VI. За българската антикризисна политика

Този план е насочен предимно към:

• 
  запазване на финансовата стабилност, банковата система и сигурността на спестяванията;
  
• 
  стимулиране на потреблението на стоки от първа необходимост (главно като се влагат няколко милиарда лева от държавния бюджет за откриване на нови работни места посредством изграждане на ин-фраструктурни и енергийни обекти, а също и на бизнес паркове);
  
• 
  оказване на държавна финансова помощ (в размер на 500 млн. лева) на малки и средни предприятия;
  
• 
  подобряване на образованието и здравеопазването;
  
• 
  субсидиране на земеделието;
  
• 
  държавна подкрепа на съкратени от работа и на социално слаби български граждани.
  

По своя характер антикризисният план на българското правителство е буржоазен, т.е. в него са зало-жени мерки предимно за спасяване на капитала и на капиталистическата обществена система. Смята се, че по този начин се запазват работни места и индиректно се помага на някои от трудовите хора. Както в САЩ и в другите капиталистически държави, така и у нас парите, отпускани от държавния бюджет за реализация на антикризисни мероприятия, преминават през частни банки. Прилага се порочната корупционна схема, по която става и т.нар. “усвояване” на парите, предоставяни по линия на фондовете на ЕС. Това е неизбежно, докато държавата е в ръцете на финансовата олигархия. В стремежа си да трупа колосални богатства и да господства в света, тази олигархия ускорява появата на кризисни бедствия, а после прилага “антикризисни мерки” за по-нататъшно спекулативно ограбване на трудовите хора.

В центъра на антикризисната програма на българското правителство е подпомагането на средния и дребния бизнес. Отпуснатите бюджетни пари (500 млн. лева) за стимулиране на този бизнес се предоставят на кредитополучателите чрез 12 местни и чуждестранни банки (италианската “УниКредит”, унгарската ДСК, гръцката ОББ). Тъй като БНБ е лишена от правото да кредитира, тези бюджетни пари са дадени на малката, но единствена у нас Държавна банка за развитие, която ги предоставя на въпросните банки срещу 5 % лихва. Търговските банки от своя страна отпускат на малки и средни предприятия заеми с лихва 8 %. Така само за няколко месеца чуждестранните банки у нас ще спечелят десетки милиони лева от лихви и такси. Същевременно всяка от тях предоставя държавни пари предимно на обслужвани от нея български предприятия.

Би било редно и народополезно държавните пари да се предоставят на малки и средни предприятия директно (без посредници) от Държавната банка за развитие. Така вместо да потъват в трезорите на частните чуждестранни банки, получаваните печалби (от източване на държавата) могат да се използват за стимулиране нa развитието на български структуроопределящи отрасли и производства.

Антикризисната правителствена парична сума за подпомагане на средния и дребния бизнес в нашата страна е съобразена с разходната част на сегашния сравнително малък държавен бюджет. Тази сума е твърде малка на фона на общата задлъжнялост на българските фирми, чиито междуфирмени и други задължения в началото на 2009 г. са около 150 млрд. лева (днес за българското правителство е валидна цитираната през 19-и век сентенция: “И най-красивата девойка на Франция може да даде само онова, което има”).

Голямата задлъжнялост на фирми в нашата страна е взривоопасен кризисен елемент, чието взривяване сигурно ще доведе до масовото им фалиране. За това ще способства и обстоятелството, че годишните фирмени “печалби” възлизат едва на 10 % от техните дългове. Една трета от натрупаните фирмени задължения са към банки, в т.ч. към получилите право да боравят с държавни антикризисни пари. Някои от соб-ствениците на тези банки се опитват с част от правителствените пари да уреждат и стари фирмени задължения. Възползват се от обстоятелството, че не са длъжни да се отчитат пред държавната изпълнителна власт. Сметките на техните банки не подлежат на ревизия от Сметната палата на Република България.

Макар че българското правителство отстоява главно преди всичко интересите на “бизнеса”, антикризисната му програма не удовлетворява представителите на чуждестранния капитал в нашата страна. Към тях се отнасят главно управителите на намиращите се на наша територия чуждестранни банки и предприятия, лидери на български стопански и търговски камари и палати, председатели, директори и сътрудници на получаващите отвъдокеанска финансова и методологична помощ “институти” (за “пазарна икономика”) и “центрове” (за “икономически изследвания”, за “демокрация”). Някои от тях определят правителствената антикризисна програма (наричана на името на министър-председателя Сергей Станишев – “план Станишев”) ка-то “набор от намерения за харчене на пари без идея”⁴⁴. Предлагат за преодоляване на кризата да се помоли МВФ да изпрати в страната ни мисия, която да изготви антикризисни прогнози и програми и да подготви споразумение за отпускане на нови заробващи страната ни държавни заеми (парите от МВФ пак ще минават през намиращи се у нас чуждестранни банки).

Общо взето представителите на чуждестранния капитал в нашата страна прокарват противонародна и разрушаваща българската държава политика, включваща:

• 
  запазване на валутния борд;
  
• 
  по-тясно обвързване на страната с МВФ, от където да се теглят високолихвени парични заеми;
  
• 
  премахване на данък печалба;
  
• 
  увеличаване на данъка върху добавената стойност (ДДС);
  
• 
  намаляване на социалните плащания;
  
• 
  намаляване на работните заплати в бюджетния сектор.
  

Интересите на чуждестранния капитал на наша земя диктуват на неговите лобисти неуморно да повтарят по електронните медии и в печата, че при глобалната капиталистическа криза българската държава трябвало отново да тегли милиарди долари заеми от МВФ. Посочва се, че държавата трябва да взема тези пари, да ги пази за “черни дни” и да плаща на заемодателите високите лихви. Всъщност действащите координирано чуждестранни и местни мафиоти дълбоко в себе си смятат да обсебят част от въпросните пари, като използват държавна власт и извършват спекулативни парични операции. По такъв начин например са били присвоени 1 млрд. долара чрез извършената през 2002 г. сделка по българския външен дълг от правителствения кабинет на Симеон Сакскобургготски. При съществуващата политическа и финансова система в нашата страна вземаните назаем пари от МВФ и други западни институции преминават през частните чуждестранни банки. 07 г. бно вж. Ангел Тяхното изплащане с лихвите става от труда на поколения български труженици.

Понастоящем глобалната капиталистическа ико-номическа криза се използва и за укрепване на господстващото положение на чуждестранния капитал в българското общество. Под формата на анти-кризисни мерки се прокарва политика на прехвърляне на материалните и житейските последици от кризата върху гърба на трудовите хора и на ограничаване на техните социални придобивки (издействани с вековни класови борби). Упражнява се натиск за намаляване на работните заплати на заетите в бюджетната сфера. Дават се “съвети” да бъдат намалени социалните осигуровки на трудещите се. Иска се да бъде приет “нулев данък печалба” и дори изобщо да не бъдат плащани данъци, за да могат чужденците да задържат за себе си получаваните печалби. По този начин държавата (армия, полиция, съд, администрация) се лишава от данъчни постъпления, отслабва и става неспособна да изпълнява своите важни функции – отбранителни, правоохранителни, образователни, здравеопазващи, икономически, социални.

Представителите на чуждестранния капитал у нас настояват за увеличаване само на данъка върху добавената стойност,о,,,, може би защото тежестта му тпада предимно върху крайните потребители.

“Антикризисната” политика на представителите на чуждестранния капитал у нас практически способства за продължаване и разрастване на обхваналата страната ни глобална икономическа криза. Тази политика води към масово обедняване на населението, а както е известно основна причина за възникване на всяка криза в капиталистическия възпроизводствен процес е бедността.

По данни на печата⁴⁶ през първите месеци на 2009 г. в България от общия брой на населението (около 7,5 млн. души) близо 2 млн. души живеят на границата на бедността. Месечният доход на всеки беден човек в страната е 185 лева при нужните за издръжка минимум 500 лева (около половин милион пенсионери живеят с минимална месечна пенсия под 140 лева, с които през месеца могат да се купуват само минимални количества от някои хранителни продукти – хляб, прясно и кисело мляко). При сегашния стандарт на живота в страната едно домакинство би могло ежемесечно да посреща насъщните си нужди с около 1900 ле-ва. Само 15 % от домакинствата имат доход повече от 450 лева на месец. Очевидно материалното и духов-ното положение на повечето български граждани е трагично. Въпреки това колонизатори и местни майкопродавци продължават да следват политиката на геноцид, като включват в “антикризисните” си програми по-нататъшно намаляване на работните заплати и на социалните осигуровки.

Съвременни “работодатели” твърдят, че трябвало да се наложи “замразяване” и намаляване на работните заплати. През последните няколко години в нашата страна тяхното увеличение чувствително изпреварвало темповете на повишаване на обществената производителност на труда. Така се повтаря наученото при държавния социализъм правило, според което темповете на увеличаване на работната заплата би трябвало да следват тези на нарастване на производителността на труда. Сякаш се игнорира фактът, че в рамките на този социализъм (където над 90 % от средствата за производство са държавна собственост) работниците произвеждат главно за себе си и за своите семейства и много малка част от продукта на техния труд се присвоява от формиралата се “червена буржоазия”. Понастоящем местни и чуждестранни собственици на банки и предприятия обсебват продуктите, произвеждани от трудовите хора, чиито работни заплати (по време, на парче) едва стигат за физическото им оцеляване.

Производителността на труда е обществено необходимото време за производство на дадена стока⁴⁷. Нейното повишаване се измерва със степента на скъсяване на това време. Това се постига чрез усъвършенстване на средствата за производство (оръдия и предмети на труда) и подобряване на управленските методи на водене на стопанската дейност. В такива случаи би могло с по-малко труд да се произвеждат по-големи количества от дадената стока.

През 2008 г. в нашата страна един зает е произвел продукция за около 17 хил. лева. Производител-ността на труда спрямо 2007 г. е нараснала с 2,7 %.

Обикновено повишаването на производителността на труда, т.е. увеличаването на броя или на обема на произвежданите стоки за единица време води и до намаляване на техните цени (при нарастваща интензивност на труда също расте количеството на произвежданите стоки, но без да спада тяхната цена). Когато вследствие на повишена производителност на труда в земеделието, в хранителната и леката промишленост, в енергетиката и транспорта падат цените на жизнено важни продукти (храна, вода, дрехи, ток), намалява стойността и цената на работната сила (стой-ността на работната сила се определя от стойността на нужните за нейното възстановяване средства за живот).

Главно поради алчност, некадърност и управленска немощ на съвременните чуждестранни и местни “работодатели” у нас малко се използват съвременните постижения на научно-техническия прогрес за повишаване на обществената производителност на труда. Тези работодатели искат намаляване на работните заплати на трудещите се, като в същото време ограбват финансови и производствени ресурси на приватизираните държавни предприятия. Доказателство за това е и фактът, че през последните години в нашата страна значителна част от т.нар. “чуждестранни инвестиции” (по 5–6 млрд. евро годишно) се влагат за закупуване на местни имоти и извършване на спекулативни сделки. Нищожна част от тези инвестиции се използва за изпълнение на съзидателни и социални задачи.

Междувременно вместо да намаляват, все повече се покачват цените на стоките и услугите (сирене, кашкавал, ток, вода, парно отопление). Периодичните увеличения на номиналните бюджетни и други заплати и пенсии са по-ниски от пълзящата инфлация и не могат да компенсират спада на реалните доходи на повечето български граждани.

Понастоящем евентуално “замразяване” или намаляване на работните заплати, включително в бюджетната сфера на нашата страна, би довело до още по-голямо ограничаване на потреблението на стоки от първа необходимост. По такъв начин не само се способства за по-нататъшно разразяване на икономическата криза у нас, но и се разрушават съществуващите предпоставки за възпроизвеждане и функциониране на работната сила.

При представяне на натрапваните на обществото “антикризисни мерки” (от “бизнеса”) не се дават обяснения, как чрез всяка от тях ще се противодейства на настоящата глобална икономическа криза. Дори не се полагат усилия за обясняване на същността на тази криза и на причините, които са я породили. Изисква се да бъдат изпълнявани “антикризисни” мероприятия, насочени към увеличаване на богатството и на обществените привилегии на буржоазната класа. Още в младежката си възраст Карл Маркс е формулирал тезиса, че “философите само по различни начини са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен”⁴⁸.

С оглед да се ограничават възможностите за възникване на капиталистически кризи, българският народ би трябвало да измени формата на държавно управление. В нашата страна трябва да се формира социално-икономическа система, при която могат да се съчетават интересите на отделните класи и групи на обществото. всичко е Нужно e едичрез всенародно допитване (референдум) да бъде извършена смяна на парламентарната с президентска република. Вековната практика в нашата и редица други държави показва, че когато висшата държавна власт се упражнява от пъстри буржоазни парламенти е почти невъзможно да се решават важни национални проблеми. Обикновено в тях пре-обладават депутати, чието избиране става не индивидуално (мажоритарно), а чрез гласуване за партийни листи и с благословията на лидери на външни и вътрешни организации (олигархични, етнически, разузнавателни, религиозни, “неправителствени”). Такива парламенти обслужват предимно кланови интереси и изпълняват чуждестранни поръчки. Това се потвърждава и от факта, че през последните двадесет години в българския парламент се удовлетворяват предимно интересите на отвъдокеанската и местната финансова и търговска буржоазия и мафия.

По директива на техни представители се приемат съответните закони за:

• 
  подчиняване на БНБ на отвъдокеански финансови институции;
  
• 
  приватизация на държавните банки, предприятия и земи;
  
• 
  реституция на законно одържавени имоти;
  
• 
  насилствена ликвидация на кооперативните и държавните земеделски стопанства и разграбване на тяхното имущество;
  
• 
  разделяне на родната земя между няколко поколения наследници с цел парцелите им да бъдат разпродадени на чужденци;
  
• 
  въвеждане на колониален валутен борд;
  
• 
  присъединяване на българската държава към военните структури на военно-политическия междудържавен блок НАТО;
  
• 
  предоставяне на българската територия за разполагане на американски военни бази;
  
• 
  включване на български войници в американски военни корпуси, които окупират и угнетяват чужди народи.
  

Парламентарната република в нашата малка държава улеснява нейното васализиране и колонизиране. Тъкмо поради това заинтересованите външни сили зорко бдят за запазване на парламентарната форма на управление на българската държава и дори се противопоставят на всеки опит у нас да бъде въведена мажоритарна (личностна) парламентарна избирателна система.

При достигната степен на развитие на производителните сили се разкриват възможности за изграждане на равнопоставена и принципно справедлива структура на собственост върху средствата за производство, като в нея държавният и частният сектор да функционират самостоятелно един от друг и взаимно да се конкурират. Животът показва, че обикновено частните физически и юридически лица се свързват с държавни фирми и организации, за да паразитират върху тях.

Във връзка с това е целесъобразно да се създават законови, финансови и организационни предпоставки за формиране и развитие на ефективен, конкурентноспособен и самостоятелно функциониращ държавен стопански сектор. В неговия състав – да бъдат включвани стратегически отрасли и производства (енер-гетика, оръжейна индустрия, транспорт, машиностроене, нанотехнологии), банки, застрахователни, кому-нални и външнотърговски компании. Същевременно в националната икономика трябва да се формира и развива рационална отраслова и производствена струк-тура, която да съответства на сравнително малкия брой население и на географското разположение на страната, а също и на нейните ограничени природни ресурси. Такава народостапанска структура може да осигурява научно-технически прогрес и конкурентноспособност на българските стоки на международните пазари.

Нужно е да бъде променена и наложената на страната международна (в рамките на Евросъюза) специализация в развитието на туризма, селското стопанство и инфраструктурата. Решително трябва да се скъса с прилаганата у нас политика на деиндустриализация и приоритетно да се развиват високите технологии и свързаните със селското стопанство и туризма машиностроителни, химически, преработвателни и други промишлени отрасли и производства.

В същото време би могло да се пристъпи към разработване и изпълнение на мерки за отмяна на валутния борд, за възстановяване на функциите на БНБ и за създаване на няколко държавни банки (земеделска, промишлена и външнотърговска). Тези банки могат рационално и в полза на народа да използват част от натрупания в страната валутен резерв (вместо да бъде харизан на действащите у нас филиали на западни банки), да поемат цялото банково об-служване на държавата, включително нейните парични взаимоотношения с ЕС. Така би се разрушила поставената на корупционна и престъпна основа система на взаимодействие на частните чуждестранни банки с българската държава. В нея би могло да се формира ефикасна система на държавен контрол върху паричните потоци и да се ограничава широко разпространената корупция.

Прилагането на такава политика би принудило филиалите на чуждестранните банки да продадат своите активи на благоприятни цени и да престанат да експлоатират българската нация и държава. Същевременно би могло да се открият възможности на държавата да откупи приватизираните по-рано електроразпределителни и други дружества от чуждестранните “инвеститори”, които печелят чрез системно увеличаване на цените на стоките и услугите, още повече, че тези “инвеститори” не влагат парични и други ресурси за усъвършенстване на материалната база и за подобряване на мениджмънта. Тези “инвеститори” почти не спазват местните закони (например чешката електроразпределителна компания (ЧЕЗ) отказва да изпълни решение на българския съд за ежемесечно, а не тримесечно отчитане на потреблението на електроенергия).

Антикризисната данъчна политика би трябвало да почива на принципа на диференцирани данъчни ставки. В нашата страна трябва да бъде въведен прогресивен подоходен данък, като с най-висок данък трябва да се облагат супербогаташите, включително получаващите по десетки хиляди евро месечно чуждестранни мениджъри (като английските управители на концесионерното АД “Софийска вода”). Би следвало значително да се повиши данъкът върху печалбата. Чужденците трябва да дават своята дан за развитието на нашето образование и здравеопазване, за укрепване и засилване на българската държава, в противен случай – да си върнат заграбеното българско богатство и да напуснат нашата родина. Стана ясно, че т.нар. “чуждестранни инвеститори” идват предимно да изкупуват родните банки, земи и имоти. Повечето от тях са спекуланти и далавераджии, които се сдушват с местни продажни елементи и подготвят почвата за овладяването на българската държава от чужденци извън ЕС.

Васалитетът на българската държава проличава и по сервилното поведение на нейни държавници и политици към настанилите се на наша територия “чуждестранни инвеститори”. Досега не е станало известно някои от тях да са разобличени, осъдени и ек-страдирани от България за корупционни схеми по изкупуване на земеделски земи, изграждане на болници, магистрали и други държавни обекти. Дори и при такива случаи представители на наши държавни агенции и органи продължават ухажването на “чуждестранните инвеститори” с позорното рекламиране на евтината и висококвалифицирана българска работна сила. Подвластните на глобалната финансова олигархия институции и медии ежедневно втълпяват на обикновените хора, че в нашето общество корумпирани са само няколко забогатели българи, чието присъствие в нашия живот нарушава спокойствието на чуждестранните господари.

Срещу кризата в нашата страна би трябвало да се противодейства и чрез значително намаляване на ДДС върху някои жизнено важни стоки (хляб, мляко, лекарства, учебници). Икономически нецелесъобразно и социално несправедливо е днес да се увеличава ДДС (за което ратува “бизнесът”). Всяко увеличаване на ДДС неминуемо се съпровожда с повишаване на цените на стоките. Това от своя страна води до намаляване на потреблението и съответно до относително свръхпроизводство (криза).

Глобалната капиталистическа икономическа криза нанася големи щети на народите, но същевременно възстановява нарушеното равновесие в капиталистическия възпроизводствен процес и принуждава зли сили да отложат изкупуването на българските земи. До избухването на тази криза отвъдокеански банки и фондове съвместно с местни подставени лица са изкупили стотици хиляди декари български земеделски земи. Изглежда финансовите управители изпълняват специални поръчения да създават предпоставки за изкупуване на български земеделски земи, върху които да бъдат заселвани чужденци от държави извън ЕС. Това би могло да става законно, когато изтече договореният с Евросъюза седемгодишен забранителен срок, през който чужденци нямат право да придобиват собственост върху български земеделски земи.

Глобалната капиталистическа криза е поразила и холандско-израелската инвестиционна група, която търгува с имоти, строи търговски центрове и жилищни комплекси на наша земя. Това донякъде отлага парцелното разпродаване на българската територия на чужденци.

Международната обстановка е благоприятна за решаване на поземления въпрос в българската държава. Същността на този въпрос се състои в това, че у нас собствеността върху земеделските земи е прекалено раздробена на малки ниви (до 3 дка), които се намират на различни места в селското землище. При такава раздробеност на поземлената собственост е трудно да се поддържа перспективно стопанисване на по-голямата част от земеделските земи, особено като се има предвид, че повечето земевладелци живеят в градовете или извън страната. При това положение е почти невъзможно да се създават едри и жизнеспособни семейни ферми. В страната има над половин милион дребни земеделски стопанства, които произвеждат хранителни продукти предимно за лично потребление. За едно десетилетие (1998–2008 г.) броят на производ-ствените кооперативни земеделски стопанства намалява от 5 хил. на около 1,5 хиляди. Нараства броят (на над 2 хил.) на едрите (с по няколко десетки хиляди декара) арендни стопанства, в повечето от които се стопанисват арендуваните дребни парцели земеделски земи, като заплащат на собствениците им минимална рента. При все това от общия брой на земеделските стопанства в нашата страна над 70 % са дребни (с размер на стопанисваната земя до 10 декара). Едрите земеделски стопанства (арендни, кооперативни) представляват само 1 % от общия брой на българските стопанства, но в тях се обработват около 70 % от използваните земеделски площи.

При толкова голяма раздробеност на поземлената собственост и наличие на временни, конюнктурни земеделски стопанства в нашата страна трудно би могло да се води високомеханизирано, интензивно и експортно ориентирано земеделие, дори в този отрасъл да се влагат трилиони евро субсидии от държавни и европейски фондове.

Първостепенна антикризисна задача в българската държава е да бъде създаден държавен фонд “Земя”. Този фонд би следвало да изкупува българ-ски земеделски земи, да ги комасира и предава (на изплащане) на българи, които желаят и могат потомствено да се занимават със селско стопанство. Така в селата би могло да се създават едри, стабилни и перспективни земеделски стопанства (семейни кооперативни, арендни) и рационално да бъдат оползотворявани отпусканите държавни и европейски субсидии за стимулиране на развитието на земеделието и сел-ските райони.

Паралелно с уедряването на поземлената соб-ственост и създаването на жизнеспособни земеделски стопанства в нашата страна би трябвало да се изграждат и земеделски кооперативи от западноевропейски тип (главно за снабдяване на фермерите със сред-ства за производство, за изкупуване, преработка и пласмент на селскостопански продукти). Тези фермерски кооперативи не само изкупуват (по пазарни цени) продукцията на своите фермери и член-кооператори, но и ежегодно им дават част от печалбата, получавана след изготвянето и реализацията на готовите стоки. Те способстват за системна модернизация на селскостопанското производство и за поддържане на високо ниво на фермерски доходи в индустриално развитите държави, където по ред биологични, капиталови и други причини селското стопанство става слабо печеливш или губещ отрасъл.

Както е известно, в такива кооперативи членуват почти всички западноевропейски фермери. В тях се извършват различни видове услуги (консултан-тски, технически, селекционни, снабдителни) на фермерите и им се осигуряват високи доходи. Фермерите са длъжни да продадат своите продукти (по пазарни цени) на своя кооператив. Те увеличават доходите си и когато се разпределя реализираната кооперативна печалба и им се изплащат европейски и национални субсидии. Това позволява на всеки фермер системно да модернизира селскостопанското производство и да произвежда висококачествени земеделски стоки.

Със създаването на земеделски кооперативи от западноевропейски тип българските земеделски стопани, подобно на западните си колеги, ще могат да се освободят от заробилите ги местни и чуждестранни лихвари, търгаши и прекупвачи, които присвояват както принадения продукт на фермерите, така и по-голямата част от отпусканите им държавни субсидии. В страната ни ще може да се прекрати порочната прак-тика, при която селскостопанската продукция се изкупува на безценица (т.е. селянинът се ограбва) и после се продава на потребителите на неколкократно по-високи цени.

Българската антикризисна политика би трябвало да включва и разширяването и задълбочаването на българо-руското икономическо и научно-техническо сътрудничество. Посредством това взаимоизгодно сътрудничество би могло да се осигурява широк достъп на българските производители до руските пазари, да се увеличава производството и износът на стоки и да се подобрява животът на двата братски народа.

Българо-руското сътрудничество би трябвало да обхваща всички сфери на живота, включително формирането на свободен двустранен пазар. Целесъобразно е да се задълбочава и разширява сътрудничеството в енергетиката, машиностроенето, нанотехнологиите, оръжейната индустрия, транспорта, туризма и селското стопанство.

Народно българо-руско сътрудничество би мог-ло да се осъществява най-напред в земеделието и свързаните с него дейности. Това може да става чрез координирано създаване на двустранни дружества за производство, преработка и експорт на селскостопански стоки, а също и за снабдяване на земеделските производители с машини, торове и препарати.

Българо-руските дружества могат:

• 
  да изкупуват, наемат и стопанисват български земеделски земи;
  
• 
  да произвеждат пресни и преработени селскостопански стоки (предимно зеленчуци, плодове, консерви и гроздови вина) и да ги доставят на руски пазари;
  
• 
  да внасят у нас руски средства за селско-стопанско производство (машини, минерални торове и препарати), които са предпочитани пред западните им скъпи аналози.
  

Българо-руските земеделски дружества ще об-хванат дейностите на над 300 хил. български семейства, или над един милион души. Тази организирана обществена сила е предостатъчна за въздействие върху нашия икономически и политически живот, но при условие че цялостната дейност на отделните българо-руски дружества се координира и направлява от един център. Управлението им би трябвало да се поверява на млади кадри, които притежават добродетели (честност, доблест, справедливост), ерудиция, знания и гео-политическа култура.

За разгръщане на българо-руско сътрудничество в аграрния сектор у нас има редица условия и фактори:

• 
  наличие на големи площи (около 15 млн. дка) плодородни, но пустеещи земи;
  
• 
  недостиг на земеделски субсидии, получавани от местния бюджет и европейските фондове;
  
• 
  неравностойно третиране на нашата страна от ЕС, чиито ръководители й предоставят малки квоти за производство на плодове, зеленчуци и други продукти;
  
• 
  българските земеделски производители не могат да намерят свободни пазарни ниши за реализация на доходоносни стоки на пренаситения общ европейски аграрен пазар.
  

При сложилите се междудържавни отношения е почти сигурно, че човечеството още години наред ще страда от съвременната глобална икономическа криза. Това показват и половингодишните безуспешни опити на американските власти да спрат нейното разразяване, като запазват статуквото и наливат трилиони долари в близки до Федералния резерв банкрутирали банки, застрахователни компании и фондове. В такава кризисна обстановка се откриват възможности за извършване на дълбоки политически и социално-икономически преобразувания в българската държава. В нея трябва да се формира благоденстващо общество, като се следва български път на обществено развитие и се осъществява научнообоснована и народополезна политика.