Проект bg 2004/016-785. 01. 01. 01-04 "Подкрепа за разработването на проекти чрез въвеждане на екологично чисто земеделие"
Изтегляне 0.63 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Черноморска климатична област
- 4. ЗНАЧЕНИЕ НА ФЛОРАТА КАТО ПРИРОДЕН КОМПОНЕНТ И ПРИРОДЕН РЕСУРС
- 7. ФИТОГЕОГРАФСКО РАЙОНИРАНЕ
- 8. ФЛОРИСТИЧНИ РАЙОНИ В БЪЛГАРИЯ
- 1.3. ПРИРОДЕН ПАРК “ЗАПАДЕН БАЛКАН”
ВалежиДва изравнени валежни максимума (майско-юнски и ноемврийско-декемврийски) и два минимума (февруарски и августовски). Средна януарска температура - -1° С – 1° С Годишна амплитуда – 22° С - 24° С По долините на р. Струма и р. Марица температурните инверсии са често явление. Опасността от късни пролетни и ранни есенни мразове е, общо взето, по-малка, отколкото в Северна България. Годишното количеството на валежите е 500 – 600 мм. В тази област преобладават западните и северозападните ветрове, а през пролетта и лятото в източните части на Горнотракийската низина – източните и североизточните ветрове.
Благоприятни за селското стопанство и за отдиха е високата относителна влажност на въздуха през целия летен ден, която намалява отрицателния ефект от продължителното засушаване от лятото. На юг от Стара планина снежната покривка се образува рядко и се стопява бързо. Неблагоприятните климатични явления през зимата не засягат селскостопанската дейност. Липсата на температурни инверсии обуславят по-голямата чистота на въздуха в сравнение с вътрешността на страната.
Обхваща районите с надморска височина над 1000 м. В тази климатична област характеристиките на всички климатични елементи се различават съществено от тези в другите области – температурите на въздуха са най-ниски, влажността на въздуха и валежите – най-големи, ветровете – най-силни. В планинската област снежната покривка се задържа най-дълго – 50 до 200 дни годишно в зависимост от надморската височина. Режимът на валежите зависи от географското положение на планината. 3. ПОЧВИ В БЪЛГАРИЯ 
Черноземни почви Заемат около 20 % от общата площ на страната. Образувани са главно върху льос и отчасти върху глини, варовици и мергели при наличие на лесостепна и ливадно-степна растителност в условията на умереноконтинентален климат. Черноземите се характеризират с добро природно плодородие, имат дебел хумусен хоризонт (от 100 до 150 см). В сравнение с украинските черноземи нашите притежават по-малък запас от хумус. Още по-малки са тези запаси в отдавна усвоените земи. Разграничават се четири подтипа черноземни почви: карбонатни, типични, излужени и оподзолени, които се редуват във вид на ивици от р. Дунав на юг. Подходящи са главно за зърнени култури.
Разпространени са предимно в Предбалкана в местата с надморска височина до 800 м. Те са образувани при по-влажни умереноконтинентални климатични условия върху карбонатни скали под широколистна горска растителност. Сивите горски почви в България се характеризират със следните признаци: липсва ясно изразен подзолен хоризонт; хумусният хоризонт е плитък, по-светъл е на цвят и с по-ниско хумусно съдържание; притежават дебел, силно уплътнен глинест хоризонт. В зависимост от разчленеността на релефа влиянието на почвено-ерозионните процеси е различно. Подходящи са за отглеждане на картофи, пролетна ръж, овес, овощия и др. Тъмносивите горски почви са подтип на сивите горски почви. Разпространени са в южните части на Дунавската равнина, в Лудогорието и в ниските части на Предбалкана. Отличават се с високо плодородие.
Заемат хълмистите и нископланинските райони на Южна България с надморска височина 700 – 800 м. Образувани са при преходни и континентално-средиземноморски климатични условия под широколистна горска, предимно дъбова растителност. Притежават малки запаси от органични и минерални вещества. Засегнати са от силно изразени почвено-ерозионни процеси. При засушаване те силно се спичат и трудно се обработват. Върху канелените горски почви добре виреят лоза, тютюн, овощни дървета и зърнени храни. Смолници Те са специфичен почвен тип за южните части на европейския континент. Образувани са в негативни форми на релефа върху плиоценски и кватернерни карбонатни глини. Смолниците имат най-тежкия глинест механичен състав, затова при обилни валежи силно набъбват, а при засушаване се свиват, уплътняват и в тях се образуват големи пукнатини. Всичко това ги прави тежки за обработка, затормозява развитието на растенията. Подходящи са за почти всички земеделски култури, отглеждани у нас. Кафяви горски почви Разпространени са в планинските земи над 800 – 1000 м надморска височина по умерено влажни и добре отводнени склонове. Образувани са върху песъкливо-глинести рохкави материали и под букови и смесени гори. Сравнително малка е дебелината на почвения слой – от 40 до 80 см. Кафявите горски почви са плитки, леки, рохкави, с тънък хумусен хоризонт и с кафяв цвят. Плодородието им не е голямо. Почти навсякъде те са заети от естествени гори, а там, където горите са изсечени или унищожени, са покрити с пасища и ливади. Използват се за отглеждане на картофи, ръж, хмел. Тъмноцветни горски почви Развити са в планините на височина 1700 м. до 2400 м., най-често до горната граница на гората. Имат дебел торфено-хумусен хоризонт, покрит от мъртва горска постеля и неуплътнен преходен хоризонт. Тъмноцветните горски почви са добри акумулатори на вода и регулатори на хидроложкия режим. Планинско-ливадни почви Образувани са над 1700 м. надморска височина. Те са слабо плодородни, с характерен каменист механичен състав и с голямо количество неразложено органично вещество. Имат кафяво-черен цвят и плитък профил – от 20 до 60 см. Не се обработват, но за сметка на това осигуряват на животновъдството прекрасни високопланински ливади и пасища. Алувиално-ливадните почви Те са широко разпространени по заливните тераси на реките у нас. Образуват се в условията на постоянно овлажняване и богата ливадна растителност. Характеризират се с ежегодно натрупване на минерални вещества в почвените хоризонти, поради периодично заливане с речни води. Върху алувиалните почви се отглеждат предимно зеленчуци, коноп, а на места и ориз.
Заемат много малко площи в районите със смолници и с ливадни почви. Най-важният фактор за образуването им е високото ниво на подпочвени води с голяма минерализация и затруднено естествено отводняване. Повърхността на такива почви има белезникав оттенък от натрупването на соли. В селското стопанство засолените почви могат да се използват след съответни мелиоративни мероприятия. Хумусно-карбонатни почви Характерни са за карстови райони. Отличават се с малка дебелина (30-50 см), но имат добре оформени хумусен хоризонт с 3-7 % съдържание на хумус. Жълтоземни почви Разпространени са единствено в Странджа. Образувани са при специфични хидроклиматични условия и съответстващата на тях растителност с средиземноморски елементи. Твърде голямо е почвеното разнообразие във Вардарска Македония. Най-разпространени са делувиалните, алувиалните и черноземните почви, както и смолниците, червените, кафявите, киселите и солените.
Естествената растителност е основен фактор при формирането на природната среда и за поддържане на нейното равновесие. Различните типове растителност имат голямо климатично, водорегулиращо и почвозащитно значение. Особено голямо е значението на горската растителност, която пречиства приземния въздух и го обогатява с кислород. В този смисъл горската растителност със своето естетично изражение създава големи възможности за рекреация. Едновременно с това тя се явява оптималната обстановка за обитаване на животните и осигуряване на тяхното изхранване. Растителността е и важен природен ресурс. Тя е източник на дървесина, която се използва в промишлеността /дървообработваща, целулозно-хартиена, химическа и др./. Естествената растителност е източник на плодове /малини, ягоди, капини, боровинки, шипки, гъби и др./ и билки /мащерка, жълт кантарион, мента, маточина и др./, които освен за директна консумация от населението се използват и в промишлеността. 5. ФАКТОРИ, ОПРЕДЕЛЯЩИ РАЗНООБРАЗИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ФЛОРА Разнообразието на флората се определя от преходното физикогеографско положение, палеогеографското развитие на територията на страната, разнообразния релеф и стопанската дейност на човека. Физикогеографското положение на България в юго-източната част на Европа, съседството й с Мала Азия обуславят миграционния произход на растителността в преходната ивица на евроазиатския континентален блок. Тук се осъществява постепенен преход на морфотектонските, хидроклиматични и биопочвени компоненти на Средна и Източна Европа към тези на Средиземноморието и Мала Азия. Съседството ни със Средиземно море е предпоставка за проникването на някои представители на вечнозелената дървесна растителност от средиземноморски тип. Връзката ни с румънските степи, а чрез тях и със степните земи на Руската равнина е определило наличието на тревна растителност от степен характер. Принадлежността на България към Югоизточната провинция на Средноевропейската флористична област обуславя широкото разпространение на средноевропейските широколистни гори. В районите на високите планини добре са развити иглолистните гори от северноевропейски тип, а в най-високия планински пояс се установява наличието на арктично-алпийска растителност. Тези различни по характер флористични влияния, поради сложната морфохидрографска структура и дълбокото разчленение на релефа не показват постепенна преходност, а се отличават с добре изразени миграционни връзки и ясно обособени направления. по които се е извършвало проникването на съответната нетипична за земите ни растителност. Чрез Карпатите и тяхната орографска връзка със Старопланинската система се е осъществило проникването и разселването на дървесни и тревни видове от Средна и Северна Европа. Това се потвърждава и от факта, че 82 % от високопланинските растителни видове на Рила имат широко разпостранение и в Южните Карпати. Стара планина играе ролята на фитоклиматична бариера за проникването на по-топлолюбива флора на север и по-студенолюбива флора на юг. Същото се отнася и за Рила, Пирин, Западни Родопи, Осогово, Беласица, Славянка. Проникването на топлолюбивата средиземноморска растителност е станало през долините на Струма, Места, Марица и Тунджа, седловините на Източни Родопи и меридионално простиращото се Черноморско крайбрежие. Палеогеографското развитие на земите ни през плиоцена и кватернера е повлияло върху характера и географското разпределение на растителността в България. През плиоцена се развива, съобразно с климатичните особености, по-топлолюбива и влаголюбива растителност, разпространена предимно около езерните басейни. Съществени промени в растителността са настъпили през кватернера, когато северните части на континента Европа и планините са били покрити с ледници. Поради това растителните видове, обитаващи северните райони отстъпват на юг, а тези от високите части на планините отстъпват към подножията им. Освен това редица растителни видове загиват, а оцелелите се срещат и днес в най-високите части на Рила и Пирин. Тези видове се наричат реликти. В България реликтите са с терциерна и кватернерна възраст. Една част от тях се запазват в така наречените убежища /например Странджа планина/, които са им помогнали да преживеят неблагоприятните климатични промени, а друга част от реликтите са се запазили поради по-голямата си адаптивна способност. В Странджа се срещат около 30 терциерни растителни реликти - странджанска зеленика, лавровишня, източен бук и др., в Преславската планина - конски кестен, в Славянка и Пирин - черна мура, в Рила, Пирин, Витоша - бяла мура. Кватернерните реликти са разпространени във високопланинските части на планините - върбата джудже, снежната тинтява, алпийско великденче и др. В България се срещат и растителни видове, характерни само за нейната територия. Те се наричат ендемити. Наброяват около 250 вида - рилска иглика, българска капина, родопско великденче и др. През холоцена в характера и географското разпространение на растителността настъпват значителни промени. През топлите и хладни периоди в равнинно-хълмистите територии се развиват дъбово-габъровите гори, а във високопланинските части се обособяват поясите на буковите и иглолистни гори. В края на холоцена промените са свързани със стопанската дейност на човека. Започва стихийна сеч и прекомерна паша, стихийно бране на билки и горски плодове, в резултат на което се обезлесяват и обезтревяват значителни райони от страната. Променя се характера на растителността, като естествената растителност се заменя с културна. Налице са редица деградивни изменения и намаляване обхвата на полезната горска и тревна растителност и разпространението на плевелите. 6. ХОРИЗОНТАЛНО И ВЕРТИКАЛНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА РАСТИТЕЛНОСТТА Флората на България е сравнително разнообразна и много богата. Тя включва около 3600 вида висши растения. Различават се пет зонални растителни комплекса: Широколистни листопадни горски, смесени и храстови съобщества. Разпространени са в низините, равнините, ниските планини, дори на височина до 1500 м.н.в. /обикновен бук или смесен с иглолистни видове/. Дървесните видове с най-голямо участие са бук, дъб и габър, както и крайречните съобщества, основни представители на които са тополата и върбата, полски ясен и полски габър. Срещат се и липи, полски клен, дива ябълка и круша и др. Иглолистни и иглолистно-дребнолистни горски и храстови съобщества. Разпространени са главно в планините над буковия пояс. Съставени са от бял бор, смърч, бяла и черна мура /Пирин и Славянка/, макар и по-рядко се среща и елата и черния бор /обикновено в по-ниския планински пояс/. От иглолистните храсти най-широко разпространение има хвойната и клекът, който е ограничен само в субалпийския пояс на по-високите планини. Преходносредиземноморски /псевдомаквиси/ съобщества. Разпространени са в подножието на Източни Родопи, в средното поречие на р. Бяла /по протежение на границата ни с Турция/, в района на Харманли и Свиленград. Псевдомаквисите разпространени по долината на р. Струма /на юг от Кресненския пролом/, по долината на р. Места /при с. Дебрен / и в някои части на Странджа са с различен видов състав. В Източни Родопи са разпространени характерните видове: грипа /зеленика/, червена хвойна, кукуч /терпентиново дърво/ и драка. По долината на р.Струма и Места характерен вид е пърнарът. В Странджа характерни средиземноморски видове са пиренът, бодливата зайча сянка и дивият жасмин. Колхидско-средиземноморски тип листопадни гори /мезофитни горски съобщества/. Разпространени са в Странджа и в Източна Стара планина. Представени са от източен бук, който е терциерен реликтен вид. В Странджа е характерен и вечнозелен колхидски подлес, представен от странджанска зеленика, лавровишня, понтийско бясно дърво. С нарастване на надморската височина горите от източен бук преминават в гори от източен горун. Степоподобни тревисти съобщества. Разпространени са в крайните североизточни и северни придунавски части. В тях участват евразийски степни растения - различни видове коило, пирей, житняк, овсига, горицвет и др. Височинните растителни пояси в България са породени от вертикалното зониране на климата и почвите. Обособени са шест височинни пояси: Пояс на ксеротермните /сухолюбиви/ дъбови гори до 7700 м. надморска височина. Развит в низините, хълмистите райони и подножията на планините. Основни формации, които го изграждат са тези на цера, благуна, вергилиевия дъб, келявия габър, косматия дъб, мъждряна, обикновения орех и др. Храстовите формации са представени от драката, люляка, смрадликата и др. От тревния пояс широко разпространение имат житните треви Пояс на мезофилните / средновлаголюбиви/ и ксеромезофилни дъбово-габърови гори /от 600-700 до 900-1000 м. надморска височина/. Разпространени по северния склон на Стара планина, Средна гора, Родопите и западните гранични планини. В него най-разпространени са формациите на обикновения горун, габъра и явора. В Странджа и Източна Стара планина се срещат гори от източен горун и източен бук, а обикновеният кестен е разпространен в планините Славянка, Беласица, Пирин и Западна Стара планина. Храстовите съобщества са представени от обикновена леска, обикновена хвойна, а тревните съобщества от садината, обикновената полевица, валезийската власатка и др. 7. ФИТОГЕОГРАФСКО РАЙОНИРАНЕБългария във фитогеографско отношение принадлежи към Средноевропейската и Средиземноморската фитогеографска област. На територията на страната са диференцирани осем фитогеографски района: Добружански фитогеографски район - обхваща Южна Добруджа. Характеризира се със силно стеснени ареали на естествената лесостепна и степна растителност. Крайдунавски фитогеографски район. Заема по-голямата част от Дунавската равнина в обсега на льосовата ивица. Лесостепната растителност е запазена върху десените долинни склонове - дъбови и брястови гори. Севернобългарски фитогеографски район. Обхваща Лудогорието, Предбалкана и Стара планина. Преобладава средноевропейската широколистна растителност /представена от дъб, габър и бук/. На горната граница на бука са запазени и иглолистни гори и хвойнови храсти, във високите билни части на Стара планина е развита тревната растителност. Западнопланински фитогеографски район. Обхваща Витошкото и Ихтиманско Средногорие, планините в Крайще, Осогово, Рила и Западни Родопи. В по-ниския пояс на района се наблюдават средноевропейска широколистна растителност, за която свидетелстват остатъци от дъбови и брястови гори. Над буковите гори са разпространени иглолистните и придружаващия ги боровинков подлес. Най-високите части от района са заети от алпийска и тревна растителност Горнотракийски фитогеографски район. Обхваща източната част на Задбалканските котловини, Средногорието, Горнотракийската низина, Средното тунджанско поречие и Източните Родопи. Преобладаващи са преходно-средиземноморски растителни видове и много реликтни видове, като най типичен е силиврякът Черноморски фитогеографски район. Обхваща черноморската крайбрежна ивица, където широко разпространение има преходно-средиземноморската растителност с опадливи листа. Добре развити са лонгозните гори, както и реликтната понтийска растителност Странджански фитогеографски район. Заема разклоненията на Странджа. Растителността е представена от дъбови гори, придружени на места от източен бук и подлес, представен от понтийска реликтна растителност. Пиринският фитогеографски район. Заема средните части от долините на Струма, Места и оградните планини Огражден, Беласица, Пирин, Славянка. Ниският пояс е представен от вечнозелена, склерофитна храстова растителност с типични представители зелениката, дървовидна хвойна, вечнозеления дъб /пърнар/. По северното подножие на Беласица е разпространена кестенова гора, а в Пирин и Славянка реликтните гори от черна мура. 8. ФЛОРИСТИЧНИ РАЙОНИ В БЪЛГАРИЯ
II. ОСНОВНА ЧАСТ 1. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЦЕЛЕВИЯ РЕГИОН ДУНАВСКА РАВНИНА Географско разположение и релеф Дунавската равнина е най-северната физикогеографска област в България. Тя заема южната, по-високо издигната част от обширната Долнодунавска низина, затворена между Карпатите и Стара планина. Простира се между р. Дунав на север и Предбалкана на юг. На запад достига р. Тимок, а на изток – Черно море. Докато на север, от запад и от изток равнината е ясно разграничена, на юг границата с Предбалкана на много места е неясна и е прекарана условно. От запад на изток тя минава по северните подножия на предбалканските ридове Връшка чука, Широка планина, Маркова могила, Деветашко плато, Търновски възвишения, Преславска планина и по р. Камчия стига до Черно море. В така очертаните граници Дунавската равнина заема площ 31 500 км2 . Дължината й от р.Тимок до Черно море е 500 км, а ширината й от 20 -25 км в западната част се увеличава на изток и в Лудогорието и Добруджа достига 120 км. Дунавската равнина има платовиден и хълмист релеф, разчленен от речни долини. Поради това тя се нарича Дунавска хълмиста равнина. Надморската височина в по-голямата част от равнината между 100 и 200 м. В съседство с Предбалкана тя се издига на места до 300-400 м. Средната надморска височина на цялата областе 178 м. Най-високата точка е връх Търнов дял (502 м) в Шуменското плато. Към р. Дунав и Черно море височината на Дунавската равнина постепенно намалява, но в някои участъци брегът е висок до 100 – 150 м. Покрай р. Дунав са се образували цяла редица от по-големи или по-малки низини: Бреговско-Новоселска, Видинска, Арчаро-Орсойска, Чернополска, Свищовско-Беленска, Побрежие, Айдемирска. Най-голяма е низината, разположена източно от гр. Русе – Побрежие.
Крайдунавските низини и широките долинни дъна са запълнени с алувиални глинесто-песъкливи и чакълесто-песъкливи наслаги. По-голямата част са били наводнявани и заблатявани от високите води на реката. Днес тези участъци са пресушени и се обработват. От разливанията на реката ги предпазват дигите по нейното протежение. Дялове на Дунавската равнина и особеностите им Дели се на три дяла: Западна (най-ниска) – от р. Тимок до р. Вит, Средна (преходна) – между реките Вит и Янтра, Източна (по-високо издигната) – от р. Янтра до Черно море. Западна част Има равнинно-платовиден характер с общ наклон на пластовете на север – североизток. В същата посока са ориентирани и главните реки. На запад от р. Лом реките имат тесни каньоновидни долини, а източно от нея речните долини са широки и асиметрични (със стръмни десни и полегати леви склонове). Речните долини са разделени от льосови плата, известни под името златни. Най-известната е Златията между реките Цибрица и Огоста. Платата имат къси, стръмно спускащи се западни склонове и дълги полегати източни склонове.
Има хълмист релеф, дълбоко разчленен от реките Вит, Осъм, Янтра и техните притоци. Притежава преходни черти – льосови плата и асиметрични долини в някои участъци на реките, подобно на западната част и по-високо издигнати плата и възвишения подобно на източната. От възвишенията по-ясно се открояват Плевенските възвишения, Павликенските възвишения, силно нарязаните придунавски плата – Никополското и Свищовското. Източна част Отличава се от останалите две със своя разнообразен платовидно-хълмист релеф и с по-голямата си надморска височина – до 500 м в отделни плата и възвишения. Поради по-силните издигания тук се е оформила Севернобългарската подутина, оста на която минава по Поповско-Разградските и Самуиловските възвишения. На север от тях се простират Лудогорското и Добруджанското плато, които са дълбоко разчленени от ветрилообразната речна мрежа. Приблизително по линията Тутракан – Добрич реките губят постоянния си отток и продължават подземно течението си към Дунав. Поради всичане на варовиковите пластове реките образуват на много места живописни каньони, дълбоки до 100 – 120 м. Южно от Поповско-Разградските и Самуиловските възвишения се простират единични неголеми плата и затворени между тях долинни разширения, които се отводняват от левите притоци на р. Камчия и от Провадийската река. от платата по-известни са Шуменското, а от понижеинята – голямото Долнокамчийско понижение. Между Шуменското и Провадийското плато е формирано долинното разширение на р. Голяма Камчия ( при навлизането й в Дунавската равнина). Климат и води Климатът на Дунавската равнина е умереноконтинентален. Характеризира се с студена снежна зима и горещо сухо лято. Поради равниния релеф и широката отвореност на север през зимата тук безпрепятствено проникват студени континентални или арктически въздушни маси, които се задържат от Старопланинската преграда и установяват задълго студено време над равнината, нерядко придружени от устойчиви температурни инверсии. Ето защо Дунавската равнина при по-малки надморски височини (100 – 200 м) януарските температури са отрицателни. В източната част на Дунавската равнина зимата е по-мека поради влиянието на морето и по-слабо изразените температулни инверсии. Лятото е горещо навсякъде, но най-високата юлска температура в средната и в западната част, където тя достига 23 – 24°С . Валежите в цялата област имат майско-юнски максимум и февруарски минимум, като в най-западните части се наблюдава известна преходност в режима – нарастване на есенно-зимните валежи поради проникване на средиземноморско влияние по долините на реките Сава и Дунав. Валежните суми са по-големи в западната и в южната част на равнината (600 – 650 мм). На север и на изток валежите намаляват до 550 и дори 500 мм. Най-малки са по брега на р. Дунав в участъка от Козлодуй до Свищов поради валежната сянка, предизвикана от Карпатите и Стара планина, както и в Добруджа поради засилването на степните черти на климата. Продължителността на снежната покривка е 40-50 дни годишно. Характерни за климата на равнината са честите и продължителни мъгли не само на покрай р. Дунав, но и в вътрешните й части. Чести са западните и северните ветрове, които са много силни и издухват снежната покривка. Проявяват се и фьонови ветрове. За борба с тези неблагоприятни явления в Добруджа са изградени горски полезащитни пояси, които играят и снегозадържаща роля. Разработени са проекти за изграждане на такива в Средна и в Западна Дунавска равнина. Дунавската равнина има малка водоносност. Валежите почти напълно попиват в почвата и скалите или се губят в изпарение. Само 5 – 10 % от валежите се оттичат чрез реките, които пресичат равнината или се формират в нейните граници. Повече води носят реките с постоянно карстово подхранване. Типични в това отношение са р. Русенски Лом, която и през периода на лятното маловодие има значителен отток и особено р. Девня. Реките, които водят началото си от Старопланинската верига и от Предбалкана, са транзитни за равнината, но те носят повече води, отколкото се формират на нейната територия. Максимумът на оттока е пролетен, като в най-западната и в най-източната част е през март поради преходния характер на климата. В останалата по-голяма част на равнината той е през април и май и се обуславя от снеготопенето в планинските области и от максимума на валежите. Дунавската равнина е богата на подземни води – грунтови в алувиалните отложения на р. Дунав и на по-големите вътрешни реки, карстови в покрития карст на източната и на най-западната част на равнината и по-дълбоко залягащи артезиански води. В Дунавската равнина се е формирал обширен артезиански басейн с център Ломската депресия, който излиза и извън пределите на страната. Големи площи от равнината се напояват, като се използват водите на р. Дунав и на по-големите притоци.
Карбонатните и типичните черноземи заемат льосовите плата в близост до р. Дунав, а излужените и оподзолените до развити върху силно издигнатите южни и източни части и в най-западната част на Дунавската равнина (западно от Белоградчик). Южно от зоната на черноземите са развити тъмносиви и сиви горски почви, които имат по-ограничено разпространение в Дунавската равнина – главно в западната част и по долината на р. Камчия. Естествената растителност заема ограничени пространства – само в местата непригодни за земеделие. По остатъчната естествена растителност се съди, че в миналото Дунавската равнина е била почти изцяло заета от просторни гори и ливадни степи. Характерни обитатели на горските пространства са били глухарът, рисът, сърната, дивата свиня, вълкът, лисицата, но много от тях са изчезнали с унищожението на горите. В Южна Добруджа и в Лудогорието са разпространени видове, характерни за степите – степният пор и др. Разнообразен е птичият свят – повече от 200 вида птици обитават крайбрежните низини на Дунав, блатата и островите, горите в Лудогорието и Добруджа, откритите житни ниви – диви патици, гъски, гургулици, пъдпъдъци и др. В езерото Сребърна се въдят къдроглави пеликани, различни видове чапли, 11 вида патици, тръстиков блатар
Предбалканът е нископланинска и хълмиста земя. Границата му с Дунавската равнина преминава по северните подножия на затихващите към равнината гънки. От запад на изток южната граница на Предбалкана се проследява по Салашко-Превалското понижение, простиращо се южно от предбалканските ридове Бабин нос, Ведернишки рид и Широка планина, минава през долините на реките Бързия и Ботуня (десен приток на Огоста), следва северното подножие на Врачанска планина, пресича р. Искър, след което, заобикаляйки планината Ржана от север, навлиза в Ботевградската котловина. Източно от нея минава през малката Правешка котловина и като пресича р. Малък Искър, се отправя право на изток, по надлъжните долини в най-горните течения на реките Вит, Видима, Осъм, Росица. Още по на изток границата минава южно от Габровско-Тревненското, Еленското и Герловското хълмисто-ридово понижение, следва северното подножие на Камчийска планинани по р. Двойница достига Черно море.
Предбалканът е изграден предимно от нормални антиклинали, разположени паралелно една на друга. В съседство с Главната Старопланинска верига тези антиклинали са високо издигнати (до 1000 м), а с отдалечаването си от нея в северна посока стават все по-слабо изразени (600 - 800 м) и постепенно затихват в Дунавската равнина (300 – 500м). В централните части на високо издигнатите антиклинали денудацията разкрива по-стари скали – пясъчници и варовици, а останалите по-ниски ачсти са изградени от по-млади скали – главно варовици и мергели. Подялба на Предбалкана и описание на частите му Предбалканът се дели на Западен, Среден и Източен. За граница на между западната и средната част е приета долината на р. Малък Искър в горното си течение и на североизток от нея – долината на р. Вит, а между средната и източната част – долината на р. Стара (десен приток на р. Янтра). Обликът на западната част се оформя от ридовете Бабин нос (по билото му минава западната ни граница), Венеца (с изваяните в него червеникави пясъчници – Белоградчишки скали), Веслец и др. Средната е най-широка и с най-много редуващи се антиклинални гънки и синклинални понижения. Височината на ридовете се увеличава постепенно към Главната Старопланинска верига. Тук се намира и най-високата точка в Предбалкана – Васильов връх (1490 м) в Васльовската планина. В средната част по-ясно очертани са Ловчанските височини, Микренските височини, Севлиевските височини, Стражата (инверсен релеф) и други, които са нарязани на части от долините на реките Вит, Осъм, Росица и Янтра и техните притоци. По този начин тук се е оформила т. нар. скаровидна речна мрежа – съчетание на надлъжни долини с напречни проломни участъци. Широко представени са силно окарстени ридове и плата (Деветашко плато, северните части на Васильовската планина и др.). Най-голямо и представително понижение е Севлиевската котловина. Източната част на Предбалкана се стеснява силно в посока към Черно море. Тук най-изразена е дългата Преславско-Драгоевска планина, прерязана напречно от красивите проломи на р. Голяма Камчия и на притоците й.
Най-ниски температури за целия Предбалкан (-3,1 °С средна януарска температура и -35,4 °С абсолютен минимум) са измерени в Севлиевската котоловина. Дъната на котловините ина долините разширения имат по-ниски средни годишни температури (10-11 ºС ) в сравнение с склоновете на ридовете и възвишенията (над 11 ºС ). Летните температури в Предбалкана са с 1-2 ºС по-ниски в сравнение с тези на Дунавската равнина. Характерната особеност на Предбалкана е увеличаването на годишната сума на валежите в посока към Главната Старопланинска верига. Причина за нарастването на валежите е не толкова увеличаването на надморската височина, колкото приближаването до планинската преграда, където се проявява т. нар. орографски ефект при изваляванията. Подобен ефект се установява и в западната част на Предбалкана, особено в района на Вършец (900 мм). В източната част валежите са в рамките на 650 – 750 мм, като в близост до морето са под 600 мм. Поради пъстрия релеф в Предбалкана духат ветрове с различна посока, но преобладаващи са западните. Интересно явление е честата проява на фьонови ветрове. За Предбалкана са характерни многобройните и понякога катастрофални прииждания на реките. Някои реки имат и обилно карстово подхранване – например р. Панега. Почви, растителност и животински свят В северната част на Предбалкана са характерни тъмносивите, а в южната – сивите горски почви. В карстовите райони са разпространени хумусно-карбонатните почви (рендзини), а по широките долини – алувиално-ливадните. Разчленеността на релефа и обезлесеността на склоновете са причина за почвена ерозия на много места в Предбалкана. Естествената растителност е предимно горска и храстова, представена от благун, цер, габър, сребриста липа, бук, леска, дрян, глог, шипка. По варовитите места се срещат смрадлика, люляк, божур и др. От съществувалите в миналото просторни гори са останали малки пространства. Тревните екосистеми заемат естествените пасища, които са широко разпространени в Предбалкана. Големи площи, оголени от естествената растителност, са залесени изкуствено предимно с черен и бял бор и по-рядко с ела, лиственица, смърч. Остатъци от някогашните вековни дъбови гори се опазват в резервата Училищна гора край с. Боженци, Ботевградско.
По северните варовити склонове на Преславска планина са останали малки площи с реликтни и ендемични растителни видове, които се опазват в двата резервата – Дервиша и Патлейна. 1.3. ПРИРОДЕН ПАРК “ЗАПАДЕН БАЛКАН”Паркът е очертан върху площ 1600 кв. км. Най-голяма част от него е покрита от гори (около 70 %). Досега са описани 82 типа природни хабитати. Световно значение имат старите букови гори. Подобни гори на 100-300 години са оцелели още само в Централен Балкан и в Карпатите. Точно те са местообитание на най-голям брой диви животни, растения и гъби. Някои от тях са екологично толкова тясно свързани със старите гори, че изчезват при тяхното подмладяване. Ето защо, много от тях са включени в националната Червена книга (златка, белогърб кълвач, уралска улулица, гълъб хралупар, гъби, мъхове и др.). Буковите гори на Западен Балкан са главното основание той да бъде определен като Важно ботаническо място, но те имат и други функции. От тях зависят водните запаси, местният климат, рекреацията, хилядите видове, нужни за запазване на равновесието в природата и за потребностите на човек - билки, декоративни растения, гъби, диви животни, непреходна красота и вдъхновение. Това би бил най-обширният защитен масив от бук в България и един от петте в ареала му с най-голямо консервационно значение. Дъбовите гори заемат по-голяма площ (над 500 кв. км), но за подобряване на състоянието им се изисква много повече работа. Други важни хабитати са степнободобните ливади, алпийските ливади и високопланинските храстови и храстчеви масиви. Всички те притежават специфична флора и фауна с множество редки и застрашени представители. В алпийските ливади обаче, настъпва сибирската хвойна, а в нея пък – гората. Видовото богатство при семенните и споровите растения надхвърля 1700 вида, които съставляват над 40% от българската и 15% от европейската флора. Броят на редките и застрашените видове е 330. Особено важно от консервационна гледна точка е, че 130 от видовете са балкански и български ендемити и Западна Стара планина е съставна част (с Централна Стара планина и Рило-Родопския масив) от един от най-големите флористични ендемични центрове на Европа. Мъховете (134 вида) и лихенизирани гъби (137 вида) са слабо изследвании и все пак съставляват близо 20% от видовия състав на двете групи в България. В Европейската Червена книга са записани 4 вида мъхове, а други 3 се срещат само тук в страната. Слабо изследвани са и гъбите-макромицети. Най-богати на видове са старите букови гори и само в тях се срещат някои редки видове от националния Червен списък. По цялата си дължина по държавната ни граница проектираният парк е “дублиран” от вече създадения в Сърбия Природен парк Стара планина. С обща площ от почти 2800 кв. км паркът-близнак не би имал съперник на стария континент. А тази площ дава по-големи гаранции за дългосрочното опазване на жизнени популации, включително на застрашени от изчезване животни. Предложената за парк територия е орнитологично и ботаническо важно място и покрива с лекота критериите на мрежата НАТУРА 2000. Нещо повече, тя е Световно геоложко наследство, тя е със световно значение за опазването на ендемични центрове на флората и на безгръбначна фауна, също на климаксови и предклимаксови букови гори, на местообитания на 26 вида гръбначни и над 100 вида безгръбначни животни и растения. Тя има също най-гъстата хидрографска мрежа и формира един от четирите най-значими водосбора за питейни води в страната, но интензивните възобновителни сечи в старите гори са реална заплаха за съхранилото се досега природно богатство. 1.4. ОБЩИНА НЕГОТИН, РЕПУБЛИКА СЪРБИЯ Община Неготин се намира в свероизточната част на Сърбия и се намира на 41 км от българската граница и на 35,5 от румънската. На територията на Община Неготин има 38 съставни селища и град Неготин, който е общински център. Разположена е на 1.089 км² площ и заема 5 място в Република Сърбия по големина, както 1.9% от територията на страната. Община Неготин се намира в умерено-континенталната климатична област. По тази причина растителността и не се различава от тази в България. Средно годишната темеператутра през студените месеци е около 11Сº, през лените месеци – около 23ºС. От територията на общината 70.455 хектара е земеделска зема, от тях 60.569 ха е частна, 39.565 ха са обработваема земя, 3.675 ха – лозя, 14.159 ха – ливади. Горите обхващат 27.45.ха от територията на Община Неготин. През общината протичат следните реки: Тимок, Сиколска река, Ясеничка река, Слатинска река и Зимна. Река Дунав е граница на Община Неготин. Община Неготин притежава потенциал за развитие на природен туризъм, но всички замърсени територии трябва да с епочистят и рекултивират,, за да се насърчи развитието на туризма в региона. Релефът е разнообразен – на запад е затворена от планин,на изток е равнина, по средата е Неготинската низина. Защитените територии, намиращи се на територията на общината са резерват Вратна и Букова шума. В курорта Баднево Парк Шуме е загубил статута си на защитена територия, защото е бил неподдържан. Растителният и животински свят е много разнообразен. Растителността може да се раздели на блатна, ливадна и горска. Блатната растителност е характерна за поречията на реките, преминаващи през целевия регион, както и за Неготинската низина . Ливаднатаб растителност се среща по долини и в подножията на планината. Горската раститеност се среща в речните долини (тополи и върби, които са характерни по поречието на река Тимок също) и подножието на планината (храстова растителност и букови гори). Феномен за региона представлява т. нар. “Бучини” букови дървета, които растат под 200м надморска височина, което е нетипично за бука. Тази инвазия на буковата растителност, която населява и Тимошките села в общината, както и в непосредствена близост до самия град.
Цъфтят през май заедно с разлистването. Мъжките реси са като цилиндърчета, дълги до 9 см и са по-дебели от женските. Всеки мъжки цвят има пурпурночервени прашноцо. След опрашването се появява жълтообагрен завръз. Семето е обвито със снежнобели власинки, които му помагат да се разнася надалеч от вятъра. А в разсадниците семената се засяват по повърхността на лехите заедно с реси, и то веднага след събирането им, като се покриват със или клонки. Младата расте много бързо. Тополата се размножава и чрез отрязани (резници). Срещат се в топлите и ниски части на страната, и то винаги край. Обичат песъчливите и каменливи. Растат много бързо и живеят до около 400 години. В на площада има топола с обиколка на дънера 11 м, височина 26 м и възраст над 500 години. Коренът на тополата се развива плитко под повърхността на земята. Класификация: царство: Растения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемедекни Magnoliopsida разред: Malpighiales семейство: Върбови Salicaceae род: Топола Populus
Цветовете, които приличат на цилиндърчета, се появяват заедно с листата и привличат рано пчелите, осите, мухите и другите басекоми. Те са събрани в реси. Издават приятна миризма и имат сладък сок. Мъжките цветове са жълтеникави, а женските — зелени. Те не се намират на едно и също дърво, а на различни. Такива растения се наричат двудомни. Опрашването се извършва от вятъра. Семената на върбата са малки и снабдени с копринени власинки. Узряват през май-юни. Плодът прилича на малка кутийка, която е приседнала (без дръжка). Отначало семената са скрити в кутийката, но когато узреят, тя се разпуква и те се развяват от вятъра. Щом паднат на влажно място, поникват. Върбата расте край реките, заблатените места, потоците. Среща се и по планините. На височина достига до 30 м, а на дебелина до 1,5 м. Листата и са силно продълговати и запилени по краищата. Сребристовлакнести са и с дълга дръжка. Има голям централен корен и силно развити гъсти странични корени. Те се заплитат в почвата и не позволяват на буйните води на реките да ронят бреговете. Когато отсечем върба, на нейно място израстват много нови фиданки. Лесно се размножава и с пръчки (резници), които се забиват в земята. Расте бързо. Живее до 100 години и се изкачва до 1600 м надморска височина. Когато застарее в дънера се образуват хралупи, тъй като изгнива отвътре. Там намират убежище различни птици и други диви животни. Дървесината на върбата гние лесно, мека е, но се използува за мебели, при леки постройки и др. От младите върбови клонки се получава едно вещество, наречено салицил, от което се получава аспиринът. У нас има няколко вида върби: бяла върба, плачеща върба, кошничарска върба, ива (напролет нейните пъпки наричаме «котенца») и др.
царство: Растения Plantae тип: покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемеделни Magnoliopsida разред: Malpighiales семейство: Върбови Salicaceae род: Върба Salix
Дървото има сиво-кафява на цвят кора като клоните на възраст над 1-2 години са силно напукани и са образувани плочки с правоъгълна форма. По-младите клони са покрити с гладка и тънка кора, която понякога е покрита с бели власинки. Листата на полския бряст са прости и с яйцевидна форма. Листата са твърди и грапави, а ръбът им е силно назъбен. Характерно за листата на полския бряст е, че те са несиметрични спрямо главната жила на листната петура. Листата на растението лесно се разпознават, тъй като лявата и дясната страна на листото не са еднакво развити. Листната петура разполага с 8-10 двойки странични жилки като те и техните разклонения завършват в зъбчетата на ръба на листото. Полският бряст цъфти през ранната пролет, преди да се появят неговите листа. Цветовете на растението са двуполови и са събрани в съцветия. Цветовете са изградени от срастната околоцветник, който е съставен от няколко дяла. Околоцветникът е тъмночервен на цвят. Във вътрешността на цвета се намират 4-5 тичинки и плодник с двуделно близалце. Плодовете на растението се образуват след прецъфтяването на цветовете в началото на лятото. Плодовете са сухи и кухи и по форма наподобяват орех. От външната страна на плода има образувания, които помагат на плодовете лесно да бъдат пренесени от вятъра. Дървесината на полския бряст е твърда и трайна, поради което дървения материал се използва в мебелопроизводството. В България полския бряст се използва за залесяване в паркови и парково-градски райони, поради неговата издръжливост към вредители.
царство: Растения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемеделни Magnoliopsida разред: Розови Rosales семейство: Брястови Ulmaceae род: Бряст Ulmus вид: Полски carpinifolia 
Обикновеният габър (Carpinus betulus) е широколистно листопадно дърво със силно развита коренова система. Именно развитата коренова система прави обикновения габър издръжлив на различни условия за развитие. Силно развитите корени помагат на растението в междувидовата борба. Оптимално обикновения габър се развива в пясъчливи сиви горски почви с умерена валжност. Обикновения габър е едно от най-разпространените дървестни видове в България, но въпреки това той рядко образува големи съобщества и горски масиви. Основно обикновения габър се среща като примесен вид в буковите и дъбовите гори на надморска височина до 1500 м. Най-разпространен е в районите с надморска височина от 500 до 1000 метра, където се среща заедно с видовете дъб и липа. Обикновеният габър има прав ствол, покрит с сива ненапуката кора. Характерна за вида е добре развитата корона. Листата на растението са прости и с яйцевидна форма. На дължина достигат до 12-13 см, а на ширина до 5-8 см. Всяка листна петура разполага с 10-15 двойки странични жилки. Ръбът на листата е двойно назъбен като до всеки зъб достига една странична жилка или нейно разклонение. Както и останалите представители на семейство Брезови, обикновения габър е еднодомно растение. Обикновения габър има разделнополови цветове, които се събират в мъжки и женски съцветия - реси. При мъжките цветове липсва околоцветник и прицветни листчета. Вместо тях мъжките цветове разолагат с червено-кафява люспа, която покрива от 4 до 12 тичинки. Мъжките реси са с продълговата форма като са дълги около 6 см. Женските цветове са събрани в групи по две и са покрити с люспа. Отделните групи са събрани в женски реси. Характерно за женските реси на обикновения габър е, че при образуването им през пролетта те са много по-малки от мъжките реси, но впоследствие нарастват и достигат до дължина 15 см. В България обикновения габър цъфти през късната пролет. За оплождането на женските цветове обикновения габър разчита основно на вятъра. Плодове растението образува в края на лятото. Плодовете на обикновения габър са с яйцевидна форма и са разположени в основата на триделна плодна люспа. Плодовете узряват през есента и при узряването им плодната люспа става жълта на цвят и чуплива. Дървесината на обикновения габър е твърда и жилава. Използва се за производство на плоскости, които се използват в мебелно производство. Пределната възраст на обикновения габър е 300-350 години. Едролистната липа – (Tilia grandifolia Ehrh.) достига 40 м височина и около 1 м диаметър. Короната е широко пирамидална или яйцевидна. Кората в млада възраст е сива, тънка и гладка, а по-късно става тъмнокафява. При по-възрастните дървета тя става почти черна, напуква се надлъжно и достига дебелина около 3 ст. Младите клонки са червенокафяви, отначало овласени, а по-късно голи или слабо овласени. Покрити са с дребни лещанки. Пъпките са яйцевидни, малко по-едри от тези на дребнолистната и са покрити с три покривни люспи. Изтегляне 0.63 Mb. Сподели с приятели:
|
