Първа глава управление на пазарните рискове класификация, организация, органи

Това е метод, при който се измерва влиянието на изменението на лихвените проценти върху стойността на банката, като се прилагат тегла на чувствителността за всеки времеви интервал. Тези тегла се базират обикновено на предвижданията за дюрацията на активите и пасивите, които попадат във всеки времеви интервал. По принцип колкото по-голям е срокът на падежа и колкото по-малки са плащанията преди него, толкова по-голяма е дюрацията в абсолютна стойност. По-голямата дюрация се свързва с това, че промяната в лихвените проценти ще оказва по-голямо влияние върху стойността на банката.

В случай, че има различни позиции в даден времеви интервал, се използват различни тегла, отразяващи многообразието в лихвените проценти и падежи. За да може да се определи приблизително ефектът на променящите се проценти се изчислява точната дюрация на всеки актив, задължение, извънбалансова позиция. На база на тези по-точни мерки се извежда нетната позиция на банката, а не чрез прилагането на средни тегла на дюрацията. Така се избягват грешките при окрупняване на позициите на паричните потоци.

Често от финансовите институции се прилага и друга възможност, проектиране на рискови тегла за всеки времеви интервал на базата на действителните процентни изменения в пазарните стойности на хипотетични инструменти. Това е т.нар. "ефективна дюрация".

Проблемите на този метод се заключават в това, че той фокусира вниманието само върху една форма на лихвения риск - рискът при промяна на цените. В резултат на това е невъзможно да се породи възникването на лихвен риск в рамките на един времеви интервал. Използването на средна дюрация пък от своя страна не отразява различията в действителната чувствителност на експозициита на банката.

Формулният апарат, който се прилага при изчисление на duration има следния вид:

1z₁d₁ + 2z₂d₂+ 3z₃d₃ + …+nz_nd_n

D(z) =

След модификация на формулата се получава:

1 _n

D(Z) = Σ tz₁d₁

PV(Z) ^T=1

D - среднопретеглено времетраене на платежния процес

PV (Present Value) - пазарна цена

Както е видно от формулата, тя дава представа какво влияние се оказва върху Cash Flows под въздействието на пазарните условия (например промяна на лихвените проценти)

d₁, d₂, d₃, …, d_n - периоди на плащания

z₁, z₂, z₃, …, z_n - самите плащания, които настъпват в края на всеки период.

Извод: Ако транслираме проблема върху портфейл от ЦК с фиксиран доход (облигации) , то ще имаме:

P = W₁Z₁ + W₂Z₂ + W₃Z₃ +…+W_nZ_n

При изчисляване на duration за този портфейл ще получим:

D(P) = W₁D₁ + W₂D₂ + …+W_nD_n

P- портфейл от облигации

n - брой на отделните позиции (плащания)

Z - плащанията

W- относителният дял на всяко плащане в портфейла

Тези формули трябва да се приемат за всяка една от експозициите на банката.

Много банки, които имат сложен рисков профил използват различни, много по-сложни системи за управление на лихвения риск. Това са т.нар. симулационни методи.

Тези методи включват най-подробна разбивка на различните категории на балансови и задбалансови позиции, така могат да се включат специфични предположения за плащанията по лихвата и главницата и нелихвените приходи и разходи произтичащи от всеки вид позиция.

Симулационните техники включват по-разнообразни и детайлни промени в лихвените проценти, изменение кривата на дохода, нейния наклон и форма и се стигне до симулации тип "Монте Карло".

Статичните модели оценяват паричните потоци, които се получават от текущите балансови и задбалансови позиции. Прави се прогноза, с което се предвиждат паричните потоци и резултатните потоци на печалбата за определен период на база един или няколко сценария на лихвените проценти. Прави се модел за целия очакван живот на авоарите на банката, след което същите се сконтират до тяхната осъвременена стойност и се правят изводи за реалната промяна в икономическата стойност на банката.

При динамичното симулиране се правят предположения за бъдещия курс на лихвите и очакваните промени в икономическата активност на банката. Те могат да включват:

• 
  промени на лихвената политика на банката (например спрямо лихвата изплащана по депозитите);
  
• 
  за поведението на клиентите на банката (тегления на безсрочни влогове и депозити);
  
• 
  за бъдещия поток на бизнеса (нови сделки и отпускане на кредити).
  

Измерването и определянето на политическия риск е задача, с която банките се занимават отскоро и все още предстои да постигнат доста открития. Като пример за силното влияние на риска върху икономическата сфера, може да послужи Кубинската криза и последвалата национализация. Това е времето, когато банките и големите многонационални корпорации със значителни чуждестранни инвестиции се замислят относно методика за идентификация и локализация на страни с висок политически риск.

Може да се приеме, че относно този вид риск е направено едно правилно заключение за неговия генезис: източници са макроикономическите показатели за страната, които от своя страна са тясно свързани със световните външноикономически показатели.

Оттук следват математическите интерпретации и симулационните модели, които позволяватт да се изчисли стойностно политическия риск.

И. Валтер излага своята формула базирана на макроикономическите показатели

У + М = А + Х

У - БВП

М - внос (импорт)

А - вътрешно потребление, включително разходи за нематериалната сфера; инвестиции; потребление на материални блага

Х - износ (експорт)

Горната формула може да се изрази и в монетарна форма, при което се получава че: ръстът на паричната маса се отразява върху лихвените проценти, те увеличават вътрешното потребление по отношение към БВП, а той съответно се отразява върху вноса. Това може да послужи за оценка на политическия риск чрез вътрешните за страната макроикономически показатели.

Втората формула е създадена с цел да се открие влиянието на международните финансови потоци върху макроикономическите показатели на страната (тяхното влошено състояние оказва негативно влияние върху финансовите потоци).

VX - VM - DS + FDJ + V - Ko = DR - NBR

VX и VM - износ, внос в парично изражение

DS - плащания по чуждестранни заеми

FDJ - общ обем на краткосрочните преки инвестиции

V - общ обем на безвъзмездните средства (подобно на чуждестранни помощи)

Ko - обща сума на влоговете

DR - обща сума на чуждестранната валута, която се намира в страната в даден период от време

NBR - обща сума на задълженията, които трябва да се платят в даден момент

Негативният баланс в лявата страна на формулата дава насока на стремежа на страните да поддържат по-големи задължения в чуждестранна валута, както и да изискват други източници на финансиране. Този факт обаче би довел до едни по-големи плащания в бъдеще, а оттам и нарастване на социалното напрежение. Ако пък правителството реши да увеличи социалните разходи, то това ще се отрази на държавния бюджет и на икономическата нестабилност и реален ръст на политическия риск.

Често пъти хуманитарните проблеми се явяват по-значим фактор в увеличение на риска, а макроикономическите фактори остават на заден план (Иранската революция - 1979 г.).

Проблемът е в това, че не съществуват единни мнения на теоретиците за подхода към определяне на политическия риск. По принцип той се свързва с генерирането си от политически източници или политическата среда. Често пъти той се представя и като политическа неопределеност, нестабилност (Скот, Митчъл). Някои учени поддържат тезата, че рискът от страната и политическия са две отделни понятия⁵. Рискът от страната е този, който комбинира в себе си всички събития в страната: финансови, икономически, социални, а политически е този, който е генериран само от политически източници.

В рамките на банките и големите корпорации са създадени специални структури, работни групи за оценка на политическия риск. Процесът на институционализация на този вид риск се свързва единствено с големите фирми и банки, чиито обем продажби зад граница е най-малко 30% от търговската им дейност. Постепенно това придобива все по-голямо значение и се стига до утвърждаването на нов вид професия - аналитик на политическия риск. Това е човек интерпретатор на политически, икономически, социални тенденции, чиято дейност не е строго свързана с математически обосновки. Често неговите изводи се базират върху догадки и хипотези, затова може да се отбележи, че за оценка на политическия риск е присъщо добро въображение и дори изкуство. Въпреки всичко статистиката и математиката са намерили приложение в така наречените политически индекси на професор Ханер.

Той публикуват индекси за риска в над 50 страни по света. Професор Ханер е предложил използването на 15 показателя, които да измерват величини от икономически и количествен характер, но също така се отчитат и някои хуманитарни характеристики (бюрокрация, отношение към чуждестранните инвеститори и т.н.).

Политическата стабилност се оценява в 3 бала:

• 
  степен на икономически ръст - 2,5
  
• 
  конвертируемост на валутата - 2,5
  
• 
  работна сила - 2,0
  
• 
  инфлация - 1,5
  
• 
  отношение към чуждестранните инвеститори - 1,5
  

Максималният сбор балови точки е 25. Експертите използват модела на Ханер за определяне на страновия риск на макро ниво. Те прилагат експертна скала от 0 4:

0 - пълна неопределеност

4 - пълна определеност.

Пълна определеност, или практически пълно отсъствие на политически риск на експертната скала 100 пункта (25 х 4 = 100) не може да съществува. Границата, в която се определя рискът е 3080 пункта.

Американските аналитици М.О'Дери и В. Колин използват субективното вземане на решения от упълномощените за това лица. Този метод се казва "Принц-модел" (Prince Model). Той се опира на четири критерия:

• 
  Ориентация или позиция на деятеля в една или друга област
  
• 
  твърдост на следване на позицията
  
• 
  власт и влияние на отделните лица
  
• 
  важност на въпроса съответстваща за конкретното лице.
  

Спектърът и отражението, което оказват този тип рискове (политическите) не се простира само върху политиката и икономиката като цяло, влошената икономическа обстановка рефлектира върху отнемането на лицензи, авторски права, ограничение на достъпа до вътрешни или външни пазари, както и пряко отражение върху международните финансови пазари (случая с несъстоялия се импийчмънт на Бил Клинтон). Поради това е необходимо политическият риск да дава отговор на такива въпроси по какъв начин влияе върху страновата пазарна сегментация, влияние върху международния бартер, както и връзката между политическия риск и начина на проникване на международните пазари.

Управлението на този тип пазарен риск се свързва изключително с инвестиционната политика, която предприема банката. Тя по своята същност представлява съвкупност от мероприятия, чието направление е насочено към разработката и реализацията на управлението на портфейла на инвестиции. Целта е да се достигне до оптимално съчетание на преки и портфейлни инвестиции, във връзка с нормалната дейност на банката, и поддържане на ниски нива на риска и добра ликвидност.

Съществена част от инвестиционния портфейл се пада на валутно-финансовия.

Вложенията на банката във валута могат да бъдат причина за големи загуби и фалит на институцията. Все по-широкото използване на дериватите като инструменти не само за управление на рисковете, но и с чисто спекулативни мотиви е още една причина за тревога. Пазарът на деривати е привлекателен с големите възможности за печалба, които предоставя, но също така и с трудността да се идентифицират рисковете, които възникват допълнително. Въпросът е: "дали дериватите не въвеждат нови елементи на риска и изкривяване на финансовата система"⁶.

Стойността на дериватите, които се търгуват на международните пазари вече е достигнала до трилиони долари. Накрая е представен списък на най-големите дилъри на суапи (виж приложение 3). Изходът, който предприемат някои банки за минимизация на пазарните рискове е в тъй наречената "синтетична банка", която помага на "действителната" чрез осъществяване на суапи и я подкрепя в трудни за нея моменти.

Друг начин за контрол върху дериватите е воденето на строга отчетност:

• 
  отчетност на спредовете
  
• 
  отчетност на променливостта
  
• 
  базисна отчетност
  
• 
  отчетност на границите, в които се променя печалбата
  
• 
  ръководна отчетност.
  

• 
  съкровищни бонове за хеджинг на средносрочни и дългосрочни суапи;
  
• 
  комбинация на фючърси и съкровищни бонове за краткосрочните суапи.
  

Цялата тази база данни едва ли може да бъде ефективно следена от икономическите директори на банката, а и същите често не са в състояние да вземат правилни решения за инвестиции. Трябва да се допълни, че голяма част от операциите с деривати се отбелязва счетоводно в задбалансовите отчети и по този начин акционерите не осъзнават точния размер на вложенията и реалния риск, в който се намира банката. Това спира и възможността им да окажат реално въздействие върху директорите в посока на по-приемливи рискове.

Под инвестиционни банкови операции се разбира влагането на средства, при което инициатор е самата банка. Основното съдържание на банковата политика по инвестициите трябва да бъде определянето на кръга ЦК, които са най-добри за влагане на средства, оптимизация на портфейлната структура за всеки период от време. Поради това в инвестиционната си дейност банката не се ръководи от някакви по-рано правени за това планове.

Основа за функционирането на инвестиционната дейност е добрата организация на инвестиционните операции. Особено трябва да се обърне внимание на финансовата работа в две основни направления:

• 
  обслужване на инвестиционната дейност на банковите клиенти, свързана с посредническите функции;
  
• 
  обслужване на собствените нужди от инвестиции, осъществени за собствена сметка на банката.
  

• 
  изпълнение на чисто счетоводни функции
  
• 
  операции с инвестиционен характер.
  

• 
  максимизиране икономическата стойност на имуществото
  
• 
  оптимизиране съотношението на размера на натрупания дълг във формата на заеми.
  

Директорът на финансовата служба трябва не само да организира отчетността, а да притежава и обширни познания в областта на държавното законодателство, икономическия анализ, финансовия мениджмънт и маркетинга, предприемачеството и т.н. Поради това той е и едновременно счетоводител, юрист и управител.

По-голямо значение трябва да се отделя на структурата и организацията на финансовата служба. Тя може да се модифицира, в зависимост от дейността и специфичните операции на банката, нейните размери, функционално-правните форми и т.н.

Обикновено в големите банки и холдинги структурата е еднотипна:

Финансов директор

Главния счетоводител

Началник на финансовия отдел

При по-малките по размер банки някои от отделите са обединени в един, поради малките операционни разходи и липсата на необходимост от голям персонал. При големите интернационални банки пък е обратното, самият счетоводен отдел се дели на няколко подотдели: отчетен, операционен, по касовите операции и т.н. Аналогичното се отнася и за инвестиционния отдел.

В повечето случаи на инвестиране счетоводителят и началникът на финансовия отдел имат общи функции. Но често пъти те трябва да се занимават със специални задачи, като и двамата носят отговорност пред финансовия директор. Техните решения трябва да се базират на определени и сравнително добри доходности, като се отчете факторът риск при всяка една инвестиция.

Така представените схеми на вземане на решения за влагане на средства под една или друга форма и делегираните вече правомощия и отговорности на персонала, е необходимо да се допълнят от някои уточняващи изисквания:

• 
  да се прави постоянен анализ на активите и пасивите на банката;
  
• 
  необходима ли е нова емисия на акции (ако банката е АД) за набиране на допълнителен капитал за осъществяване на инвестиционната политика;
  
• 
  размера на изплащаните лихвени проценти по депозитите, дали не се получава изтичане на значителна част от средствата, което би довело до накърняване на инвестиционната политика;
  
• 
  трябва да се следи и изплащането на дивиденти и ефекта, който се оказва върху акционерите;
  
• 
  инвестиционната политика трябва да е така проведена, че да не оказва негативно влияние върху капиталовата структура на институцията.
  

Доколкото планирането на инвестициите е самостоятелен процес, то за неговото осъществяване е необходимо:

• 
  наличие на необходимата информация
  
• 
  оценка размера на доходността от всяка една инвестиция
  
• 
  анализ на загубите и резултатите на всеки един инвестиционен проект
  
• 
  добре създаден процес на утвърждаване на финансовия план
  
• 
  процедура по анализа на инвестиционните проекти, които вече са приключили.
  

*определяне на съотношението между привлечените и собствени средства за инвестиции

**разработка на политиката по изплащане на дивиденти.

***оптимизация структурата на инвестициите.

Някои от направените банкови инвестиции може да донесат нулев доход, но тяхното осъществяване да е спомогнало за увеличение приходите от други инвестиции. Целият този процес на вземане на решения за неефективни инвестиции принадлежащи на финансовия директор и поверения му финансов отдел.

2.4.1. VAR (Value at risk)

Това е коефициент, чрез който се изчислява стойността на инвестициите или на цели портфейли от инвестиции за определен период от време, с някакво ниво на вероятност.

Пример:

VAR се изчислява за стойност от 1 млн.$ с ниво на вероятност от 5% за 1 седмица, това показва, че вероятността стойността на портфейла да спадне с 1 млн.$ през следващата седмица е 5%.

Този коефициент дава на инвеститорите идея за възможните загуби, които могат да понесат и за вероятността това да се случи.

Условия за изчисление на VAR:

• 
  обща измервателна единица, например в долари ;
  
• 
  определяне на период от време, обикновено дневно, за 1 седмица или 2 седмици. За по-дългите периоди изчисляването става за по-малко ликвидните активи.
  
• 
  Приема се вероятност за настъпване на събитието обикновено между 0% и 5%.
  

1. 
   Модели за публична употреба
   
2. 
   Модели, които са създадени за употреба само от банки
   

-независимост на влиянието на трети страни

-цялостен контрол върху приходите, данните и промените на модела

-разделение на риск-мениджмънта от бизнес поведението на банката

-интеграция на модела в риск-мениджмънта

По принцип предложението на VAR за период от 2 седмици при вероятност от 1% не е често срещан случай. В действителност той се използва веднъж на 4 години от банките.

Съществуват 4 основни начини на калкулиране на VAR.

• 
  Параметричен
  

_а,b .= р_а²_b + р_b²_a + 2р_а p_b . _a . _b COR_a,b

Това е опростен модел при използването само на 2 инструмента, където

COR_a,b - корелационен коефициент

Р - относителен дял на всеки инструмент в портфейла

 - стандартна девиация

: Пример за изчисляване на VAR по параметричния метод:

Имаме: Съкровищни бонове за 100 000$ при цена 105. Размерът на дневните приходи в проценти е 0,01%. Стандартната девиация е 0,5%. Пресмятаме VAR при вероятност от 1% за период = 1 ден.

Точката под която 1% от приходите могат да паднат за един ден е изчислена по следния начин:

Съответстващата точка е = 0,01% - 2,33 х 0,5% = -1,555%

105

VAR = 1,155% х х $100 000 = $ 1,213

За по-дълъг период изчисленията имат следния вид:

5-дневна девиация = 0,5% х 5 = 1,12%

Съответстващата точка е = 5х0,01%-2,33х1,12%=-2,56%

105

VAR = 2,56% х х $100 000 = $ 2,668

За срок от 5 дни стойността може да падне с не повече от $2,668 на 100.

• 
  Исторически метод
  

• 
  Този метод не прави специфични предположения за разпределението на приходите;
  
• 
  Той не приема еднакви решения на вариацията и ковариацията;
  
• 
  Този метод не може да бъде манипулиран чрез показване на различни VAR, за разлика от параметричния;
  
• 
  Използва приложението на много исторически данни. Това може да е доста скъпо, или пък необходимите данни може да не съществуват.
  

• 
  Исторически симулации
  

1. 
   Този метод е лесен за разбиране
   
2. 
   Не съществуват приемания относно разпространението на приходите и корелацията
   
3. 
   Той е приемлив за портфейли базирани на опционни продукти
   

1. 
   Ако се използва период от 100 дни, то той може да не е ефективен за бъдещото състояние на цените
   
2. 
   Необходима е голяма пазарна информация
   
3. 
   Трябва да се изчисли стойността на всички позиции на инструментите в портфолиото, като се използват вариационни модели
   

• 
  стохастична симулация - това е моделът "Монте Карло"
  

1. 
   Възможност да се използват голям брой симулации
   
2. 
   Не е от значение приемането на нормалното разпределение
   
3. 
   Приложим за портфейли базирани на опционни продукти
   

1. 
   Изисква големи компютри
   
2. 
   Изисква сложни математически модели
   
3. 
   Високо зависим от размера на приходите приети в моделите
   
4. 
   Ако има много рискови характеристики, то ще генерира голям брой сценарии