ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­ни в се­бе си още от сво­ето за­ро­диш­но вре ме. Това, ко­ето рас­те­ни­ето по­лу­ча­ва та­ка от света, чо­ве­кът го взе­ма през вре­ме на своя жи­вот от себе си, за­що­то го е по­лу­чил още в тя­ло­то на май­ка­та за по­-на­та­тъш­но развитие. Една сила, ко­ято всъщ­ност е пър­во­на­чал­но космическа, оп­ре­де­ле­на да дейс­т­ву­ва влъч­ва­що се вър­ху Земята, дейс­т­ву­ва от бе­ли­те дробо­ве или от чер­ния дроб.

Ето за­що ще тряб­ва да кажем, че чо­ве­кът но­си в се­бе си етер­но­то в ед­на ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­на форма. Както но­си фи­зи­чес­ко­то в ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­на­та фор­ма на сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло и на ор­га­ни­те на сво­ето тяло, та­ка но­си той и етерното. Той има сво­ето осо­бе­но етер­но тяло, как­то има сво­ето осо­бе­но фи­зи­чес­ко тяло. През вре­ме на съ­ня то­ва етер­но тя­ло ос­та­ва свър­за­но с фи­зи­чес­ко­то тя­ло и му да­ва живот; само при смъртта то се отделя от него.
4. ЗА СЪЩНОСТТА НА УСЕЩАЩИЯ ОРГАНИЗЪМ

Формата на рас­те­ни­ето и не­го­ви­ят ор­га­ни­зъм са из­к­лю­чи­тел­но ре­зул­тат на две­те об­лас­ти на силите: на тези излъчващи се от земята и на тези, които се влъчват в земята; човешката и животинската форма и тех- ният организъм не са изключителен резултат на тези две области на силите. Един рас­ти­те­лен лист стои под из­к­лю­чи­тел­но­то вли­яние на те­зи две об­лас­ти на силите; белият дроб на животното също стои под тях- ното влияние, обаче не изключително. За рас­тител­ния лист всич­ки фор­ми­ра­щи си­ли се на­ми­рат в те­зи области; за белия дроб съществуват та- кива сили намиращи се вън от тези две области. Това ва­жи съ­що и за оне­зи фор­ми­ра­щи сили, ко­ито да ват външ­на­та форма, как­то и за онези, ко­ито ре­гу­ли­рат вът­реш­но­то дви­же­ние на веществата, да­ват им оп­реде­ле­но направление, съ­еди­ня­ват ги или ги разделят. Можем да кажем, че на веществата, ко­ито рас­те­ни­ето приема, не им ос­та­ва безразлично, да­ли жи­ве­ят или не жи­ве­ят чрез това, че дос­ти­гат в об­лас­т­та на влъч­ващи­те се в Земята сили. Те са без­жиз­не­ни в растението, ко­га­то вър­ху тях не дейс­т­ву­ват си­ли­те от ок­ръж­ността на Земята; навлизат в живота, кога- то достигат под влиянието на тези сили.

Но на рас­ти­тел­но­то ве­щес­т­во му е без­раз­лич­но и ка­то живо, как не­го­ви­те час­ти са разположени, са би­ли раз­по­ло­же­ни или ще бъ­дат раз­по­ло­же­ни по от­но­ше­ние на тях­на­та соб­с­т­ве­на дейност. Те се изос­та­вят на дейс­т­ви­ето на из­лъч­ва­щи­те се и влъч­ва­щи­те се външ­ни сили. Животинското ве­щес­т­во по­па­да в об­лас­т­та на действия, ко­ито са не­за­ви­си­ми от те­зи сили. То се дви­жи вът­ре в ор­га­низ­ма или се дви­жи ка­то цял ор­гани­зъм така, че те­зи дви­же­ния не след­ват са­мо от из­лъч­ва­щи­те се и влъч­ва­щи­те се сили. Благодарение на това жи­во­тин­с­ка­та фор­ма се раж­да не­за­ви­си­мо от об­лас­ти­те на из­лъч­ва­щи­те се от Земята и влъч­ва­щи­те се в нея сили. Чрез по­со­че­на­та иг­ра на си­ли­те при рас­те­ни­ето се по­лу­ча­ва ед­на смя­на меж­ду включ­ва­не­то във влъч­ва­щи­те се от ок­ръж­нос­т­та си­ли и ед­но из­к­люч­ва­не от тях. Чрез то­ва рас­те­ни­ето се раз­па­да на две части. Едната се стре­ми към живота, стои из­ця­ло в об­лас­т­та на си­ли­те дейс­т­ву­ва­щи от ок­ръж­нос­т­та на Земята. Това са покълващите, но­се­щи рас­теж и раз­цъф­тя­ва­не органи. Другата част има стре­меж към без­жиз­не­ното, ос­та­ва в об­лас­т­та на из­лъч­ва­щи­те се от Земята сили, тя об­х­ва­ща всичко, ко­ето втвър­дя­ва растежа, слу­жи за опо­ра на жи­во­та и т.н. Между те­зи две час­ти се за­пал­ва и угас­ва животът; и умирането на растение то е само ед- но надделяване на действията, упражнявани от излъчващите се над влъчващите се сили.

При жи­вот­но­то не­що от ве­щес­т­ва­та на ор­га­низ­ма е из­т­ръг­на­то на­пъл­но от об­лас­т­та на две­те го­ре­по­со­че­ни ка­те­го­рии сили. Чрез то­ва се по­лу­ча­ва още ед­но раз­ч­ле­не­ние раз­лич­но от то­ва на растението. Раждат се об-­

В жи­во­тин­с­кия ор­га­ни­зъм има­ме ед­на об­ласт на силите, ко­ято е не­за­ви­си­ма по от­но­ше­ние на из­лъч­ва­щи те се от Земята и влъч­ва­щи­те се в нея сили. Това е об­лас­т­та на ас­т­рал­ни­те сили, ко­ято съ­щес­т­ву­ва при живот­но­то ос­вен фи­зи­чес­ка­та и етер­на­та об­ласт на си­ли­те и за ко­ято ве­че го­во­рих­ме от ед­на дру­га глед­на точка. Изразът "астрално" не тряб­ва да ни шокира. Излъчващите се си­ли са земните, влъч­ва­щи­те се са оне­зи на све­та за­оби­ка­лящ Земята; В "астралните" сили има нещо, което е над първите два вида сили. Едвам то­ва пра­ви Земята ед­но не­бес­но тяло, ед­на "звезда" (от ла­тин­с­ка­та ду­ма "astrum"). Чрез фи­зи­чес­ки­те си­ли тя се от­де­ля от вселената, чрез етер­ни­те си­ли тя ос­та­вя все­ле­на­та да дейс­т­ву­ва вър­ху нея; чрез "астралните" сили земята става една самостоятелна индивидуалност във вселената. "Астралното" е ед­на са­мос­то­ятел­на ор- ганизация, ед­на ця­лос­т­на в се­бе си ор­га­ни­за­ция в жи­во­тинския ор­га­ни­зъм как­то етер­ни­ят и фи­зи­чес­ки­ят организъм. Ето за­що за та­зи ор­га­ни­за­ция мо­жем да го­во­рим ка­то за "астрално тяло". Ние мо­жем да раз­бе­рем жи­во­тин­с­кия ор­га­ни­зъм тогава, ко­га­то взе­мем под внима­ние вза­им­ни­те от­но­ше­ния меж­ду физическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло. Защото и три­те са са­мос­тоятел­ни ка­то чле­но­ве на жи­во­тин­с­кия ор­га­ни­зъм и съ­щес­т­ву­ват ка­то та­ки­ва са­мос­то­ятел­ни организации; и трите са също различни от това, което съществува вън от тях като неживи (мине- рални) тела и като растителни оживени организми.