Притчи христови

"Кой е моят ближен?"

Въпросът "Кой е моят ближен?" предизвикваше безкрайни препирни сред евреите. Те нямаха ни най-малки колебания по отношение на езичниците и самаряните. За тях бяха чужденци и врагове. Но как би могло да се прави разлика между народа на собствената им нация и между различните класи на обществото? Кого трябваше да смятат за свой ближен свещениците, равините, старейшините? Прекарваха живота си в серия от церемонии, за да очистят себе си. Допирът им с невежата и безгрижна тълпа, поучаваха те, би им причинил оскверняване, премахването на което би им струвало изнурително усилие. Трябваше ли да разглеждат и "нечистите" като ближни?

Притчата за добрия самарянин бе предизвикана от въпрос, зададен на Христос от един законник. Когато Спасителят поучаваше, "някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да направя, за да наследя вечен живот?" Фарисеите бяха внушили този въпрос на законника с надеждата да впримчат Христос чрез думите Му и сега нетърпеливо очакваха Неговия отговор. Но Спасителят не встъпи в спор. Той поиска отговор от самия питащ: "Какво е писано в закона? - попита го - Как четеш?" Освен всичко друго евреите обвиняваха Исус, че гледа леко на закона, даден на Синай, но Той постави въпроса за спасението в зависимост от пазенето на Божиите заповеди.

Законникът каза: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с всичкия си ум, и ближния си както себе си". "Право си отговорил - каза Христос - това стори и ще живееш".

Законникът не бе удовлетворен от позицията и делата на фарисеите. Той бе изследвал писанията с желание да научи действителното им значение и имаше жив интерес по въпроса. Ето защо съвсем искрено запита: "Какво да направя?" В отговора си за изискванията на закона не използва множеството церемонии и обреди. На тях не придаваше значение, а представи двата велики принципа, на които се крепят целият закон и пророците. Одобрението на Спасителя за този отговор, го постави в изгодна позиция спрямо равините. Те не можеха да го осъдят за онова, което бе изявено от един тълкувател на закона.

"Стори това, и ще живееш", каза Христос. В Своето поучение Спасителят винаги представяше закона като Божествено цяло, показвайки че е невъзможно да се пази някое предписание от него, а да се нарушава друго, защото в основата му е заложен един и същи принцип. Послушанието на човека спрямо целия закон ще реши неговата участ.

Христос знаеше, че никой не може да се покорява на закона със собствени сили. Той желаеше да доведе законниците до по-дълбоко изследване и по-проникновено разбиране на Писанията, за да се научат да познават истината. Само чрез приемането на добродетелта и благодатта на Христос можем да изпълняваме закона. Вярата в изкуплението от греха прави падналия човек способен да обича Бога с цялото си сърце и ближния като себе си.

Законникът знаеше, че не бе опазил нито първите четири, нито последните шест заповеди. Пронизващите Христови думи го бяха убедили в неговия грях, но вместо да го изповяда, опита се да го извини. Стремеше се много повече да покаже колко трудно е изпълнението на заповедта, отколкото да признае истината. Така се надяваше да отстрани осъждението и да се оправдае в очите на народа. Думите на Спасителя му показваха, че въпросът му е ненужен, щом сам е способен да си отговори на него. Въпреки това той зададе на Исус пореден въпрос: "Кой е моят ближен?"

Христос пак не прие да бъде въвлечен в спор. Отговори, разказвайки един случай, споменът за който бе пресен в умовете на слушателите Му. "Някой си човек слизаше от Ерусалим в Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв".

В странстването си от Ерусалим до Ерихон пътникът трябваше да прекоси част от юдейската пустиня. Пътят водеше надолу в дива, скалиста клисура, гъмжаща от разбойници и често бе сцена на насилие. Там се намираше и мястото, където пътникът бе нападнат, ограбен и изоставен полумъртъв край пътя. Докато лежеше така по пътя мина свещеник; видя ранения и примрял човек да лежи облян в собствената си кръв; но го остави, без да му окаже никаква помощ. Той "си замина от срещната страна". Тогава се появи един левит. Обзет от любопитство към случилото се, той спря и погледна пострадалия. Знаеше задължението си, но то не бе приятно. Как съжаляваше, че бе минал по този път и че срещна нещастника. Бързо обаче стигна до решението, че случаят не го засяга и също "си замина от срещната страна".

Но един самарянин, който минаваше оттам, видя пострадалия и извърши делото, несторено от другите. С нежност и състрадание той подкрепи наранения човек. "Като го видя, смили се, приближи се и превързва раните му, като изливаше на тях масло и вино. После го качи на собственото си добиче, закара го в една гостилница и се погрижи за него. И на следния ден извади два динара и ги даде на гостилничаря и рече: Погрижи се за него; и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя". За него извършеното не бе по-приятно, отколкото за свещеника и левита, но с думи и дела потвърди, че е в хармония с Бога.

Разказвайки тази притча, Христос представи принципите на закона по един пряк, завладяващ начин, като показа на слушателите Си, че бяха пренебрегнали приложението им. Думите Му бяха толкова ясни и прями, че слушателите нямаха никаква възможност за укор. В поучението законникът не намери нищо, което да разкритикува. Предразсъдъците му към Христос се разсяха, но не бе превъзмогнал достатъчно първоначалната си национална неприязън, за да признае благородството на самарянина. Когато Исус попита: "Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците?, той отговори: "Онзи, който му показа милост".

"Иди - каза му Исус - и ти прави също така". Показвай същото нежно състрадание към бедстващите. Така ще дадеш потвърждение, че спазваш целия закон.

Голямото различие между евреите и самаряните бе религиозното несъгласие относно същността на истинското поклонение. Фарисеите не виждаха нищо добро в самаряните и сипеха най-ожесточени обвинения срещу тях. Взаимната неприязън между евреи и самаряни бе толкова силна, че на самарянката й се стори странно, когато Христос поиска от нея вода. "Как Ти - каза тя - Който си юдеин, искаш вода от мене, която съм самарянка"? "Защото, допълва евангелистът, юдеите не се сношават със самаряните" (Йоан 4:9). И когато евреите бяха изпълнени с такава убийствена омраза срещу Христос, че се надигнаха в храма, за да Го убият с камъни, те не можаха по-силно да изразят презрението си, освен с думите: "Не казваме ли ние право, че си самарянин и имаш бяс?" (Йоан 8:48). Въпреки това и свещеникът, и левитът пренебрегнаха самото дело, което Господ им бе възложил, оставяйки един ненавиждан и презрян от тях самарянин да окаже помощ на техен сънародник.

Самарянинът бе изпълнил заповедта "Да възлюбиш ближния както себе си" и с това показа, че е по-справедлив от онези, които го осъждаха. С риск на живота си, се бе отнесъл към наранения човек като към свой брат. Този самарянин представлява Христос. Нашият Спасител показа към нас любов, много по-различна от човешката. Когато бяхме наранени и примрели, Той се смили за нас. Не мина на отсрещната страна и не ни остави да умрем безпомощни и в безнадежност. Не остана в щастливия Си свят дом, където бе заобиколен от обичта на цялото небесно множество. Щом съзря скръбната ни неволя, зае нашето положение и отъждестви интересите Си с тези на човечеството. Той умря, за да спаси враговете Си. Молеше се за Своите убийци. Посочвайки собствения Си пример, каза на последователите Си: "Това ви заповядвам, да се любите един друг"; "както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго" (Йоан 15:17; 13:34).

Свещеникът и левитът отиваха на поклонение в храма, за да участват в службите, определени от самия Бог. Да се участва в това служене бе голяма и висша привилегия и свещеникът и левитът чувстваха, че след като са почетени така, за тях ще бъде унизително да помогнат на някакъв непознат страдалец край пътя. Така те пренебрегнаха особената възможност, която Бог им бе предложил като Негови съработници, за да са благословение за един събрат.

Мнозина днес правят подобна грешка. Те разделят задълженията си в две различни групи. Едната обхваща големите неща, които се изискват от Божия закон; другата група е съставена от така наречените малки неща, в които се пренебрегва заповедта: "Да възлюбиш ближния си както себе си". Действията им се принизяват до приумица, въпрос на наклонност или подтик. Така характерът се разваля, а религията на Христос се представя изопачено.

Някои си мислят, че ще се накърни достойнството им, ако съдействат на страдащото човечество. Мнозина гледат с безразличие и презрение на тези, които са разрушили храма на душата си. Други пренебрегват бедните, изхождайки от свои си съображения. Смятат, че работят в Христовото дело и че сътрудничат в едно похвално начинание. Имат чувството, че извършват нещо велико и не могат да спрат, за да се запознаят с нуждите на нещастните и наскърбените. Под предлог, че желаят напредък на тяхното въображаемо голямо дело,те са в състояние дори да угнетявят бедните - да ги изправят пред тежки и мъчителни обстоятелства, да ги лишават от техните права или да пренебрегват нуждите им. Мислят, че са оправдани да действат така, понеже работят за напредъка на Христовото дело. Мнозина оставят брат или ближен без помощ в мъчителни за него моменти. Тъй като подобни хора твърдят, че са християни, той може да бъде подведен и да си мисли, че в хладното си себелюбие те представят Христос. И понеже изповядващите се за Господни служители не Му сътрудничат, Божията любов, която би трябвало да преминава чрез тях към събратята им, до голяма степен остава скрита. Осуетен е значителен прилив на възхвала и благодарност от човешки сърца и устни към Бога. Той е ограбван откъм дължимата на святото Му име слава. Ограбван е откъм души, за които Христос умря, души, които Той копнее да доведе в Своето царство, за да живеят в Неговото присъствие през безкрайни векове.

Чрез нашата дейност Божествената истина би трябвало да влияе силно върху света, но влиянието и е малко. Голи претенции за религиозност колкото щеш, но те не тежат. Можем да твърдим, че сме Христови последователи, да претендираме, че знаем всяка истина в Божието слово, но ако във всекидневието вярата ни не премине в дела, едва ли ближният ни ще стане по- добър. Не сме ли на дело християни, изповядването ни може да е високо до небето, но то няма да спаси нито нас самите, нито събратята ни. Един праведен пример ще облагодетелства света много повече от всичките ни претенции взети заедно. На Христовата кауза може да се служи чрез несебелюбива активност. Каузата Му е каузата на угнетените и бедните. В сърцата на изповядващите се за Христови последователи трябва да се всели нежното Му съчувствие - една по-дълбока любов към онези, които Той е ценял толкова, че да даде собствения Си живот за спасението им. Тези души са скъпоценни, безкрайно по-ценни от каквото и да е друго поднесено Му приношение. Докато пренебрегваме нуждаещите се или отвръщаме чужденеца от правото му, служенето ни няма да получи Неговото одобрение, колкото и енергия да употребяваме в каквото и да е видимо голямо дело.

Освещението на душата чрез действието на Светия Дух е присаждането на Христовото естество в човешкото. Религията на евангелието - това е Христос в живота, това е един жив, действен принцип. Тя е Христовата благодат, разкрита в характера и действаща чрез делата. Принципите на Евангелието обхващат всяка част от практическия живот. Всяка насока на християнската опитност и дейност трябва да бъдат проява на Христовия живот.

Любовта е основа на благочестието. Каквото и да е изповядването, никой, няма ли себеотрицателна любов към братята си, не може да има любов към Бога. Нека помним обаче, че никога няма да притежаваме този дух като "се опитваме" да обичаме другите. На сърцето е нужна Христовата любов. Разтопена ли е себичността в Христос, любовта избликва спонтанно. Целостта на християнския характер се постига, когато подтикът да помогнем и да сме благословение за други извира отвътре постоянно, когато небесната слънчева светлина изпълва сърцето и се разкрива в изражението.

Не е възможно сърце, в което пребивава Христос, да е лишено от любов. Ако обичаме Бога, защото първи ни е възлюбил, ще обичаме всички, за които Той умря. Не можем да влезем в допир с божественото без да се докоснем до човешкото; защото в Този, Който седи на престола на вселената, са съчетани божественото и човешкото. Свързани ли сме с Христос, чрез златните халки от веригата на любовта сме свързани и със събратята си. Тогава в нашия живот ще се проявяват Божието съчувствие и състрадание. Няма да чакаме нуждаещите се и нещастните да бъдат доведени при нас. Няма да е необходимо да бъдем умолявани за съчувствие към злочестините на другите. За нас ще е естествено да съдействаме на нуждаещите се и страдащите, както бе естествено за Христос, когато отиваше от място на място, за да върши добро.

Навсякъде, където има подтик на любов и съчувствие, където сърцето успява да е за благословение и въздигане на другите, се разкрива действието на Божия Свети Дух. В дълбините на езичеството хора, които не са познавали писания Божи закон и никога дори не са чули името Христово, са били добри към Неговите служители, закриляйки ги с риск за собствения си живот. Техните действия показват действието на Божествената сила. Светият Дух е присадил Христовата благодат в сърцето на дивака, съживявайки съчувствието му, противно на неговото естество и възпитание. "Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света" (Йоан 1:9), тя просветва в душата му; и, спазва ли я, ще направлява стъпките му в Божието царство.

Славата на небето е във възвисяването на падналите, в утешаването на отчаяните. И навсякъде, където пребивава в човешките сърца, Христос ще се разкрие по същия начин. Там където се осъществява на дело, Християнската религия ще бъде благословение. Действа ли някъде, има просветление.

Бог не зачита никакво национално, расово или кастово различие. Той е Създателят на целия човешки род. По сътворение всички хора са от едно семейство и всички са едно чрез изкуплението. Христос дойде да събори всяка стена на разделение, да разтвори всяко отделение на храма, та всяка душа да може да има свободен достъп до Бога. Неговата любов е толкова широка, толкова дълбока, толкова пълна, че прониква навсякъде. Измъква от сатанинския обръч клетите заблудени от неговите измами души и ги поставя в обсега на Божия престол, престола, обграден от дъгата на обещанието.

В Христос няма нито евреи, нито гърци, ни свободни, ни роби. Всички са сближени чрез скъпоценната Му кръв. (Гал. 3:28; Ефес. 2:13)

Каквито и да са различията в религиозното вярване, повикът на страдащото човечество трябва да бъде чут и да му се откликне. Където съществува ожесточение на чувството поради религиозни различия, може да се извърши голямо добро чрез лично служене. Любящото съдействие ще срути предразсъдъка и ще спечели души за Бога.

Би трябвало да предусещаме тъгите, трудностите, скърбите на другите. Би трябвало да встъпим в радостите и грижите и на знатен и на нищ, и на богат и на беден. "Даром сте приели - казва Христос, - даром давайте" (Матея 10:8). Всички около нас са клети, измъчени души, нуждаещи се от думи на съчувствие и дела на подпомагане дела. Има вдовици, които се нуждаят от съчувствие и подкрепа. Има сираци, за които Христос заръча на последователите Си да ги приемат като дълг от Бога. Твърде често ги отминаваме с пренебрежение. Може да са дрипави, недодялани и външно непривлекателни във всяко отношение, но те са Божия собственост. Купени са с цена и са така скъпоценни в Неговите очи, както сме и ние. Те са членове на голямото Божие домочадие и християните като Негови настойници са отговорни за тях. "Техните души - казва Той - ще изискам от твоята ръка".

Грехът е най-голямата от всички злини и ние сме длъжни да съчувстваме и помагаме на грешника. Но не до всички може да се стигне по един и същи начин. Има мнозина, които крият душевния си глад. Такива биха искали великодушно да им се помогне с нежна дума или приветлив поздрав. Други са в най-голяма нужда, но не го знаят. Те не осъзнават ужасната нищета на душата. Цели множества са така затънали в грях, че са загубили усет за вечните реалности, загубили са Божието подобие и едва ли знаят дали имат души за спасяване или не. Те нямат нито вяра в Бога, нито доверие в човека. До доста от тях може да се стигне само чрез дела на безкористна доброта. Първо трябва да бъдат задоволени техните физически нужди. Трябва да бъдат нахранени, изцелени и нормално облечени. Когато видят потвърждението за несебелюбивата ни любов, за тях ще бъде по-лесно да повярват в Христовата любов.

Някои грешат и усещат срама и глупостта си. Те се вторачват в собствените си грешки и заблуди, докато стигнат почти до отчаяние. Не трябва да пренебрегваме тези души. Когато човек трябва да плува срещу течението, цялата му сила го влече назад. Нека тогава една подпомагаща ръка бъде протегната към него, както ръката на Божествения брат към потъващия Петър. Нека тогава му кажем обнадеждаващи думи, които да създадат доверие и да събудят любов.

Твоят болен духом брат се нуждае от теб, както ти самият си се нуждаел от обичта на някой друг. Той се нуждае от опитността на някого, бил точно толкова слаб колкото него, някой, можещ да му съчувства и да му помогне. Познанието на собствената ни слабост би трябвало да ни подтикне да помагаме на други в горчивите им неволи.

никога не трябва да минаваме покрай някоя страдаща душа, без да се постараем да споделим с нея утехата, с която Бог ни е утешил. Другаруването с Христос, личният контакт с живия Спасител са средствата, помагащи на ума, сърцето и душата да триумфират над низшето естество. Разкажи на странника за една всемогъща ръка, която ще го въздигне, за една безкрайна човечност, която изпълва Христос и която му съчувства. Не е достатъчно за него да вярва в закона и валидността му - неща безчувствени, не можещи никога да чуят вика за помощ. Нуждае се да улови едно топла ръка, да уповава в едно сърце, изпълнено с нежност. Накарайте ума му да се спре на мисълта за постоянното Божествено присъствие край него, винаги следващо го с една съчувствена любов. Помолете го да мисли за Бащинското сърце, винаги наскърбяващо се от греха, за все още протегнатата Бащинска ръка, за Бащинския глас, който казва: "Нека се хване за силата Ми, за да се примири с Мене! Да! Нека се примири с Мене" (Ис. 27:5)

Заемете ли се с това дело, вие имате другари, невидими за човешките очи. Небесни ангели бяха край самарянина, който се грижеше за ранения странник. Ангели от небесните дворове застават до всички, изпълняващи Божията воля в подкрепа на събратята си. Имате и съдействието на самия Христос. Той е Възобновителят и щом делото ви е под Негов надзор, можете да очаквате големи резултати.

От верността ви към това дело зависи не само благоуспяването на другите, но и собствената ви вечна участ. Христос търси да възвиси всички, които жадуват да общуват с Него, та да можем да сме едно с Него, както Той е едно с Отца. Позволява ни да влезем в контакт със страданието и бедствието, за да ни изведе от нашата себичност; стреми се да развие в нас качествата на Своя характер - състрадание, нежност и любов. Приемайки това дело на съдействие ние влизаме в Неговото училище, където ще бъдем приготвени за небесните дворове. Отхвърлим ли Го, отхвърляме Неговите наставления и се осъждаме на вечна раздяла от присъствието Му.

"Ако пазиш наредбите Ми - заявява Господ, -ще ти дам свободен достъп между стоящите тук" - дори сред ангелите, които обкръжават престола Му (Зах. 3:7). Чрез сътрудничество с небесните същества в делото им на земята, ние се приготвяме за тяхното другарство в небето. "Служебни духове, изпращани да слугуват на ония, които ще наследят спасение" (Евр. 1:14), ангели в небето ще посрещнат живелите на земята "не да им служат, но да послужат" (Матея 20:28). В това благословено другаруване ние, за наша вечна радост, ще научим какво съдържа въпросът: "Кой е моят ближен?.