Първа глава управление на пазарните рискове класификация, организация, органи

По своята същност това е процес на защита и намаление на риска. Банката може да реши да хеджира всички рискове, да не хеджира рисковете си, или само част от тях. Така тя съзнателно или не се намесва в спекулативни действия.

Отказът от хеджинг може да бъде в два случая:

• 
  В първия институцията не знае за съществуващия риск, или пък не може да го ограничи.
  
• 
  Във втория случай тя счита, че валутният курс или процентните ставки няма да се изменят, или тяхната промяна ще бъде в благоприятна за банката посока. Така тя спекулира, ако е права ще спечели допълнителни приходи, ако пък не - ще понесе загуби.
  

Един от недостатъците на общото хеджиране са значителните суми за комисионни и опционни премии. Поради това и избирателното (частично) хеджиране може да се възприеме като опит в снижаването им. Друг начин за минимизиране на разходите е рисковете да се застраховат едва тогава, когато курсът или лихвеният процент достигнат до определени нива. Може да се счита, че банката ще удържи до известна степен неблагоприятното изменение, но при достигане на предела трябва да се защитят цялостно позициите с цел избягване на по-нататъшни загуби.

Рисковете, свързани със сделките за обмен на валута могат да се управляват и с помощта на ценовата политика на банката. Съществено влияние на риска може да окажат сроковете на получаване и изплащане на валута.

Често пъти разгледаните варианти за управление на валутния риск не са достатъчно ефективни, ето защо като изход се явяват извършването и прилагането на срочните сделки за хеджиране на риска:

1. 
   форуърдните валутни операции
   
2. 
   валутните фючърси
   
3. 
   валутните опции
   
4. 
   СУАП сделките.
   

• 
  валута купена по спот курс и сложена на депозит до настъпване срока на падежа;
  
• 
  валута продадена по спот и сложена на депозит до настъпване на падежа.
  

Аналогично чуждестранният инвеститор може да се застрахова за риск свързан със снижение курса на валутата - инвестицията, с помощта на продажбата й на банката.

По този начин финансовата институция поема риска, така че самата трябва да се защити от риска, затова тя прави друга форуърдна или фючърсна сделка на специализирани борси или с други банки.

Един от видовете срочни контракти се явява валутният фючърс, който се търгува на големите специализирани борси. Този тип контракт се прилага от 1972 г. на Чикагската валутна борса.

В своята същност той представлява покупко/продажба на определена валута по фиксирания в момента на сключване на сделката курс с изпълнение след определен срок.

Най-важните различия между форуърда и валутния фючърс са:

1. 
   Фючърсите се търгуват чрез стандартизирани договори.
   
2. 
   Задължително условие за фючърса се явява гарантиращия депозит.
   
3. 
   Разплащанията между контрагентите се осъществяват чрез клиринговата палата при валутната борса, която встъпва като посредник между страните и е едновременно гарант по сделките.
   

На валутния пазар този, който купува фючърсен контракт, получава гаранция, че в случай на повишение на курса на чуждестранната валута на спот пазара може да я купи по благоприятен курс, фиксиран във фючърсната сделка. Спот-курсът по принцип има тенденция да се сближава с курса на фючърсния пазар с приближение края на срока на контракта.

Друга разновидност на срочните сделки са Суап-контрактите. Те означават обмен на една валута в друга за определен период от време и представляват по своята същност комбинация на налична сделка спот и срочен форуърд. СУАП-ите се използват за ограничение на риска на колебание на валутните курсове и лихвените проценти. Различават се валутни и лихвени суапи. При лихвените се разменят плаващи лихвени проценти, които са фиксирани в една валута, докато при валутните те са деноминирани в различни валути.

Суаповите сделки са удобни за банките, защото не създават открити валутни позиции. Целите на суапа са:

• 
  придобиване на необходимата валута за международни разчети;
  
• 
  осъществяване на политика за диверсификация на валутните резерви;
  
• 
  поддържане на остатъци по текущите сметки;
  
• 
  удовлетворение потребностите на клиента от чуждестранна валута и др.
  

Особеност за опциите като сделка за застраховане от риск се явява рискът за продавача на опцията, който възниква в следствие прехвърлянето му от експортьора или вносителя. При неправилно определяне на курса, продавачът рискува да понесе загуби по-големи от опционната премия. Затова продавачът на опции винаги се стреми да занижи курса и да увеличи премията.

В развитите страни специализирани експертни фирми се занимават с професионални консултации по оптималното хеджиране на инвестициите във валута. Самите банки разполагат с щат от аналитици и прогнози за движението на курсовете, активно се опитват да предлагат услуги по комплексно управление на рисковете на своите клиенти.

За да се реализират успешно в тази своя дейност, те извършват обширни анализи на движението на валутите чрез фундаменталния и технически анализ. Бъдещото движение на курсовете и тяхната точна прогноза спомага за правилната позиция на банките по управление на рисковете.

Кредитните рискове при валутните операции възникват тогава, когато контрагентът на банката не може да изпълни задълженията, които е поел със сключването на срочния договор. Той може да не е в състояние да изпълни договора преди датата на падежа, или на самата падежна дата.

Ако партньорът изпадне в неликвидност преди падежа, то тогава се наблюдава тъй нареченото Count-Party Risk. Неговият размер се определя на 20%. Този процент е толкова защото банката може да изпълни задължения, които е поела като изтъргува сумата още веднъж, но при нов СПОТ курс. Повечето финансови институции оценяват този риск на 20% за срок до 3 години и всяка следваща с по 5% повече до 9-тата година, или с общ размер от 50%.

За да се избегне или минимизира Count-Party Risk се определят тъй наречените лимити (виж т.2.1.), чрез тях се постига точно фиксиране размера на загубата.

Много по-ефективен начин за управление на риска е тъй нареченият Mark to Market calculation. При търговия с много партньори се вижда, че обемът на търгуваните суми се увеличава и 20% риск може да се редуцира в резултат търговията с повече контрагенти.

Същността на този метод се състои в изчислението на неосъществените срочни валутни контракти и периодично се симулира фалита на партньорите. При фалита контрактовите суми следва наново да се осигурят и то по СПОТ-курс в момента на симулацията, така се получава съпоставка между договорения срочен курс и фактическия касов курс. Ако има договор за компенсация между търговците, то загубата от една позиция ще се компенсира с печалбата на друга, ако не съществува такава, тогава могат да се калкулират отчетените загуби.

Примерна таблица на метода е представена в Приложение 2. (При предвидения Count of Party Risk в размер на 4 349 000, а фактическият е 94 000 или 0,43%).

При условие, че партньорът изпадне в банкрут на самата падежна дата, тогава се начислява 100% риск, наричан Clean Risk of Liquidation.

В действителност загубата не е в размер на 100% от уговорената в контракта сума, а повече, защото банката ще трябва да изтъргува валутата отново, но при променен СПОТ-курс.

Начините за борба с този вид риск са два:

• 
  определяне на сублимити - те се използват при извършването на всекидневен падеж, така, в крайна сметка се постига много голяма редукция на 100% риск.
  

Банките, които извършват търговия с чуждестранна валута се срещат с два риска:

• 
  Влияние на неблагоприятното развитие на валутните курсове или лихвените ставки по откритите позиции.
  
• 
  Банкрут на втората страна и неизпълнение на условията по сключения валутен договор.
  

• 
  операции изпълнени със знанието или упълномощението на управляващите банката;
  
• 
  операции извършени от дилърите в отдела за операции с чуждестранна валута без или с упълномощение на управлението на банката.
  

• 
  внезапно увеличение на обема на търговия на дадена банка или неин клон;
  
• 
  увеличение оборота на банката с банки-кореспонденти по клирингови системи;
  
• 
  промени в нормалните условия при извършване на дилинга;
  
• 
  неполучаване на потвърждение по сделка;
  
• 
  неполучаване на отговор за потвърждение по неизплатен контракт;
  
• 
  извършване на сделки по валутен курс, който не съответства на пазарния. Дилърът определя ставка с голям спред между цена купува и цена продава.
  

Настоящето изложение има за цел да представи в най-общ план техниките за управление на лихвения риск и неговото влияние върху експозициите на банките. Съществуват много методи за идентификацията и измерването на лихвения риск, като се започне от най-простите таблици за падежите и промените в цените и се стигне до сложни статистически методи за динамично моделиране, включващи предположения за поведението на клиентите на банката в зависимост от промяната на лихвеното им обкръжение. Някои от тях се използват за измерването на лихвения риск, както от гледна точка промяна на приходите, така и на икономическата стойност на експозициите на институцията. Характерно е, че някои от методите обхващат само част експозициите, докато други притежават цялостен обзор върху тях.

Всеки от методите, които ще бъдат посочени притежава своите силни и слаби страни, поради това за да се постигне по-точна представа е необходимо за всяка отделна експозиция в зависимост от спецификата й да се прилага отделен метод. Това условие често пъти се пренебрегва от управлението на банката и те използват по-опростени методи, като дори окрупняват и категоризират в общи групи голяма част от банковите експозиции. Може да се стигне дори до ограничение естеството на влияние на лихвата като се вземе в предвид само кривата на доходността, но не и корелациите между лихвените проценти.

В следващите точки ще бъдат разгледани основните методи за оценка и управление на лихвения риск, като се отбележат техните силни и слаби страни.

Gap-моделът е първият метод, който може да послужи за управление на лихвения риск и да ограничи загубите на банката. Той не е от сложните подходи и поради това приложението му не е свързано с много разходи, нито пък се нуждае от сложна информационна обработка. Основните моменти в него са:

1. 
   Взаимовръзка между активите и пасивите с цел предпазване от лихвения риск.
   
2. 
   Активите и пасивите се делят на:
   

• 
  Активи с постоянни (фиксирани) лихви - инвестиции в дългосрочни облигации, ЦК с фиксиран доход и т.н.
  
• 
  Активи с променливи лихви - дългосрочни кредити с плаващи лихви, инвестиции в ЦК с плаващ лихвен процент и др.
  
• 
  Пасиви с фиксирани лихви - получени финансирания с фиксиран лихвен процент.
  
• 
  Пасиви с плаващи лихви - получени заеми с плаващи лихви, от паричния пазар и др.
  

3. 
   Разривът (The Gap) показва каква част от активите с променливи лихви са финансирани с пасиви с постоянни лихви и обратно, каква част от активи с постоянни лихви са финансирани с променливи.
   

Абсолютна величина на разрива

=

Активи с променливи лихви

-

Пасиви с променливи лихви

=

=

Пасиви с фиксирани лихви

-

Активи с фиксирани лихви

4. 
   При условие, че активите и пасивите с променлив процент са напълно балансирани, то тогава имаме т.нар. нулев разрив. В тази ситуация за банката не съществува никакъв лихвен риск.
   

При наличие на разрив между активите и пасивите на банката, тя е подложена на лихвен риск, тъй като всяка промяна в лихвите може да окаже неблагоприятно въздействие върху доходите и дори да доведе до плащането на по-високи лихвени ставки. Възможно е банката или да е образувала този разрив в съответствие с очакванията на развитието на тренда на лихвите и извличане на допълнителна печалба. Измененията на чистия лихвен доход се измерват чрез следната формула:

х

Изменения на лихвения процент

=

Абсолютна величина на разрива

х

Изменение на лихвения процент

От нея става видно, че изменението на чистия лихвен доход зависи не само от изменение на лихвения процент, но и от абсолютната величина на разрива. Оттук следват и мерките, които предприемат финансовите институции за управление на активите и пасивите и получаване на допълнителен доход. Различаваме 3 основни стратегии на управление на разрива:

1. 
   стратегия на нулев разрив (Zero Gap Strategy)
   
2. 
   стратегия на позитивен разрив (Positive Gap Strategy)
   
3. 
   стратегия на негативен разрив (Negative Gap Strategy)
   

Активи		Пасиви
Активи с променливи лихви 400 млн.лв.	Разрив = 0	Пасиви с променливи лихви 400 млн.лв.
Активи с фиксирани лихви 600 млн.лв.		Пасиви с фиксирани лихви 600 млн.лв.

Ако се покачат лихвите, то лихвените разходи също ще се увеличат, но при тези високи проценти ще нараснат и приходите от активите, така че в крайна сметка промяна в лихвения доход няма да има. В таблица 1 е илюстриран ефектът от стратегията.

Чист лихвен доход при стратегия нулев разрив

Активите с променливи лихви

>1

Пасивите с променливи лихви

Да видим в табличен вид как ще изглежда гореизложената стратегия:

Активи с променливи лихви 500 млн.лв.	Разрив = 20% 200 млн.лв.	Пасиви с променливи лихви 300 млн.лв.
Активи с фиксирани лихви 500 млн.лв.		Пасиви с фиксирани лихви 700 млн.лв.

Схема 2

Таблица 3

Чист лихвен доход на банката при стратегия с позитивен разрив

Активи с променливи лихви млн.лв.	Лихвен процент по активите млн.лв.	Приходи от активите с променливи лихви млн.лв.	Пасиви с променливи лихви млн.лв.	Лихвен процент по пасиви млн.лв.	Разходи по пасивите с променливи лихви млн.лв.	Чист лихвен доход млн.лв.
500	0,12	60	300	0,10	30	30
500	0,15	75	300	0,13	39	36
500	0,09	45	300	0,07	21	24

При очаквано падане на лихвите се прилага третият тип стратегия на негативния разрив. Трябва да се поддържа по-нисък размер на активите с променливи лихви и по-висок размер на пасивите с променливи лихви, или т.е.

Активите с променливи лихви

<1

Пасиви с променливи лихви

При ниските лихви спадат разходите по обслужване на пасива в много голяма степен, отколкото приходите на актива.

Таблично негативният разрив изглежда така:

Активи с променливи лихви 450 млн.лв.	Разрив = -5% (-50 млн.лв.)	Пасиви с променливи лихви 500 млн.лв.
Активи с фиксирани лихви 550 млн.лв.		Пасиви с фиксирани лихви 500 млн.лв.

След низходящата тенденция в лихвения процент имаме:

Таблица 4

Чист лихвен доход на банката при стратегия на негативен разрив

Анализът на разрива е лесен метод, но той притежава и доста недостатъци, той поставя ударение на стойностните характеристики на активите и пасивите, като се анулира влиянието на техния падеж. Поради това се създава и прилага друг метод, който премахва част от недостатъците на предходния т.нар. анализ на продължителността (Duration Analysis).