Проф д. ик н. Ангел Димов глобалната капиталистическа криза

Още Ф. Енгелс е отбелязал, че през разглеждания от него осемдесетгодишен период (1764–1844 г.) никога не е имало съответствие, съвпадане на търсенето и предлагането. Това противоречие почти винаги се разрешавало “с търговски кризи”, които подобно на “кометите” се появявали редовно през “пет-седем години” и носели със себе си “повече бедствия, повече безнравст-веност, отколкото епидемиите” (т. I, с. 540). Половин век, след като е написал тези редове, Фридрих Енгелс е коментирал, че след 1847 г. промеждутъкът между отделните кризи се увеличил от пет на десет години, т.е. настъпил е обрат в десетгодишния промишлен цикъл и във фазата на всеобщата криза. Нейната остра форма от-стъпвала място на “по-хроническа, по-дълготрайна, засягаща различни промишлени страни ... неразрешаваща се депресия” (т. XXV, ч. II, с. 32). Зараждат се признаци за увеличение на продължителността на кризисния период.

Кризисното несъответствие между търсенето и предлагането се проявява в още по-големи размери след появилите се преди няколко века акционерни дружества. Чрез тях се обединяват (главно във вид на акции) множество частни капитали и се създават предпоставки за извличане на огромни печалби. Това се постига най-вече в банковите и други кредитни институции, чиито собственици извършват мащабни спекулативни сделки, вследствие на които се откриват нови възможности за кризи. С течение на времето тези финансови институции се разрастват и в глобален мащаб. Посредством кредита се дава мощен тласък на развитието на обществените производителни сили и се ускорява “насилственото взри-вяване” на противоречието между постоянно увеличава-щото се производство и сравнително бавно разширяващия се пазар. Изостря се противоречието и в самата буржоаз-на класа, тъй като банковите собственици третират промишлените и търговските капиталисти като свои наемни работници, като чрез налагане на високи лихви им отнемат значителна част от получаваната печалба.

При акционерната форма на собственост отделни или група лица се разпореждат с чужд капитал. Възпроизвежда се нова паразитна “финансова аристокрация” и се експроприират огромни капитали. Типичен пример за това са създадените след 1996 г. у нас акционерни приватизационни фондове, чрез които група лица са присвоили капиталовите бонове и общата соб-ственост на милиони българи от различни поколения.

По мошенически начин през последните няколко години в САЩ борсовият “професионал” Бърнард Мадоф и компания са създали най-големия хедж фонд в света и чрез измама са отнели от своите акционери (включително банки) около 60 млрд. долара.

В акционерните дружества движението и прехвърлянето на собствеността (под формата на акции) се извършва предимно чрез фондовите борси. Там се разгръща хазартна игра, по време на която “малките риби се поглъщат от акулите, а овцете – от борсовите вълци” (т. XXV, ч. I, с. 468).

В изследванията на К. Маркс се съдържа важният научен извод, че в акционерните дружества антагонизмът между капитала и труда не изчезва, а се развива под нова форма. Засега това антагонистично и непримиримо противоречие се унищожава само в границите на кооперациите (т. XXV, ч. І, с. 469).

Кризата в процеса на капиталистическото възпроизводство е свързана и със свръхпроизводството. В съчиненията на К. Маркс е доказано, че при капитализма не е възможно да бъдат осигурявани необходимите количества стоки за пълното задоволяване на потребностите на населението (“Капиталът”, т. ІV, ч. ІІ, с. 550–580). Капиталистическото свръхпроизводство не е абсолютно, а относително и равнозначно на криза. То е на самия капитал (производителен, търговски, лихво- и рентоносен), чиито “излишни” стоки са недостъпни за милиардите бедни трудещи се. Периодичното капиталистическо свръхпроизводство на средства на труда и на средства за живот е следствие на непрестанния стремеж към възпроизводство на този капитал с цел да бъде използван за по-нататъшна експлоатация на наемен човешки труд и за получаване на все по-големи печалби. Големите количества стоки се произвеждат преди всичко, за да бъдат превърнати в нов капитал при запазване и укрепване на съществуващите частнособственически условия на разпределение и отношения на потребление. Основаното на частната собственост и наемния труд капиталистическо производство се осъществява стихийно. При изследването му К. Маркс е стигнал до заключението, че в рамките на капиталистическото общество “свръхпроизводството е анархичен елемент” (т. XXIV, с. 494). То се появява в момент, когато у масата производители (наемни работ-ници) “потреблението е ограничено с кръга на предметите от първа необходимост, а като предел на производството служи печалбата на капиталистите” (“Капиталът”, т. ІV, ч. ІІ, с. 572).

В съвременната олигархична държава свръх-производството се дължи до голяма степен на износа на капитал и на безскрупулното и войнствено ограбване на стотици по-слаби държави и нации. Така в САЩ и в някои големи европейски държави е постигнат висок жизнен стандарт и са натрупани планини от “излишни” зърнени и други храни, а милиони хора на земята хронично гладуват и умират от глад.

При капитализма свръхпроизводството се проявява малко преди да е настъпила кризата (взривът), когато цените на стоките са били прекомерно надути (напри-мер през лятото на 2008 г., когато избухва глобалната криза, световната цена на барел петрол е около 150 дола-ра, а шест месеца по-късно спадна на около 40 долара).

След кризата “излишните” стоки се реализират по ниски цени, които са “разорителни за производителя или и за търговеца” (“Капиталът”, т. ІV, ч. ІІ, с. 547).

От основните съчинения⁷ на представителите на класическата политическа икономия Адам Смит и Давид Рикардо личи, че и двамата не са допускали възмож-ността в капиталистическата икономика да се стига до всеобщо свръхпроизводство, в смисъл до едновременна поява на излишъци на капитали във всички стопански отрасли. Дори А. Смит не е познавал явлението криза като свръхпроизводство. Той познавал само кредитните и паричните кризи, които се появяват заедно с развитието на кредитната и банковата система. Давид Рикардо писал, че само “една отделна стока може да бъде произведена в прекалено големи количества и пазарът може да бъде преситен от нея до такава степен, че да не се връща изразходеният за нея капитал; но това не може да стане с всички стоки” (цит. съч., с. 272).

Научните анализи на капиталистическото стоково производство позволяват да бъдат разкрити взривоопасните елементи на капиталистическата икономическа криза. Спомагат за очертаване на контурите на отделните кризисни форми и за прилагане на ефикасна антикризисна политика (механизми и начини на действие). Взривоопасните елементи на кризата са главно надутите цени на жизнено важни стоки (като петролни, растителни, животински и други суровини), свръх-напрегнатият кредит, включително чрез деривати (производни ценни книжа и други фиктивни финансови активи) и прекомерно високите лихви. Към тях могат да бъдат отнесени и законите, изготвяни въз основа на по-грешни теории, обслужващи предимно буржоазни интереси. Тези кризисни елементи способстват за ускоряване на взривовете в раздиращото се от противоречия капиталистическо общество. Периодически въпросните противоречия се изострят и избиват в граждански и междудържавни (в т.ч. военни) конфликти.

Криза може да настъпи в резултат на надуване на цените на суровини. При такива случаи се извърш-ва пренасочване на парични ресурси от отраслите, употребяващи скъпи суровини, към други дейности и ограничаване на мащабите на възпроизводството: оставя се да бездейства част от основния капитал и на улицата се изхвърлят значителен брой от обслужващите го работници и служители; спада нормата на печалбата (тъй като нараства стойността на основния спрямо променливия капитал); не могат да се изплатят сумите по предварително фиксирани лихви и ренти. “Оттук кризата. Криза на труда, криза на капитала” (“Капиталът”, т. ІV, ч. ІІ, с. 559).

Кризата може да пламне и от свръхнапрегнат кредит, особено когато той е използван предимно за развитие на производства с неосигурени пазари, за закупуване на имоти и чуждестранни земи, за водене на разкошен живот и войни и т.н.

В капиталистическите търговски и кредитни сделки “господства спекулативният елемент” (т. XXV, ч. ІІ, с. 23). Създават се най-разнообразни банкови инструменти (акции, полици, облигации, бонове и т.н.)⁸ и се формират финансови институции (търговски, инвестиционни и други банки, финансови къщи, инвестиционни и хедж фондове), които се обособяват в един “книжен свят” (т. XXV, ч. ІІ, с. 33) и се откъсват от своята база – реалната икономика.

Насоченото към извличане на баснословни печалби кредитиране в комбинация с надуването на цените на стоките почти винаги води до относително свръхпроизводство на капитала и всеобща (включително парична, монетарна) криза.

Кредитът форсира развитието на обществените производителни сили и способства за постоянно разширяване на производството в национален и глобален мащаб. Както констатира К. Маркс, “кредитът се оказва главен лост на свръхпроизводството и на прекомерната спекулация в търговията” (т. XXV, ч. I, c. 469). Постоянно нарастващото частно и стихийно производство влиза в противоречие с ограничената покупателна способност на непрекъснато експлоатираните трудови хора. Получава се така, че кредитът фактически ускорява “насилствените взривове на това противоречие, кризите и с това засилва елементите на разложението на стария начин на производство” (т. XXV, ч. I, с. 469).

През периоди на разцвет на икономиката и масово кредитиране сякаш кредитните пари стават капитал на капиталите. Щом настъпи криза и кредитите трябва да се изплащат с действителни, налични (включително злато) пари, кредитната система рухва. Заедно с това се разкрива, че книжните (в това число и кредитните) пари са неотделими от златото. Капиталистическото производ-ство не може, по думите на К. Маркс, да премахне “металическата граница”, т.е. златото като пари и всеобща стока (т. XXV, ч. II, с. 117). Това е проличало ясно и по време на паричната криза през 1971 г., когато е обявен крахът на американския долар. Тогава в САЩ е спрян обменът на злато срещу долари и се разкрива, че се емитират огромни количества долари без златно покритие.

4. Глобалната капиталистическа криза

Германският реформатор на католическата църк-ва Мартин Лутер (1483–1546 г.) е заклеймявал тогавашните лихвари, които вдигнали лихвата за предоставяните заеми в пари на 30–40 %. В своите публикации той е писал, че лихварят граби хората, “както си седи до печката и си пече ябълки”, а лихварството не се съобразявало с греха, порока и позора (цит. по (“Капиталът”, т. ІV, ч. ІІ, с. 535).

През 1991 г. у нас с правителствено решение лихвеният процент беше повишен от 2 % на над 36 %, а през септември 1996 г. независимата от правителството Българска народна банка го вдига на 360 %. Тези решения се оправдаваха с несъстоятелната теза, че инфлацията можело да се обуздава чрез повишаване на лихвите по кредитите⁹.

Безпрецедентното вдигане на лихвата у нас предизвика всеобхватна и опустошителна криза. След този акт на внезапно и коварно спиране на кредитирането сел-скостопанската продукция остана неприбрана на полето и почти изцяло беше ликвидирана изгражданата близо половин век модерна държавна индустрия. За последните четири месеца на 1996 г. инфлацията нарасна скоко-образно (обменният валутен курс на лева нарасна от 200 на 500 лв. за един долар) и се стопиха направените (при държавния социализъм) от обикновените български граж-дани спестявания, възлизащи на над 25 млрд. долара. За миг беше съсипано огромно богатство, събирано с много лишения и труд от няколко поколения българи.

Авансираната в едрата промишленост капиталова стойност извършва взаимно свързани обороти в рамките на няколкогодишен промишлен цикъл. В хода на този цикъл (кръг) стойността на основния капитал се пре-нася изцяло в произвежданите продукти и физически се амортизира (т. XXIV, с. 198). Промишленият цикъл включва и периодичните кризи. В него се открояват редица периоди (фази): състояние на покой; нарастващо оживление; процъфтяване; свръхпроизводство; крах; стагнация (депресия); състояние на покой и т.н. (т. XXV, ч. I, с. 384)¹⁰.

През периода на криза (крах) стопанският живот замира и ситуацията е приблизително следната:

• 
  има много стоки, но купуването им е спорадично;
  
• 
  иска се плащанията да стават с налични пари;
  
• 
  сконтовият процент на банкерския кредит е най-висок;
  
• 
  промишлени предприятия се затварят;
  
• 
  трупат се суровини;
  
• 
  огромни количества готови стоки не намират пласмент;
  
• 
  значителна част от работниците и служителите биват уволнявани от работа.
  

След кризата настъпва период на застой (граничещ с безизходица), при който по ред причини (застоял капитал, намалено търсене на търговски заеми, подкопано доверие в производствения процес) кредитът се съкращава. “Намаляват оборотите на парите и нараства тяхната маса” (т. XXIII, с. 132). След застоя – депресията, настъпва затишие – покой, а впоследствие се появяват първите признаци на периода на новото икономическо оживление. Започва търсене на парични средства за ликвидиране на поети задължения и за раздвижване на производствената и търговската дейност. Отново се пускат в движение значителни количества средства за обръщение, чиято маса достига големи размери през периода на разцвета и на прекомерната спекула. Тогава пак избухва криза, при която от пазара изчезват обилните преди нея банкноти, а собствениците на финансови организации и техните дилъри се изпокриват.

• 
  парична – може да се прояви самостоятелно или само при недостиг на пари за изкупуване на стоки);
  
• 
  кредитна – проявява се, когато не могат да се връщат големи количества кредитни ресурси или при недостиг на кредитни пари);
  
• 
  частична – възниква при поява на производ-ствени диспропорции в даден икономически отрасъл;
  
• 
  всеобща – обхваща една или всички фази на капиталистическия възпроизводствен процес.
  

Наблюденията показват, че най-много кризи е имало в кръгооборотите на паричния и стоковия капитал. Всеки кредитен или търговски банкрут се последва и от сривове в производството – главно в сфери, където взаимоотношенията между капиталистите в значителна степен са основани на кредита.

През периоди, когато кредитирането в страната секва, настъпва голямо търсене на платежни средства и се разразява кредитна и парична криза. Понеже в нейната основа са действителни покупки и продажби, тази кризис-на форма се превръща във всеобща стопанска криза.

В капиталистическото общество различните форми на капитала (паричен, стоков, производителен), макар да противостоят един на друг, са взаимно преплетени в национален и междудържавен мащаб. Това пречи за по-ясното различаване на кризата. В съчиненията на К. Маркс е направена по-пълна характеристика на паричната и всеобщата криза. Доказано е, че “за да бъде кризата (следователно и свръхпроизводството) всеобща, достатъчно е тя да обхване главните предмети на търговията” (“Капиталът”, т. ІV, ч. ІІ, с. 547).

Обикновено по-трудно се разкриват особеностите и формите на проявление на капиталисти-ческата криза на глобалните парични и стокови пазари. В процеса на изследване на капитала Карл Маркс е стигнал до извода, че “най-сложното явление на капиталистическото производство” е “кризата на световния пазар” (“Капиталът”, т. ІV, ч. ІІ, с. 543). Той е разглеждал тази форма на криза “като реално свеждане в едно и насилствено изравняване на всички противоречия на буржоазната икономика”. Този тезис е особено валиден за съвременното (вече многополярно) глобално общество, където са глобализирани почти всички финансови, кредитни, търговски, производствени, информационни и военни структури на повечето промишлено развити държави и най-вече на страните – членки на военно-политическия междудържавен блок НАТО. Когато в една голяма натовска страна избухне каквато да е форма на икономическа криза, под нейните удари попадат една след друга и останалите държави – членки на този съюз.

Както показва практиката, през последния половин век в междудържавните отношения често се проявяват т.нар. валутни кризи. Тези кризи намират израз в обезценяване и драстичен спад на валутния курс на паричната единица на дадена страна или междудържавна общност (като например общата парична единица евро на Европейския съюз). Тази криза настъпва след продължително свиване на производството и износа, отрицателен, неблагоприятен външнотърговски и платежен баланс, голям бюджетен дефицит. Ней-ното задълбочаване се ускорява и под въздействието на открития от В. И. Ленин закон за неравномерното развитие на капиталистическите стопанства и държави¹¹, вследствие на който някои от тях изостават и изпадат в криза, а други постигат високи темпове на икономически растеж, ефективен износ и висок курс на съответната междудържавна или национална валута (към края на 60-те години на 20-и век в резултат на експорт-на експанзия курсът на западногерманската марка достигна такива висоти спрямо валутите на други страни – членки на Европейската икономическа общност, че се наложи правителството да я ревалоризира).

В научните трудове на класиците на марксизма-ленинизма са изразени и предположения относно възможностите за икономическа криза при социализма.

Още Ф. Енгелс е обосновал тезата, че типичните за капиталистическото производство кризисни възможности ще изчезнат, когато разпокъсаният възпроизвод-ствен процес бъде обединен, контролиран и регулиран “по предварително начертан план” (т. XXV, ч. I, с. 281). Според него потенциалните възможности за икономическа криза се премахват, когато производителите спечелят държавната власт и се освободят от игото на капитала. Щом сами поемат управлението на единния възпроизводствен процес и знаят “колко е нужно на потребителите”, колебанията на конкуренцията и нейната “тенденция към кризи биха били изчезнали” (т. I, с. 540).

Тези научни предвиждания се потвърдиха през 20-и век, когато десетилетия наред в огромната държава Съветски съюз, в България и в други страни от Европа, Азия и Латинска Америка бе изграждан държавен социализъм като социално-икономически строй. Понастоящем това се доказва и в Китай, където през последните три десетилетия ежегодните темпове на икономически растеж са около 10 на сто.

Както е известно, при държавния социализъм почти всички средства за производство в едрата промишленост са собственост на държавата (в Китай по решение на ръководителите на управляващата Китайс-ка комунистическа партия делът на този вид собственост ще се поддържа на равнище около 60–70 %). Земята на собствениците е кооперирана и се обработва на колективни начала. Икономиката (включително бан--ковия сектор) се ръководи чрез централизирано планиране и изготвяне на дългосрочни и едногодишни народностопански планове. Основният лихвен процент не превишава 2–3 %, а за жилищни заеми – 1–1,5 %. Политиката е насочена към осигуряване на пълна заетост на работоспособното население и към социални придобивки (осигуровки, осемчасов работен ден, достъп до почивни станции). При тези обстоятелства възникващите кризи при социализма съществено се отличават от тези на капиталистическия начин на производство. Социалистическите кризи нямат взривоопасни елементи (надути цени, високи лихви, кредитни деривати), които са главните ускорители на кризите в капиталистическото общество (нямат и цикличен и взривен характер).

Към края на 1979 г. в Съветския съюз и други европейски социалистически страни започна забавяне на темповете на икономическия растеж. Това беше своеобразна форма на стопански застой, стагнация, която показа, че е назряла потребност от усъвършенстване на социа-листическата обществена система, съобразно с достигнатото равнище на развитие на производителните сили и степента на интернационализация на живота на народите.

През периода 1945–1989 г. в социалистическите страни са възниквали само няколко форми на криза, основните от които са:

• 
  частична криза – в някои производства, в снабдяването и в услугите;
  
• 
  криза на дефицита на някои стоки – автомо-били, стоки на бита (печки, перални, бойлери и т.н.) и др.