V. Разразяване на глобалната капиталистическа криза в България

Нейните взривни елементи проникват у нас главно по линия на международните стопански връзки на страната:

• 
  внос и износ на стоки на световния пазар;
  
• 
  трудова миграция на над 1 млн. български граждани в чужбина;
  
• 
  работа на български фирми на ишлеме за гръцки, италиански, испански, турски и други чуждестранни компании;
  
• 
  привличане на чуждестранни инвестиции;
  
• 
  вземане и изплащане на заеми от чуждестранни банки и финансови фондове.
  

12. Глобалната капиталистическа криза

Още преди няколко години това голословно твър-дение беше многократно тиражирано в книги и по електронните медии. По данни на Българската народна банка (БНБ) и през 2008 г. у нас номиналният стойностен обем на БВП е под 50 млрд. (обезценени) долара, в т.ч. 5–6 млрд. долара, получени от продажба на български имоти и земеделски земи, а също и от няколко милиарда долара парични преводи на работещи в чужбина българи.

С разрушаването (1989 г.) на социалистическата обществена система и завладяването на руските пазари от западни компании българската икономика изпадна в дълбок колапс. В страната почти напълно са ликвидирани редица прогресивни производства, като тези за електрокари и мотокари, електронна техника, металорежещи машини, трактори, комбайни, пластмаси, растителнозащитни препарати и др. Само за няколко години принудително са закрити над 20 държавни завода за производство на електронна техника, където десетилетия наред са работили десетки хиляди висококвалифицирани работници, специалисти и учени и ежегодно са експортирали продукция за около 5 милиарда долара.

В сравнение с 1989 г. през 2006 г. българското производство на основни видове промишлени изделия е намаляло десетки пъти. Намалението на някои от тях е, както следва: електротелфери – от 138 хил. броя на 10 хил. броя; електрокари – от 47 хил. на 400 броя; мотокари – от 37 хил. на 900 броя; електродвигатели – от 1,9 хил. на 600 броя; стругове – от 5,5 хил. броя на 2 хил. броя ³⁷. През посочения период производството на валцувани черни метали (прокат) е намаляло от 3 млн. т на 2 млн. т (през 2008 г. това производство е спаднало на около 1 млн. т), на минерални торове – от 2 млн. т на 275 хил. т.

Катастрофално е намаляло и производството и в българската лека и хранително-вкусова промишленост (табл. 1). Производството на памучни тъкани е спаднало от 360 млн. кв. метра на 55 млн. кв. м, на вълнени тъкани – 2008 г. о-о :Ангелтрани-от 37 млн. кв. м на 9 млн. кв. м, на копринени тъкани – от 42 млн. кв. м на 15 млн. кв. м. Производството на консервирани и преработени плодове е намаляло от 270 хил. т. на 60 хил. т, на преработени и консервирани зеленчуци – от 190 на 110 хил. т, на бяло саламурено сирене – от 113 хил. т на 50 хил. т.
Таблица 1
Производство на основни стоки в леката и хранително-вкусовата промишленост на Р България

Източник: НРБългария – 89. ЦСУ, С. р 190 на 110 хил. 60 хил. т. , 1990, 28–30; Статистически справочник. НСИ, С., 2008, 146–147.

През последното десетилетие непрестанно и стремително намалява и БВП в селското стопанство на страната.
В сравнение с 1989 г. през 2009 г. у нас се обработват едва 30,5 млн. дка от възлизащата на 46,5 млн. дка обработваема земя, т.е. над една трета от българските земеделски земи са оставени да пустеят (поради прекалена раздробеност на земята, недостиг на финансови ресурси и липса на чуждестранни пазари).

Но въпреки разрухата в българската държава ежегодно се отчита висок икономически растеж. Със статистическа методика се прикрива, че в този растеж една част е “куха”, т.е. включва спекулативно получена стойност (продажба на български имоти на чужденци и т.н.) и се създават условия за по-нататъшна експлоатация на повечето български граждани от чуждестранна паразитна класа.

Перманентното кризисно състояние на българската икономика до голяма степен е резултат и на прилаганата през последните две десетилетия у нас колонизаторска и грабителска политика на отвъдокеанската финансова олигархия. Нейни мисионери, в т.ч. от МВФ и Световната банка, в комбина с местни представители на компрадорската буржоазия и етнически космополити постоянно създават законови, организационни и икономически предпоставки за васализиране на българската държава и за разграбване на нейните богатства и земи.

Например по указание на отвъдокеански финансови власти Българската народна банка е изолирана от правителството. През 1991 г. във Великото народно събрание е прокаран закон, съгласно с който тази банка формално минава на подчинение на Народното събрание, но фактически се ръководи (чрез разни споразумения) от отвъдокеански финансови институции. Законът за БНБ е заимстван от действащото германско законодателство. При преписването на германския закон съвсем умишлено е прескочена онази глава, която постановява, че националната банка е длъжна да прилага правителствената икономическа политика, а в нейното ръководство трябва задължително да има представител на правителството с право на вето върху вземаните решения³⁸.

След като е приет закон за БНБ (в която по онова време се намират почти всички парични, включително златни ресурси на страната), започва гангстерското разграбване на народните пари . ва се прави чрез “законни” способи:

• 
  създаване на десетки частни банки с дър-жавни парични ресурси;
  
• 
  инжектиране на пари от БНБ за “оздравяване” на новосъздадените частни банки;
  
• 
  интервениране на паричния пазар за поддържане на ниския валутен курс на долара (още тогава нахлулите у нас западни стоки за дома са на стойност няколко милиарда долара);
  
• 
  отпускане на високолихвени (над 36 %) заеми за оборотни средства на преобладаващите големи държавни заводи (с по 5–6 хил. души персонал) с оглед да бъдат доведени до фалит и подготвени за тяхното разделяне, приватизиране или ликвидиране (което пък от своя страна открива пътя на западни, израелски и турски компании към българския пазар).
  

Това се потвърждава от следните бно вж. Ангел факти:

• 
  с оглед да се печели чрез високи лихви и да се осигурява разпродаването на българските земедел-ски земи на израелски, турски и други граждани през последните две десетилетия Световната банка наложи на български правителства да теглят огромни заеми за земеразделяне и идентифициране на поземлената собственост в страната (чуждестранни фондове, включително с участието на фалиралата американска банка “Мерил Линч” вече са изкупили около 1 млн. дка български земеделски земи, които сигурно ще бъдат препродадени на заселници);
  
• 
  по “препоръка” на МВФ през 1991 г. и 1996 г. у нас волунтаристично е повишен основният лихвен процент от 2 % съответно на 36 % и над 300 % и по този начин е съсипано националното промишлено и селскостопанско производство;
  
• 
  в подписаните към края на 90-те години на 20-и век споразумения между МВФ и българското правителство нашата държава е задължена за кратък период да продаде всички свои банки и големи предприятия (вече са купени от чужденци)³⁹;
  
• 
  под ръководството на отвъдокеански финансисти през 1997 г. у нас е въведен колониален валутен борд.
  

С въвеждането на режима на валутен борд в нашата страна са прекратени редица основни дейности на Българската народна банка. Тази банка престава да изпълнява важни функции (включително да кредитира), а също и да съдейства за осъществяването на националната икономическа политика (това право на БНБ е било дадено още при нейното основаване, т.е. след Освобождението на България от турско иго). По този начин българската държава е принудена да осигурява високи печалби на разположените на нейна територия гръцки, италиански, австрийски, американски, турски и други чуждестранни банки, които притежават над 85 % от циркулиращите у нас пари. Собствениците на тези банки са изкупили на безценица българските държавни банкови институции. Например италианската спестовна банка “УниКредит” е купила българската държавна външнотърговска “Булбанк” на цена (около 160 млн. долара), равна на годишната ѝ печалба. При държавния социализъм, особено през периода 1970–1980 г., чрез тази банка е осъществяван ежегодният външнотърговски стокооборот на страната, възлизащ на около 30 млрд. долара.

Разположените на наша територия чуждестранни банки системно ограбват българската държава посредством принудително обслужване на нейните граждани, учреждения и институции (министерства, пенсионни, земеделски и европейски фондове, здравни каси и т.н.). Дори при глобалната икономическа криза чрез високи (13–14 %) лихви (вероятно най-високите Европа) се присвоява значителна част от продукта на труда на българските трудещи се.

Режимът на колониален валутен борд у нас осигурява комфорт на управителите на чуждестранните банки. Съществуването им е гарантирано само от печалбите, които получават за извършваните банкови услуги на държавни учреждения, фондове и каси. През тях преминават и парите, отпускани на страната по линия на европейските фондове. Едва ли е случаен фактът, че след избухването на глобалната икономическа криза хиляди американски, английски, ирландски и други банки банкрутират и се закриват, а банковите, в т.ч. (местните) управители, у нас продължават да получават високи заплати, да повишават лихвите и да свиват производственото и семейното кредитиране. В нашата страна банките са може би единственият сек-тор, където засега не се правят съкращения на персонала, а банковите офиси на централните столични ули-ци доминират над стоковите магазини.

Собствениците на намиращите се на наша територия чуждестранни банки обслужват интересите на своите държави. Родното законодателство им позволява винаги да изнасят в чужбина извличаните на българска земя печалби. По тяхна воля през 2007 г. у нас е въведен единен (“плосък”) и нисък (10 %) подоходен данък. Създадени са законови и икономически предпоставки за увеличаване на печалбите на чуждестранната финансова олигархия. Същевременно в нашата страна са ограничени възможностите за осигуряване на достъпно здравеопазване и образование, за държавно субсидиране на българските земеделските производители, за стимулиране на развитието на националното производство.

Още през 19-и век Карл Маркс е изразил гледището, че в буржоазното общество би могло да се осигурява известна закрила на средните и бедните слоеве на населението, като се въведе прогресивен подоходен данък (т. VII, с. 43). Доказал е, че този данък е неизгоден и неприемлив за едрата буржоазия и особено за нейната финансова фракция, чиито представители се стремят колкото може по-малка част от големите си печалби да заделят за плащане на данъци. Чрез неговото прилагане би могло да се намалява дър-жавния дълг, да се формират сравнително по-спра-ведливи отношения в обществото и същевременно в хазната на държавата да постъпват повече финансови ресурси, включително и за успешното решаване на социални проблеми.

Поставянето на българската държава в режим на колониален валутен борд се оправдава с необходимостта от стабилизиране на финансовата система. Така тези, които я дестабилизираха, отново се появяват на обществената сцена, но в ролята на спасители и “приятели” на народа (за да обсебят нашето национално богатство).

Всъщност валутният борд е основен инструмент за стабилизиране на властта на отвъдокеанската финансова олигархия на българска земя. И след въвеждането му в нашата страна продължава да има високо ниво на инфлация (въпреки фиксирания курс на лева за периода 1997–2008 г. у нас инфлацията е превишила 110 % при 20 % в страните от еврозоната).

Ако е вярно твърдението, че чрез валутния борд у нас е била “стабилизирана” банковата система, възникват следните въпроси:

• 
  Защо сега чуждестранните банкови собстве-ници у нас искат народни пари за “стабилизиране” и “спасяване” на приватизираните държавни банки?
  
• 
  Защо продължават да водят мощна медийна и политическа пропаганда за поддържане на въпросния борд и подкрепят само политически партии и партийни лидери, които публично се обявяват за неговото запазване до приемането на българската държава в еврозоната?
  

През последното десетилетие, т.е. при режима на валутен борд у нас, възникват трудно решими икономически и социални проблеми (разпродаване на българските държавни банки, заводи и земи на чужденци, голям външнотърговски дефицит, лавинообраз-но нарастване на българския външен дълг, масова безработица и миграция на стотици хиляди трудоспособни българи в чужбина, обедняване на населението и др.). Българските правителства стават напълно зависими от отвъдокеанската финансова олигархия. За да крепят социалния мир в страната, са принудени да теглят заеми от западни банки, да продават на чужденци всичко “българско и родно”, да просят чуждестранни подаяния, да включват наши войници (под командата на американски командири) във военни операции за окупация на чужди земи и народи.

В бъдеще запазването на валутния борд в нашата страна ще се съпровожда със забавяне на темповете на икономически растеж и по-нататъшно намаляване на доходите на повечето български граждани.

Една от причините за това е и изкуственото поддържане на фиксиран курс на лева към еврото. При този валутен курс българските стоки стават още по-не-конкурентноспособни и поради обстоятелството, че след избухването на глобалната капиталистическа икономическа криза в редица страни (Турция, Румъния, Русия, Украйна, Унгария, Полша, Чехия), с които българската страна има търговски връзки, е извършена девалвация на съответните национални валути. Това сигурно ще способства за увеличаване на доставките на стоки от тези страни на нашия пазар и за нарастване на дефицита на българския платежен баланс.

При режим на валутен борд с увеличаването на отрицателния платежен баланс на страната се намалява нейният ежегоден икономически прираст и спадат доходите на основната част на населението. Следователно ключът към възстановяване на независимостта на българската държава и към подобряване на живота на мнозинството от народа е отмяната на колониалния валутен борд. За да приключи безпроблемно, този акт би трябвало да бъде предшестван от реализацията на десетина законодателни, финансови, дипломатически и организационни мерки.

Едва ли е случаен фактът, че след въвеждането (1997 г.) на режима на колониален валутен борд и извършеното изкупуване на българските банки от чужденци, постоянно се увеличава българският външнотърговски дефицит. През кризисната 1997 г. страната има макар и минимален положителен външнотърговски баланс (износът е на стойност 4,939 млн. долара, а вносът – 4,932 млн. долара). Десет години по-късно (през 2007 г.) в българската външна търговия е налице дефицит, възлизащ на над 11,4 млрд. долара (износ – 18,4 млрд. долара, а внос – 29, 8 млрд. долара)⁴⁰. През 2008 г. продължава тенденцията на нарастване на огромния за мащабите на нашата малка страна български външнотърговски дефицит. Този дефицит може да предизвика търговска и обща стопанска криза. Засега нейното избухване временно се отлага главно поради из-вестните приходи (получавани от външни заеми, продажби на местни имоти и парични преводи на работещи в чужбина българи), с които се покрива част от дефицита по текущата сметка. При разразилата се глобална капиталистическа криза тези източници на рефинансиране на текущата сметка на страната все повече намаляват и се стига до дефицит в нейния платежен баланс, който се погасява от натрупаните в БНБ валутни резерви (засега над десет млрд. евро). През декември 2008 г. тези резерви са намалели, тъй като от тях са преведени в чужбина 1,5 млрд. евро за покриване на големия дефицит в платежния баланс на страната.

Големият външнотърговски дефицит е израз на свиващото се национално производство и на недостатъчния стоков износ, чийто темпове на растеж са значително по-бавни от тези на съответния внос. Този дефицит е резултат и на влошеното управление на закупените от чужденци български държавни банки. Практиката потвърждава тезата, че външнотърговският дефицит генерира инфлация, която се проявява в обезценяване на местните парични ресурси и в увеличаване на цените на стоките. При инфлация стоките стават недостъпни за бедните и се появява относително свръхпроизводство, т.е. криза.

През периода 1949–1989 г., т.е. при държавния социализъм, в нашата страна нямаше инфлация. Това понятие беше забравено, главно защото чрез изготвянето на народностопански планове се балансираха определени пропорции в производството и в потреблението на основни потребителски стоки.

Съвременната глобална капиталистическа криза прониква у нас и поради формираната нерационална производствена и експортна структура на българската икономика.

През 2008 г. около половината от изнасяните български стоки са суровини и материали. Още с избухването на глобалната криза техните международни цени драстично се намаляват. Собствениците (предимно чужденци) на предприятия за производство на суровини и материали у нас не могат дълго време да реализират печалби, ограничават производствената си дейност и съкращават работни места.

Така се постъпва и в машиностроителни, и в други промишлени предприятия, чийто експорт е насочен към държави (САЩ, Германия, Италия, Англия), които са сериозно засегнати от глобалната икономическа криза. Например през последните няколко месеца в няколкото предприятия на българския холдинг за сигнални системи и охранителна техника “Teleteк” са уволнени десетки работници и служители. Съкращава се персоналът и на българо-английското дружество за металолеене в гр. Плевен. В завода на това дружество работят около 150 работници, които изготвят стоманени и чугунени фасонни отливки за металорежещи машини, за производството. на електро- и мотокари, за автомобилостроенето, за енергетиката, за циментовата и рудодобивната промишленост. След избухването на глобалната икономическа криза намаляват поръчките за тези изделия от австрийски, германски, руски и други предприятия. Производството на въпросното дружество се свива и десетки работници стават излишни.

Съобщава се за големи съкращения (около 500 от общо 1000 души персонал) и в машиностроителното предприятие “Радомир Метал” АД. В него почти е спрян износът на машини за САЩ и продължават да намаляват външните му поръчки за закупуване на стоки.

Неотдавна е прекратила своята дейност млеко-преработвателната фирма “Сердика” в гр. Добрич и са съкратени от работа близо 100 души. Вследствие на това са възникнали кризисни проблеми и в свързаните с млекопреработвателното предприятие модерни кравеферми.

Съвременната глобална икономическа криза на-нася големи поражения и на много български фирми, които работят на ишлеме. Тези фирми изготвят дамски и мъжки дрехи (костюми, сака, рокли, бельо) по поръчка и с материали на западни компании – монополисти в това производство. В тях работят стотици хиляди български шивашки и други работнички. Готовите стоки се изнасят предимно в Германия, Гърция, Италия, Франция и Испания. През 2007 г. износът на стоките, изготвени на ишлеме от български фирми, възлиза на близо 2 млрд. долара, или над 10 % от общия стоков експорт на страната. Собственици на въпросните фирми са предимно чужденци, включително гърци и италианци. Условията за труд в техните манифактури са средновековни, а работните заплати са ниски и се изплащат с голямо закъснение. Преди няколко години в гръцката ши-вашка фабрика в Дупница от глад и прекалена експлоатация са умрели две млади шивачки.

В началото на 2009 г. са се свили производ-ствените поръчки за работещите на ишлеме български фирми. Всяка от тях търпи загуби поради свиване на националните пазари на дрехи. Вследствие на това въпросните фирми се обричат на фалит, още повече че формата на тяхната дейност не им позволява да натрупат собствен капитали и лесно да преминават към друго производство. Западните монополни компании използват евтината и квалифицирана работна ръка у нас и максимално изземват нейния принаден продукт. Под предлог, че инвестират и откриват работни места в нашата страна, те заробват мнозинството от българ-ския народ и накърняват неговото достойнство.

Съвременната глобална икономическа криза в значителна степен засяга и българската туристическа индустрия. Кризисното състояние на тази дейност се проявява главно в намаляване на броя на чужденците, които посещават страната за почивка и екскурзия, в съкращаване на приходите от туристите, включително поради обезценяване на техните валути (английска лира, евро и т.н.). В началото на 2009 г. лидерите на български туристически организации (агенция, камара) съобщават, че наполовина намалява броят на чужденците, които се записват за почивка в нашата страна. Смятат, че българското правителство може да противодейства на кризата в родната туристическа индустрия, като отпусне нужните пари за субсидиране на входни визи, национална реклама на курортите и кредитиране на малки и средни туристически фирми.

В сравнение с 1989 г. през 2008 г. броят на хотелите у нас е нараснал от над 600 на около 1500 броя. Двойно (от 118 хил. на 230 хил.) е увеличен и броят на хотелските легла. Новите хотели са построени предимно край Черно море, в планини (Рила, Родопите), в гр. София и в други големи градове (предимно с чуждестранни и/или неизвестни източници на инвестиции). Броят на чужденците, които ежегодно посещават страната за отдих и екскурзии, остава почти неизменен (около 4 млн. души). Изменя се само броят на идващите от отделните страни туристи в България. Например над два пъти (от 550 хил. на 259 хил.) е намалял броят на посетилите страната ни руски туристи⁴¹. Трикратно (от 100 хил. на 320 хил.) е увеличен броят на английските туристи в нашата страна, а броят на германските – от 540 хил. на 690 хил. души.

През последните две десетилетия у нас почти няма увеличение и на приходите от туристическата дейност. Изглежда при държавния социализъм и държавното управление на собствеността е имало по-ефективна българска туристическа индустрия отколкото сега, щом като с по-малка хотелска и леглова база са получавани приблизително равни на сегашните валутни приходи. Приватизацията на държавните туристически комплекси и строителството на петзвездни частни хотели не доведе до разширяване на българ-ския туристически пазар, а само включи в него свойствените на капитализма източници за обогатяване, нас ичен ъкращения ( – проституция, хазарт, трафик на наркотици и др.

При очакваното задълбочаване на глобалната икономическа криза сигурно ще има масови фалити на туристически фирми. Неизползвана може да се окаже значителна част от легловата база на стихийно и непра-вомерно изградени хотели и други туристически обекти.

Съвременната глобална капиталистическа ико-номическа криза може да има голяма продължителност у нас и поради лавинообразното нарастване на българския външен дълг. Този дълг васализира българската държава и я държи в покорство. След въвеждането (1997 г.) на валутния борд у нас се очертава тенденция на периодично (на четири години) удвояване на българския външен дълг. Към края на 2008 г. обемът му е достигнал 37 млрд. евро, или около 50 млрд. долара. За приблизително такава сума могат да бъдат изкупени (по текущи цени) родните земеделски земи. Днес за това почти не се пише и говори. Сякаш по нареждане от един център в нито една медия не се коментира темата за грабителския характер на българския външен дълг. Нещо повече. Продължава публикуването на сборници на антикомунистически лъжи⁴². В тях се тиражира и наглата лъжа, че при държавния социализъм българската държава била фалирала, тъй като имало “лавина на външния дълг”. Истината е, че към края на 1989 г., когато е свален дългогодишният партиен и държавен ръководител на нашата страна Тодор Живков, нейният държавен външен дълг е бил 9,5 милиарда долара. В същото време редица развиващи се страни (Ирак, Либия, Алжир и други) са дължали на българската държава 4–5 млрд. долара. Налаганото от Фед и от американското правителство ембарго, както и водените от тях завоевателни войни не позволяват на въпросните страни да върнат дължимите на нашия народ парични суми. Под натиска на американските власти някои български правителства максимално редуцираха паричния дълг на Ирак и опростиха задълженията на либийската страна.

Социалистическият български външен дълг към западни банки е натрупан през периода 1985–1989 г., когато в Съветския съюз и у нас е извършвано т.нар. “преустройство” на социалистическата обществена сис-тема в посока към западната буржоазна, мнима демокрация и гласност. Тогава частни западни банки са предоставяли на нашата страна стокови кредити, с които са закупувани от Запада главно елементи и части за сглобяване на машини в електронните заводи, а също и на суровини и материали за леката ни индустрия. Готовите машини и изделия, изготвяни със западни части и материали, са продавани предимно в Съвет-ския съюз. Нямало е договор за пласиране на част от тях на западни пазари за получаване на долари и друга валута, с която да бъдат погасявани стоковите кредити. Тази форма на сътрудничество между български и западни фирми е неизгодна за нашата страна. Изглежда се е смятало, че с нейното прилагане ще бъде поставено началото на прозападната ориентация на страната и ще се способства за повишаване на техническата подготовка на нацията. Въпросната форма на икономически връзки на наши предприятия със западни държави е била възможна и поради обстоятелството, че българската държава беше богата и платежоспособ-на. Нейното ежегодно положително външнотърговско салдо в търговията ѝ с развиващите се страни превишаваше 1 млрд. долара.

През периода 1990–1992 г. българският външен дълг е увеличен с още няколко милиарда долара. Макар да са вземани непроизводителни заеми от МВФ и Световната банка, тогавашни властници и до ден днешен продължават да заблуждават обществото, че “комунистическият режим” им е оставил в наследство външен дълг, възлизащ на 13 млрд. долара.

През 1996 г. външният дълг на страната е намален под 10 млрд. долара. Социалистическият правителствен кабинет, начело с Жан Виденов, е върнал част (над 2 млрд. долара) от този дълг на МВФ и на западни банки.

При режима (1997–2001 г.) на Иван Костов вън-шният дълг на страната отново е увеличен и достига около 13 млрд. долара. По време на това зловредно за българската нация управление са били харизани на чужденци печеливши държавни предприятия и банки, включително продадената външнотърговска банка “Булбанк” на италианската банка “УниКредит”. Тогава струващата милиарди долари държавна авиокомпания “Балкан” е продадена на израелски гражданин само за 150 хил. щатски долара.

През четиригодишното властване на доведения (по решение на отвъдокеански еврейски организации) от Мадрид бивш български цар Симеон Сакскобурггот-ски външният дълг на нашата страна е удвоен и достига 22 млрд. долара. Чужденци са изкупили на безценица почти всички български държавни банки и предприятия като телекомуникационната компания и електроразпределителните дружества (по признание на ад-вокати на Симеон с извършена от тогавашни чиновници документна измама, той е получил хиляди декари държавни гори, и то година след определения законен срок за възстановяване на собствеността на горски масиви).

Понастоящем пагубната политика на скокообразно увеличаване на българския външен дълг се оправдава с довода, че по-голямата част от него е на частни юридически лица. Този дълг бил натрупан от намиращи се на наша територия чуждестранни банки и компании, които са теглили заеми от чужбина, без нашата държава да им е давала гаранции. Дългът (около 5 млрд. долара) на самата държава още не бил стигнал критичната си точка, т.е. засега можело да бъде об-служван. При редовното му погасяване само за изплащане на лихвите държавата ежегодно изразходва по няколкостотин милиона долара (които отиват в касите на западни притежатели на изкупени дългови облигации и държавни ценни книжа, на Световната банка и други финансови институции).

Лицемерно е и твърдението, че заемите, които теглят от чужбина намиращи се на наша територия чуждестранни компании и банки, с нищо не ощетяват българската нация и държава. Притокът на външни парични ресурси у нас (предимно за строителство на молове и други непроизводителни обекти) е източник на инфлация. Така в страната се увеличава паричната маса спрямо наличните стоки, в т.ч. и работната сила. Едва ли е случаен фактът, че през 2008 г. инфлацията у нас е около 8 %. С такава ежегодна инфлация българската държава не би могла да претендира за включване в еврозоната и за въвеждане у нас на паричната единица евро. Нашият народ трудно ще може да се избави от ярема на колониалния валутен борд. В същото време режимът на този борд и лишаването на българ-ските правителства от възможността да водят самостоятелна монетарна политика са предпоставка за изкупуване и за заселване на български земи с чуждестранни граждани от Израел, Англия и други държави извън ЕС.

Българската държава е ангажирана с частния външен дълг на намиращите се на нейна територия чуждестранни банки и предприятия и поради обстоятелството, че при тяхното приватизиране преднамерено са оставени по няколко процента държавни акции. В случай че чуждестранните “приватизатори” пристъпят към изтегляне на своите капитали от наша територия или фалират, задълженията им се прехвърлят на българската държава. Нагледен пример за това е металургичният комбинат в Кремиковци, който е бил закупен от индийски олигарх. Неотдавна той изостави комбината (след като го източи до краен предел) и сега българското правителство умува как в режим на валутен борд и глобална икономическа (включително металургична) криза да отделя бюджетни пари за изплащане на работни заплати и за намаляване на социалното напрежение сред хилядите кремиковски работници и служители.

Една от разпространяваните напоследък форми на експлоатация на псевдодемократичната буржоазна държава е т.нар. публично-частно партньорство. Чрез него група лица източват държавната хазна и ползват обществени привилегии, а всички загуби и фалити на публично-частните организации са за сметка на обикновените данъкоплатци. Към такова парт-ньорство с българската държава се стреми например и канадската компания за добив на злато “Дънди”. Нейните канадски управители и туземни администратори години наред хазяйничат в нашата страна и заплашват непослушните им български правителства с международни съдилища. В последно време те лансират проект за изграждане на златодобивно предприятие край с. Че-лопеч (в родното Средногорие) с дялово (25 %) участие на българската държава. Стремежът им е да оставят нашето правителство без право на глас и възможност да контролира управлението на металургичното предприятие. Срещу дяловото участие на държавата вероятно ще се изисква нейни силови структури да умиротворяват местното население, когато започне тровенето му със златодобивния арсен, както и да влага бюджетни пари за преодоляване на последиците от това отровно производство. Под външен натиск българската държава е дала на канадската компания “Дън-ди” 30-годишна концесия за добив на златно-медни руди край с. Челопеч, а също и разрешителни за търсене на находища край гр. Крумовград и край с. Кошута, Смолянско. През 2008 г. дружеството на компанията е добило около 900 хил. т руда, от която са извлечени 55 хил. т богати на арсен концентрати. Засега тези отровни концентрати се изнасят извън Европа, но може да се предполага, че в близко време шефовете на “Дънди” ще поискат да ги преработват на място.

Концесионните такси, които канадското дружество плаща на българската държава, варирали между 2 и 8 % в зависимост от печалбите на компанията. Тези мизерни такси са още едно доказателство, че канадските господари гледат на българската държава като на своя колония.

В началото на 2009 г. правителствата на Ав-стрия, Гърция и Италия настояват за бюджетно финансиране на намиращите се на наша територия западни банки. Държат се така, сякаш българските власти са длъжни да отпускат държавни пари за “финансово стабилизиране” на намиращите се у нас филиали на техни банки (австрийската “Райфайзенбанк”, италианската “„Уникава е такаУниКредит”, гръцките – “Обединена българска банка”, “Пощенска банка”, “". т стои зад световната криза?,Хебросбанк” и т.н.). Отправят заплахи, че при евентуалното оттегляне на тези банки от българския паричен пазар в страната ни щял да настъпи “хаос”. Тези заплахи се основават на факта, че централите на въпросните банки са им привели около 10 млрд. евро и притежават половината (около 20 млрд. лв.) от циркулиращите у нас пари. Изтеглянето на такава парична маса от обръщение може да предизвика известни сътресения на местния паричен пазар. Нашият работен народ ще спечели (включително и свободата си), ако Западът “изостави” своите банкови филиали у нас. Тези филиали носят на собствениците им ежегодно по около 1 млрд. евро чиста печалба, основната част от която се изнася в чужбина. Тази печалба се извлича от българската държава и нейните труженици чрез кожодерски (10–15 %) лихви и такси. За тяхното изплащане заедно с главницата по отпусканите кредити се трудят цели поколения българи. Много от тях не могат да изплатят построените с кредити предприятия и се принуждават да ги продават на чужденци.

Още В. И. Ленин е доказал, че при империалистическия стадий на капитализма (освен чрез войни) главно средство за поробване на чужди земи и народи е износът на капитали. След разрушаването (1989 г.) на световната социалистическа система редица западноевропейски държави са изнесли в източноевропейските страни (в т.ч. Русия) капитали на стойност над 1,7 трилиона евро (малка Австрия – 284 млрд. евро, които съставляват около 80 % от БВП на страната, Германия – 220 млрд., Италия – 219 млрд., Франция – 155 млрд., Белгия – 155 млрд., Холандия – 122 млрд. евро и т.н.). Само чрез лихвите (средно 10–15 %) на тези банкови капитали ежегодно от източноевропейските страни се извличат по около 120–150 млрд. евро печалби. Заради тези лесно получавани баснословни печалби империалистите могат дори да ликвидират българската нация и държава.

В стремежа към получаване на максимални печалби западноевропейските банки са раздали и много невъзвращаеми кредити. Днес тези банки са принудени да отпишат между 100 и 300 млрд. евро от общия им дълг (1,7 трилиона евро) на източноевропейските парични пазари.

След избухването на глобалната криза правителствата на Англия, Гърция и други държави са отпуснали на своите банки милиарди евро от т.нар. “държавни спасителни пакети”, но са наредили на банковите им управители да не дават пари на намиращите се в Източна Европа банкови филиали и са дали директива от тях да бъдат иззети наличните суми и прибрани в банковите централи на съответните страни.

В този смисъл са твърде необмислени и противонародни прокламираните напоследък идеи за “национализация” (реституция) на приватизираните и харизани на чужденци български държавни банки и заводи.

Има други, реално приложими способи за освобождаване на българския народ от жестоката екс-плоатация (чрез високи лихви, ниско заплащане на квалифицираната работна сила, удължаване на работния ден и т.н.) на чуждестранните господари, които и в условията на криза изнудват българската общественост, за да прибавят към своите печалби още изтръгнати от измъчения ни народ парични суми. Присъствието им у нас открива големи възможности на техните правителства да влияят върху местния политически, стопански и културен живот и да печелят за сметка на мнозинството български труженици. Това признават и ръководителите на въпросните банки, в чиито годишни отчети се изтъква, че техните основни печалби идвали от източноевропейските страни, включително България, където лихвите са неколкократно по-високи от тези в собствените им държави.

Изглежда западните банки, завладели паричните пазари на България и на други източноевропейски страни, получават най-голяма политическа и финансова подкрепа от собствениците на Федералния резерв и от правителството на САЩ. Тъй като понастоящем американската икономика е в колапс, се възлага на лидерите на страните – членки на ЕС, да намерят и предоставят парични ресурси на въпросните банки. При това се отправят заплахи, че при евентуално оттегляне на западните банки от източноевропейските парични пазари може да паднат прозападно настроените марионетни правителства в балтийските републики и в други постсоциалистически държави и отново да се появи “берлинската стена”. Вероятно се напомня и обстоятелството, че тъкмо чрез тези банки се извършва васализацията на българската и редица други източноевропейски държави и се поддържа капиталистическия обществен строй в този регион на света. Ръководителите на големите европейски държави отказват да предоставят пари на въпросните банки от общия бюджет на ЕС. В техните държави също има недостиг на парични ресурси за подпомагане на пострадалите от глобалната криза. Понастояшем те отстъпиха пред отвъдокеанския натиск и се съгласиха да преведат държавни пари на МВФ, който пък от своя страна ги дава (чрез разглежданите западни банки) на лоялни и продажни правителства. Така вместо да се борят с кризисната стихия и да я използват за възстановяване на своята независимост, повечето източноевропейски страни отново се въвличат в порочния геополитически кръг на отвъдокеанската финансова олигархия.

По информация на печата⁴³ в доклад на “Дойче банк” се твърдяло, че правителствата и централните банки на източноевропейските страни трябва да вземат от валутните си резерви около 155 млрд. долара и да ги дадат на намиращите се на тяхна територия филиали на западни, в т.ч. германски банки. Така сегашните валутни резерви на отделните страни от Централна и Източна Европа ще се намалят с около 60 %.

Очевидно тези и други разположени на българска земя господари няма доброволно да сдадат обществените позиции, които са завоювали с емблемата на “чуждестранни инвеститори”. Отърваването от тях предполага прилагане на мъдра и народополезна политика. При това следва да се отчита обстоятелството, че основната част от българския външен дълг е към отвъдокеански финансови институции, които чрез свои и местни кадри здраво държат лостовете на упражняваната у нас държавна власт. Тези институции осигуряват издръжката и на т.нар. “неправителствени организации” (“Отворено общество”, Институт за пазарна икономика”, Център за икономически изследвания и т.н.), чиито сътрудници възхваляват и прокарват имперската политика на чуждестранния и преди всичко на отвъдокеанския капитал в българската държава.

15. Глобалната капиталистическа криза