Притчи христови

ДВАМАТА БОГОМОЛЦИ

Исус произнесе притчата за фарисея и митаря по повод на "някои, които уповаваха на себе си, че са праведни и презираха другите". Фарисеят влиза в храма, за да се моли, ала не защото се чувства грешник и заради това има нужда от прощение, а защото се счита за праведен и се надява да придобие превъзходство над другите. Той счита благочестието си за заслуга, вследствие на която ще получи Божественото благоволение, като в същото време смята да даде на останалите вярващи една висока представа за благочестието си. По този начин той се надява да придобие и благоволението на Бога и това на хората. Подбудите за неговата набожност са личните интереси.

Ето къде е тайната на самодоволството му. Той изброява добрите си дела: "Постя дваж в седмицата,давам десятък от всичко, що придобия". Религията на фарисея не докосва душата му. Той не се и старае да изгради един характер по подобие на Божия. В сърцето му липсват любов и състрадание. Задоволява се само с една повърхностна религия. Правдата му е произтича от собствената му мярка за такава - тя е плод на добрите му дела и се съизмерва с човешките критерии.

Който се осланя на собствената си правда, ще презре себеподобните. Като съдеше за себе си, съпоставяйки се с околните, фарисеят преценяваше останалите, сравнявайки ги със себе си. Той измерваше праведността си чрез тяхната и колкото тя е по-лоша, толкова по-праведен ще изглежда той при този контраст. Собствената правда кара човека да обвинява. Той упрекваше "другите" в престъпване на Божия закон. По този начин прояви духа на Сатана - обвинителя на братята. С този дух за него не бе възможно да общува с Бога. Той се прибира у дома си, лишен от Божественото благословение.

 Митарят бе влязъл в храма с другите богомолци, но скоро се отдръпна от тях, защото се чувстваше недостоен да сподели поклонението им. Като стоеше издалеч "не щеше нито очите си да подигне към небето, но удряше се в гърди", обзет от силна болка и отвращение от себе си. Чувстваше, че е прегрешил пред Бога и е грешен и нечист. От заобикалящите го не очакваше нищо, дори и съжаление, защото те гледаха на него с укор. Осъзнаваше че няма никаква заслуга, която би го препоръчала пред Бога и в дълбокото си отчаяние извика, задавен в ридания: "Боже, бъди милостив към мене, грешника". Не се сравни с другите, а смазан от чувството си за вина, той сякаш се намираше само в Божието присъствие. Единственото му желание бе да получи прощение. Единствената му молба бе Бог да го помилва. И Бог го благослови. "Казвам ви, че той слезе у дома си оправдан, а не оня".

Фарисеят и митарят са представители на две големи класи, на които се разделят поклонниците на Бога. Техните двама първи представители ще намерим в лицето на първите две деца, родени на този свят. Каин смяташе себе си праведен и дойде при Бога само с една благодарствена жертва. Не изповяда греха си и не показа, че се нуждае от състрадание. Авел обаче дойде с кръвна жертва, която отправяше мисълта към Божия Агнец. Той дойде като грешник, признавайки себе си за изгубен и единствената му надежда бе в незаслужената Божия любов. Господ уважи приношението на Авел, но не прие нито Каин, нито неговото приношение. Усетът за необходимостта, съзнанието за нашата нищета и греховност е първото условие за приемането ни от Бога. "Блажени нищите по дух, защото е тяхното небесното царство" (Мат. 5:3)-

За всеки един от тези класи, чиито представители са фарисеят и митарят, има поука в живота на апостол Петър. В първите дни на своето ученичество Петър се смяташе за силен. Според собствената си преценка, подобно на фарисея той не считаше себе си "като другите човеци". Когато Христос в навечерието на предателството предупреди учениците си: "Вие всички ще се съблазните в Мене тази нощ", Петър самоуверено заяви: "Ако и всички да се съблазнят, аз, обаче, не" (Марка 14:29). Петър сам не познаваше опасностите, скрити в неговия характер. Упованието на собствените му сили го подведе. Той смяташе, че е способен да противостои на изкушението, но когато то дойде само след няколко часа, Петър се отрече от своя Господ като проклинаше и се заклеваше.

Когато петелът пропя, той си припомни думите на Спасителя. Изненадан и стреснат от онова, което току-що бе извършил, се обърна и погледна към своя Учител. В този момент Христос погледна Петър и чрез този изпълнен с мъка поглед, в който се преплитаха състрадание и любов, Петър разбра себе си. Той излезе, хлипайки горчиво. Този поглед на Христос сломи сърцето му. Петър достигна до връхната точка на обрат в живота си и горко се окайваше за своя грях. Сега в своето разкаяние и съжаление той приличаше на митаря и подобно на него намери състрадание. Погледът на Христос го увери, че е простен.

От самоувереността му не бе останала и следа. Никога повече той не повтори своите стари надути твърдения.

След възкресението Си Христос три пъти попита Петър: "Симоне Йонов, любиш ли ме повече, отколкото Ме любят тия?" В този момент Петър не се постави над братята си, а се обърна към Този, Който можеше да чете в сърцето му: "Господи, ти всичко знаеш. Ти знаеш, че те обичам" (Йоан 21:15,17).

След това получи своята мисия - поверено му бе едно дело по-широко и по-деликатно, отколкото това, което имаше до този момент. Христос го помоли да пасе овцете и агънцата. Като му повери водачеството на душите, за които Спасителят бе жертвал собствения Си живот, Христос даде на Петър най-силното доказателство за доверие в поправлението му.

Някогашният неуморен в самохвалството си самонадеян ученик се бе сломил и се каеше за всичко това, което представлява. От този момент нататък следваше своя Господ в себеотрицанието и саможертвеността. Той сподели Христовите страдания и когато Христос ще седне на трона на Своята слава, Петър ще съучаства и в славата Му.

Злото, довело Петър до падение и лишило фарисеят от общение с Бога и днес причинява разрухата на хиляди хора. Нищо не е така оскърбително за Бога и така опасно за човешката душа от гордостта и самодоволството. От всички грехове този е най-безнадеждният и най-нелечимият.

Падението на Петър не стана мигновено, а бе един последователен процес. Увереността, която хранеше към собствените си сили, го накара да повярва, че е спасен и стъпка по стъпка тръгна надолу по наклонената плоскост, докато стигна до отричането от Учителя си. Никога не можем със сигурност да положим упованието си на себе си или да чувстваме от страна на небето, че сме защитени от изкушения. Онези, които приемат Спасителя, дори и при най-искрено обръщение, никога няма да кажат или да чувстват, че са спасени. Такова едно твърдение е грешно. Всеки човек би трябвало да се научи да цени надеждата и вярата, но дори и когато се отдадем на Христос и сме уверени, че ни приема, сме изложени на изкушения. Божието Слово заявява: "Мнозина ще се чистят и избелят и ще бъдат опитани" (Дан. 12:10). Само този, "който издържа на изпитня ... ще приеме за венец живота" (Яков 1:12).

Онези, които приемат Христос и в първите си стъпки на своето убеждение заявяват: "Аз съм спасен", са в опасност да се доверят на себе си. Те изгубват от погледа собствената си слабост и постоянната си нужда от Божествена сила. Такива хора не са подготвени да устоят срещу изобретателността на Сатана и при изкушение мнозина, подобно на Петър, попадат в най-големите дълбини на греха. Словото ни съветва: "Който мисли, че стои нека внимава да не падне" (IїКор. 10:12). Единствената ни сигурност е никога да не се доверяваме на собствените си сили и да съзнаваме зависимостта си от Христос.

За Петър бе необходимо да опознае слабостите на характера си и нуждата си от Христовата сила и милост. Господ не можеше да го предпази от изкушението, но можеше да го предпази от поражение. Ако Петър пожелаеше да приеме предупреждението на Христос, щеше да бди в молитвите си, щеше да върви в страх и трепет да не би да се препъне и тогава щеше да получи Божествена помощ, така че Сатана да не спечели победата.

Самоувереността причини падението на Петър, а разкаянието и смирението утвърдиха отново стъпките му.

Миналото на всеки каещ се грешник може да послужи за насърчение. И въпреки че Петър бе съгрешил мъчително, не бе отхвърлен. Думите на Спасителя се отнасяха и за неговата душа: "Аз се молех за теб да не отслабне Твоята вяра" (Лука 22:32). В горчивата агония на угризенията на съвестта тази молитва и споменът за Христовия, изпълнен с любов и състрадание поглед, го обнадеждиха. След възкресението Си Христос си спомни за Петър и чрез ангела съобщи на жените: "Идете, кажете на учениците Му и на Петра, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви казах" (Марко 16:7). Прощаващият греховете Спасител прие разкаянието на Петър. Същото състрадание, което избави Петър, се предлага на всяка изпаднала под изкушението душа. Една от особените примки на Сатана е да кара хората да съгрешават и после да ги изоставя отчаяни, безпомощни и треперещи, страхувайки се да търсят прошка. Но защо трябва да се боим, след като Господ е казал: "Нека се хване за силата Ми, за да се примири с Мене! Да! Нека се примири с Мене" (Исая 27:5). Била е взета всяка предпазна мярка за нашата немощ, предложени не са всички насърчения, за да дойдем при Христос.

Христос предлага Своето преломено тяло, за да придобие обратно Божието наследство, за да даде на човека нова възможност за спасение. "Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее, за да ходатайства за тях" (Евр. 7:25). Чрез Своя неопетнен живот, чрез послушанието Си и чрез кръстната Си смърт на Голгота Христос се застъпи за падналата раса. И сега, не само като един обикновен молител капитанът на нашето спасение се застъпва за нас, а като победител, който търси плодовете на победата си. В жертвата Му има пълнота и като наш застъпник Той изпълни определеното от самия Него дело, като представя пред Бога кадилница, съдържаща неопетнените добродетели на характера Му , а така също и молитвите, изповедите и благодарностите на Своя народ. Носещи благоуханието на Неговата праведност, те се издигат към Бога като сладостна миризма. Жертвата е приета изцяло и прощение покрива всяко престъпление.

Христос бе дал Себе Си за залог, че е наш заместник и поръчител и не пренебрегна нито един човек. Този, Който не можеше да гледа човешките същества обречени на вечна погибел без да даде душата Си на смърт заради тях, ще гледа със съжаление и съчувствие на всяка душа, която разбере, че не може сама да се спаси.

Той не ще подмине нито един треперещ молител, без да му помогне да се изправи. Този, Който чрез Себе Си изкупи за човека един безкраен запас от морална сила, не ще пропусне да я употреби в наша полза. Можем да занесем греховете и мъката в краката Му, защото Той ни обича. Всеки Негов поглед и всяка Негова дума ни подканят да положим упованието Си на Него, защото Той ще изгради и моделира характерите ни според Своята воля.

В целия сатанински натиск няма такава мощ, която да надвие душата, осланяща се с просто доверие на Христос. "Той дава сила на отслабналите и умножава мощта на немощните" (Исая 40:29). "Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда" (IїЙоан 1:9). Господ казва: "Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа Своя Бог" (Иер. 3:13). "Тогава ще поръся върху вас чиста вода и ще се очистите; от всичките ви нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя" (Иез. 36:25). Но преди да намерим прошка и мир, трябва да се научим да познаваме себе си и това познание да произведе разкаяние. У фарисея липсваше съзнанието за грях. Светият Дух не можеше да работи с него. Душата му бе обгърната от бронята на собствената му правда, през която стрелите на Бога - изострени и вярно насочени от ангелските ръце - не можеха да проникнат. Христос може да спаси само онзи човек, който осъзнава, че е грешник. Той дойде "да лекува ония, които имат сърца съкрушени, да проповядва на пленниците освобождение, на слепите прогледване, да пусне на свобода измъчените" (Лука 4:18 - СП). Защото "здравите нямат нужда от лекар, но болните" (Лука 5:31). Ако не познаваме действителното си състояние, не ще изпитаме необходимостта си от Христовата помощ. Трябва да осъзнаем опасността, която ни заплашва. В противен случай не ще прибегнем до спасителното прибежище. Трябва да почувстваме болка от раните си, иначе не ще пожелаем лечението им. Господ казва: "Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си" (Откр. 3:17-18). Опитаното в огъня злато е действащата от любов вяра. Само тя може да ни доведе до хармония с Бога. Може да сме дейни, да вършим твърде много работа, но без любов, без пребъдващата в Христовото сърце любов, никога не ще можем да бъдем причислени към небесното семейство.

Никой не може сам да разбере своите грешки. "Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?" (Иер. 17:9). Устните могат да изповядват душевната окаяност, но в сърцето да няма съзнание за това. В същото време, докато говорим на Бога за нищетата на духа си, сърцето ни самонадеяно може да се въздига от собственото си превъзходно смирение. Съществува само един начин, по който да се достигне до истинско себепознание. Трябва да погледнем Христос. Непознаването на Христос кара хората да се въздигат в собствената си правда. Когато съзерцаваме Неговата чистота и съвършенство, ще видим собствената си слабост, нищета и недостатъци такива, каквито са в действителност. Ще разберем, че сме объркани и без надежда, облечени в дрехата на собствената си правда като всеки останал грешник. Ще разберем, че дори и да бъдем спасени, то няма да е заради личната ни доброта, а поради действието на Божията безгранична милост.

Молитвата на митаря бе послушана, защото отразяваше една зависимост, простираща се до ръката на Всемогъщия. Според митарят личното "Аз" носеше само срам. Ето кое трябва да разберат всички, които търсят Бога. Чрез вяра - и то такава вяра, отричаща изцяло себеупованието - изпълненият с нужда молител трябва да се хване за вечния Източник на мощ. Никой не може чрез собствени усилия да се освободи от "Аз"-а си. Само хванати за Христос можем да извършим това дело. Тогава душата ще мълви: "Господи, вземи сърцето ми, защото аз не мога да Ти го дам. То е Ти принадлежи. Пази го чисто, защото аз самият не съм способен на това. Спаси ме от "Аз"-а, от моята слаба, нехристоподобна същност. Преобрази ме, придай ми желаната форма, издигни ме в една чиста и свята атмосфера, където богатият поток на Твоята любов ще може да потече през душата ми".

Но това себеотричане трябва да се приеме не само в началото на християнския живот. При всяка една крачка в посока към небето, то отново трябва да се прави. Всички наши добри постъпки зависят от сила, намираща се извън нас. Ето защо е нужно сърцето да е непрестанно устремено към Бога. Необходима е една постоянна, сериозна, сърцераздирателна изповед на греха и смиряване на душата пред Него. Само при непрестанно себеотричане и зависимост от Христос можем да стъпваме със сигурна крачка. Колкото повече се приближаваме до Христос, толкова по-ясно ще различаваме чистотата на Неговия характер, огромната греховност на греха, и толкова по-малко ще сме склонни да към гордост. Хората, считани от небето за свети, изобщо не парадират с добродетелите си. Апостол Петър стана верен последовател на Христос и бе богато надарен с Божествена светлина и сила. Той дейно участва в изграждането на Христовата църква, но никога не забрави ужасното преживяване при своето смирение; грехът му бе простен и той добре знаеше, че за слабостта на неговия характер, причинила падението му, можеше да помогне само милостта на Христос. В себе си не намери нищо, с което да се похвали.

Никой от апостолите или пророците не е твърдял някога, че е безгрешен. Хора, живели най-близо до Бога, които по-скоро биха жертвали живота си, отколкото съзнателно да постъпят неправилно, хора, облечени от Бога със специална светлина и сила, са изповядвали греховността на своето естество. Те изобщо не са уповавали на плътта, не са претендирали за своя правда, но изцяло са се доверявали на Христовата правда. Така ще бъде с всеки, който гледа на Христос. На всяка една крачка, която ни води напред в християнската ни опитност, покаянието ни ще се задълбочава. Господ говори именно на онези, на които е простил и приел за Свой народ: "Тогава като си спомните нечестивите си постъпки и недобрите си дела, ще се отвратите сами от себе си пред очите си, поради беззаконията си и поради мерзостите си" (Иез. 36:31). И отново казва: "А моят завет с теб ще утвърдя и ще познаеш, че Аз съм Господ, за да си спомниш, и да се засрамиш, и да не отвориш вече устата си от срам, когато ти простя за всичко, що си сторила, казва Господ Иехова" (Иез. 16:62-63). Тогава устата ни не би произнасяла себехваление. Ще знаем, че силата ни е само в Христос. Наша ще стане апостолската изповед: "Защото зная, че в мен, сиреч в плътта ми, не живее доброто" (Римл. 7:18). "А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат, и аз за света" (Гал. 6:14).

В хармония с този опит е и заповедта: "Изработвайте спасението си със страх и трепет, защото Бог е, Който, според благоволението си действа във вас и да желаете това и да го изработвате" (Фил. 2:12-13). Бог не ви нарежда да се страхувате, защото ще пропусне да изпълни обещанието Си, защото търпението Му ще отслабне или състраданието Му ще се окаже недостатъчно. По-скоро страхувайте се да не би волята ви да не е подчинена на Христовата, да не би онаследените и придобити от вас качества на характера да управляват живота ви. "Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това и да го изработвате" (Фил. 2:13). Страхувайте се да не би себелюбието да застане между вашата душа и великия Творец. Бойте се да не би самоволието да засенчи високата цел, която Бог желае да постигне чрез вас. Опасявайте се да се осланяте на собствените си сили, да не би да отпуснете ръката си от тази на Христос и да се опитате да вървите по житейския път без Неговото присъствие.

Необходимо е да отбягваме всичко, което би поощрило гордостта и самодоволството; впрочем, много би трябвало да се пазим да раздаваме или да получаваме ласкателства и похвали. Ласкателството е дело на Сатана. Той борави с ласкателството точно толкова добре, колкото с обвинението и осъждението. По този начин се стреми да превърне душата в руини. Онези, които отправят похвали към хора, са използвани от Сатана като негови посредници. Нека Христовите работници отклоняват всяка дума на похвала от себе си. Нека погледът не се съсредоточва върху "Аз"-а. Трябва да бъде издигнат единствено Христос, към "Този, Който ни люби и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта си" (Откр.1:5). Нека всеки един гледа единствено Него и тогава от всяко сърце ще се издига хваление.

Животът, в който се цени страха от Бога, няма да бъде изпълнен с печал и тъга. Точно липсата на Христос прави изразът на лицето скръбен, а животът - изпълнен с въздишки. Обзетите от самоуважение и самолюбие няма да изпитват нужда от една жива и лична връзка с Христос. Сърцето, което не се е съкрушило в скалата Христос, е гордо от собствената си святост. Естественото сърце желае една религия , която не го смирява. То иска да върви по път достатъчно широк, за да не затруднява личните им качества. Самолюбието му, славолюбието му, слабостта му към похвали, изключва Спасителя, а без Него в сърцето царуват само мъка и печал. Но когато в душата пребивава Христос, тя е извор на радост. За всички, които Го приемат, преобладаващият тон в Божието Слово е радостта.

"Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Светий: Аз обитавам нависоко и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да съживявам духа на смирените и да съживявам сърцето на съкрушилите се" (Исая 57:15).

Точно когато Моисей бе скрит в скалната пукнатина, той видя Божията слава. Така и нас, когато се скрием в цепнатината на скалата, Христос ще покрие с прободената Си ръка и ще чуем Господните думи, отправени към слугите Му. На нас, както и на Моисей, Той ще се разкрие като "жалостив и милосърд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и вярност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях" (Изх. 34:6-7).

Делото на изкупление включва последствия, трудни за разбиране от човека. "А, според както е писано: - "Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е дохождало, всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят" (IїКор. 2:9). Когато грешникът, привлечен от силата на Христос, се приближи до издигнатия кръст и се хвърли ниско пред Него, тогава се получава ново създание. Такъв човек се сдобива с ново сърце. Той става ново създание в Исус Христос. Светостта не изисква нищо повече. Сам Господ е "праведен и оправдава този, който вярва в Исуса" (Римл. 3:26). А "които оправда, тях и прослави" (Римл. 8:30). Огромен е срамът и деградацията, причинени от греха, но по-велика ще бъде честта и възвишението чрез изкупителната любов. На всяко човешко същество, устремено да постигне Божествения образ, е предадено небесното съкровище и една превъзходна сила, която ще го издигне на по-високо място, отколкото това на ангелите, които никога не са падали.

"така казва Господ, Изкупителят на Израиля, и Светият негов, на онзи когото човек презира, на онзи, от когото се гнуси народът: Царе ще видят и ще станат, - Князе, и че се поклонят, поради Господа, Който е верен, поради Светия Израилев, Който те избра" (Ис. 49:7).

"Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, и който смирява себе си, ще се възвиси".