Първа Царуването на Черният Лорд

Бях такъв глупак, Хари. След всичките тези години не бях научил нищо. Не бях достоен да обединя реликвите на смъртта. Бях го доказал с времето отново и отново, а тогава бе последното доказателство.

- Защо? - попита Хари. - Било е естествено! Искал сте да ги видите отново. Какво нередно има в това?

- Може би един на милион би могъл да обедини реликвите, Хари. Аз бях способен да владея само най-посредствената от тях, най-малко необикновената. Бях способен да притежавам Старшата пръчка и да не се хваля с нея, да не убивам с нея. Тя ми позволи да я опитомя и използвам, защото я взех не за собствена изгода, а за да спася другите от нея.

Но мантията взех от чисто любопитство и затова тя никога нямаше да може да проработи за мен, както работи за теб, нейния истински собственик. Камъкът щях да употребя по-скоро в опит да извлека обратно тези, които почиват в мир, отколкото да направя възможна собствената си жертва, както стори ти. Ти си достойният владетел на реликвите.

Дъмбълдор потупа Хари по ръката и той погледна стареца и се усмихна; не можа да се сдържи. Как би могъл да продължи да се сърди на Дъмбълдор сега?

- Защо трябваше да го направите толкова трудно?

Усмивката на Дъмбълдор беше леко притеснена.

- Опасявам се, че разчитах на мис Грейнджър да те забави, Хари. Страхувах се, че лудата ти глава може да вземе връх над доброто ти сърце. Уплаших се, че ако ти бъдат представени наведнъж всички факти за тези съблазнителни предмети, може да заграбиш реликвите, както го сторих аз, в грешния момент, заради грешни причини. Ако сложеше ръка на тях, исках да ги владееш сигурно. Ти си истинският господар на смъртта, защото истинският господар не се опитва да избяга от смъртта. Той приема, че трябва да умре и разбира, че съществуват далеч, далеч по-лоши неща в света на живите от умирането.

- И Волдемор никога не е знаел за реликвите?

- Не мисля така, защото той не разпозна Възкресяващия камък, който превърна в хоркрукс. Но дори и да е знаел за тях, Хари, съмнявам се, че е щял да се интересува от някоя от тях, освен от първата. Не би помислил, че ще се нуждае от мантията, а колкото до камъка, кого би искал да върне от мъртвите? Той се страхува от мъртвите. Той не обича.

- Но сте очаквал да тръгне след пръчката?

- Бях сигурен, че ще опита, откакто твоята пръчка победи тази на Волдемор в гробището на Литъл Хангълтън. Отначало е бил изплашен, че си го победил с превъзхождащо умение. Обаче веднага, щом е похитил Оливандър, е разбрал за съществуването на сърцевините-близнаци. Мислел е, че това обяснява всичко. Въпреки това, взетата назаем пръчка не постигна нищо по-добро срещу твоята! Така че Волдемор, вместо да се запита какво качество има у теб, което е направило пръчката ти толкова силна, каква дарба притежаваш ти, която той няма, естествено се е насочил да намери единствената пръчка, която се твърдяло, че ще победи всяка друга. За него Старшата пръчка се превърна в обсебване, конкуриращо обсебването му с теб. Той вярва, че Старшата пръчка премахва последната му слабост и го прави истински непобедим. Горкият Сивиръс...

- Ако сте планирали вашата смърт заедно със Снейп, значи сте смятал Старшата пръчка да се озове у него накрая, нали?

- Признавам, че това бе намерението ми - каза Дъмбълдор, - но то не сработи, както целях, нали?

- Не - рече Хари. - Тази част не проработи.

Създанието зад тях се раздруса и нададе жалостив стон, а Хари и Дъмбълдор седяха мълчаливо за най-дълъг период от досегашните им спирания. Осъзнаването какво предстои да се случи се спусна постепенно над Хари през дългите минути като леко натрупващ се сняг.

- Трябва да се върна обратно, нали?

- Това зависи от теб.

- Имам избор?

- О, да - усмихна се Дъмбълдор отново. - Нали казваш, че сме на Кингс Крос? Мисля, че ако решиш да не се връщаш, ще можеш да... нека кажем... да се качиш на един влак.

- И къде би ме завел той?

- Нататък - каза простичко Дъмбълдор.

Отново тишина.

- Волдемор държи Старшата пръчка.

- Вярно. Волдемор държи Старшата пръчка.

- Но вие искате от мен да се върна?

- Мисля - рече Дъмбълдор, - че ако избереш да се върнеш, все още има шанс с него да бъде свършено завинаги. Не мога да обещая. Но знам това, Хари, че ти имаш много по-малко да се страхуваш от връщането тук, отколкото той.

Хари погледна отново грубовато изглеждащото нещо, което потръпваше и се давеше в сянката под отдалечения стол.

- Не съжалявай умрелите, Хари. Съжалявай живите, и най-вече тези, които живеят без обич. Завръщайки се, би могъл да осигуриш това по-малко човешки души да бъдат осакатени, по-малко семейства разкъсани. Ако това ти се вижда достойна цел, то си казваме довиждане засега.

Хари кимна и въздъхна. Да напусне това място изобщо не би било така трудно, както беше да крачи през гората, но тук бе топло и светло, и спокойно, а той знаеше, че се насочва обратно към болката и страха от още загуби. Изправи се. Дъмбълдор го последва и двамата постояха, загледани известно време лице в лице.

- Кажете ми едно последно нещо - каза Хари. - Това истинско ли е? Или се случваше в главата ми?

Дъмбълдор му се усмихна лъчезарно и гласът му прозвуча плътен и силен в ушите на Хари, макар ярката мъгла да се спускаше отново, скривайки образа му.

- Разбира се, че се случва в главата ти, Хари, но откъде-накъде това би трябвало да значи, че не е истинско?

Глава 36.
Слабото място в плана

Той отново лежеше на земята с лицето надолу. Мирисът на гората изпълваше ноздрите му. Можеше да почувства студената твърда земя под бузата си и рамките на очилата, които бяха избити встрани при падането, прорязвайки слепоочието му. Всеки сантиметър от тялото му го болеше, а мястото, където смъртоносното проклятие го бе ударило, усещаше като след травма от удар със закалена стомана. Не понечи да се размърда, а остана точно, където бе паднал, с лява ръка, извита под неестествен ъгъл и със зяпнала уста. Беше очаквал да чуе ликуващи възгласи на триумф при своята смърт, но вместо това бързи стъпки, шепот и загрижен ропот изпълниха въздуха.

- Господарю мой... господарю мой...

Беше гласът на Белатрикс, която произнасяше думите все едно към любовник. Хари не посмя да отвори очи, но позволи на другите си сетива да изследват положението. Знаеше, че пръчката му все още е пъхната под дрехите, защото я чувстваше притисната между гърдите си и земята. Лек омекотяващ ефект в областта на стомаха му подсказа, че мантията невидимка също беше там, прибрана на сигурно.

- Господарю мой...

- Това е достатъчно - каза гласът на Волдемор.

Още стъпки. Няколко човека се оттеглиха назад от едно и също място. Нетърпелив да види какво се беше случило и защо, Хари отвори очите си на милиметър.

Волдемор изглежда се вдигаше на крака. Няколко смъртожадни бързаха далеч от него, връщайки се към тълпата, очертаваща пространството наоколо. Белатрикс единствена остана назад, коленичила до Волдемор. Хари отново затвори очи и анализира видяното. Смъртожадните се бяха скупчили около Волдемор, който изглежда бе паднал на земята. Нещо се бе случило, когато той бе ударил Хари със смъртоносното проклятие. Дали Волдемор също се бе сринал повален? Така изглеждаше. За малко и двамата бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата се бяха завърнали...

- Господарю мой, позволете ми...

- Не се нуждая от помощ - каза Волдемор студено, и макар да не можеше да я види, Хари си представи как Белатрикс отдръпва предложената си ръка. - Момчето... мъртво ли е?

Наоколо се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, но той почувства техния съсредоточен поглед; сякаш го притисна още по-силно към земята и той се изплаши, че някой негов пръст или мигла може да потрепнат.

- Ти - каза Волдемор, чу се удар и лек писък от болка. - Провери го. Кажи ми дали е мъртъв.

Хари не знаеше кой бе изпратен да установи. Той можеше само да лежи там със сърце, бумтящо издайнически, и да очаква да бъде проверен. Но в същото време отбеляза, макар това да бе слаба утеха, че Волдемор бе неуверен дали да го приближи, че Волдемор се съмняваше дали всичко е минало по план...

Ръце, по-меки, отколкото бе очаквал, докоснаха лицето на Хари, обърнаха един клепач и се прокраднаха под дрехата и надолу по гърдите му, за да почувстват неговото сърце. Можеше да чуе учестеното дишане на жената, а дългата й коса гъделичкаше лицето му. Знаеше, че тя може да усети стабилното туптене на живот изпод ребрата му.

- Жив ли е Драко? В замъка ли е?

Шепотът бе едва доловим, устните й бяха на два-три сантиметра от белега му, главата й - наведена толкова ниско, че дългата й коса предпазваше лицето му от наблюдатели.

- Да - издиша той в отговор.

Почувства ръката на гърдите си да се свива: ноктите й го прободоха. После беше отдръпната. Тя се изправи.

- Мъртъв е! - извика Нарциса Малфой към гледащите отстрани.

И сега те изкрещяха, сега те завиха, тържествувайки, и затропаха с крака, и през миглите си Хари видя взривове от червена и сребърна светлина да се стрелват празнично из въздуха.

Преструвайки се все още на умрял на земята, той разбра. Нарциса знаеше, че единственият начин да бъде допусната в "Хогуортс" и да намери сина си беше като част от армията-победител. Вече не я беше грижа дали Волдемор ще спечели.

- Виждате ли? - изкряска Волдемор над врявата. - Хари Потър е мъртъв от моята ръка и никой жив човек не може да ме застраши сега! Гледайте! Круцио!

Хари го очакваше, знаеше си, че тялото му няма да бъде оставено неопетнено върху горската земя; то трябваше да стане обект на унижение като доказателство за победата на Волдемор. Той бе повдигнат във въздуха и му бе нужно пълно самообладание, за да остане отпуснат, и все пак болката, за която се готвеше, не дойде. Беше подхвърлен веднъж, два, три пъти във въздуха. Очилата му полетяха настрани и усети пръчката да се хлъзва малко изпод дрехите му, но се удържа увиснал и безжизнен. И когато падна на земята за последен път, наоколо отекнаха подигравки и кресливи смехове.

- Сега - каза Волдемор, - отиваме в замъка и им показваме в какво се е превърнал техният герой. Кой ще влачи тялото? Не... чакайте...

Последва нов изблик на смях и след няколко мига Хари почувства земята да се разтреперва под него.

- Ти ще го носиш - каза Волдемор. - Момчето ще се вижда добре в твоите ръце, нали? Вдигни своя малък приятел, Хагрид. И очилата - сложи му очилата - трябва да се познава, че е той...

Някой стовари очилата на Хари обратно върху лицето му с нарочна сила, но огромните ръце, които го повдигнаха във въздуха, бяха извънредно нежни. Хари почувства как ръцете на Хагрид треперят от усилващите се ридания; гигантски сълзи се плисваха върху него, докато Хагрид носеше Хари в ръцете си и Хари не посмя с движение или дума да даде знак на Хагрид, че всичко не беше, все още, загубено.

- Движи се - подкани Волдемор, и Хагрид се запрепъва напред, пробивайки си път през близко-растящите дървета, обратно през гората.

Клони се заплитаха в косата на Хари и дрехите му, но той остана да лежи спокоен, устата му изплезена, очите му затворени. И в мрака, докато смъртожадните кряскаха около тях, и докато Хагрид хълцаше, примигвайки, никой не погледна да види дали не биеше пулс в открилата се шия на Хари Потър...

Двамата великани рушаха наоколо си зад смъртожадните; Хари чуваше дърветата да скърцат и да падат, докато минаваха; произвеждаха толкова много врява, че птиците излитаха с писъци в небето и дори подигравките на смъртожадните бяха заглушени. Победоносното шествие маршируваше напред към откритите площи и след известно време Хари различи по изсветляването на тъмнината през затворените си клепачи, че дърветата се разреждаха.

- БЕЙН!

Неочакваният рев на Хагрид за малко да принуди Хари да отвори очи.

Хагрид не можа да продължи и избухна в нов пристъп на плач. Хари се зачуди колко ли кентаври наблюдаваха отминаването на тази процесия, но не посмя да надзърне. Някои от смъртожадните насочиха обиди към кентаврите, докато ги подминаваха. Малко по-късно, Хари усети, от освежаването на въздуха, че бяха достигнали края на гората.

- Спрете.

Хари помисли, че Хагрид трябва да е бил насилен да последва заповедта на Волдемор, защото залитна малко напред. И сега над тях се спусна мраз и Хари чу стържещия дъх на дименторите, които охраняваха най-външните дървета. Те не можеха да му повлияят вече. Фактът на собственото му оцеляване го изгаряше отвътре като талисман срещу тях, все едно еленът на баща му пазеше постоянна стража в сърцето му. Някой премина наблизо до Хари и той разбра, че това бе самият Волдемор, защото проговори само след миг с магически усилен глас, който отекна над равнината, разбивайки се в тъпанчетата на Хари.

- Хари Потър е мъртъв. Беше убит, докато се опитваше да избяга и да спаси себе си, докато вие давахте живота си за него. Носим ви тялото му като доказателство, че героят ви го няма вече.

Битката е спечелена. Загубихте половината от бойците си. Моите смъртожадни числено ви превъзхождат и с момчето, което оживя, е свършено. Не трябва да има повече война. Който продължи съпротивата, мъж, жена или дете, ще бъде заколен, както и всеки член на семейството му. Излезте от замъка сега, коленичете пред мен и ще бъдете пощадени. Вашите родители и деца, вашите братя и сестри ще живеят и ще бъдат простени и ще се присъединят към мен в новия свят, който ще построим заедно.

Последва тишина сред поляните и в замъка. Волдемор беше толкова близо до него, че Хари не смееше да отвори очи отново.

- Елате - каза Волдемор, и Хари го чу да се придвижва напред, а Хагрид беше принуден да го следва. Сега Хари надзърна за малко и видя Волдемор да крачи пред тях, носейки огромната змия Наджини около раменете си, вече освободена от омагьосаната си клетка. Но Хари нямаше никаква възможност да извади пръчката, скрита под дрехите му, без да бъде забелязан от смъртожадните, които маршируваха от двете им страни през бавно изсветляващия мрак...

- Хари - ридаеше Хагрид. - О, Хари... Хари...

Хари пак затвори плътно очи. Знаеше, че приближават замъка, и напрегна слух да различи, над радостните гласове на смъртожадните и техните тежки стъпки, някакви признаци на живот от хората вътре.

- Спрете.

Смъртожадните спряха. Хари ги чу да се разстилат в линия срещу отворените врати на училището. Можеше да различи, дори през спуснати клепачи, червеникавото зарево, което означаваше, че светлината идва от входната зала. Той зачака. Всеки момент хората, за които се бе опитал да загине, щяха да го видят, лежащ, наглед умрял, в ръцете на Хагрид.

- НЕ!

Писъкът беше възможно най-ужасяващ, защото никога не бе очаквал или сънувал, че професор Макгонъгол би могла да произведе подобен звук. Той чу друга жена да се смее наблизо и бе сигурен, че Белатрикс сияеше при вида на отчаянието, обзело Макгонъгол. Отново погледна косо за секунда и видя отворения вход да се изпълва с хора, докато оцелелите от битката излизаха отвън на предните стъпала, за да посрещнат лице в лице своите покорители и да се убедят сами в смъртта на Хари. Той видя Волдемор малко пред него да гали главата на Наджини с единствен белезникав пръст. Отново затвори очи.

- Не!

Гласовете на Рон, Хърмаяни и Джини бяха дори по-зле от този на Макгонъгол; Хари не искаше нищо повече от това да отвърне и все пак се насили да продължи да лежи в тишина, а техните викове подействаха като спусък: тълпата оцелели продължи в същия дух, пищейки и крещейки обиди по посока на смъртожадните, докато...

- ТИШИНА! - извика Волдемор и последва бумтеж и светкавица от ярка светлина, и над всички тях се спусна принудителна тишина. - Свърши се! Остави го долу, Хагрид, в краката ми, където му е мястото!

Хари почувства как го снишават върху тревата.

- Виждате ли? - каза Волдемор и Хари усети, че се разхожда напред-назад точно до мястото, където лежеше. - Хари Потър е мъртъв! Разбирате ли сега колко сте заблудени? Той не беше нищо, никога, освен момче, което разчиташе на други да се жертват за него!

- Той те победи! - изкрещя Рон и заклинанието се разпадна и защитниците на "Хогуортс" отново завикаха и запищяха, докато след секунда още по-могъщ трясък потуши гласовете им за втори път.

- Той беше убит, докато се опитваше да се промъкне навън от поляните на замъка - каза Волдемор, и имаше наслада в гласа му заради лъжата. - Убит, докато се опитваше да се спаси...

Но Волдемор прекъсна думите си: Хари чу боричкане и вик, после още един трясък, проблясване на светкавица и възглас от болка; отвори очи съвсем малко. Някой се бе откъснал от тълпата и бе атакувал Волдемор: Хари видя фигурата да пада на земята, обезоръжена, а Волдемор хвърли пръчката на противника настрани и се разсмя.

- И кой е това? - каза той с мекото си змийско просъскване. - Кой дръзна да демонстрира какво се случва с тези, които продължават да се бият, когато битката е загубена?

Белатрикс се изхили със задоволство.

- Това е Невил Лонгботъм, милорд! Момчето, което създаде толкова неприятности на двамата Кароу! Синът на аврорите, помните ли?

- А, да, помня - каза Волдемор, гледайки Невил, който се опитваше да се изправи, обезоръжен и незащитен, застанал в ничията земя между оцелелите и смъртожадните. - Но ти си чистокръвен, нали, мое смело момче?

Волдемор запита Невил, който застана срещу него с празни ръце, свити в юмруци.

- И какво ако съм? - изрече Невил силно.

- Показваш дух и смелост и имаш благородно потекло. От теб ще излезе много ценен смъртожаден. Имаме нужда от такива като теб, Невил Лонгботъм.

- Ще се присъединя към теб, когато адът замръзне - каза Невил. - "Армията на Дъмбълдор"! - провикна се той и предизвика такъв одобрителен рев откъм тълпата, че заглушаващото заклинание на Волдемор не успя да издържи.

- Много добре - рече Волдемор, и Хари долови повече опасност в мекотата на гласа му, отколкото в най-могъщото проклятие. - Ако това е твоят избор, Лонгботъм, се връщаме към първоначалния план. На главата ти - тихо добави той, - да бъде.

Все още гледайки през миглите си, Хари видя Волдемор да махва с пръчка. Секунди по-късно от един от разбитите прозорци на замъка нещо подобно на уродлива птица прелетя до полуосветеното пространство и кацна в ръката на Волдемор. Той разклати плесенясалия предмет за островърхия му край, което го накара да се провеси, празен и оръфан: това бе Разпределителната шапка.

- Вече няма да има разпределяне в училище "Хогуортс" - каза Волдемор. - Няма да има домове. Емблемата, щита и цветовете на моя благороден предшественик, Салазар Слидерин, ще бъдат достатъчни за всички. Нали така, Невил Лонгботъм?

Той насочи пръчката си към Невил, който стана неподвижен и вцепенен, после наложи шапката върху главата на Невил, така че тя се плъзна под очите му. Имаше раздвижвания от наблюдаващата тълпа пред замъка и като един смъртожадните вдигнаха пръчките си, задържайки бойците от "Хогуортс" на място.

- Невил ей сега ще ви демонстрира какво се случва с този, който е достатъчно глупав да продължава да се опълчва срещу мен - каза Волдемор и с едно махване на пръчката накара Разпределителната шапка да избухне в пламъци.

Крясъци раздраха зората и Невил беше обгърнат от пламък, прикован на място, неспособен да помръдне, а Хари не можа да понесе тази гледка: трябваше да действа! И тогава много неща се случиха едновременно.

Те чух див рев от далечната граница на училището, откъдето, ако се съди по звука, стотици хора дойдоха на тълпи през външните стени, които бяха извън видимост, и се стекоха към замъка, надавайки мощни бойни викове. В същия момент Гроп дойде с тежки стъпки покрай едната страна на замъка и изкрещя "ХАГЪР!" Крясъкът му получи в отговор ревове от великаните на Волдемор: те подгониха Гроп, подобно на слонове срещу бик, карайки земята да потръпне. После се чуха копита и опъване на лъкове, и внезапно стрели падаха между смъртожадните, които разкъсаха редиците си, крещейки от изненада. Хари издърпа мантията невидимка изпод дрехите си, наметна я върху себе си и скочи на крака, Невил също се раздвижи.

С едно бързо плавно движение Невил се освободи от своето приковаващо заклинание; горящата шапка падна от него и той измъкна от вътрешността й нещо сребърно с пробляскваща рубинена дръжка...

Ударът на сребърното острие не можа да се чуе през рева на прииждащата тълпа, звуците от сблъсъците на великаните и нахлуването на кентаврите, и все пак изглежда привлече всички погледи. С един-единствен замах Невил бе отрязал главата на гигантската змия, която се превъртя високо из въздуха, блещукаща на светлината откъм входната зала и устата на Волдемор се отвори във вик на ярост, който никой не можа да чуе, а тялото на змията тупна на земята в краката му...

Скрит под мантията невидимка, Хари произведе едно вълшебство за защита между Невил и Волдемор преди последния да успее да вдигне пръчката си. Тогава през писъците, и ревовете, и гръмовните трусове на биещите се великани, викът на Хагрид се извиси над всичко.

- ХАРИ! - крещеше Хагрид. - ХАРИ... 'ДЕ Е ХАРИ!

Възцари се хаос. Атакуващите кентаври разпръскваха смъртожадните, всички усещаха тътнещите великански стъпала и все по-близо и по-близо бучаха подкрепленията, които бяха дошли кой знае откъде. Хари видя огромни крилати създания да кръжат над главите на великаните на Волдемор - тестролите заедно с хипогрифът Бъкбийк издираха очите им, докато Гроп непрестанно ги удряше с юмруци, и сега магьосниците, защитници на "Хогуортс", също както и смъртожадните, бяха избутани обратно в замъка. Хари запращаше заклинания и проклятия по смъртожадните, които видеше, и те се превиваха, без да знаят какво или кой ги е ударил, а телата им биваха прегазвани от отстъпващата тълпа. Все още под мантията невидимка, Хари беше изтикан във входната зала. Той търсеше Волдемор и го видя насреща в помещението как изстрелва заклинания от пръчката си, докато отстъпваше към Голямата зала, все още крещейки наставления на своите последователи, мятайки летящи проклятия наляво и надясно; Хари правеше още защитни вълшебства и така, на косъм да станат жертви на Волдемор, Шеймъс Финигън и Хана Абът хукнаха покрай него в Голямата зала, за да се присъединят към вече разразилата се там битка.

И сега имаше повече, още повече хора, щурмуващи входните стъпала, и Хари видя Чарли Уизли да връхлита Хорас Слъгхорн, който още носеше смарагдената си пижама. Изглежда се бяха върнали при първите редици на, както изглеждаше, семействата и приятелите на всеки ученик от "Хогуортс", които бяха останали да се бият, заедно със собствениците на магазини и жителите на Хогсмийд. Кентаврите Бейн, Ронан и Магориан нахлуха в залата с грандиозен тропот от копита, докато зад Хари вратата, водеща към кухните, беше избита от пантите си.

Домашните духчета на "Хогуортс" се изсипаха във входната зала, пищящи и размахващи назъбени ножове и сатъри, а над главите им, заедно с медальона на Регулус Блек, подскачащ на гърдите му, беше Крийчър, квакащо-подобния му глас се чуваше дори през цялата тази врява: "Бийте се! Бийте се! Бийте се за моя господар, защитника на домашните духчета! Бийте се с Черния Лорд в името на смелия Регулус! Бийте се!"

Те разсичаха и пробождаха глезените и пищялите на смъртожадните, малките им личица озверели от злоба, и където и да погледнеше Хари виждаше смъртожадните да се прегъват под чистата тежест на числения превес, обезсилени с магии, вадещи стрели от рани, прободени в краката от елфчета или просто опитвайки се да избягат, но претопени от прииждащите орди.

Но все още не бе свършило: Хари забърза между дуелиращите се, покрай борещите се затворници, чак до Голямата зала.

Волдемор беше в центъра на една битка и поразяваше и поваляше всичко наоколо. Хари не можа да получи ясна видимост, за да се прицели, но си проправи път по-наблизо, все още невидим, а Голямата зала ставаше все по- и по-препълнена, тъй като всички, способни да ходят, също си пробиваха път навътре.

Хари видя Яксли да пада повален от Джордж и Лий Джордан, видя Долохов да се срутва с писък в ръцете на Флитуик, видя Уолдън Макнеър захвърлен през помещението от Хагрид, как се удря в каменната стена насреща и се свлича на земята в безсъзнание. Видя Рон и Невил да повалят Фенрир Грейбек, Абърфорд да вцепенява Рукууд, Артър и Пърси да приземяват Тикнес, а Луциус и Нарциса Малфой тичаха през тълпата, без дори да се опитват да се бият, крещейки за сина си.