ФИЛОСОФИЯТА И ДВЕ ВРАБЧЕТА

Кандов не дочака свършека на погребението и излезе на улицата пак. Странно! Той излазяше малко поободрен.

Видът на смъртта поумирява неодолимо всяко вълнение на душата, свързано със земните интереси; зрелището на тленността човешка отслабва зависимостта й от тоя свят. Грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността...

"На, тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Каква беше побеляла, побеляла, та страшна... Умря, умря... И Рада я нямаше там!... Ну, що, Рада!... Странно нещо, как ме е заслепила тая мома... Който ме види, би казал, че съм луд... Та отде зная, че не съм луд?... И защо? За нея. Та що е тя и защо моите безконечни мъчения, моите дълги безсъници? Да, и защо всичко това? За една жена, за една друга Лалка, която утре ще умре също и ще стане мощи и прах. Любопитно е дали я бих обичал, ако я видех такава в едно носило, че я закарват в гроба, да хранят червите с нея... Каква глупост, мерзост... Да? И наистина, що е тая Рада, това нещо, това нищо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая, и ада?... Какво е тя?... Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо.. Едно безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези, тъкани, хрущели, смрад, които се наричат Рада, и утре ще се сплуят и преобърнат на гной и прах... Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него! Моят всемощен дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!... Страшно, безумно... И как тъй по-рано се не отрезвих, не си казах: бе, Кандов, твоето призвание е друго и по-велико, отколкото да пъшкаш подир една глупа рокля... Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката, отечеството... И колко живот там и подвиги, слава, и борба, и чудеса... и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което, ако да не бях видял, нямаше никога да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува... Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая Лалка, за да усетя към какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя се пробужда като орел и трепва криле, и ги разперва, и като него волно, свободно хвърчи в безконечното пространство... Колко съм щастлив, ох!"

И Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той усещаше, че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше победоносно. Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба в душата му! Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си непотребен череп от разбита паница... Радиният образ стоеше така далеко, така далеко в мъглявата безконечност, бледен, безжизнен и облачен, като развян при внезапно пробуждане сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от очите му и той виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова, което го окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той поздрави приветливо, като никога, ония, които го срещнаха, разговори се с Павлаки Недев за гюла му, разпита го каква беше ланската цена и колко маскала мисли да изкара тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се завръщаше весел у дома си.

Той се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.

Той вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила клони над улицата. Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си...

Кандов остана вкаменен!

Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая любовна сцена...Той изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя тъй.

-Болен си, болен си, Кандов! -пошушна си той безнадеждно. -Болен си, братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере.

И той завървя пак несъзнателно.

-Да, лек, лек, радикален лек! -повтаряше си той... Но какво! Физическа болест да беше...

Но тая рана е в душата... Не се гори с нажежено желязо. Що? Дали да не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за телесните недъзи, но и за душевните... Това е истина явна като ден. Жално, че тука няма психиатри-специалисти... Защото аз съм луд, да, луд... Все едно, и при тоя... Някой съвет, кой знае, мога да получа -и да не бъде без полза... Да... Нека се възползувам от случая. Нищо не губя... Но друго трудно: трябва изповед пред доктора... Трябва да стана смешен... Не, невъзможно... По друг начин трябва...

И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският доктор.
ЛЕКЪТ

Когато се спря пред вратата му, Кандов си избриса пота от лицето, па почука.

Той влезе. Пред него стоеше докторът, човек около четирийсетгодишен, висок, но слабо сложен, с продънено, бледно и мършаво лице, с два редки бакенбарди и с хитро ироническо изражение в погледа. Той беше по жилет и сбираше вещите си в един джамадан, очевидно, готвеше се да тръгне. Той беше изпратил Лалка и нямаше вече работа тука. Кандов се назова.

-Седнете, господине -покани го докторът учтиво; -тук е малко разхвърляно, но прощавайте.

Вежливият прием поободри студента.

-Извинете, господин докторе, че ви безпокоя, но аз само за няколко минути дойдох.

-Ба, когато доктор приема болни, никога не се обезпокоява; докторът без болни не може да бъде весел, както болният без здраве...

И с тая зловеща шега той хвърли изпитателен поглед на изпитото меланхолично лице на госта си...

-Как сте?

-Благодаря, аз съм здрав -отговори с пресилена усмивка студентът; -но само дойдох да ви искам съвет за другиго едного.

-Той е тукашен?

-Тукашен, но...

-Защо го не доведохте? Виж, не остая време.

-Как да ви кажа, господин докторе, аз дойдох да се допитам до вас повече за една литературна работа...

Докторът го погледна зачуден.

-Вие можете да ме осветлите върху един психологически въпрос, който ме затруднява силно. Тоя въпрос съвпада в областта на медицината.

Докторът чакаше въпросително.

-Пиша един роман -каза Кандов, като натьртяше на всяка дума.

-Как, вие сте списател?

-Не, опитвам се... Захванал съм един роман... Главният герой е твърде влюбен, лудешки, безумно, безнадеждно в една личност, която се обича с другиго; а тая страст ще го доведе до самоубийство...

-Има една немска повест, която бях чел някога във Вена -каза докторът, като се почеса над ухото, за да си науми; -там се разправя за подобна една любов...

-Гетевият Вертер? -попита живо студентът.

-Да, от Гете романът -припомни си докторът; -той се самоуби, нали?

-Да, но аз искам да спася моя герой...

-По-добре убий го, па тури точка, да се не мъчи. Направи, както ние докторите на болните... то е най-доброто.

Докторът придружи думите си с нова зловеща усмивка, която издаваше безсърдечието; свойствено за докторите, привикнали с равнодушие да гледат страданията и смъртта на пациентите си.

Кандов побледня.

-Не, това ще бъде лош пример за читателите... Самоубийството е заразително също...

-От каква народност е героят ви?

-Българин.

-Българин? Че българи май не страдат от кара-севда. Техните сърца са обвити в биволска кожа... Вие знаете що е карасевда?

-Да, отчаяна любов -забележи студентът глухо.

-Обаче аз не знам някой от българите да е умрял от голяма любов... Един момък се обеси по-преди, по то беше, че фалира евреинът, та изгуби...

-Но моят герой, както ви казах, господин докторе...

-Да, изключение, разбирам -прекъсна го лекарят; -по понеже е българин, не трябва да го самоубиваме, то няма да бъде вярно... Той трябва да се мъчи...

И докторът се усмихна пак с неприятна усмивка, като погледна часовника си. Очевидно той бързате.

Кандов забележи нетърпението му. Той каза бързешката:

-Именно, затова се обърнах към вас за съвет, господин докторе. Развитието на разказа изисква, щото героят ми да живее, за да извърши други работи... Но за да ги направи, аз искам по-напред да го изцеря от тая ужасна страст, която го парализира и убива. Как може да стане това най-естествено, най-правдоподобно?

Докторът се взираше любопитно и внимателно в Кандова: пръв път в докторската му практика се явяваше такава консултация. Той се трудеше да прочете в очите и физиономията на госта си, сякаш искаше да открие друг смисъл на думите му. Тоя поглед смути студента и неуместна червенина излезе по неговото мургаво личице. Смущението му се усили, когато едно ироническо ухилване заигра по безкръвните тънки устни на доктора.

-Разбрах, разбрах, вие търсите лекарство против една от най-упоритите психически краста.

-Да.

-Има ги, но, за жалост, действието им не е сигурно като на кинината против треската, господин Кандов.

-Кажете най-решителните, господин докторе.

-Преди всичко, бих ви препоръчал бабешкото лекарство: намерете една трева, която бабите викат омразно биле (забравих го по латински), уварете го в петък срещу събота, ама в необжежено гърне, и залейте героя си с чорбата, когато спи: той ще намрази тозчас възлюблената си...

Докторът се изсмя.

Кандов се навъси:

-Вие сериозно не говорите това, господин докторе.

-Не щете това? -продължаваше да се смее лекарят. -Тогава аз бих ви посъветвал да го пратите да се напие с вода от Лета и ще забрави... Вие знаете коя река е Лета?...
Кандовото лице се запали от тая шега и от това питане, еднакво безочливи и неуместни.

-За жалост, Лета отдавна е пресъхнала -притури лекарят.

Кандов стана да си върви. Докторът му махна с ръка и сдоби сериозен вид.

-Добре, слушайте, за да разлюби човекът ви оная, която люби, накарайте го да се влюби в друга, пак тъй слепешки и силно...

Кандов клюмна отрицателно.

-Това значи да замени дявола с чорта.

-Вярно, вярно -каза докторът ухилен. —Има друго лекарство: вкарайте го в развратен живот, нека удави душата си и чувствата си в пиянството на сладострастието... Нека абрютира, та ще забрави.

Кандов се навъси с отвращение.

"Той ми е потребен да извърши големи работи после. При това моят герой е натура благородна, неспособна е да се оскоти.

-Хъ, тогава друга работа... Остая само едно лекарство, щом човекът ви е такъв деликатен господин. Но тоя лек е палиатив, вие знаете що е палиатив?

Студентът пак се намуси, па клюмна утвърдително.

-Отдалечете негова милост от любезната му; пратете го да се разходи година-две далеч някъде, много далеч... Нека да иде например в Бразилия, нека пътува по Ледовития океан и да остане загащен от ледовете девет месеца, и да се храни само с маст от кит. Или, ако мислите, че там може да простине и да го хване скорбут, пратете го в Сахарската пустиня, да стане цар на някое черно племе и да го подчини под властта си...

И докторът, като даде всичките тия планове, подсолени с шеги и вшутявки, стана. Кандов стана и той.

-Благодаря ви, господин докторе, ще се възползувам от съветите ви. -И той подаде ръка да се прости.

-Сбогом, радвам се, желая здраве и дълъг живот на вашия болен господин и вам.—Но когато Кандов приближи до вратата, той му каза сериозно: -Господине, платете за съветите... Ние докторите от тях живеем.

Кандов го погледна смаян. Но тозчас бръкна в жилета си, извади една рубла и я сложи на стола.

-Тоя халосник -каза си докторът, като увираше внимателно рублата в портмонето си, -сяка, че ме надхитри... Аз още от първите му думи разбрах, че той за себе си иска лек... Хващам се на бас, че той е влюбен като синигер и сънува клупа на едно въже...

И той се залови пак да събира вещите си.

-Тоя шутник -мислеше си Кандов, като излезе на улицата -пак каза едно свястно нещо, при многото блядословия... Той има право: само раздялата, само отдалечаването ще ме спаси мен... Трябва да се намеря съвсем под друго небе, на други пояс, на други кът на земята, дето нищо, нищо да ми не наумява за оная... Да, аз сега си спомням, че в такъв случай съветват отдалечаването, бягството! И те ще ме доведат до брега на реката, за която подметна това венско лапацало. Беж, беж, Кандов! За Москва, за Москва!

И Кандов, озарен от тая мисъл, възхитен от такова спасително решение, затананика припева на популярната руска песен:
Ах, Москва, Москва, Москва!

Золотая голова! Ах, Москва, Москва, Москва!

Золотая голова,

Белокаменная...

Той натъпка още тая вечер джамадана си, свърза и малко денкче и спа нея нощ дълбоко и непробудно, защото не е спал няколко нощи наред.

Москва, родимая моя,

Где блещет в лесу колоколен

Величье русскаго края! Ах, Москва...

-Та сега ти, булка Лиловице, пак си остана саминка?

-Ех, ами какво да се прави? Вчера изпратих Радка за Клисура... късаше ми се сърцето, като тръгваше тъй кахърна... Ех, бог нека си има милост за нея.

Кандов остана като гръмнат.

След един час той тръгна.

Той тръгна... за Клисура!

Същия ден Николай Недкович и Франгов, удивлени от странната промяна, що забележиха у студента, отидоха у тях да го навидят, но узнаха, че тръгнал за Клисура, "да се поразходи до сродника си".

В стаята му още царуваше безредица: джамаданът разтворен, вещи разхвърляни... На масата лежаха куп руски книги. По надписите на подвързията гостите познаха, че те бяха социалистическо-анархически издания, печатани в Лондон и Женева. Най-горнята обаче беше един роман: "Преступление и наказание" от Достоевски. Стоеше и един друг разтворен роман на масата: "Страдания молодого Вертера". Там имаше редове и цели страници отбележени с червен молив...

Тия съчинения показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение...

Да, и полуотвореното писмо за Рада.

По чувство на деликатност, Недкович тури писмото в портфейла си, за да не падне в други нескромни ръце.
БУРЯ ПРЕД БУРЯ

Радиното тръгване за Клисура стана неочаквано и внезапно. Заранта, когато Кандов обикаляше портата й, дойде у нея един верен клисурец, който се завръщаше от К-во с талигата си, и й обади, че Бойчо го бил помолил да я вземе пътем и закара в Клисура. Щом получи това известие, за което се надяваше, тя побърза да иде да целуне своята приятелка Лалка, поминала се тая нощ, и да й каже последното прощавай. Ней отдавна бе затворен пристъпът до Лалка и в Юрдановото семейство. Но появяването й при мъртвата никого не зачуди, нито възмути. Тя беше Лалкина приятелка и това беше доста. При това, никой няма право да отнеме сбогома на един покойник. Там, дето е влязла смъртта, ключалката пада от вратата; големи и малки, приятели и врагове са еднакво добре дошли пред прага на вечността... Домашните се отместиха трогнати и й сториха път. Когато Рада коленичи пред Лалка и я прегърна и с целувки по челото, което заливаше със сълзи, изговори: "Мари сестрице, мари Лалке, какво направи?" -всичките домашни отчаяно заридаха, а Рада поеха под мишница и изведоха навън премаляла...

Рада се настани при госпожа Муратлийска, неотдавна минала в Клисура. Тя на драго сърце бе приела Огняновата просба и даде гостоприемство на бездомната девойка.

Прозорците на къщата, обърнати на север, гледаха цяла Клисура, дола й и Стара планина. Великанският връх Рибарица (тук наричан Вежен), увенчан със зимната си корона още, спущаше стремително южните си поли, под които стоеше градецът; тук-там по зелените му хълбоци пъплеха стадата на влашките номади и се червенееха мандрите им; на изток града заграждаха високи изкъртени брегове и ронливи сипеи, на места голи, на места покрити с лозя и трендафилови градини. Една лъкатушна пътека се изкачваше до върха и водеше към оттатъшната урва -Зли дол, отдето е друмът за Стремската долина. И от другите страни Клисура затваряха бърда: тя стоеше загнездена в дълбок дол, плувнала в зеленина и овошки и в розови градини, които пълнеха въздуха с благоухания.Зимно време твърде скръбна и затворена, лишена от кръгозор, тя сега беше едно прелестно кътче, пълно със сенки, прохлада и миризма.

Кандов пристигна вчера, сиреч на следующия ден след Рада, в Клисура и слезна на гости в дома на един свой роднина - благовиден предлог да бъде близо при Рада. Още същия ден той я посети и я намери потопена в сълзи и горест за Лалкината смърт. Той разбра, че посещението му беше неприлично в такова обстоятелство, но нему му олекна и светна. Той даже се почувствува щастлив, че видя Рада.

Днес Кандов пак се озова доста рано. Той я намери още по-убита и смутена, едно от скръбта за Лалка, друго от слуха за близкото избухване на въстание в Копривщица и от незнанието що е и къде е Бойчо. В това угнетено състояние Рада с удоволствие видя Кандова.

-Кажете ми, господин Кандов, какво има? -попита тя безпокойно.

-За въстание говорят -отговори Кандов сухо.

-Какво ще правя сега, боже мой? И Бойча го няма -не се е явил чер-бял...

Кандов гледаше разсеяно из прозорците към някаква точка на Рибарица.

-А какво мислите, господин Кандов? -попита Рада нетърпеливо.

-Аз?

-За въстанието ли?

-За въстанието.

Той каза равнодушно, като се не обръщаше към нея:

-Въстание -въстание! Ще се бият, ще пушкат, ще се колят -да освободят България...

-А Клисура?

-Може и тя... впрочем, все равно...

-Как все равно? Ами вие?

-Все равно и аз. ..

Кандов отговаряше разсеяно, като че го питаха за нравите на Нова Зеландия... Но под тоя разсеян вид, под това студено нехайство към събитията, които решаваха съдбата на България, се криеше черно отчаяние. Но ни той, ни Рада не чувствуваха това.

-Какво мислите да правите сега, като ще е въстание навред? -попита Рада.

-Каквото трябва.

-Как каквото трябва? Вие няма да се биете?...

-Какво мога да направя аз, Радке? Само едно -да умра!... -отговори Кандов мрачно.

-Бойчо! -извика Рада и му отвори.

Огнянов влезе предрешен като селач, уморен и прашен. Той се връщаше от Панагюрище. Той бе присъствувал в главното събрание при Мечка, дето бе решен денят на въстанието -1 май. Сега Огнянов бързаше да иде в Бяла черква, да вземе последните мерки по приготовлението, в няколкото дни, които му остаяха, и Да дигне знамето в Бяла черква на уречения ден. Той мина през Клисура, за да се прости с Рада. Но едва пристигна в къщата, дето имаше прибежище, той намери там писмо от Бяла черква и бързо се запъти към Рада, без да се срещне с някого.

Той се спря и хвърли студен и пронизителен поглед на Кандова, който стоеше спокоен до прозореца.

Рада избъбра няколко думи да изкаже радост, но като видя измененото лице на Огнянова, тя остана като попарена.

-Извинете, че тъй рано ви развалих разговора -каза Огнянов с горчива усмивка, но бледен.

Едвам сега той погледна и Рада.

-Какво е, Бойчо? -каза тя с глас схванат и пристъпи към него.

-Доста преструвки! -каза Огнянов студено.
Тя се спусна, като да го прегърне. Той се дръпна.

-Да е просто, пощадете ме от вашите нежности...-Па като се обърна към Кандова, каза нервно: -Господин Кандов, не зная как да ви благодаря, че дойдохте чак от Бяла черква на приглашението...

Злоба задавяше гласа му.

Кандов се извърна от прозореца.

-Какво приглашение? -попита той сухо.

-Какви са тия думи, Бойчо? -попита Рада замаяна. -Господин Кандов е дошъл на гости у роднини... Той...Тя се прекъсна и заплака.

Тя заплака, защото пръв път беше принудена да излъже, против волята си, фатално. При краткото си свиждане в Бяла черква тя нито има време, нито се сети да му обади за странните задиряния на Кандова, когото не смееше да отпрати. Сега Огнянов го заваряше при нея, и рано. Навярно до ушите му бе дошло нещо за тия посещения, а проклет случай идеше да укрепи съмненията му, преди тя да ги разсее.

Рада се надяваше, че сам Кандов ще даде обяснения, за да я избави от мъчното положение, но той мълчеше.

-Кандов, кажете ми нещо и вие, ще ми бъде весело -каза злъчно Огнянов, като хвърли презрителен поглед въз съперника си.

-Нищо нямам да казвам, аз чакам вие какво ще кажете -отвърна студентът хладнокръвно.

-Това са низости! -изкрещя Огнянов, като по-гледна и двамата.
Кандов пребледня още повече. Уязвената му гордост го изтръгна из мрачната апатия.

-Огнянов! -извика той.

-Викай по-високо, уплаши ме! -отзова се по същия начин Бойчо.
Челюстта му трепереше от гняв.

Рада се спусна към него уплашена, да не направи пакост. Тя знаеше неудържимата буйност на характера му.

-Боже мой! Бойчо! Какво правиш? Чакай да ти разправя! -викаше с разплакан глас Рада.

Огнянов я устрели язвително.

-Няма нужда, Радо, не се унижавай да проливаш сълзи. И аз, глупец, вярвах, че съм намерил самата невинност над невинностите... хвърлих толкова любов! Хвърлих сърцето си на улицата... Какво заслепение!

-Бойчо! -викаше отчаяната Рада, като хълцаше.

-Престани! Между нас няма нищо общо вече. Булото ми падна... Какво заблуждение!... Да мисля, че ще обичаш мене, един вагабонтин, когото очаква кол и бесило, додето има такива рицари на громки фрази, високомъдри и благонадеждни страхопъзльовци... Боже мой, какви низости имало на света!...

И той се обърна да излезе.

-Огнянов! Вземи си думите назад! -извика Кандов, като го последва.
Огнянов се спря.

-Аз ги повтарям: низости и подлости! Това е гнусно злоупотребление на приятелско доверие... Отказваш ли очевидността? -каза Огнянов, като заливаше с гневен поглед студента.

-Или си вземи думите назад, или смърт! -изрева Кандов, запенен от ярост.

-Смърт? Тя може да плаши само революционери, които спасяват България при полите на жените.

Кандов се хвърли на Огнянова, като искаше да го удари по главата. Всичкото му дълговременно страдание и мъки се превърнаха на поток от ярост против косвения виновник техен.

Огнянов беше як. Той оттласна Кандова до самия вид, па извади два револвера из пояса си.

-По хамалски не ща; вземи тоя пищов. -И Огнянов подаваше оръжието.
Рада, полудяла от страх и отчаяние, отвори прозореца към улицата и викаше с висок глас, за да привлече вниманието на минувачите.

Тогава се чу гласът на камбаните, които звънтяха гръмовито. Екливият им звон цепеше въздуха. Огнянов, както държеше пищова да го даде на противника си, тъй остана неподвижен. В това време бързи стъпки затропаха извън и вратата с трясък се разтвори.

Влязоха неколцина клисурци въоръжени.

-Въстание се вдигна! Да живее България! -извикаха те.

-Де се сбира народът? -попита Огнянов троснато.

-На краищата, на Зли дол, на Пресвета... Не се майте! -И бунтовниците излязоха бързешката, като викаха "Да живее България!" и пееха "Боят настава..."

А камбаните звънтяха бясно.

Огнянов се обърна към Кандова:

-Сега имам малко работа... Ако остана жив, ще ти дам удовлетворение... Засега дръж компания на госпожицата, за да се не плаши. -И той излезе бързо навън.

Рада, поразена от новата беда, падна на миндера без свяст. Госпожа Муратлийска, привлечена от вика й, втурна се и взе да я свестява.

Кандов се ослушваше в камбаните, като човек, който сънува. После се наведе и вдигна едно смачкано писмо, паднало от ръката на Огнянова. Той прочете следующите редове:
"Графче! Не е зле човек да си има приятели: Кандовчето не можеш го купи с торба злато. Знай, че той, докат беше тука, не оставяше нито час Рада Госпожина самичка: твоето вярно гълъбче и невинно ангелче! Днес Кандовчето тръгва за Клисура, че прие билетче от гълъбчето - много му се стягала душата за тебе, та го вика да я по утеши... Да ти е честита Рада, па и приятелят да ти е честит. Блазе ти!... Па да знаеш, че това, дето ти казвам, е "тайна работа": освен попа и селото, само ти я не знаеш... Хай освободи България, Рада Госпожина ще направим царица."

Писмото беше пристигнало вчера по неизвестен канал. То не носеше подпис. Кандов скъса тая мерзост и плюна на нея, па излезе.