Първа Царуването на Черният Лорд

Волдемор сега се дуелираше с Макгонъгол, Слъгхорн и Кингсли, тримата едновременно, и по лицето му имаше студена омраза, докато те се извиваха и гмуркаха около него, без да могат да го довършат...

Белатрикс също се биеше на около петдесет метра от Волдемор и подобно на господаря си, се дуелираше с трима наведнъж: Хърмаяни, Джини и Луна, всички воюващи на предела си, но Белатрикс им беше равна. И вниманието на Хари беше отклонено при едно смъртоносно проклятие, ударило толкова близко до Джини, че тя се размина на косъм със смъртта...

Той смени посоката си, побягвайки към Белатрикс, вместо към Волдемор, но преди да беше направил и няколко крачки, беше съборен настрани.

- НЕ И МОЯТА ДЪЩЕРЯ, КУЧКО!

Мисис Уизли захвърли мантията си, докато тичаше, за да освободи ръцете си, Белатрикс се завъртя на място, заливаща се от смях при вида на новия си нападател.

- МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! - изкрещя Мисис Уизли на трите момичета и с простичък замах на пръчката си започна да се дуелира. Хари наблюдаваше с ужас и възхита как пръчката на Моли Уизли разсичаше въздуха и се усукваше, а усмивката на Белатрикс Лестранж се разколеба и премина в озъбване. Струи от светлина полетяха и от двете пръчки, подът около краката на двете вещици стана горещ и напукан; и двете жени се биеха, за да убият.

- Не! - извика Мисис Уизли, когато няколко ученици изтичаха напред, опитвайки се да й помогнат. - Отстъпете! Отстъпете! Тя е моя!

Стотици хора сега се бяха наредили покрай стените, наблюдавайки двете битки, Волдемор и неговите трима противници, Белатрикс и Моли, и Хари стоеше, невидим, разкъсван между двете, с желание да атакува, но също и да защити, без да може да е сигурно при това, че няма да уцели неправилния човек.

- Какво ще стане с дечицата ти, когато те убия? - подигра се Белатрикс, освирепяла като господаря си, подскачаща, докато проклятията на Моли танцуваха около нея. - Когато мама я няма точно като Фреди?

- Ти - няма - да - докоснеш - нашите – деца - никога – вече ! - изкрещя Мисис Уизли.

Белатрикс се разсмя със същия бодър смях, който братовчед й Сириус бе издал, докато се катурваше назад през завесата, и внезапно Хари разбра какво щеше да се случи, преди то да стане.

Проклятието на Моли полетя под протегнатата ръка на Белатрикс и я удари право в гърдите, точно над сърцето.

Злорадата усмивка на Белатрикс замръзна, очите й като че ли се подуха: за един съвсем мъничък момент от време тя знаеше какво е станало и тогава се прекатури, наблюдаващата тълпа избухна, а Волдемор изкрещя.

Хари се почувства все едно е превключил на забавен кадър: видя Макгонъгол, Кингсли и Слъгхорн отблъснати назад, гърчещи се и махащи из въздуха, докато яростта на Волдемор от падането на последната му и най-добра лейтинантка експлодира с мощта на бомба. Той вдигна пръчката си и я насочи към Моли Уизли.

- Протего! - изрева Хари и защитното вълшебство се разстла по средата на залата, Волдемор втренчено се огледа за източника, а Хари най-сетне свали мантията невидимка.

Шокираният вик, поздравите и писъците от всички страни: "Хари!" , "ТОЙ Е ЖИВ!" бяха мигом потушени. Тълпата се страхуваше, и тишина се спусна внезапно и напълно, докато Волдемор и Хари се гледаха един-друг, и започнаха, в същия момент, да обикалят един около друг.

- Не желая помощта на никого - силно изрече Хари и в абсолютната тишина гласът му се разнесе като призив на тромпет. - Трябва да стане по този начин. Трябва да бъда аз.

Волдемор просъска.

- Потър не го мисли наистина - каза той с разширени червени очи. - Той не действа по този начин, нали? Кого смяташ да използваш като защита днес, Потър?

- Никого - каза простичко Хари. - Няма повече хоркрукси. Само ти и аз сме. Нито един от двамата не може да живее, докато другият оцелява, и един от нас е на път да си тръгне завинаги...

- Един от нас? - присмя се Волдемор, и цялото му тяло се стегна и червените му очи се вторачиха като змия преди удар. - Мислиш, че ще си ти, нали, момчето, което оживя по случайност, а и защото Дъмбълдор дърпаше всички конци?

- Случайност ли беше, когато майка ми умря, за да ме спаси? - попита Хари. Все още се преместваха странично, и двамата, в този идеален кръг, поддържайки същата дистанция помежду си, и за Хари не съществуваше друго лице освен това на Волдемор. - Случайност, когато реших да се бия в онова гробище? Случайност, че не се защитих тази нощ, и все пак оцелях, и се завърнах да се бия отново?

- Случайности! - изкрещя Волдемор, но все пак не удари и наблюдаващата тълпа беше замръзнала като вцепенена, и от стотиците в залата, никой не смееше да си поеме дъх, освен тях двамата. - Случайност и шанс, и факта, че пълзеше и хленчеше зад полите на по-велики мъже и жени, и ми позволи да ги убия заради теб!

- Ти няма да убиеш никого повече тази нощ - каза Хари, докато се обикаляха и се взираха взаимно в очите си, зелено в червено. - Никога вече няма можеш да убиеш някой от тях. Не разбираш ли? Аз бях готов да умра, за да те спра да не нараниш тези хора...

- Но не умря!

- Това имах предвид, и това е, което го направи. Направих това, което моята майка е направила. Те са защитени от теб. Не си ли забелязал как никое от заклинанията, които насочваш към тях, не ги обзема? Не можеш да ги измъчваш. Не можеш да ги докоснеш. Не се учиш от грешките си, Риддъл, нали?

- Ти смееш...

- Да, смея - каза Хари. - Знам неща, което ти не знаеш, Том Риддъл. Знам много важни неща, които ти не знаеш. Искаш ли да чуеш някои, преди да направиш поредната си огромна грешка?

Волдемор не проговори, но продължи да крачи в кръг, и Хари знаеше, че го държи временно хипнотизиран, в покой, застрашен дори от най-неясната възможност, че Хари би могъл наистина да знае някаква последна тайна...

- Пак за любовта ли става въпрос? - каза Волдемор, с насмешка по змийското си лице. - Любимото решение на Дъмбълдор, любов, която той твърдеше, че побеждавала смъртта, макар че любовта не му попречи да падне от кулата и да се разбие като стара восъчна фигурка. Любовта, която не ми попречи да размажа твоята мъгълокръвна майка като хлебарка, Потър - и никой, изглежда, не те обича достатъчно, за да се затича напред този път и да поеме моето проклятие. Така че какво ще ти попречи да загинеш сега, когато те нападна?

- Само едно нещо - каза Хари, и те все още се обикаляха един-друг, погълнати един от друг, не разделяни вече от нищо друго, освен от последната тайна.

- Ако не е любовта това, което ще те спаси този път - каза Волдемор, - трябва да вярваш, че притежаваш магия, която аз нямам, или пък оръжие по-могъщо от моите?

- Мисля, че и двете - каза Хари, и видя шок да прелита по змиеподобното лице, макар да бе моментално разсеян; Волдемор започна да се смее, и звука беше по-заплашителен от неговите писъци; безжизнен и откачен, той проехтя наоколо в утихналата зала.

- Мислиш, че владееш повече магия от мен? - каза той. - От мен, от Лорд Волдемор, който е изпълнявал магия, която самият Дъмбълдор никога не е и мечтал?

- О, той е мечтал за нея - каза Хари, - но е разбрал повече от теб, разбрал е достатъчно, за да не извърши това, което ти направи.

- Имаш предвид, че беше слаб! - изкрещя Волдемор. - Прекалено слаб, за да посмее, прекалено слаб, за да вземе това, което можеше да бъде негово и което ще бъде мое!

- Не, той беше по-умен от теб - каза Хари, - по-добър магьосник и по-добър човек.

- Аз осъществих смъртта на Албус Дъмбълдор!

- Така си си мислел - каза Хари, - но си грешал.

За първи път наблюдаващата тълпа се размърда, докато стотици хора около стените си поеха дъх като един.

- Дъмбълдор е мъртъв! - запрати Волдемор думите към Хари, все едно това ще му причини непоносима болка. - Неговото тяло гние в мраморната гробница сред полята в замъка, видях го, Потър, и той няма да се завърне!

- Да, Дъмбълдор е мъртъв - каза Хари спокойно, - но не си ти в дъното на убийството му. Той избра свой собствен начин да умре, избра го месеци, преди да умре, организира цялото събитие с човека, който ти мислеше за свой слуга.

- Що за детински брътвежи? - каза Волдемор, но все пак не нападна, и червените му очи не трепваха встрани от Хари.

- Сивиръс Снейп не беше с теб - каза Хари. - Снейп беше с Дъмбълдор. Беше верен на Дъмбълдор от момента, когато си започнал да преследваш майка ми. А ти никога не си го осъзнал, заради нещата, които не умееш да разбираш. Ти никога не си виждал Снейп да произвежда Покровител, нали, Риддъл?

Волдемор не отговори. Те продължиха да се въртят в кръг един около друг като вълци, на път да се разкъсат взаимно.

- Покровителят на Снейп беше кошута - каза Хари, - същият като този на майка ми, защото той я е обичал почти през целия си живот, от времето, когато са били деца. Трябвало е да го осъзнаеш - каза той като видя ноздрите на Волдемор да лумват, - той те е помолил да пощадиш живота й, нали?

- Той я желаеше, това бе всичко - презрително рече Волдемор, - но когато с нея бе свършено, той се съгласи, че има и други жени, и то с по-чиста кръв, по-достойни за него...

- Разбира се, че ти е казал така - каза Хари, - но е бил шпионин на Дъмбълдор от момента, когато си я застрашил, и е работил против теб оттогава досега! Дъмбълдор вече умираше, когато Снейп го довърши!

-! - изпищя Волдемор, който бе проследил всяка дума с пълно внимание, но сега нададе крякане от лудешки смях. - Няма значение дали Снейп е бил с мен или с Дъмбълдор, нито какви незначителни препятствия се е опитвал да поставя на пътя ми! Аз ги смазах, както смазах твоята майка, предполагаемата голяма любов на Снейп! О, но наистина всичко намира своя смисъл сега, Потър, и то по начини, които ти не разбираш!

Дъмбълдор се е опитвал да държи Старшата пръчка далеч от мен! Замислял е Снейп да бъде истинският господар на пръчката! Но аз стигнах там преди теб, момченце... Аз достигнах пръчката, преди да можеш да сложиш ръце върху нея, аз разбрах истината, преди да наваксаш. И убих Сивиръс Снейп преди три часа и сега Старшата пръчка, Смъртостикът, Пръчката на Съдбата е истински моя! Последният план на Дъмбълдор се провали, Хари Потър!

- Да, наистина - рече Хари. - Прав си. Но преди да се опиташ да ме убиеш, те съветвам да помислиш какво си извършил... Помисли, и опитай известно разкаяние, Риддъл...

- Какво е това?

От всички неща, които Хари му бе казвал, отвъд всяко откровение или насмешка, нищо не бе удряло Волдемор по този начин. Хари видя зениците му да се свиват до тънки прорези, видя кожата около очите му да побелява.

- Това е последният ти шанс - каза Хари, - той е всичко, което ти е останало... Вече видях какво ще представляваш в противен случай... Бъди човек... опитай... Опитай мъничко разкаяние...

- Ти смееш...? - каза Волдемор отново.

- Да, смея - каза Хари, - защото последният план на Дъмбълдор изобщо не се обърна срещу мен. Той се обърна срещу теб, Риддъл.

Ръката на Волдемор трепереше със Старшата пръчка , а Хари стисна много здраво тази на Драко. Моментът, той разбра, щеше да дойде само след секунди.

- Тази пръчка все още не работи правилно за теб, защото си убил погрешния човек. Сивиръс Снейп никога не е бил истинският господар на Старшата пръчка. Той никога не е побеждавал Дъмбълдор.

- Той го уб...

- Не слушаш ли? Снейп никога не е побеждавал Дъмбълдор! Смъртта на Дъмбълдор беше планирана помежду им! Дъмбълдор възнамеряваше да умре, непобеден, като последния истински господар на пръчката! Ако всичко беше минало по план, могъществото на пръчката щеше да е умряло с него, защото то никога не е било спечелвано от него!

- Но тогава, Потър, Дъмбълдор все едно ми е дал пръчката! - гласът на Волдемор потръпна със злостна наслада. - Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар! Отстраних я против желанието на последния й господар! Нейната сила е моя!

- Все още не схващаш, нали, Риддъл? Да притежаваш пръчката не е достатъчно! Да я държиш, да я използваш, това не я прави истински твоя. Не се ли вслуша в думите на Оливандър? Пръчката избира магьосника... Старшата пръчка разпозна нов господар преди Дъмбълдор да умре, някого, който никога дори не е полагал ръката си върху нея. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор против волята му, без никога да осъзнае точно какво е направил или че най-опасната пръчка в света му е засвидетелствала своята вярност...

Гръдният кош на Волдемор се повдигаше и спускаше учестено и Хари можеше да долови задаващото се проклятие, да усети как то се натрупва в пръчката, насочена към лицето му.

- Истинският господар на Старшата пръчка е Драко Малфой.

Чист шок се изписа на лицето на Волдемор за миг, но после изчезна.

- Но какво значение има това? - каза той меко. - Дори и ако си прав, Потър, това не променя нищо за теб и мен. Ти вече не притежаваш пръчката със сърцевина от феникс: Дуелираме се само според уменията си... а след като те убия, мога да посетя Драко Малфой...

- Само че си закъснял - рече Хари. - Пропусна си шанса. Аз бях там първи. Аз надвих Драко преди седмици. Аз отнех пръчката му.

Хари помръдна пръчката със сърцевина от глог и почувства очите на всички в залата насочени към нея.

- Така че всичко се свежда до това, нали? - прошепна Хари. - Дали пръчката в твоята ръка знае, че последният й господар е бил обезоръжен? Защото ако знае... аз съм истинският господар на Старшата пръчка.

Червено зарево бликна изведнъж под омагьосаното небе над тях - ръбът на ослепителното слънце се подаде над прага на най-близкия прозорец. Светлината улучи и двете им лица едновременно, така че Волдемор внезапно се превърна в пламтящо петно. Хари чу високият глас да надава писък, докато той също изпрати последната си надежда към небесата, насочвайки пръчката на Драко:

"Авада Кедавра!"

"Експелиармус!"

Взривът беше като изстрел от оръдие и златните пламъци, които изригнаха между тях по средата на кръга, който бяха очертали, отбелязаха мястото, където заклинанията се бяха сблъскали. Хари видя зелената струя на Волдемор да се среща с неговото собствено заклинание, видя Старшата пръчка да лети високо, тъмна на фона на изгрева, въртяща се насред омагьосания таван като главата на Наджини, въртяща се през пространството към господаря, когото не би могла да убие, който най-накрая беше дошъл да я вземе в пълното си владение. И Хари, с безпогрешното умение на търсач, улови пръчката в свободната си ръка, докато Волдемор падна назад, с изкривени ръце, зениците му, като цепнатини в яркочервените очи, въртящи се нагоре. Том Риддъл падна на пода със съвсем обикновен завършек, тялото му отслабнало и съсухрено, белите ръце празни, змиеподобното лице безизразно и несъзнаващо. Волдемор беше мъртъв, убит от своето собствено отразено заклинание, а Хари стоеше с две пръчки в ръце, взирайки се в черупката на своя враг.

Една трептяща секунда в тишина и моментният шок отмина: и тогава безредицата избухна около Хари, а писъците и възклицанията, и ревовете на наблюдателите разцепиха въздуха. Яростното ново слънце грейна ослепително в прозорците, докато те гръмко го връхлитаха, и първи успяха да го достигнат Рон и Хърмаяни, и техните ръце първи го обгърнаха, неразбираемите им викове го оглушиха. После Джини, Невил и Луна бяха там, и после всички от семейство Уизли, и Хагрид, и Кингсли, и Макгонъгол, и Флитуик, и Спраут, и Хари не можеше да чуе и дума от това, което някой от тях крещеше, да определи чии ръце го сграбчваха, дърпаха, опитвайки се да прегърнат някоя част от него, стотици от тях напиращи към него, всички решени да докоснат Момчето, което оживя, причината да се свърши най-сетне...

Слънцето се издигна стабилно над "Хогуортс", и Голямата зала пламна с живот и светлина. Хари беше неразривна част от смесените излияния на тържествуване и траур, на скръб и празненство. Те го искаха там при себе си с тях, техният водач и символ, техният спасител и пътеводител, и това, че не беше спал, че жадуваше компанията на съвсем малко от тях, изглежда на никого не му хрумваше. Той трябваше да говори с опечалените, да им стиска ръцете, да бъде свидетел на сълзите им, да получава благодарностите им, да изслуша новините, сега прокрадващи се от всеки ъгъл, докато сутринта напредваше; да чуе, че омагьосаните с "Империус" надлъж и нашир из страната идваха на себе си, че смъртожадните бягаха или биваха залавяни, че невинните от Азкабан бяха освободени веднага, щом Кингсли Шакълболт беше обявен за временно изпълняващ длъжността Министър на Магията.

Преместиха тялото на Волдемор и го положиха в стая встрани от залата, далеч от телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви, и петдесет други, които бяха загинали в бой с него. Макгонъгол беше заменила масите на домовете, вече никой не седеше според дома си: всички се бяха размесили заедно, учители и ученици, призраци и родители, кентаври и домашни духчета, а Фирензи лежеше, възстановявайки се в един ъгъл, докато Гроп се показа през един строшен прозорец, и хората хвърляха храна в неговата смееща се уста. След известно време, изтощен и изцеден, Хари се намери, седнал на една пейка, редом с Луна.

- Щях да предпочета малко покой и тишина, ако бях на твое място - каза тя.

- С удоволствие бих желал това - отвърна той.

- Ще разсея вниманието на всички - каза тя. - Използвай мантията си.

И преди той да изрече и дума, тя бе изкрещяла: "Ооо вижте, един Блибъринг Хъмдингър!" и сочеше през прозореца. Всички, които чуха, се огледаха, и Хари приплъзна мантията върху себе си, и стана на крака.

Сега можеше да се движи през залата без външни намеси. Забеляза Джини на две маси от него; тя седеше с глава на рамото на майка си: щяха да имат време да говорят по-късно, часове и дни, и може би години, в които да говорят. Видя Невил, мечът на Грифиндор лежеше до чинията му, докато ядеше, обграден от група ревностни поклонници. По-нататък, докато крачеше покрай масите, забеляза тримата Малфой, сгушени един до друг, като че несигурни дали би трябвало или не би трябвало да са там, но никой не им обръщаше никакво внимание. Където и да погледнеше, виждаше семейства, обединени отново, и накрая видя двамата, чиято компания жадуваше най-много.

- Аз съм - промърмори той, навеждайки се помежду им. - Ще дойдете ли с мен?

Те се изправиха моментално, и заедно той, Рон и Хърмаяни напуснаха Голямата Зала. Големи парчета липсваха от мраморното стълбище, част от парапетите ги нямаше, и отломки и петна от кръв се появяваха на всеки две стъпки, докато се качваха.

Някъде в далечината те можеха да чуят Пийвс да вдига шум, летейки по коридорите, пеейки победна песен, композирана от самия него:

А Волди го няма молди, така че нека се позабавляваме!

Щастието щеше дойде, мислеше си Хари, но за момента то беше заглушено от изтощението, и болката от загубата на Фред, и Лупин, и Тонкс, го пробождаше като физическа рана на всеки няколко крачки. Преди всичко, той почувства най-изумителното облекчение и копнеж да поспи. Но първо дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които бяха останали с него през толкова много, и които заслужаваха истината. Старателно той изброи какво беше видял в мислоема и какво се беше случило в гората, и те още дори не бяха започнали да изразяват своя шок и изумление, когато най-накрая пристигнаха на мястото, към което бяха крачили, макар никой от тях да не беше споменавал посоката.

От последния път, когато го бе виждал, каменният водоливник, охраняващ входа към кабинета на директора, беше съборен настрани; стоеше изкривен, видимо поочукан и Хари се зачуди дали все още ще е в състояние да различава пароли.

- Може ли да се качим? - попита той водоливника.

- Чувствайте се свободни - изпъшка статуята.

Те се покатериха през него и по извитото каменно стълбище, което се движеше бавно нагоре като ескалатор. Хари отвори вратата на върха.

Той хвърли един бегъл поглед на каменния мислоем на бюрото, където го беше оставил, и тогава пронизителен звук го накара да извика, мислейки за заклинания, завръщащи се смъртожадни и за възраждането на Волдемор...

Но това бяха ръкопляскания. Навсякъде по стените наоколо, директорите и директорките на "Хогуортс" го даряваха с овации, на крака, те размахваха шапките си и в някои случаи своите перуки, протягаха се между рамките да се здрависват помежду си; танцуваха нагоре-надолу върху креслата си, с които бяха нарисувани: Дилис Дъруънт плачеше без да се срамува; Декстър Фортескю размахваше ушната си тръба; и Финиъс Нигелус извика със своя висок, напевен глас: "И нека бъде отбелязано, че домът "Слидерин" изигра своята роля! Нека нашият принос да не бъде забравен!"

Но Хари имаше очи само за човека, който стоеше в най-големия портрет точно зад стола на директора. Сълзи се стичаха надолу зад стъклата с форма на полумесец чак до дългата сребърна брада, и гордостта, и благодарността, излъчвани от него, изпълниха Хари със същата утеха като песента на феникса.

Най-накрая Хари вдигна ръце, и портретите запазиха уважително мълчание, лъчезарно усмихнати или попивайки очите си и очаквайки го нетърпеливо да заговори. Но той насочи думите си към Дъмбълдор и ги подбра с огромно внимание. Макар да бе изтощен и с подпухнали очи, трябваше да направи едно последно усилие, търсейки един последен съвет.

- Нещото, което беше скрито в снича - започна той, - изпуснах го в гората. Не помня точно къде, но няма да се опитвам да го търся отново. Съгласен ли сте?

- Мое мило момче, съгласен съм - каза Дъмбълдор, докато неговите колеги-портрети изглеждаха объркани и любопитни. - Мъдро и смело решение, но нищо по-малко от това, което очаквах от теб. Някой друг знае ли къде е паднало?

- Никой - рече Хари, и Дъмбълдор отбеляза удовлетворението си с кимане.

- Обаче смятам да задържа подаръка на Игнотус - каза Хари и Дъмбълдор се усмихна.

- Разбира се, Хари, той е твой завинаги, докато не го предадеш на някой друг!

- И после е ето това.

Хари вдигна Старшата пръчка, и Рон и Хърмаяни погледнаха към нея със страхопочитание, което дори в своето замаяно и лишено от сън състояние, Хари не искаше да види.

- Не я искам - каза Хари.

- Какво? - силно рече Рон. - Да не си се побъркал?

- Знам, че е могъща - каза Хари уморено. - Но се чувствах по-щастлив с моята собствена. Така че...

Той порови в кесията, закачена на врата му, и издърпа оттам двете части от бодлива зеленика, все още едва свързани от най-фината нишка от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че частите не могат да се възстановят, че поражението е твърде тежко. Всичко, което знаеше, беше, че ако това не проработеше, нищо нямаше да проработи.

Той положи счупената пръчка на директорското бюро, докосна я със самия връх на Старшата пръчка и каза: "Репаро".

Щом пръчката му се запечата отново, червени искри излетяха от края й. Хари разбра, че е успял. Той вдигна пръчката от бодлива зеленика и феникс и почувства внезапна топлина в пръстите си, като че пръчката и ръката празнуваха своето повторно обединение.

- Смятам да върна Старшата пръчка - каза той на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна привързаност и възхищение, - обратно там, откъдето е дошла. Тя може да остане там. Ако почина от естествена смърт като Игнотус, нейната сила ще бъде пречупена, нали? Предишният й господар никога няма да бъде победен. Това ще бъде краят й.

Дъмбълдор кимна. Те се усмихнаха един на друг.

- Сигурен ли си? - попита Рон. Имаше едва доловима следа от копнеж в гласа му, докато поглеждаше към Старшата пръчка.

- Мисля, че Хари е прав - каза Хърмаяни тихо.

- Тази пръчка носи повече беди, отколко ползи - рече Хари. - А ако трябва да съм откровен - той се завъртя с гръб към нарисуваните портрети, мислейки сега единствено за леглото с четири балдахинени завеси, което го очакваше в кулата на "Грифиндор", и се чудеше дали Крийчър би могъл да му донесе и някой сандвич там, - преживял съм достатъчно беди за цял един живот.

Епилог
Деветнайсет години по-късно

Есента пристигна някак внезапно тази година. Утрото на първи септември прорязваше като ябълка и докато малкото семейство с клатушкане пресече бучащото шосе и се насочваше към голямата опушена гара, димът от колите и дъхът на пешеходците блещукаха като паяжини в студения въздух. Две големи клетки потракваха върху товарните колички, които родителите бутаха; совите в тях надаваха възмутени крясъци, а червенокосото момиченце следваше уплашено своите братя, стискайки здраво ръката на баща си.