Притчи христови

НАГРАДАТА НА БЛАГОДАТТА

Евреите бяха почти забравили истината за Божията безвъзмездна благодат. Равините поучаваха, че Божието благословение трябва да се заслужи. Надяваха се да придобият наградата на праведните чрез собствените си дела. Така поколението им бе подбудено от алчен и продажен дух. Дори Христовите ученици не бяха напълно освободени от него и Спасителят се възползваше от всяка възможност, за да им посочи грешката. И точно преди да даде притчата за работниците, случи се едно събитие, което Му позволи да изложи праведните принципи.

Господарят бе сметнал Христос само за почитан равин, не бе разпознал в Него Божия Син. Спасителят каза: "Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ освен един Бог". По каква причина Ме наричаш добър? Единствен Бог е добър. Ако Ме признаваш за такъв, ти трябва да Ме приемеш и като Негов Син и Негов представител.

"Ако искаш да влезеш в живота - допълни Той - пази заповедите". Характерът на Бога е изразен в Неговия закон; и за да бъдеш в хармония с Бога, принципите на Неговия закон трябва да бъдат основата на всяко твое действие.

Христос не подценява изискванията на закона. С непогрешими думи Той поставя послушанието спрямо него като условие за вечен живот - същото условие, което се изискваше от Адам преди падението му. Сега Господ очаква от душата не по-малко, отколкото от човека в Рая - съвършено послушание, неопетнена правда. Изискването под завета на благодатта е точно с такъв обхват, с какъвто бе и създаденото в Едем изискване - хармония с Божия закон, който е свят, праведен и добър.

На думите "Пази заповедите" младият човек отвърна: "Кои?" Той предполагаше, че става дума за някоя церемониална наредба, но Христос говореше за закона, даден на Синай. Спомена няколко заповеди от втората плоча на Декалога, после обобщи всички в правилото: "Обичай ближния си както себе си".

Младежът отговори без колебание: "Всичко това съм опазил от младостта си; какво ми още не достига?" Неговото схващане за закона бе външно и повърхностно. Изхождайки от човешка гледна точка, той бе съхранил един неопетнен характер. Външният му живот до голяма степен бе лишен от вина; той действително бе убеден, че послушанието му е съвършено. Но тайно се опасяваше, че не всичко между неговата душа и Бога е наред. Това го бе накарало да попита: "Какво ми още не достига?" "Ако искаш да бъдеш съвършен - каза Христос, - иди продай имота си и дай на сиромасите, и ще имаш съкровище на небесата; дойди и Ме следвай. Но момъкът, като чу тая дума, отиде си наскърбен, защото беше човек с много имот".

Себелюбивият човек нарушава закона. Ето това Исус желаеше да разкрие на младежа и затова го подложи на изпит, който щеше да изяви себичността на неговото сърце. Показа му болното място в характера. Но младият мъж не желаеше по-нататъшно просветление. Бе подхранвал един идол в душата; светът бе неговият бог. Твърдеше, че е опазил заповедите, но му липсваше принципът, който е самият дух и живот на всички тях. Той не притежаваше истинска любов нито към Бога, нито към човека. А само тя би го направила годен да влезе в небесното царство. С любовта към себе си и към светска печалба бе извън хармонията на небесните принципи.

Когато този млад началник дойде при Исус, неговата искреност и усърдие спечелиха сърцето на Спасителя. Той "като видя, го възлюби". Съзря в него човек, който можеше да служи като проповедник на правдата. Щеше да приеме този надарен и благороден младеж така охотно, както прие последвалите го бедни рибари. Ако младият мъж бе посветил способностите си на делото за спасение на души, можеше да стане усърден и благоуспяващ работник за Христос.

Но първо трябваше да приеме условията на ученичеството. Трябваше безрезервно да се отдаде на Бога. При повика на Спасителя Йоан, Петър, Матей и другарите им "оставиха всичко, станаха и тръгнаха след Него" (Лука 5:28). Същото посвещение се изискваше и от този началник. И в това Христос не повеляваше по-голяма жертва, отколкото сам бе направил. "Богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия" (2 Кор. 8:9). Младежът трябваше само да следва пътя, по който водеше Христос.

Исус погледна младежа и закопня за душата му. Жадуваше да го изпрати като вестител за благословение на хората. В замяна на онова, което изискваше от него, му предлагаше привилегията на общението със самия Себе Си. "Следвай Ме", каза Той. Тази привилегия бе приета с голяма радост от Петър, Яков и Йоан. Младият началник гледаше на Христос с възхищение. Сърцето му бе привлечено от Спасителя. Но не бе готов да приеме принципа Му за саможертвата. Предпочете богатството си пред Исус. Желаеше вечен живот, но не искаше да приеме в душата онази несебелюбива любов, която единствена е живот, и с наскърбено сърце се отвърна от Христос.

Когато младежът си тръгна, Исус каза на учениците Си: "Мъчно ще влезе богат в небесното царство". Думите Му учудиха учениците. Бяха поучавани да гледат на богатите като на любимци на небето; те самите се надяваха да получат светска власт и богатства в царството на Месията; ако богатите трябваше да се провалят при влизането в царството, каква надежда можеше да има за останалите?

"Но в отговор Исус пак им каза: Чада, колко е мъчно да влязат в Божието царство ония, които уповават на богатството! По-лесно е камилата да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство. А те чрезмерно се зачудиха". Сега осъзнаха, че тържественото предупреждение засяга и тях самите. Думите на Спасителя изкараха наяве собствения им таен копнеж за власт и богатства. С опасения за самите себе си, възкликнаха: "Тогава кой може да се спаси?"

"Исус ги погледна и рече: За човеците това е невъзможно, но не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно".

Богат човек като този не може да влезе в небето. Неговият имот не му дава право на наследство със светиите в светлината. Само чрез незаслужената милост на Христос човек може да намери достъп в Божия град.

Със същата сила както към бедните звучат и думите на Светия Дух към богатите: "Вие не сте свои си; защото сте били с цена купени" (1 Кор. 6:19,20). Когато хората повярват, те ще гледат на своите имоти като на съкровища, които трябва да се използват както Бог нареди за спасението на изгубените и облекчаването на страдащите и бедните. За човека това е невъзможно, понеже сърцето клони към земното си съкровище. Душата, обвързана в служене на мамона, е глуха за вика на човешката нужда. Но за Бога всичко е възможно. Чрез съзерцание на безподобната любов на Христос, себичното сърце ще бъде омекотено и покорено. Богаташът ще бъде принуден да каже като фарисея Савел: "Това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Исус Христос" (Фил. 3:7). Тогава богатите няма да гледат на поверените им богатства като на своя лична собственост. Те ще се радват да бъдат приети като настойници на многообразната Божия благодат и като служители на всички хора от любов към Него.

Петър беше първият, у когото думите на Спасителя пробудиха чувство на лично осъждане. Със задоволство мислеше за онова, което той и братята му бяха оставили заради Христос. "Ето - каза - ние оставихме всичко и те последвахме". Припомняйки си условното обещание към младия началник "Ще имаш съкровище на небесата", Петър попита каква е наградата, на която той и неговите другари можеха да се надяват като отплата за жертвите им.

Отговорът на Спасителя разтуптя сърцата на галилейските рибари. Христос описваше почести, равни на най-възвишените им мечти: "Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, тоже ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена". И добави: "Няма човек, които да е оставил къща, или братя, или сестри, или майка, или баща, или чада, или ниви заради Мене и заради благовестието, и да не получи стократно сега, в настоящето време, къщи и братя, и сестри, и майки, и чада, и ниви, заедно с гонения, а в идещия свят вечен живот".

Но въпросът на Петър: "Ние, прочее, какво ще имаме?", бе разкрил един дух, който оставен такъв, какъвто бе, би направил учениците негодни за вестители на Христос; понеже бе дух на наемник. Дори и привлечени от любовта на Исус, учениците не бяха напълно освободени от фарисейството. Още действуваха с мисълта да заслужат награда в съответствие с дейността си. Така подхранваха дух на себевъздигане и себедоволство, сравнявайки се помежду си. Когато някой от тях съгрешаваше в нещо, останалите се чувстваха по-съвършенни. За да не им се изплъзнат принципите на евангелието, Христос им разказа една притча, илюстрираща начина, по който Бог постъпва със служителите Си и духа, с който желае да работят за Него.

"Небесното царство - каза им - прилича на стопанин, който излезе при зазоряване да наеме работници за лозето си". Обичай бе свободните работници да чакат по пазарищата докато дойдат работодателите да ги наемат за работа. Човекът в притчата е представен като такъв, който излиза в различни часове, за да наема работници. Онези, които са наети в най-ранните часове, се договарят да работят за определена сума; възнаграждението на наетите по-късно зависи изцяло от работодателя.

"Като се свечери, стопанинът на лозето каза на настойника си: Повикай работниците и плати им надницата, като почнеш от последните и следваш до първите. И тъй, дойдоха условените около единадесетия час и получиха по един пеняз. А като дойдоха първите, мислеха си, че ще получат повече от един пеняз, но и те получиха по един пеняз".

Отношението на стопанина към работниците в неговото лозе представлява Божието отношение към човешкото семейство. То е противно на обичаите, които преобладават сред хората. В светската дейност надниците се дават според извършената работа. Работникът очаква да му бъде платено само заслуженото. Но в притчата Христос илюстрираше принципите на Своето царство, едно царство от друг свят. Той не се ръководи от някакво човешко мерило. Господ казва: "Моите помисли не са като вашите помисли, нито вашите пътища като моите пътища... Понеже както небето е по-високо от земята, така и моите пътища са по-високо от вашите пътища, и моите помисли от вашите помисли" (Исая 55:8,9).

В притчата първите работници се бяха съгласили да работят за уговорената сума и не получиха нищо повече от определеното. По-късно наетите повярваха на господарското обещание: "Каквото е право ще получите". Те проявиха доверието си като не задаваха въпроси относно възнаграждението. Довериха се на справедливостта и безпристрастието и бяха възнаградени не според обема на работата им, а според великодушието на стопанина.

Така Бог желае да Му се доверяваме, да вярваме в Този, Който оправдава безбожните. Неговото възнаграждение се дава не според наши заслуги, а според собственото Му намерение, "което Той изработи в Христа Исуса, нашия Господ" (Ефес. 3:11). "Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост" (Тит 3:5). И за онези, които се уповават на Него, ще направи "несравнено повече, отколкото искаме или мислим" (Ефес. 3:20).

Не обемът на извършената работа или нейните видими резултати, а духът, с който се върши, я прави стойностна за Бога. Дошлите в лозето в единадесетия час, бяха благодарни за възможността да работят. Сърцата им бяха изпълнени с признателност към оня, който ги бе приел; и когато в края на деня стопанинът им плати за целодневната работа, се изненадаха много. Знаеха, че не бяха заслужили такова възнаграждение. Приветливостта, изписана на лицето на работодателя им, ги изпълни с радост. Никога не забравиха добрината на стопанина, нито щедрата заплата, която бяха получили. Така е и с грешника, който, имайки ясно съзнание за своето недостойнство, е влязъл в лозето на Учителя в единадесетия час. Неговото време за служене изглежда кратко и той чувства, че не заслужава възнаграждение; ала е изпълнен с радост, че преди всичко Бог го е приел. Работи смирено, с доверие, благодарен е за привилегията да бъде съработник на Христос. Бог се радва да почете този дух.

Господ желае да пребъдваме в Него без да търсим отплата. Когато Той живее в душата, мисълта за възнаграждение не е преобладаваща. Не това е подбудата, която ни кара да служим. Донякъде е вярно, че би трябвало да уважаваме отплатата за труда. Бог желае да ценим обещаните Му благословения. Но Той не би искал да сме жадни за възнаграждение, нито пък да чувстваме, че за всяко свършено нещо трябва да получим обезщетение. Би трябвало не толкова да се стремим към възнаграждението, колкото да вършим това, което е право, независимо от печалбата. Подбудите за действията ни би трябвало да бъдат любовта към Бога и любовта към ближните ни.

Тази притча не извинява чулите първия повик за работа, но отказали да влязат в Господното лозе. Когато стопанинът отиде на пазарището в единадесетия час и намери ненаети хора, той каза: "Защо стоите тука цял ден празни?" Отговорът бе: "Защото никой не ни е условил". Никой от повиканите по-късно през деня не е бил там сутринта. Те не са отказвали. Отказалите се и впоследствие разкаяли се, постъпват добре, че се разкайват, но най-добре да не си играем с първия повик на милостта.

Когато работниците в лозето получиха "по един пеняз", онези, които бяха започнали работа рано през деня, бяха оскърбени. Не бяха ли работили дванадесет часа, мислеха си, и не бе ли право да получат повече от работилите само един час в по-прохладно време? "Тия последните иждивиха само един час - казаха те, - и пак си ги приравнил с нас, които понесохме теготата на деня и жегата". "Приятелю, - отвърна стопанинът на един от тях, - не те онеправдавам. Не се ли погоди с мене за един пеняз? Вземи си своето и иди си; моята воля е да дам на тоя последния както и на тебе. Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър?"

"Така последните ще бъдат първи, а първите последни, защото мнозина са призвани, но малцина избрани". Първите работници от притчата представляват онези, които поради своите заслуги, предявяват претенции за предимство пред другите. Те поемат работата си с дух на превъзходство и не внасят в нея себеотрицание и жертва. Може да твърдят, че са служили на Бога през целия си живот; може да са били първите, които са понесли сурово отрицание и изпитание и затова да смятат, че имат право на голяма награда. Поглеждат повече към наградата, отколкото към привилегията да бъдат Христови служители. Според тях жертвата и дейността им дават право на по-голяма почит от другите и понеже очакванията им не са задоволени, са оскърбени. Ако бяха вложили в работата си любящ, доверчив дух, биха си останали първи, но хленченето и недоволството са нехристоподобни и утвърждават тяхната неблагонадеждност. Това разкрива желанието им за лично облагодетелстване, недоверието им към Бога и ревнивия, свидлив дух спрямо събратята им. Господната доброта и щедрост за тях са само повод за роптаене. По този начин показват, че душите им нямат връзка с Бога. Не познават радостта на сътрудничеството с Учителя - Работник.

Няма нищо по-оскърбително за Бога от ограничения, себелюбив дух. Той не може да работи с човек, който проявява подобни качества. Такива хора са безчувствени към действието на Светия Дух.

Евреите първи бяха призовани в Господното лозе и поради това се възгордяха и се мислеха за праведни. Те разглеждаха дългите си години на служене като осигуряващи им правото на по-голяма награда от колкото на другите. И най-слабият намек, че в Божието дело на езичниците трябва да се поверят равностойни на техните привилегии, предизвикваше буря от негодувание.

Христос предупреди Своите първи ученици, призовани да Го следват, да не подхранват у себе си същото зло. Той разбра, че духът на собствена правда щеше да бъде слабото място на църквата. Мнозина щяха да се надяват, че могат да извършат нещо, с което да заслужат място в небесното царство. Те щяха да живеят с илюзията, че постигнали известен напредък, Господ ще им дойде на помощ. Така щеше да има голям простор за упражняване на личното Аз и съвсем малко място за действието на Исус. Мнозина, които са понапреднали малко, щяха да станат надменни и да живеят със самомнението, че са повече от останалите. Щяха да бъдат жадни за ласкателство и ревниви, ако другите не продължават да ги смятат за най-достойните. Христос искаше да предпази учениците Си от тази опасност.

Няма място за никакво парадиране със собствени заслуги. "Мъдрият да не се хвали с мъдростта си, силният да не се хвали със силата си и богатият да не се хвали с богатството си. Но който се хвали, нека се хвали с това, гдето разбира и познава Мене, че Съм Господ, Който извършвам милост, правосъдие и правда на земята; понеже в това благоволя, казва Господ" (Еремия 9:23,24).

Наградата не е от дела, та да не се похвали никой, но всичко е по благодат. "И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам е намерил по плът? Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва писанието: "Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда". А на този, който върши дела, наградата му се не счита като благодеяние, но като дълг; а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда" (Римл. 4:1-5). Затова никой няма основание да се възвеличава над другите или да им завижда. Никой не е превилигирован пред другия, нито някой може да изисква награда по силата на някакво право.

Първите и последните трябваше да бъдат участници във великата, вечна награда и първите би трябвало радостно да посрещнат последните. Този, на когото се зловиди наградата на другия, забравя, че сам е бил спасен единствено по милост. Притчата за работниците порицава всякаква ревност и подозрение. Любовта се радва на истината и не прави сравнения, подбудени от дух на ревност. Изпълненият с любов, ще си позволи сравнения само между прелестта на Христос и собствения си несъвършен характер.

Притчата е едно предупреждение за всички работници, колкото и да е дълго служенето им, колкото и изобилни да са дейностите им, че без любов към събратята си, без смирение пред Бога, те са нищо. В себевъзвеличаването няма религия. Онзи, чиято цел е насочена към собствена прослава, ще се окаже лишен от благодатта, която единствена може да го направи полезен в Христовото служене. Винаги когато се подхранва гордост и търсене на почест, делото се проваля.

Не продължителността, а доброволната ни и вярна работата е приемлива за Бога. В цялото ни служене се изисква пълно себеотдаване. Най-малкото задължение, извършено с искреност и себезабрава е по-угодно на Бога от най-великото, но опетнено с егоизъм, дело. Той гледа да види колко от Христовия дух подхранваме и доколко делата ни разкриват образа Му. Гледа повече на любовта и верността, които проявяваме в делата си, отколкото на количеството свършена работа.

Само когато себичността е мъртва, когато спорът за превъзходство е прогонен, когато признателност изпълва сърцето и любовта стане благоухание в нашия живот, само тогава Христос ще пребъдва в душата и ще бъдем признати за Божии съработници.

Колкото и мъчителна да е работата им, истинските работници не я смятат за неблагодарна. Готови са непрекъснато да се раздават; и делото, извършено с радостно сърце, е ободрително. Чрез Исус Христос е изразена радост в Бога. Тяхна е предложената чрез Спасителя радост - "да върша волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да върша Неговата работа" (Йоан 4:34). Така сътрудничат на Господа на славата. Подобна мисъл подсилва всяко усилие, подкрепя волята, окуражава духа, каквото и да се случи. Работата с всеотдайно сърце, облагородено от битието на ученици в Христовите страдания, споделянето на Неговото съчувствие и сътрудничеството в работата Му, помагат да се увеличи времето на Божията радост и принасят възхвала и почит на възвишеното Му име.

Това е духът на всяко истинско служене за Бога. Липсва ли той, мнозина, в даден момент - първи, ще станат последни, докато онези, които го притежават, макар и смятани за последни, ще станат първи.

Доста от предалите се на Христос търсят случай да извършат подвиг или жертва в службата си към Него. Такива хора ще разберат, че не винаги себеотдаването на мъченика е най-приемливо за Бога; възможно е дори и мисионерът, който всекидневно се е натъквал на опасности и смърт, да не заема високо място в небесните доклади. Представящият Христовия характер в частния си живот и в семейния си бит, във всекидневното себеотдаване, в искреността на намерението и чистотата на мисълта, в добротата при предизвикателството, във вярата и благочестието, във верността и в най-малкото, може да е по-скъпоценен в Божиите очи, отколкото световно известният мисионер или мъченик.

О, колко различни са критериите, по които Бог и хората измерват характера. Той вижда много отблъснати изкушения, за които светът и дори близки приятели никога не узнават - изкушения, създадени в дома или в дълбините на сърцето. Вижда смирението на душата поради собствената й слабост; искреното и покаяние дори за мисъл, която е зла. Вижда всецялото отдадаване на Неговото служене. Забелязал е часовете на сурова битка със собственото Аз - битка, спечелила победата. Бог и ангелите познават всичко това. Пред Него се води една възпоменателна книга за тези, които се боят от Господа и които мислят за името Му.

 Тайната на успеха не трябва да се търси в науката, нито във високото ни положение, не и в числеността на поверените ни таланти или пък във волята на човека. Чувстваме ли собствената си безполезност, трябва да съзерцаваме Христос и чрез Него, от Когото произтича всяка и всяка мисъл, волевият и покорният ще печели победа след победа.

Колкото и да е кратко времето на служенето ни или скромно делото ни, ако с проста вяра следваме Христос, няма да бъдем лишени от наградата. Най-слабият и най-смиреният може да получи онова, което дори най-великият и най-мъдрият може да не заслужи. Златната небесна порта не се отваря за себевъзвисилите се. Тя не ще се въздигне пред горделивите духом. Но вечните порти ще се отворят широко за трепетното почукване на едно дете. Благословена ще е благодатната отплатата на работилите за Бога в простотата на вярата и любовта.