Проектиране и разработване на електронни игри за ученици като web-базирана услуга

1.5. Изисквания към сериозните обучаващи игри

За да бъдат те ефективни е добре да отговарят на следните изисквания:

Децата учат и са мотивирани от решаването на проблеми и игровите активности повече отколкото от традиционното учене, базирано на умения, текстов материал, фокусиран в четене, писане и слушане. Забавните и мотивационни аспекти на играенето са подчертани от проектантите (основно софтуерни разработчици и игрови проектанти) на игровите среди [53].

Мотивацията е основен фактор при сериозните игри. Тя е причината за действията и поведението на играча. Учениците могат да бъдат мотивирани да учат уроците си по два основни начина: като бъде наказан, когато не учи или като бъде награден, когато показва и използва знанията си.

Вътрешните мотивационни критерии според Malone са предизвикателство, любопитство, фантазия и контрол [10, 48]. Учащите са мотивирани да играят, тъй като игрите са забавни и приятни. Когато се добави и учебното съдържание към увлекателния сюжет на играта, тя става освен приятна, и полезна. Играчът може да бъде допълнително мотивиран, ако при успехите си получава някакъв вид награда (бонус, точки или артефакт) [41, 51]. В този случай игровият аспект е катализатор за ученето, а забавлението и предизвикателството мотивират и увличат учащия да приеме знанията по лесен и неусетен начин [96]. Забавното обучение увлича учащите, особено по-младите от тях. Мотивацията може да бъде подсилена чрез подходяща персонализация на играта към личността на отделния ученик и индивидуален подход. Веселието и мотивационните аспекти трябва да бъдат подчертани от софтуерните разработчици и игровите дизайнери [53].

Сериозните игри трябва да бъдат увлекателни, атрактивни и забавни, тогава учащите биха се насладили на играта и няма да я изоставят. В това се състои силата на сериозните игри, а и на игрите като цяло. Асоциирането на игрите с приятно преживяване в и извън училище играе важна роля в запомнянето на информацията и използването на наученото в практиката [11, 22, 96].

Garneau [30] описва няколко форми на радост, които е добре да се имат предвид при проектиране на игра: красота (приятно усещане посредством графика и звук), решаване на интелектуални проблеми (намиране на решения на реални проблеми), състезание (показване на нечие превъзходство пред останалите състезатели или стремеж към по-предна позиция), откритие (изследване на непознатото), напредък и завършване (напредване с крайна цел завършване на играта).

Характеристиките на сериозните игри, които ги правят ефективни за образователни цели като това, че са мотивиращи, увличащи и забавни, са често свързвани с активното обучение. Активното участие на учащите е една от присъщите силни страни на компютърните игри. Сериозните игри предоставят среда за активно обучение. Контрастът между активното и пасивното учене е широко дискутиран въпрос. Пасивното обучение е разглеждано като страдащо от разчитането на едно единствено сетиво (най-често слушане) и се доставя по начин, който приема, че учащите са с еднакви интелект и възможност за възприятие. В центъра на активното обучение е способността да се мотивира и ангажира учащия [10].

Сериозните игри трябва да са лесни за използване, разнообразни и предизвикателни. Ако са предвидени да се използват в училище, те трябва да предоставят достатъчно материал за няколко урока, за да могат да бъдат изиграни за един или два последователни учебни часа. Те трябва да са визуално атрактивни като могат да включват и положителни социални аспекти. Разработването на учебни игри трябва да бъде с обширно съдържание, да отговаря на одобрените учебни програми и да е лесно за използване в клас по време на урок. Учителите е добре да могат да следят представянето на своите ученици в играта [42].

Силата на игрите или симулациите, която допълва активното обучение, са: подреден контекст (т.е. съчетаване на учебния контекст с контекста на работното представяне), практическо подобрение (т.е. изискване на информация от паметта), обратна връзка (т.е. корекция на грешните представи), повторение (т.е. множество сюжети, покриващи близки учебни точки) и поставяне на разстояния (т.е. подреждане на повторенията във времето). За подреждането на поводите (контекстите) Thalheimer [93] твърди, че учащите могат да получат повече от паметта си (подобрението може да варира от 10% до 55%), ако са поставени в същия контекст, в който обучението се осъществява.

Когато се проектират учебни игри, освен горните съображения, трябва да се вземат под внимание и следните три компонента – личност, задача и артефакт. Целта на обучаващите игри е да дадат на учениците преди всичко предизвикателство, свързано с основната задача, така че да е възможен потокът на преживяването. Предизвикателството е един от факторите, които мотивират и увличат учащия да придобие знания и да ги използва, играейки [54, 59]. Важно е предизвикателството, което играчът среща в играта, да е съобразено с уменията му. Ако то е значително по-голямо от уменията му, той може да се отчая. Обратното, ако е значително по-малко, играчът може да се отегчи [41]. И в двата варианта има голяма вероятност обучаемият да изгуби мотивация и да се откаже от играта.

Тъй като капацитетът за обработка на информация е ограничен, всички налични ресурси трябва да бъдат насочени към обработка на уместната информация, а не към използването на артефакти [55]. В идеалния случай артефактите са част от учебното съдържание и позволяват на играча да се фокусира върху по-съществени задачи.

Всеки ученик има различни способности за дадената игра. Състезанието е важно да бъде отделно за различните нива на развитие в играта. Състезанията по двойки и индивидуалните състезания насърчават иновативността и креативността в играчите [31, 67, 96].

В сериозните игри е добре да са застъпени и социални аспекти като преговаряне, вземане на решения и работа в екип [65, 67, 89]. При играенето на компютърни игри и по-специално на сериозни игри се използва способността за общуване като се включват множество диалози [44]. Увличането на учениците и сработването между тях във всяка игра е начин да се подкрепи взаимното обучение [51]. В играта, която се разработва, е добре да се насърчава работата в екип и взаимопомощта между отделните играчи.

Добре проектираните игри насърчават решаването на проблеми, креативното мислене, обективното мислене, изследването и опита от типа „проба-грешка”, които са значими на работното място [18]. Освен това, те водят до подобряване на изследователското поведение на играчите [41, 97].

Друга теория, следваща конструктивизма е конструкционизма. Конструкционизмът продължава конструктивизма чрез добавката, че ученето е ефективно, когато учащите са обвързани в създаването на „публична единица”, която е външна за тях като компютърна програма или книга. Критичният фактор тук е, че учащите впрягат наученото, когато те трябва да обяснят на останалите (т.е. създаването на обект за обучение на останалите) като при това ги кара да мислят усилено за съдържанието и да търсят най-добрия начин да го представят на други хора [60].

Силата на предизвикателствата трябва да бъде балансирана с качествата на играча. Трик на игрите е да поддържат интереса на играча чрез повишаване на нивото на трудност, заедно с подобряването на уменията му. Обаче е невъзможно да се предскаже колко бързо играчът ще развие уменията си по време на играта, а това прави проектирането на играта по-трудно. Едно от решенията е нивото на трудност да се адаптира към поведението на играча. Задължително е адаптирането да бъде невидимо за играча, за да не променя той поведението си с цел улесняване на напредъка в игровия свят. Например, ако играч забележи, че играта става по-лесна, когато се представя по-слабо и промени представянето си, то играта се е провалила в частта си за предоставянето на смислено предизвикателство. Освен това, адаптацията не трябва да променя потребителския интерфейс на играта, в противен случай може да доведе до проблеми с използването. Лошото използване, неподходящото предизвикателство и обектите, които нарушават хармонията в игровия свят намаляват харесването на потока на преживяванията [41].

Обучаващите игри, които ще се използват в класните стаи, трябва да се проектират така, че това да бъде лесно. Освен това, те не трябва да увеличават работното натоварване на учителите. По-младите поколения учители, които са свикнали с компютрите и игрите, вероятно ще повлияят върху стила на преподаване и училищната култура, отчитайки ролята на електронния учебен материал [42].

Обучението, базирано на игри за много участници, също може да се създаде на основата на състезателната природа на игрите като участниците са „пуснати” във виртуални ситуации с други реални хора, с които те трябва да развият и подобрят своите умения за преговаряне, комуникация и разрешаването на конфликти [18].

Няколко проучвания са показали, че компютърните игри повишават вниманието [32, 52]. Други проучвания показват, че повишаването на вниманието в сериозните игри води до по-добро приемане на информацията от учащите [46, 10]. Игровият дизайн трябва да накара играча да се потопи и да се съсредоточи в играта [51]. Игрите са истински забавни, което води до по-дълго задържане на вниманието, подобряване на възприемането и позитивното отношение на играещите към изучавания предмет и науките като цяло[18].

Има няколко вида баланс, които трябва да са застъпени при проектиране на сериозни игри. Образователните игри трябва да са балансирани, така че главният фактор за успех на играча да са уменията му. Случайните събития са възможни, но по-добрите играчи трябва да се представят по-добре в дълъг период от време. Обикновено игрите започват балансирано и по-късно се разбалансират, докато играчите взаимодействат с тях. Прогресът в играта се награждава от утвърдителни обратни връзки и награди и така играчът, който е по-напред в играта е улеснен [41].

При проектиране на обучаващи игри, обучителните цели и атрактивните елементи в хода на играта трябва да са балансирани. Това е една от най-предизвикателните задачи при създаването на сериозни игри. Този баланс спомага за оптимизирането на възможността на играча да изследва и получава подходящи умения и информация, предоставени от играта по забавен начин.

Друг вид баланс е съобразяването на трудността на задачите в играта с уменията на играча. С други думи, действията на играча, който е напред в играта, са улеснени. Тази тенденция води до ситуация, в която богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни. За това е важно да се осигури, че циклите с утвърдителна обратна връзка имат смислено времево закъснение на отговора, преди да се включат, за да поддържат играта забавна и увлекателна. Идеята на циклите с утвърдителна обратна връзка е спорна от гледна точка на учебните цели. Въпреки, че доброто представяне трябва да се награждава, играчите с по-лошо представяне също трябва да бъдат подкрепяни по някакъв начин, с цел да бъдат стимулирани да догонят по-добрите играчи и да довършат играта [41].

Играчът в компютърна игра извършва това, което експертите наричат ход на играта (gameplay) [19]. Дизайнерите на игри Rollings and Adams [68] са дефинирали понятието „gameplay” (ход на играта) като една или повече смислово свързани серии от предизвикателства в симулационна среда. Всъщност, ходът на играта включва и действията, които играчите могат да предприемат, когато срещнат предизвикателствата. Според Dark [20] добрият ход на играта държи играча мотивиран и обвързан по време на цялата игра. Амбицията да се проектират завладяващи обучаващи игри най-често се проваля, защото учебните елементи изместват хода на играта. За това двете направления трябва да са балансирани с цел да се постигне смислено цяло. Контролът върху хода на играта дава на играча усещане за възможност и самоопределяне и изпълнява важна роля за научаването на учебното съдържание и решаването на поставените задачи [34, 10].

Сериозните игри са ефективни, не само защото позволяват на учениците да практикуват в реалистична среда, но и защото могат да го повтарят докато покрият нужното ниво на компетентност [4, 65, 89]. При всяко повтаряне на игра или ниво учащият може да затвърди съществуващото знание или да придобие ново, в зависимост от капацитета на играта [31, 96]. Повторяемостта е ключова страна на обучението, базирано на игри. Учащите могат да играят по определена стратегия или да приемат сигурен подход. Ако той/тя се провали или не постигне желания резултат, може да опита отново с различен подход [18]. Възможността неколкократно да се тренира извън реалните ситуации означава упражняване на по-дълго въздействие, което дава на участниците време да развият и подобрят уменията си.

Игрите трябва да се конструират с различни нива, за да се помогне на учащите да се адаптират към игровата среда. Различните нива на трудност ще помогнат на играча да учи без да бъде обезкуражен. Начинаещите ще усещат предизвикателство в началните нива, докато по-напредналите – в по-високите нива на играта [3, 26, 64, 69]. Когато е достигната компетентността на едно ниво, учащият ще срещне в новото ниво повече трудности, отколкото в последното [4]. По този начин играчът постепенно надгражда своите знания и напредва в играта.

Важен метод за адаптация на играта към всеки конкретен ученик е персонализацията. Тя може да се състои в промяна на аватара на играча, съобразяване на задачите с неговите възраст и умения или подаване на избрана по определени критерии информация.

При сериозните игри осигуряването на достоверност на задачите (точно представяне на проблема) е по-важно, отколкото богатото преживяване, което се търси в компютърните игри. Тук фокусът се поставя върху обучителните обекти, а не върху забавната част на играта [10, 89].