СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И НА РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ

32-35. Съдът отбелязва, че настоящият случай разкрива прилики с други, в които той е установил нарушение на чл. 10 по отношение на журналисти, критикували публично държавната телевизия, и подобно на тях повдига въпроса за границите на лоялност на журналистите, работещи за такива компании, и за рестрикциите, които могат да им бъдат наложени в публичния дебат. Съдът има предвид, че служителите дължат на работодателя си лоялност и дискретност. Следователно уволнението на служител заради накърняване на доверието на работодателя само по себе си не е несъвместимо с изискванията на чл. 10 от Конвенцията. В случая положението на жалбоподателя като журналист, работещ по силата на трудов договор в държавна теле-визионна компания, е различно от положе-нието на служител в публичния сектор в тесния смисъл на думата, сигнализиращ за незаконно поведение или правонарушение в ситуация, в която той е единственият или един от малцината, които знаят какво се случва на работното място и съответно има най-добра възможност да действа в обществен интерес. Сравнението между тези категории обаче е ненужно, тъй като общественият интерес от прозрачно редак-тиране на програмите на държавната телевизия във всички случаи изисква националните власти да преценят пропор-ционалността на уволнението. В случаите, когато свободата на изразяване на лице, което има професионално задължение за поверителност, е в конфликт със свободата на работодателя да управлява човешките си ресурси, трябва да се вземат под внимание следните критерии (Guja v. Moldova [GC], no. 14277/04, §§ 74-78): общественият инте-рес, с който е свързана разкритата информация; автентичността на инфор-мацията; вредите, понесени вследствие на разкриването й; мотивите на служителя; дали информацията е била разкрита като последна възможна стъпка, след като е била съобщена на ръководител или на друг компетентен орган; тежестта на наложената санкция. Справедливостта на съдебния процес и наличните процедурни гаранции също са фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорцио- налността на намесата. Ако националните съдилища са демонстрирали липса на ангажираност към общите принципи, развити от Съда по чл. 10, свободата на преценка на националните власти по необходимост ще бъде по-тясна.

36-51. В случая публикуваната информация е била от обществен интерес. Освен това, с оглед на ролята на журналистите в обществото може да се приеме, че задължението за конфиденциалност не се прилага в еднаква степен спрямо журналисти и спрямо други служители. Съдът отбелязва и синдикалната дейност на жалбоподателя, както и факта, че той работи в държавна медия. Липсват данни, че изнесената информация е била неточна. Освен това тя вече е била обществено достояние поради публикуването на статия относно цензурата във въпросната медия. Що се отнася до мотивите на жалбо-подателя, неговата добросъвестност никога не е била поставяна под съмнение. Също така, той е действал едва след неуспешния опит въпросът да бъде решен вътре в компанията, мотивиран от липсата на реакция от страна на ръководството й по отношение на отправените първо до него оплаквания. Санкцията спрямо жалбопо-дателя е била сериозна – незабавно прекратяване на трудовия му договор. Накрая следва да се отбележи и че националните съдилища не са разгледали аргумента на жалбоподателя, че е упражнявал свободата си на изразяване в обществен интерес. Тези обстоятелства обосновават извода, че намесата в правата му не е била необходима в едно демократично общество и с нея е бил нарушен чл. 10 от Конвенцията.

Наложеното на жалбоподателя наказание 13 години лишаване от свобода за обида на паметта на Ататюрк представлява непропорцио-нална намеса в правото му на свобода на изразяване. Решение по делото Murat Vural v. Turkey (no. 9540/07)

Фактите: През пролетта и лятото на 2005 г. жалбоподателят няколко пъти залял с боя паметници на Ататюрк в града, в който живеел. През септември с.г., докато се приготвял да го стори отново, бил арестуван. Пред полицията, а впоследствие и в съдебния процес по повдигнатото му обвинение за нарушение на Закона за престъпленията срещу Ататюрк жалбоподателят обяснил, че го прави защото „не обича“ Ататюрк, както и че с действията си е протестирал срещу отказа на Министерството на образованието да го назначи за учител. Съдилищата не приели аргумента му, основан на Конвенцията, че е упражнявал свободата си на изразяване. Оконча-телно наложеното му наказание било 13 години, един месец и 15 дни лишаване от свобода. Като задължителна законова пос-ледица от налагането на наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление, жалбо-подателят бил лишен от редица права, включително да гласува и да се кандидатира на избори.

Решението:

44-56. Съдът припомня практиката си относно различни начини на изразяване и обобщава, че „за да се реши дали определен акт или поведение попада в приложното поле на чл. 10 от Конвенцията, трябва да се прецени неговото естество и по-специално експре-сивния му характер от обективна гледна точка, както и целта и намерението на лицето, което го е извършило“. В случая Съдът намира, че обективно погледнато действията на жалбоподателя представляват акт на изразяване. Освен това той ясно е посочил пред националните власти, че намерението му е било да изрази отношението си към Ататюрк, а пред Съда поддържа, че е изразявал несъгласието си с неговата идеология и неудовлетворението си от управлението на страната в съответствие с нея. Обратно на твърденията на прави-телството, той не е бил осъден за вандализъм, а съдилищата са приели, че е протестирал срещу отказа на Министерството на обра-зованието да го назначи за учител. Сле-дователно чл. 10 е приложим.

60-68. Съдът намира, че макар турският закон да криминализира деяния, които определя като обида на паметта на Ататюрк и накърняване на чувствата на обществото, изключителната строгост на предвиденото от закона и наложено на жалбоподателя наказание е напълно несъразмерна на преследваната легитимна цел. Следователно е налице нарушение на чл. 10.

76-80. По оплакването на жалбоподателя относно лишаването му от избирателни права Съдът припомня, че вече е приемал общото и автоматично ограничаване на правото на гласуване за несъвместимо с чл. 3 от Протокол № 1 към Конвенцията. Съгласно закона забраната продължава и след условното предсрочно освобождаване, така че в случая жалбоподателят остава лишен от това право повече от 11 години, през които вече два пъти са били проведени парламентарни избори и следователно той е пряко засегнат. Съдът потвърждава извода, който е направил по предишни дела срещу Турция, че това законодателно решение, което не държи сметка за тежестта на престъплението и продължителността на срока лишаване от свобода, нито за личните обстоятелства на осъдените, надхвърля свободата на преценка на държавата. Намира нарушение на правата на жалбоподателя по чл. 3 от Протокол № 1.

146. Очертавайки обхвата на оплакването по чл. 10 Съдът посочва, че макар множеството арести и осъждания на жалбоподателя да не представляват продължаващо положение от гледна точка на чл. 35, § 1 от Конвенцията, те представляват повтарящ се модел и би било изкуствено той да бъде игнориран, когато се обсъждат от гледна точка на чл. 10 арестът, наказателното преследване, осъждането и лишаването от свобода на жалбоподателя през 2011 г., доколкото само оплакването във връзка с тези събития е било обявено за допустимо като подадено в 6-месечния срок.

147-151. Съдът приема, че поведението на жалбоподателя представлява форма на изразяване на убежденията му относно човешкото тяло и че оплакването му повдига сложни и сериозни проблеми по чл. 10 и не е явно необосновано.

153-158. Съдът намира, че е осъществена намеса в правото на изразяване на жалбоподателя, която е имала достатъчно основание в националния закон и е била предвидима, т.е. е била „предвидена от закона“ в по-широкия смисъл, свързан с изискваното качество на „закона“. Съдът приема, че намесата е имала за цел предотвратяването на безредици или престъпления. Макар страните да не са изложили подробни аргументи в това отношение, Съдът намира, че в случая предприетите мерки са преследвали по-широката цел да се гарантира спазването на закона по принцип и така да се предотвратят потенциалните престъпления и безредици, които биха произтекли ако жалбоподателят беше оставен безнаказано постоянно да пренебрегва закона заради личното си, макар и искрено мнение относно голотата.

164-170. Преди да извърши преценката дали намесата е била необходима в едно демократично общество, Съдът обобщава изведените в практиката му общи принципи в тази материя.

172. Съдът е готов да приеме, че въпросът до каква степен и при какви обстоятелства голотата на обществени места е приемлива в съвременното общество е от публичен интерес. Фактът, че разбиранията на жалбоподателя се споделят от много малко хора, не е решаващ сам по себе си. Като лице, което се стреми обществото да приеме голотата, жалбоподателят има правото да иска да постави началото на такъв дебат и е налице обществен интерес това да му бъде позволено. Сред страните членки не съществува единство относно законодателния отговор и мерките на властите спрямо голотата на публично място. Следователно дискрецията на държавите в тази област е широка.

173. Мерките, които са били предприети срещу жалбоподателя, не са били резултат на бланкетна забрана, а във всеки отделен случай властите са обсъждали конкретните факти и са ги преценявали в светлината на предишните му нарушения. Той е бил осъждан само след като пред съда е било доказано, че е извършил нарушение на обществения ред на особено оживено място, а именно че е уплашил други хора и е причинил сериозен смут в общността. Три пъти жалбоподателят е бил намерен за невинен. Веднъж съдията е посочил, че ако се беше появил гол на някое по-отдалечено място, а не в близост до една от главните улици в града, вероятно решението му би било различно.

174-175. Що се отнася до тежестта на санкциите Съдът отбелязва, че в началото жалбоподателят или само е бил предупреж-даван, или е бил осъждан на лишаване от свобода за кратки срокове – между две седмици и три месеца. Едва след неколко-кратното му осъждане за появяване гол на обществени места съдилищата са започнали да му налагат по-сериозни наказания, като една година лишаване от свобода през 2009 г., но и тогава са били полагани усилия за по-лека мярка, например срещу поемане на ангажимент да носи дрехи. Към момента на осъждането му на 330 дни лишаване от свобода през 2011 г. жалбоподателят вече е бил задържан над 30 пъти и е бил осъждан почти 20 пъти. Следователно предмет на преценката за пропорционалност на санк-цията е отговорът на ответната държава не на отделен инцидент, а на продължаващото поведение на жалбоподателя и на упорития му отказ да спазва закона в продължение на години. Вярно е, че в резултат на множест-вото му присъди, за периода от май 2006 г. до осъждането му през 2011 г. той е бил на свобода само 4 дни. Сборът от всички наложени му наказания за отказа да носи дрехи, изтърпени от 2003 до 2012 г., е над 7 години. Макар всяко отделно наказание да не поставя въпрос за липса на пропор-ционалност по чл. 10, безспорно това не е така от гледна точка на общия ефект върху жалбоподателя. Не може обаче да се пренебрегне собствената му отговорност за тази ситуация. При упражняването на правото си на свобода на изразяване той по принцип е имал общото задължение да спазва закона и да се съобразява с него при осъществяване на желанието си да предизвика законодателни и обществени промени. Бил е длъжен да толерира вижданията на други членове на обществото, още повече че самият той е настоявал за толерантност към поведението си.

176. Случаят на жалбоподателя е притес-нителен с това, че заради непреклонността си той е прекарал значителен период от време в затвора за нещо, което обикновено е относително тривиално нарушение. Лишаването му от свобода обаче е било последица от повтарящите се нарушения на наказателния закон с пълното съзнание за последиците и чрез поведение, за което той много добре е знаел, че не само противоречи на стандартите за приемливо поведение на обществени места във всяко съвременно демократично общество, но и е плашещо и обидно за непредупредените трети лица от морална и други гледни точки. Всичко изложено дава основание на Съда да приеме, че причините за мерките, предприети срещу жалбоподателя, са били „относими и достатъчни“. Тези мерки са отговаряли на належащата обществена необходимост да се реагира на антисоциалното му поведение и са били пропорционални на преследваната легитимна цел. „По-специално, чл. 10 не отива дотам да позволява на хората – дори и на онези, които са искрено уверени в добродетелността на собствените си убеждения, постоянно да натрапват своето антисоциално поведение на други членове на обществото, които не го желаят, и след това да твърдят, че е налице непропорционална намеса в свободата им на изразяване, когато държавата в изпълнение на задължението си да защитава обществото от нарушения на обществения ред прилага закона срещу такова умишлено повтарящо се антисоциал-но поведение.“ Следователно не е извършено нарушение на чл. 10.

Оплакването по чл. 8 от Конвенцията

178. Жалбоподателят твърди, че става въпрос за идентичността и автономията на личността, поради което всяко ограничение или санкциониране с цел налагането на конкретен начин на лично представяне е намеса в правото на личен живот.

184. Жалбоподателят е искал да заяви публично убеждението си, че в човешкото тяло няма нищо обидно. Що се отнася до желания външен вид на публични места, по аналогия с приложимостта на чл. 9 по отношение на религиозните убеждения, чл. 8 не може да се приеме за защитаващ всеки възможен личен избор, а се предполага, че трябва да има едно минимално ниво на сериозност при избора на желания начин за поява. Съмнително е дали в случая на жалбоподателя това ниво е постигнато, като се има предвид че изборът на поява изцяло гол при всички поводи и на всички обществени места не намира подкрепа в никое известно демократично общество. Дори обаче да се приеме, че чл. 8 е приложим, според Съда обстоятелствата в случая не разкриват нарушение на тази разпоредба, тъй като евентуалната намеса в правото на жалбоподателя на личен живот е била оправдана по съображенията, изложени при анализа на оплакването по чл. 10.

185-188. Въз основа на материалите по делото Съдът намира останалите оплаквания на жалбоподателя за недопустими – това по чл. 9 от Конвенцията ratione materiae, тъй като той не е доказал, че убежденията му отговорят на изискванията за състоятелност, сериозност, последователност и значимост, за да попадат в приложното поле на разпоредбата; по членове 6, § 3 (c), 13 и 14 от Конвенцията и членове 2 и 4 от Протокол № 7 като явно необосновани; по чл. 3 от Конвенцията относно третирането му по време на лишаването от свобода – поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.