Първа. Делово общуване

244 речи целят получаването на незабавна реакция от страна на слушателите. Такава реакция ще се различава по характера и степента на проявената активност.
Най-разпространената, бихме я нарекли „класическата‖ разширена схема на увещаващата и на призоваващата реч е една и съща: „факт – алтернативност на положението, в което ни поставя наличието на този факт – възможни изходи – правилни изходи – алтернатива две (избор между „правилното‖ и „неправилното‖ поведение) – обещание/заплаха (в зависимост от избора в „алтернатива две‖) – призив за действие―. Тази схема търпи изменение според конкретната обстановка. Например нашето изказване може да приеме структурата: „положение – предложение – обещание – призив― и дори по краткото: „алтернатива – предложение―. Нюансите се предпоставят от целта ни и от реакцията, която бихме искали да постигнем: действие или отношение. Как ще конструираме речта си, зависи още от слушателите, от темата, от нашите собствени предпочитания, от общественото и служебното ни положение, от това, дали се изказваме в началото, в средата или в края на събирането и т. н.
Когато говорим, че основните оръжия на убеждаващите, на агитационния тип речи са психологическото заразяване, внушаването и пр.
„ирационални― средства, съвсем не значи, че това става за сметка на логиката на самото изказване. Като завършено произведение на нашата духовна дейност, речта трябва да се съобразява с всички изисквания предявявани към логическото мислене. Но работата е там, че личните предпочитания, желанията, емоциите и други подобни на тях „основания― за каквото и да било искане, дори без това да се осъзнава от аудиторията, често поемат функциите на логически аргументи за нейните решения и действия. Това е обяснимо. Изведеш ли човека от психическо равновесие, заобиколиш ли го с хора, обхванати от една и съща страст, той се подчинява на нова система от закони – законите на масовата психология. В психологически и други способи за влияние върху слушателите. Отбелязали сме увещаващата реч с курсив, защото тя по същество е преходна форма между въодушевяването и директното призоваване. Не мога да си припиша авторството върху тази идея. Но тя не принадлежи и на теорията на аргументацията, както мислят някои привърженици на неореториката. Тези неща ги е открил, обяснил и подробно описал
Аристотел в своето учение за ентимемата и топите.

245 него се появяват несвойствени за темперамента, за възпитанието, за образованието, за общественото му положение реакции. Още преди 100 години Густав Льобон в книгата си „Психология на тълпите―
66
убедително и популярно обясни, защо ако в една тълпа има равно число хамали, лумпени и интелектуалци, поведението на интелектуалците по време на екстремни ситуации също не се поддава на описание с прилични думи.
Погледнете публиката на стадиона, в театъра, в киното, вижте я на опашката, при някаква игра или на спонтанно възникнал митинг и ще се уверите, че Льобон е прав. Тази човешка особеност е позната и експлоатирана още в древността. Не може да не сте обърнали внимание, че и днес се играе спекулативно с антитезите „смелост –
страх“, „любов – омраза“, „чест – безчестие“, „уважение – презрение“,
„благородство – низост“. И тъй като нито прадедите ни, нито нашите съвременници желаят да ги смятат за страхливци, за подлеци или славолюбци, поемат стръвта на въдицата без да се замислят. Най-добре това се вижда в политиката: за да запалят войнствен дух, да предизвикат ентусиазъм, да отклонят вниманието на аудиторията от „неудобните― проблеми, ораторите залагат на етническата омраза, на религиозния фанатизъм, на жаждата за мъст. Примамки за тези катализатори на човешките реакции са също и родолюбивите традиции, примерите от миналото, призивите за патриотизъм, за дълг, за чест, за достойнство.
Фактически ние „разчленяваме―, „разлагаме― светогледа като цялостна система за духовни взаимоотношения на индивида със заобикалящия го свят и „влизаме― в душата му през един от страничните входове.
Реторическият трик е елементарен, но механизмът му е безотказен.

Изтегляне 2.19 Mb.

Сподели с приятели: