Законът за биологичното разнообразие

От септември 2006 г. е в сила Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в Приложение 3 към ЗБР. В Приложение 1 към тарифата е включена и червеногушата гъска.

Разработеният и приет от Министерския съвет през 1999 г. Национален план за опазване на биологичното разнообразие набелязва основните мерки за опазване на най-значимите елементи на биологичното разнообразие в страната, като това косвено засяга и червеногушата гъска.

Предвидена е и наказателна отговорност за вида в чл. 278д от Наказателния кодекс (ДВ бр. 33 от 2011 г.) за противозаконно унищожаване, повреждане, държане, придобиване или отчуждаване на екземпляр от европейски или световно застрашени диви гръбначни животни или екземпляр от вид по Приложение 3 към ЗБР, означен със знак (*).

Червеногушата гъска (Branta ruficollis) е най-дребната гъска, обитаваща Западна Палеарктика, и е лесно различима от останалите видове по пъстрото си оперение, оцветено в черно, бяло и ръждиво-червено. Монотипен вид. В България се среща основно през зимата, когато е свързана с незамръзващи влажни зони (за нощуване и водопой) и просторни открити места, засети най-вече с есенни посеви на житни култури, с пониците на които се храни.

Видът има специфично разпространение характеризиращо се със значителна локализация. Гнездовищата са разположени на територията на Русия, в тундрата на полуостровите Таймир, Ямал и Гидан, намиращи се източно от планината Урал. Счита се, че основната част от популацията (около 70%) гнезди на полуостров Таймир. С помощта на сателитни проучвания е установено, че в България зимуват птици, които гнездят на трите полуострова (Петков, 2014). Миграционният път на вида минава на юг през континенталната част на Русия (по протежение на планината Урал), достига до Северен Казахстан, преминава на югозапад към Черно море отново през Русия и Украйна, за да достигне до Румъния и България, където понастоящем зимува основната част от популацията (Cranswick et al., 2012). Първоначално есенната миграция следва доста тесен прелетен коридор по течението на р. Об с ширина до 100-150км. По протежение на прелетния път има няколко на брой ключови места за стациониране – първото е долното течение на р. Об, следващият ключов район е Северен Казахстан и някой погранични части на Русия. След като достигне южните части на Урал, посоката на миграция се насочва на запад достигайки средващата ключова територия – низината Кума-Манич в Калмикия (Русия). Тук преминава цялата прелетна популация на вида, след което поема към последния етап от миграцията, където остава да зимува по С и СЗ Черноморско крайбрежие. Видът следва почти същия прелетен маршрут при обратната пролетна миграция към местата на гнездене (Cranswick et al., 2012).

Съвременното зимовище на червеногушата гъска попада почти изцяло в района на няколко влажни зони по Черноморското крайбрежие на Румъния (Делтата на Дунав и езерата южно от нея) и България (предимно Шабленското и Дуранкулашкото езеро и през последните години, особено в тежки зими и Бургаските езера). Много малка част от птиците остават да зимуват и в Украйна, но при меки зими на територията на Украйна и дори Южна Русия може да останат значителни по численост ята от по няколко хиляди до над 20 000 птици. При застудяване птиците бързо се придвижват на юг-югозапад към района на Добруджа на територията на Румъния и България. Понякога при особено студени зими част от зимуващите червеногуши гъски достигат до Северна Гърция и Турция. По-рядко единични индивиди или малки групи червеногуши гъски може да бъдат наблюдавани в други европейски държави и Азербайджан (Cranswick et al., 2012). Епизодична инвазия на вида е регистрирана през ноември-декември 2015г. когато са регистрирани близо 2000 гъски в Унгария, но няма към момента индикации за трайно зимуване на подобни числености там, като обикновено числеността на зимуващите в Унгария птици е под 200 (Януш Тар – лично съобщение).

Следва да се отбележи, че въпреки привидно огромния ареал на прелетната популация, видът се придържа основно към краен брой места, в които се концентрира по време на миграция и/или зимуване и тяхното значение от ключово при опазването на вида. За България такъв е района на Приморска Добруджа и през последните години – района на Бургаските езера.

Числеността на популацията на червеногушата гъска е била загадка в продължение на много години. Към 50-те години на ХХ век популацията е оценявана на около 60 000 птици, но докъм 1969 г. се отбелязва рязък спад до около 25 000. Този факт е свързан до голяма степен с един от най-значителните орнитологични феномени на ХХ век – промяната на зимовищата на вида. Докъм 1955 г. популацията на вида е зимувала по западното крайбрежие на Каспийско море, но напуска това зимовище поради смяна на житните култури с памук, с което бива лишена от хранителните си ресурси. Видът премества зимовището си на западното крайбрежие на Черно море, където са разположени обширни територии, ежегодно засявани с есенна пшеница. Точно в този период на промяна на зимовището се отчита спадът в популацията, което е закономерно предвид принудата видът да усвоява нови и непознати дотогава територии и влажни зони. Смята се, че световната популация на червеногушата гъска е подложена на значителни колебания.

В България видът е установен за първи път през първата половина на ХХ век – 1920 г. (Патев, 1950), като основно се касае за отделни индивиди или малки групи птици, а постоянно започва да зимува в по-висока численост след 1969 г. (Ivanov, Pomakov, 1983). От 1977 г. числеността на зимуващите в България червеногуши гъски е проследявана ежегодно по време на среднозимно преброяване на водолюбивите птици, провеждано около средата на всеки януари (Костадинова, Дерелиев, 2001; Michev, Profirov, 2003). От 1995 г. БДЗП поставя началото на дългосрочен мониторинг на зимуващата популация на вида в района на Приморска Добруджа (Petkov et al., 2011; Cranswick et al., 2012; Petkov et al., 2012b). Тази мониторингова програма се координира в рамките на Международната работна група за червеногушата гъска и част от преброяванията са синхронни с подобни такива в Румъния и Украйна. Събраните данни в рамките на този мониторинг стоят в основата на определяне на числеността и статуса на световната популация на вида.

4.1. Биология на вида

4.1.1. Размножаване

Червеногушата гъска не се размножава в България. Приема се, че видът формира една биогеографска прелетна популация (Delany & Scott, 2002; Delany, 2006; виж Фиг. №1 за aреала на прелетната популация). Зимуващите в страната гъски гнездят в арктичните области на Русия на полуостровите Гидан, Ямал и Таймир, като последният поддържа близо 70% от гнездовата популация (Cranswick et al., 2012). След зимуването е възможно да останат единични ранени и изнемощели птици, които може да бъдат наблюдавани и през размножителния сезон в някои влажни зони, предимно по Северното Черноморие (Дерелиев, Георгиев, 2002).

Червеногушата гъска е растителнояден вид. У нас основен хранителен ресурс се явяват листата на посевите от зимна пшеница (Dereliev et al., 2000) подобно на съседните райони на зимуване в Румъния (Hulea, 2002). Видът се храни и с по-калорични храни като царевични зърна, като това е най-често в началото на зимата, когато все още има останали малки количества от тях след събирането на реколтата. Поради тази причина посевите от зимна пшеница с предхождаща култура царевица са първите, които птиците избират при пристигането си. В райони като Дунавското поречие в района на Свищовско-Беленската низина птиците се хранят почти изцяло с опадали царевични семена (Е. Тодоров – лично съобщ.). Подобно явление е наблюдавано и в района на Приморска Добруджа през ноември 2011 г. поради закъснялата есенна сеитба и липсата на поници при пристигане на първите ята зимуващи гъски. По-рядко птиците включват в хранителния си спектър различни треви. Наблюдавано е червеногуши гъски да се хранят в края на зимата с листа от глухарче (Taraxacum officinale) и ежова главица (Dactylis glomerata) (Dereliev et al., 2000), както и люцерна (Medicago) (Д. Митев – лично съобщ.). В района на Бургаските езера видът е регистриран да се храни и с листа на маслодайна рапица (Brassica napus) – (В. Младенов), но като цяло в изследванията показват, че видът предпочита като храна у нас пониците от зимна пшеница (Petkov et al., in print).

Червеногушата гъска извършва ежедневни хранителни миграции от местата за нощувка към местата за хранене, където се придържа в смесени ята заедно с голямата белочела гъска. По-подробни данни за хранителните миграции (включително такива, събирани с помощта на GPS и сателитни предаватели) има само за района на Дуранкулашкото и Шабленските езера. Максималното разстояние от езерата, на което са били наблюдавани пасящи гъски, е 32 км във вътрешността на Добруджа, но прелитащи птици са наблюдавани и на 50 км от езерата. Доказано е, че отстоянието, на което се хранят гъските, зависи от безпокойството, породено от лова край езерата и в местата за хранене (Дерелиев, 2000). През времето извън ловния сезон (февруари, март) гъските прелитат да се хранят в полетата до 10 км от езерата или остават непосредствено на техните брегове, но в активния ловен сезон са принудени да предприемат дълги прелети и често да сменят местата за хранене в рамките на един ден. Друг важен фактор в района на Дунавската низина е вероятно наличието на неизорани царевични стърнища, които са предпочитани като хранителен ресурс от гъските. По непубликувани наблюдения (Е. Тодоров – лично съобщ.) птиците там ежедневно прелитат до 30 км от мястото на нощуване.

4.2. Разпространение и численост

4.2.1. Разпространение

Червеногушата гъска у нас е зимуващ и отчасти преминаващ вид. Понастоящем се среща ежегодно в страната със значителна част от общия си брой и България се явява от ключово значение за презимуването на световната популация.

Най-ранните сведения за намиране на червеногуши гъски в България се появяват в литературата в началото на ХХ век. Първото документирано наблюдение е от 27.11.1920 г., когато е отстрелян екземпляр до Куманица (днес Кубратово), Софийско. До 1950 г. червеногуши гъски са регистрирани общо 10 пъти на девет места в страната. За 8 от тях съобщава Патев (1950) – Негованското блато край София (25.11.1921 г.), до Дерманци, Луковитско (началото на 1924 г.), блата до Нова Загора (1924 и 19.09.1925 г.), до Пловдив (1929 г.), Атанасовското езеро (вероятно 1939 г.) и до Блатец, Сливенско (18.01.1942 г.). Освен тях през този период червеногуша гъска е установена на 13.12.1946 г. в Мандренското езеро до Бургас (Простов, 1955, 1964) и през януари 1948 г. до Оризаре, Пловдивско (Kaltschew, 1964).

След 1950 г. видът започва да се появява на различни места в страната, но главно по Черноморието, река Дунав и Южна България. Червеногуши гъски са установени на 22.02.1953 г. в езерото Вая до Долно Езерово, на 22.01.1955 и на 09.01.1960 г. до Бургас, на 8.12.1961 г. на езерото Сребърна, на 5.02.1965 г. до Казанлък, на 6 – 8.02.1964 г. на Шабленското езеро, на 31.01.1965 и на 5.12.1965 г. в Дуранкулашкото езеро, на 27.11.1966 г. на язовир „Копринка“. В началото на 70-те години червеногуши гъски са отбелязани и на язовир „Овчарица“, в района на бившето Стралджанско блато – до Венец, Карнобатско (19.12.1970 г.), на остров Белене (20.11.1976 г.), до Пролез, Добричко (12.02.1978 г.), по река Дунав до Сланотрън, Видинско (12.01.1980 г.), до Загражден (14-15.01.1980 г.), както и на язовир „Пясъчник“ (13.01.1981 г.), на язовир „Церковски“ (15.01.1981 г.) и дори в Източните Родопи (6.02.1987 г.) (Ivanov, Pomakov, 1983; Червена книга на НР България, 1985; Янков, 1991). След този първоначален период на появяване на доста места обаче постепенно птиците започват да остават концентрирани главно в северната част на Черноморското крайбрежие и Добруджа, в по-малка степен – към източната част на Дунавското крайбрежие. Във вътрешността на страната се появяват нарядко, главно при замръзване на водоемите в основните си райони на зимуване (Дерелиев, Георгиев, 2002).

Понастоящем видът у нас се среща основно в Североизточна България (Добруджа), където се придържа в района на Шабленския езерен комплекс (Шабленски езеро, Езерецко езеро и лагуната Шабленска тузла) и на Дуранкулашкото езеро. Проучванията в последните години показват, че Дуранкулашкото езеро и намиращите се в близост водоеми от Шабленския езерен комплекс формират най-многочисленото съвременно зимовище на червеногушата гъска в световен мащаб (Дерелиев, 2000; Petkov et al., 2012). В по-ниска численост и нередовно червеногушата гъска се среща и в района на Бургаските езера, езерото Сребърна и други места по Черноморското ни крайбрежие, река Дунав и някои вътрешни водоеми (Костадинова, Дерелиев, 2001; Michev, Profirov, 2003). Но през отделни години при по-тежки зимни условия в района на Бургаските езера може да се концентрира значителна част от световната популация (БДЗП-НБОИ, 2017).



Фиг. 2. Разпространение на червеногушата гъска в България 1995 – 2000 г. (НБДОИ – БДЗП, 2014)

На фиг. 2 е представено разпространението на вида в периода 1995 – 2000 г. по информацията, съхранявана в Националната банка за орнитологична информация към БДЗП. Разпространието показва ясна концентрация в района на Приморска Добруджа, с отделни ниски числености в други части на страната. Следва да се отбележи, че до края на ХХ век проучванията на зимуващите гъски са насочени основно в района на Добруджа, а в останалите части на страната информацията е спорадична и основно от данни по време на среднозимното преброяване или проучвания, насочени към конкретни влажни зони – виж. Дулев (2014). В началото на ХХІ век проучванията на зимуващите гъски в страната са значително по-целенасочени и обхватни и дават по-пълна престава за разпространението на червеногушата гъска на територията на България (фиг. 3), като през 2011 – 2012 г. са проведени и целенасочени проучвания на зимуващи гъски и местата на хранене в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове – фаза І“ към Дейност 4 по Оперативна програма „Околна среда 2007 – 2013“ (Петков, Матеева, 2012), които допълват предходни изследвания. Въпреки интензивните проучвания и регистрирането на вида в нови находища в страната значението на Приморска Добруджа като район на концентрация и основно зимовище на вида се запазва и е ясно изразено по отношение на отчетените числености. Комплексът на Бургаските езера се очертава като постоянно ново зимовище с варираща численост, която при тежки зимни условия може да приюти значителна част от световната популация като например през януари 2017г.

Първите регистрации на червеногуши гъски се отнасят за отстреляни единични птици, вероятно от неголеми ята (27.11.1920 г. един екз. до Кубратово, Софийско; 25.11.1921 г. млад мъжки до Негованското блато до София, началото на 1924 г. – един уловен екз. до Дерманци, Луковитско; през 1924 и на 19.09.1935 г. – 3 отстреляни птици в блата до Нова Загора; през 1929 г. – един убит екземпляр до Пловдив; вероятно през 1939 г. – 6 застреляни червеногуши гъски в ято от 15 – 20 екз. в Атанасовското езеро; 18.01.1942 г. – убит екз. до Блатец, Сливенско; 13.12.1946 г. – един екз. от Мандренското езеро; януари 1948 г. – един екз. до Оризаре, Пловдивско (Патев, 1950; Простов, 1955; Kaltschеw, 1964; Ivanov, Pomakov, 1983; Червена книга на България, 1985).

Видът е регистриран в България предимно с единични екземпляри до 1969 г.: 1 екз. – на 22.02.1953 г. в езерото Вая; 1 екз. на 22.01.1955 и на 9.01.1960 г. до Бургас; 1 екз. на 8.12.1961 г. на езерото Сребърна; 1 екз. през 1963 г. до Казанлък; по 1 екз. през януари и декември 1965 г. в Дуранкулашкото езеро; 1 екз. през 1966 г. в язовир „Копринка“ (Ivanov, Pomakov, 1983). Започват обаче да бъдат отбелязвани и малки ята: 10 екз. на 6 – 8.02.1964 г.; 30 екз. на 7.02.1966 г., при това на едно и също място – Шабленското езеро (Ivanov, Pomakov, 1983). От началото на 1969 г. числеността на червеногушата гъска започва да се увеличава и стига 200 екз. (11.02.1969 г. – Атанасовското езеро), а в края на годината – и 275 екз. на 28.12.1969 г. – Бургас, като през следващите години наблюденията на единични индивиди стават изключение. Наблюдаваните ята в периода 1970 – 1977 г. възлизат на по няколко стотин екземпляра. През 1978 г. максималният брой наблюдавани червеногуши гъски надхвърля 1500 (1580 екз. на 12.02.1978 г.), а през 1979 г. зимуващите в Шабленското езеро червеногуши гъски достигат почти 15 000 (14 890 екз. на 23.01.1979 г.). През следващите години числеността се колебае (16 468 екз. на 21.01.1980 г. и 2015 екз. на 24.01.1981 г. – и в двата случая – в Шабленското езеро (Ivanov, Pomakov, 1983). След този период числеността на червеногушата гъска продължава да нараства. Максималният достоверен средноянуарски брой е установен през 1993 г. След тази година в общия средноянуарски брой на червеногушата гъска се наблюдават колебания, при които след година с висок брой следва година с нисък, а след 1997 г. – и с две последователни години с нисък брой птици (Дерелиев, 2000; Дерелиев, Георгиев, 2002). Следва да се отбележи, че разглежданите числености се отнасят предимно за броя червеногуши гъски около средата на януари (отчитан при редовните от 1977 г. насам среднозимни преброявания), който невинаги е максималният през годината. При застудяване или други причини червеногушите гъски са имали по-висок брой през декември или през февруари.

Динамиката на числеността на червеногушата гъска е проучвана през всички зимни месеци в основното зимовище в Дуранкулашкото и Шабленските езера от 1995 г. насам. Тя е по-слабо или по-силно изразена (виж „Миграция“ и „Зимуване“), като според Дерелиев (2000) определящият фактор за нея са климатичните условия – в частност температурата на въздуха и свързаното с нея състояние на замръзналост на водоемите в България и Румъния. Средната продължителност на пребиваване на вида с численост от над 1000 екз. е 71 дни, а с численост над 10 000 е средно 42 дни, като периодът на пребиваване варира от 28 до 107 дни и от 15 до 89 дни съответно (Дерелиев, 2000, Dereliev et al., 2005). В периода 2010-2014 видът е пребивавал в района на езерата Шабла и Дуранкулак с численост от над 10 000 птици средно за по 21 дни, а средно за по 14 дни е бил с численост между 5 и 10 000 птици, а средно за около 35 дни числеността на вида е била между 1000 и 5000 птици (Iliev & Petkov, 2015). Данни за динамиката на числеността през зимните месеци са събирани и за района на Бургаските езера след 2000 г. и Свищовско-Беленската низина след 2002 г., но поради ниските числености е трудно да се изведе ясна тенденция.

Максималната отбелязана численост на червеногушите гъски общо за района на Дуранкулашкото и Шабленските езера е 62 653 екземпляра на 30.01.1997 г., което към този момент се е равнявало на около 71% от световната популация на вида (Дерелиев, 2000). Следва да се отбележи, че след спада в числеността на вида в началото на ХХІ век районът на зоните от мрежата Натура 2000, а именно езерата Дуранкулак и Шабла са единственото място, където е регистрирана численост с концентрации над 20 000 екз. до 2010 г. (Cranswick et al., 2012). През последните години най-висока численост през зимния период е отбелязана в района на българската част от Добруджа с численост от 54 132 птици в средата на януари 2013 г. (фиг. 4). По време на този период в другите ключови страни от зимния ареал на вида – Украйна и Румъния, числеността на вида не надхвърля 1500 екз. (Petkov, 2013). Това е най-високата численост, отчитана през зимния период от средата на 90-те години на ХХ в., и се приема, че е близка до 98% от размера на световната популация. Същевременно това показва, че районът на Приморска Добруджа на територията на България е ключово зимовище на вида и важен район за опазване на световната популация на червеногушата гъска.

В района на Бургаските езера максималната численост е отчетена през януари 2017г. - 38 600 гъски в ез. Вая (В.Младенов – л.съобщ., БДЗП-НБОИ, 2017), което се равнява на около 67% от световната популация на вида, и през 1997 г. – 18 110 гъски (Michev, Profirov, 1997). В Атанасовското езеро струпванията са много по-малки и достигат до максимум 1200 птици – февруари 1997 г. (Michev et al., 1999). В езерото Сребърна червеногуши гъски се наблюдават обикновено в края на есента и началото на зимата. Максималната наблюдавана численост там е 1000 птици от края на ноември 1994 г. (Георгиев, Дерелиев, 2002), почти двойна численост е регистрирана на 26.11.2011 г. – общо 1729 червеногуши гъски (Iliev, Petkov, 2015). В периода 2007 – 2013 г. максималната численост, регистрирана в района на Бургаските езера, е около 5000 екз.

Един от важните показатели за състоянието на популацията е възрастовата структура, която може да служи за индикатор за гнездовия успех през годината. Данните за възрастовата структура на зимуващите в България червеногуши гъски като цяло са оскъдни основно поради необходимостта да се доближат ятата от хранещи се гъски достатъчно близко, което е трудно осъществимо по време на ловния сезон. Dereliev et al. (2005) съобщава за 34% млади при зимуващите червеногуши гъски. Данните са получени в района на Дуранкулашкото езеро през февруари в периода 1999 – 2001 г. Проучване, проведено през февруари 2005 г. в района на Дуранкулашкото езеро, показва, че 23,4% от 508 червеногуши гъски, на които възрастта им е определена, са били млади индивиди (Petkov, 2006b). Същата публикация посочва, че в предишните 2 – 3 години делът на младите птици е по-малък от 10%. Това от своя страна е свидетелство за по-ниско ниво на оцеляване на младите птици през тези години. По-големият процент млади индивиди в дългосрочен план може да доведе до стабилизиране на световната популация на вида (Petkov, 2006b). Според Cranswick et al. (2012) процентът на младите птици, наблюдавани в местата за зимуване (главно в България) за седемгодишен период между 1996 и 2008 г., варира между 6% и 45%. Данни, събрани в началото на февруари 2011 г., показват средно 25,23% млади при оценени близо 1100 индивида от общо 7000 птици в района на с. Дуранкулак, данни от февруари 2014 г. показват при оценка на общо 6900 индивида, че младите съставляват средно 9,62% от всички птици (Iliev & Petkov, 2015). Необходими са по-задълбочени и целенасочени усилия за получаване на надеждна информация относно възрастовата структура на зимуващата у нас популация на вида, но преди края на ловния сезон е трудно и почни невъзможно доближаването на ятата на подходяща дистанция, за да се съберат качествени данни. Поради тази причина и преобладаващата информация е от края на зимния период през февруари, когато птиците допускат на по-близко разстояние. Събирането на по-пълни данни за възрастовата структура е важен аспект за мониторинга в бъдеще на популацията като цяло.