Проект bg 2004/016-785. 01. 01. 01-04 "Подкрепа за разработването на проекти чрез въвеждане на екологично чисто земеделие"
Изтегляне 0.63 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- БЛАГУН - Quercus frainetto Ten
- Ц ерът
- Quercus
- К ъпина
- Aesculus
- Хвойна Juniperus СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ КУЛТУРИ
- Citrullus
- Тиква Cucurbita
- Пшеница Triticum
Листата са прости, яйцевиднозакръглени, със сърцевидна, леко асиметрична основа. Те са по-едри от листата на дребнолистната липа и достигат дължина около 17 см и ширина около 12 см. Горната страна е тъмнозелена, а отдолу са светлозелени. Покрити са с разположени нарядко сребристи власинки, или са голи.Цветовете са двуполови, жълти и ароматни. Събрани са в съцветия от 3 до 14. Присъцветният лист е ланцетен, дълъг до 12 см и е сраснал до 1/2 с оста на съцветието. Цъфтежът е в средата на месец юни, около две седмици преди цъфтежа на дребнолистната липа. Плодът е сферично орехче с диаметър около 8 мм, овласено, с твърда обвивка и няколко изпъкнали ребра. Плодовете узряват през август или септември. Семената притежават дълбок семенен покой, но ако се засеят във восъчна зрялост, поникват дружно на следващата пролет.Биологичните особености и екологичните изисквания на едролистната липа не се отличават съществено от тези на дребнолистната. В млада възраст нараства бавно, но по-късно ускорява растежа си. Развива смесена коренова система. Размножава се чрез семена или по вегетативен начин. Едролистната липа е сенкоиздръжлива, топлолюбива и влаголюбива. Към почвените условия не е взискателна, но на богати, свежи и влажни почви показва по-добър растеж. Ареалът на едролистната липа обхваща Средна и Южна Европа и Кавказ. У нас разпространението й е сравнително ограничено от 500 до 1500 м н.в. Участва в състава на смесените широколистни гори по влажните дефилета в цялата страна, с изключение на Странджа. Дървесината е пръснатопореста, сиво-розова, мека и средно лека (580 кг/т3). По качества и приложение не се отличава съществено от дребнолистната липа.БЛАГУН - Quercus frainetto Ten. (Q. con ferta Kit., Q. hungarica Hubeny) достига височина 40 м и диаметър 80 cм. Короната мy e широка, с леко възходящи клони. Кората е сива, гладка и лъскава, a впоследствие се напуква плитко и надлъжно, като във всички случаи остава по-светла и по-плитко напукана в сравнение с кората на останалите видове от рода. Младите клонки са овласени в началото на сезона, нo впоследствие са почти голи. Пъпките са удълженояйцевидни, остри и овласени. Листата са обратнояйцевидни, сравнително едри и достигат дължина до 18 cм u широчина до 12 cм. Пpи индивидите с издънков произход могат да достигнат и значително по-големи размери. Листата пo скъсените клонки са разположени във вид на розетка. Периферията нa листата е дълбоко нарязана, a понякога листата са даже насечени. Основата на листната петура е стеснена и уховидно врязана. Разположени са на къса дръжка, която в редки случаи може да достигне до 2 cм. Горната повърхност на листата е матовозелена, покрита с опадливи власинки, a долната е гъсто овласена с жълтеникави власинки. Мъжките цветове са събрани в съцветие реса, чиято oc e покрита с напластени кафяви власинки. Женските цветове са разположени в rpyпu на къса дръжка или приседнали. Жълъдите са удължено -овални, дълги около 2,5 cм, a куполата е около 1 cм. Понякога поникват още преди да са опадали от дървото. Те са предпочитана храна за много боэайници и насекоми, което ограничава естественото мy възобновяване. Покривните люспи на куполата излизат над нейната периферия и He ca долепени плътно помежду си. Благунът е бавнорастящ дървесен вид. При подходящи условия нa месторастене към 20-годишна възрастдостига 7 м височина, a към 1 00-годишна - окoлo 25 м. Плодоноси през няколко години, a жълъдите имат много кратък семенен покой. Развива мощна коренова система (Калинков, B., 1960). Благунът е светлолюбив, топлолюбив и невзискателен към почвените условия дървесен вид. Приспособил се е към условията на умерено-континенталния климат. Естествено се среща в Италия, Югоизточна Европа и Мала Азия. B България е широко разпространен до към 1000 м H.B. в равнините или пo планинските cклонове c южно, западно u югозападно изложение. B повечето случаи участва в състава на смесените широколистни гори и сравнително рядко формира чисти насаждения. Най-често расте заедно с цера, горуна и косматия дъб. Проучват се вътревидовата изменчивост и популационната структура на блаryна в България (Zhelev, Р.. E. Tsavkov, S. Yurukov, 2003).Дървесината е с ясно очертано кафяво ядро и по-светла беловина. Намира широко приложение, нo особено се цени в бъчварството. Явор или клен (Acer) е род дървета и храсти, класифицирани в семейство Sapindaceae, а според някои класификации в самостоятелно семейство Aceraceae. Произходът на латинското име на рода е неясен, като според една хипотеза то идва от acris (остър), заради твърдостта на дървен дървесината, използвана в миналото за изработване на копия. За яворът е характерно срещуположното разположение на листата, които обикновено са длановидно нарязани, въпреки че някои видове имат перести или ненарязани листа. Яворът цъфти в края на зимата или началото на пролетта, при повечето видове едновременно или непосредствено преди появата на листата, а при някои дори преди това. Цветовете са малки и непривличащи вниманието. Имат по 5 чашелистчета, 5 венчелистчета с дължина 1-6 mm, 12 тичинки с дължина 6-10 mm, подредени в два пръстена по шест, и 1 или 2 пестика. От няколко седмици до шест месеца след цъфтежа от дърветата падат голям брой семена. Плодове са характерни двойни крилатки, оформени така, че да се въртят, докато падат, и да отнасят семената на значителни разстояния. Класификация царство: Рестения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемеделни Magnoliopsida разред: Sapindales семейство: Sapindaceae род: Явор Acer Род Бук (Fagus) включва листопадни широколистни дървета, разпространени в Северното полукълбо. Родът наброява около 10 вида. Характерни особености нa всички тях са сивата гладка кора и едрите, вретеновидни кафяви пъпки със заострен връх. Листата им са прости, с къса дръжка, разположени последователно по клонките. Те са разнообразни по форма - яйцевидни (т.е., най-широки в долната част), елипсовидни (най-широки в средата) до обратно-яйцевидни (най-широки в горната част). Имат по няколко двойки (от 5 до 12-14) успоредни странични жилки. Цветовете са еднополови. Мъжките са събрани в сферично съцветие, а женските по няколко на обща дръжка. Опрашването е от вятъра. Плодовете са разположени по 1-2, рядко повече, в плодна купула (лат. cupula). След узряване на плодовете, купулата се разпуква на четири дяла и плодовете опадват. Те са тип "орех", с кафява вдървеняла обвивка, тристенни и тъй като са много специфични, имат собствено название "букови жълъди". Вътрешната част "ядката" е богата на скорбяла и мазнини и с приятен вкус. Съдържат алкалоиди (фагин и др.), поради което, ако се консумират сурови в по-голямо количество, могат да предизвикат опиянение. Плодовете служат за храна на много видове горски животни. У нас се срещат два вида: обикновен бук (Fagus sylvatica) и източен бук (F. orientalis). Източният бук се среща само в Странджа планина, Източна Стара планина и отчасти в Източните Родопи, а обикновеният - в останалите части на страната. Поради ценната си дървесина, видовете имат важно стопанско значение, а поради факта, че заемат обширни територии, имат средообразуваща роля. Ц  ерът (Quercus cerris) е широколистно листопадно дърво със силно развита коренова система, която прониква дълбоко в земята. Церът е сравнително непретенциозен към условията на средата, като издържа и на високи и на ниски температури. Все пак, при ниски температури получава повреди, наречени "мразобойни", които се свеждат до замръзване на водата в тъканите му и образуване на пукнатини по стъблото, през които пукнатини след това навлизат патогенни организми. Расте при почти всякакви почви, но най-добре се развива в сиви горски почви и канелени горски почви. Церът е сухоустойчив вид и се развива оптимално в по-сухи и топли условия. На височина церът достига до 30 – 35 м. Кората му е много характерна, сиво-черна на цвят и дълбоко и грубо напукана. Поради това може да бъде разпознат и само по кората. Листата на цера са прости и продълговати, нарязани на няколко странични дяла. На дължина достигат до 15 см, а на ширина до 7 - 8 см. Всеки лист има от 5 до 10 двойки странични жилки, като всяка жилка завършва в заострения край на листните дялове. Листата са тъмнозелени отгоре и по-светли отдолу. Покрити са със звездовидни власинки. Много характерна особеност на цера са трайните шиловидни израстъци около пъпките, които се запазват през цялата година и по тях той много лесно се отличава от всички останали наши дъбове. Церът е еднодомно растение, което означава, че и мъжките и женските цветове са разположени върху едно и също дърво. Женските са събрани на групи по 2-4, а мъжките са събрани в съцветия реси. Околоцветникът на всеки мъжки цвят е образуван от 5 - 6 сраснали жълто-зелени листчета. Всеки мъжки цвят има от 4 до 6 тичинки. Женските цветове имат напълно сраснал околоцветник, който е зелен на цвят, а самите цветове в момента на цъфтежа са малиновочервени. За разлика от повечето други наши дъбове (летен, зимен, космат, благун), плодовете на цера узряват не за една, а за две години. Те са продълговати жълъди и светлокафяви на цвят. Разположени са в плодна купула ("калпаче"), от която се отделят след узряването и опадват. Самата купула е обрасла с дълги извити шиловидни израстъци, което отново лесно отличава цера от повечето други наши дъбове. Пределната възраст на цера е 600 - 700 години. Дървесината на цера не е широко използвана. Това се дължи на факта, че тя е сравнително нетрайна и има характерна неприятна миризма. Освен това, за разлика от тази на другите дъбове, тя няма ядро. Става приложима, ако се обработи с химически средства. Жълъдите на цера се използват за храна от някои животни. Класификация царство: Растения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемеделни Magnoliopsida разред: Букоцветни Fagales семейство: Букови Fagaceae род: Дъб Quercus вид: Цер cerris Ш 
ипката (Rosa canina) е вид диворастяща роза. Среща се в Европа, Северозападна Африка и Западна Азия, като е пренесена и в Северна Америка. Тя представлява храст със стъбла, достигащи 1 до 5 m дължина и покрити с малки остри шипове. Расте в гори, край реки, в равнина и планина до 2000 m надморска височина. Шипката цъфти през месеците май до юли, цветовете са бледорозови до бели с диаметър 4-6 cm и с по пет венчелистчета. Плодовете (шипки) узряват през есента и са овални, червено-оранжеви, с размер 1-2 cm. Те са много богати на витамин С и се използват за приготвяне на мармалад, билкови чайове и шипково вино. Смята се, че е особено полезна за укрепване на сърцето и кръвоносната система. Класификация: царство: Растения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемеделни Magnoliopsida разред: Розови Rosales семейство: Розоцветни Rosaceae род: Роза Rosa вид: Шипка canina О 
бикновен дрян (Cornus mas) е вид дърво. Листата му са с елипсовидна форма и с много специфични, дъговидно извити странични жилки. Разположени са срещуположно. Цветните и вегетативните пъпки се различават ясно. Вегетативните пъпки са продълговати, тесни и заострени, а цветните - сферични, покрити със светли сивожълти люспи. Те са красиви и се използват в някои коледни ритуали за "късметчета". Цветовете му са жълти, разположени на къси странични разклонения. Дрянът е един от най-ранно цъфтящите видове. Цъфти преди разлистване. Плодовете му узряват през септември-октомври и затова за него народът казва, че цъфти най-рано, но плодовете узряват най-късно. Разпространен е из широколистни гори и храсталаци. Дървесината му е много тежка, здрава и жилава и се използва за изработване на различни дребни предмети, включително и музикални инструменти (кавали, дървените части на гайдите и др.). Плодове му се използват за храна и като лечебно средство (диетична храна, чай). К  ъпина (Rubus) е род храсти от семейство розоцветни. Известни са около 250 вида, разпространени в Европа, Северна Америка и Средна Азия. В България растат около 45-50 вида, предимно в равнинните местности, по сухи хълмове и по скалисти части на планините. Селекционирани са около 100 сорта. Плодовете съдържат 4-8 % захари, 0,8-1,4%, органични киселини, витамин С, каротин и др. Използват се в прясно състояние и преработени. Продължителността на активно използване на растението е 12-15 години. Смрадлика (Тетра) е многогодишен храст, висок до 5 метра. Клоните му имат червеникава гладка кора и жълта дървесина. Листата са елиптични или яйцевидни с ясно видима нарватура. Отдолу са сивозелени а отгоре тъмнозелени, с характерна миризма. През есента те почервеняват. Цветовете са зеленикавобледи, двуполови събрани в съцветие - метлица, с петлистна чашка, петлистно венче и 5 тичинки разположени между венчелистчета. Цветните дръжки са покрити с дълги власинки. След прецъвтяването на цветовете, дръжките се покриват с розови, зеленикави или червеновиолетови власинки. Плодът е черен и гол. К царство: Растения Plantae семейство: Смрадликови Anacardiaceae Конските кестени (Aesculus) са род широколистни дървета и хрсати, виреещи в умерената част на Северното полукълбо. 7–10 вида виреят в Северна Америка 13–15 — в Евразия. Има и няколко естествени хибрида. Традиционно са класифицирани в свое собствено еднородово семейство Hippocastanaceae, но генетични свидетелства показват, че това семейство, заедно с кленовете (Аceraceae), по-добре се класифицират в семейството на сапуненото дърво (Sapindaceae), тъй като разликите между трите групи са малки и със съмнителна важност. В Северна Америка конският кестен е наричан „еленово око“ (buckeye). Названието „конски кестен“ се използва за разграничаване от истинските кестени от род Кестен (Castanea), сем. Букови (Fagaceae). Обикновеният конски кестен (Aesculus hippocastanum) е много популярен за културно отглеждане и често се нарича просто „конски кестен“. Името „еленово око“ е дадено заради подобието на семето на растението с око на елен, а „конски кестен“ — заради външната прилика на семето с кестен и негодността му за ядене („става само за конете “, въпреки че семената са отровни и за тях). Класификация: царство: Растения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta
разред: Sapindales семейство: Sapindaceae род: Aesculus Хвойна (Juniperus) са род иглостни дървета и храсти от семейство Кипарисови. На български понякога се нарича и "смрика". В зависимост от таксономини критерии се разпознават от 50 до 67 вида, разпространени широко в северното полукълбо. Най-характерната особеност на хвойните са техните шишарки (понякога наричани неправилно "плодове"). При тези шишарки всичките люспи са сраснали в една обща месеста обвивка и шишарките са или сферични, или продълговати. Хвойните се разделят на две секции: Секция Oxycedrus - с игловидни листа и секция Sabina - с по-дребни, люсповидни листа. У нас се срещат шест вида; Обикновена (наричана също синя) хвойна (Juniperus communis L.), червена хвойна (J. oxycedrus L.), сибирска хвойна (J. sibirica Burgsd.), ниска хвойна (J. pygmaea C. Koch), миризлива (казашка) хвойна (J. sabina L.) и дървовидна хвойна (J. excelsa M. Bieb.). Последните два вида са редки и защитени от закона. Хвойните съдържат в тъканите си (особено в шишарките) етерични ароматни масла, които се използват в медицината и парфюмерията. Шишарките на обикновената хвойна например се използват за ароматизиране на напитката джин. Класификация:     
царство: Растения Plantae отдел: Голосеменни Pinophyta клас: Иглолистни Pinopsida разред: Борове Pinales семейство: Кипарисови Cupressaceae род: Хвойна Juniperus
Отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемеделни Magnoliopsida разред : Cucurbitales семейство: Тиквови Cucurbitaceae род : Дини Citrullus вид : Диня C. lanatus
отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Двусемеделни Magnoliopsida разред: Cucurbitales семейство: Тиквови Cucurbitaceae род: Тиква Cucurbita ЗЪРНЕНИ И ФУРАЖНИ КУЛТУРИцарство: Растения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Едносемеделни Liliopsida разред: Poales семейство: Житни Poaceae род: Пшеница Triticum   Пшеницата е основното хлебно растение в света. Културата е разпространена по цялото земно кълбо. Годишно се засяват около 2,5 милиарда декара. В България пшеницата е главната полска култура и се отглежда на площ между 10 и 15 милиона декара. Най-благоприятни условия за отглеждане на пшеница има в Добруджа, следвана от останалите равнинни райони на Северна България, Област Бургас и т.н. Най-разпространена в страната е т.нар. мека (обикновена) зимна пшеница, която се използва за производство на хлебно зърно. Пшеницата се отнася към полиморфния род Triticum на сем. Graminea/Poacea. У нас са застъпени следните видове пшеница: Обикновена пшеница (T. aestivum L. ). Стъбло — кухо и съставено от 3–7 междувъзлия, клас — безосилест или осилест, зърното — с изразена „четка“ на върха, слабо разширено към зародиша, а в зависимост от сорта може да има брашнест, полустъкловиден или стъкловиден лом. Това е най-разпространеният у нас и в света вид. Отглеждат се само селекционирани сортове. Твърда пшеница (T. durum Desf. ). Произхожда от Средиземноморието. От меката пшеница се различава видимо по осилестия клас, който е с дълги прибрани осили, а зърното е с изразен стъкловиден лом. Други, но много слабо застъпени видове пшеница са английската пшеница (T turgidum L.), еднозърнестият лимец (T. monococcum L.), двузърнестият лимец (T. dicoccum Schrank.), тимофеевата пшеница (T. timopheevii Zhuk ) и др. Царевицата е зърнено – фуражна култура. В някои страни от латинска Америка и Африка тя е основна храна за населението. Над 240 млн тона царевично зърно се произвежда в САЩ. 67% от световното й производство се пада на САЩ, Китай, Бразилия и Мексико. Царевицата се засява на поливни площи, тъй като е влаголюбива и топлолюбива култура.В хранителната промишленост от царевица се произвеждат нишесте, декстрин, течна и медицинска гликоза. От царевичното масло се добива маргарин. Тя е суровина за производство на спирт, хартия, изкуствени влакна и различни лекарства. Няма друго културно растение у нас, от което да се получават толкова много продукти, както от царевицата. царство: Растения Plantae отдел: Покритосеменни Magnoliophyta клас: Едносемеделни Liliopsida разред: Poales семейство: Житни Poaceae род: Zea О 
бикновеният фасул – Phaseolus vulgaris Savi, който е характерен и за двата целеви региона, и някои други видове фасул произхождат от Америка, по-точно от Мексико и Гватема. Това растение има значително агротехническо занчение, защото оставя почвата обогатена с азот и чиста от плевели. Фасулът е едногодишно увивно растение с плодове във формата на шушулки с бъбрековидни семена. Шушулката се образува от два плодолиста, между които има жилава ципеста преграда, на която са закрепени семената (характерно за кръстоцветните растения). Известни са над 200 вида фасул, като разликите между сортовете са във вида на шушулката, цвета и вкусовите качества на семената. Листата на фасула се състоят от по три по-малки листчета. Те са разположени спираловидно по стъблото. Цветовете са дребни, събрани по няколко заедно, бели, розови или виолетови. Семената на фасула (бобените зърна) имат най-разнообразна форма и цвят. Те биват бъбрековидни или кръгли; оцветени са в бяло, жълто, зеленикаво, черно, пъстро. Изтегляне 0.63 Mb. Сподели с приятели:
|
