Първа гост

Пет деня вече как Клисура се намира в революция.

На 20 априлий клисурският представител в главното събрание при Мечка пристигна от Копривщица, въстанала същия ден, запрегръща домашните си и им обяви, че часът на въстанието удари... Скоро в училището се събраха главните съзаклетници и Караджов, подир като изпя песента "Боят настава, тупат сърца ни", държа пламенно слово и Клисура с възторжени викове и при звона на камбаната се прогласи въстанала. Разпратиха се тозчас писма до комитетите в другите балкански градове, да подкрепят движението на Клисура и Копривщица, като сторят същото; назначиха се десетници и началници на стражите, затекоха се у дома си, та се въоръжиха: стреляха, гониха с куршуми, но безуспешно, заптиетата, които се спасиха с бяг в планината. Всички мъже бяха изкарани извън града по височините. По всичките тия стратегически пунктове се поставиха стражи по 15-20 души да бранят града и изриха окопи, да им служат за защита. По тия стражи беше пръснато почти цялото мъжко население на града -от осемнайсет до петдесетгодишна възраст хора. Никого вече не пуснаха назад в града; храна и други потреби заръчаха всекиму да носят домашните му. Въстаниците бяха въоръжени кой с какво можал.

На сутрешния ден, когато в черква коленопреклонно се молеха - свещениците и жените, защото мъжете бяха при укрепленията - за избавянето на България от робство, градските първенци, прегърнали с радост движението, избираха военен съвет, както и главнокомандующи на въстаниците. По обяд понесоха с голяма тържественост левското знаме на височината на Зли дол и го предадоха на защитниците. Остатъкът от деня се употреби в назначаване началници при важните укрепени върхове, в дотъкмяване джепането и другите потреби за въстаниците и в разни още разпореждания по отбраната на града. Но вестите, които пристигаха отвън, не бяха утешителни: освен Средна гора, никакви нови места не бяха се дигнали. Нощта завари въстаниците в силно униние.

На 22 априлий въстаниците убиха двама турци пътници. Въстанието вече се окървави и жребият бе окончателно хвърлен. Но напразно се взираха от височините да видят пожара на някои турски села в Стремска долина, условен знак, че Каблешков е дигнал българските села там... Тогава подириха в планината заслон и скривалище за семействата и пратиха в Копривщица за помощ.

Въстаниците осъмнаха мрачни и паднали духом. Гергевден никого не веселеше и камбаната, която свикваше богомолците в храма, меланхолно издаваше звън, приличен на погребален. Но изведнъж звънтенето стана по-живо и триумфално и лицата светнаха от радост: Волов водеше от Копривщица подкрепление, състояще от петдесет души въстаници, повечето селяни из средногорските села. Той дойде право в черковата, дето се отслужи тържествено молебствие... Камбаните загърмяха още по-празнично. След това Волов с дружината си, със свещеници и литии потегли към позициите. Там осъди на смърт няколко цигани и турци, уловени като шпиони. Той сам съсече със сабята си едного от тях. След тия екзекуции Волов се завърна сам в Копривщица. Осталото време се употреби за довършване на окопите.
На следующия ден унинието пак се възцари. Напразно далегледните стражи се озъртаха по цели часове да зърнат многожелания пожар в долината. Каблешковата експедиция беше се върнала безуспешно назад в Копривщица. Малцината пътници, които пробиха тука през първите дни на въстанието, обаждаха, че всичко е мирно в долината и че никакъв знак няма за близко въстание... От вчера и пътници престанаха да идат... Вместо тях мярнаха се далеко на друма няколко конника турци, изгърмяха и пак се върнаха назад... Обезсърчаването нарастваше. Не помагаха ни насърчаванията на по-сърцатите, които намаляваха всеки час, ни отлъгвания, ни строгите внушения.

Това плачевно настроение в редовете на клисурските защитници се усили още повече на 25 априлий. Те видяха, че са оставени сами на себе си, сиреч на неминуема гибел... Тя беше очевидна. Шепата защитници, които можа да даде градът, всичко-всичко около двесте и петдесет души, пръснати по вси страни, не стигаха, за да отблъснат страшната сган башибозуци, които щяха да налетят както от изток, тъй и от запад... А ново подкрепление от Копривщица те не чакаха: тя сама имаше нужда от помощ. Отпадането и обезсърчаването молепсаха всичките укрепления. Дисциплината слабееше, разкайването, ропотът, натякванията - авангварди на деморализацията -замениха ентусиазма на първите дни на въстанието. Неприятеля още не бяха видели, но го чувствуваха, близък неминуем, грозен. Бунтовниците приличаха вече на армия разбита - без бой, - на едно трепетно стадо сърни, сгащени в някой безизходен кът, които чуваха рева на зверовете. Малцина запазваха присъствие на духа, още по малцина хранеха поне искра надежда за добър изход. При нравствените страдания притуряха се и физически: мразовит вятър духаше нощя от балкана и вкочанясваше бранителите във влажните им окопи, дето бяха принудени да нощуват, без да палят огън. Тия бедни абаджии, прекарали живота си в мирен труд, с игла в ръка, и превърнати сега в бунтовници, навтъкани с оръжие, бяха за оплакване. Глухи пъшкания и въздишки се разнасяха нощя из окопите, в които никой не можеше да мигне от студ и безпокойство.

-Честито ти царство, булка! -здрависваха се бабичките на улицата в първия ден на въстанието.

-Отидохме си, братко, изгоряхме си -шъпнеха си сега най-разпалените по-преди съзаклетници.

Отчаянието растеше. То беше ясно отпечатано по хлътналите лица. Обаче реч за оттегляне, за бяг от никои уста още не беше капнала. Но тя стоеше във всичките души.

Такова беше тоя ден състоянието на духовете по всичките върхове. Такова беше то, или почти такова, и на Зли дол - най-важния пункт на защитата.

Върхът Зли дол, на североизточния край на града, имаше хубаво стратегическо положение. Той командуваше на околността и държеше ключа на друма, който свързва Клисура със Стремска долина... Оттук погледът потъваше далеко във вълнообразните голи поляни на изток, по които се мяркаха далегледните стражи, съставляющи "веригата" на клисурската армия.

Днес се забелязваше особено оживление там. Някаква бодрост светеше в погледите. Но те не бяха обърнати към посоката, отдето се очакваше врагът, а към дола, в който се гнездеше Клисура. Всички се взираха напрегнато в пътеката, що извиваше по урвата насам. Там един въстаник, с гигантски ръст, носеше нещо бяло, дълго, цилиндрообразно на рамо. Подире му една жена, пълна и снажна, селянка по облекло, идеше, прегъната под едно бреме, очевидно много тежко.

Именно в тия двама хора бяха впити всички погледи. И имаше защо: те изнасяха артилерията до Зли Дол!... Тя състоеше всичко на всичко от един черешов топ.

Той беше на рамото на гиганта.

Снарядите, състоещи от железни късове, куршуми, цигански гвоздеи, петала и пр., висяха в торба на гърба на селянката.

Очите на въстаниците пущаха пламък от удоволствие; въодушевление общо завладя Зли дол!

-Майка му стара!... -изохтя той, като тръшна смъртоносното оръдие на земята.

Въстаниците горяха от нетърпение да чуят гласа на първия български топ! Детинска радост и възторг неописуем вълнуваше всички. Някои плачеха.. .

-Слушайте как ще зареве балканският лев, момчета... Гласът му ще разтрепери трона на султана и ще обади на цял свят, че Стара планина е свободна!... -казваше началникът на злидолската стража.

-Тоя гръм ще разбуди и другите наши братя в Стремската долина и ще им науми длъжността: те ще грабнат оръжие и ще се опълчат против общия душман! -каза друг.

-Оттука ние заповядваме на цялата долина... нека само се покажат тираните: на матруша ще ги направим!

-Ни един няма да оставим, майка им стара! -изрева Иван Боримечката, като продължаваше да брише с шапка зачервенялото си мокро лице.

Защото гигантът, който изнесе топа, беше нашият стар познайник - Боримечката; джепането бе изнесла жена му. Те още преди месец бяха се преместили. в Клисура, по работа, и увлекли в революцията.

Палячът на фитила се готвеше да почне работата си.

-Чакай, Делчо, да се не изплашат женорята и децата, да се обади по-напред -каза Нягул абаджият.

-Харно кажеш -отзова се други, -да пратим протогера да вика из града, защото има тежки жени...

-Къде ще пращаме в града, да се губи време? Оттука някой да извика, дето е с по-гърлест глас, всеки ще чуе.

-Боримечката! Боримечката! -извикаха неколцина, които познаваха страшната сила на дробовете му.

Боримечката прие на драго сърце новата мисия. Той попита какво трябва да каже, запомни го хубаво и отиде на срещната височина, по-близо до града. Па се изправи там във всичката си гигантщина, напъна гърдите си напред, дигна главата нагоре, разтвори широко челюстите и викна проточено:

-Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара... та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат... Читаци няма никак още... Не се видят читаци, майка им стара!

Той повтори това съобщение още няколко пъти, през една минута почивка. Балканските екове отговориха на тоя силен глас. Той проникна и във всяка къща на града. След като се даде това успокоително предупреждение на домочадията, пристъпи се до работа. Делчо секна огън, запали голям къс прахан, забучи го на един дълъг прът и приближи към гъзера на топа. Праханта се разпаляше и пушеше; сини облачета дим се извиваха из въздуха... В трепетно ожидание на гърмежа въстаниците поотбягнаха надалечко, други легнаха в окопите, за да не видят нищо, някои даже си запушиха ушите с пръсти и замижаха. Няколко секунди минаха в ужасно, неизразимо напрежение на нервите... Синият дим все се пушеше над фитила, но не успяваше да го запали. Сърцата биеха до пукване. Това мъчително състояние ставаше нетърпимо... Най-после, по фитила прехвърча бяло пламъче, запуши се и той и веднага топът издаде някакъв немощен, сърдит, дрезгав звук, като кога чупиш суха дъска, нещо прилично на остра кашлица, и се покри с гъст облак дим... От тая кашлица топът се цъфна, а джепането си изхрачи само няколко разкрача далеч... Мнозина от налягалите въстаници даже не чуха гърмежа му...

Някой си, на смях или наистина, каза, че той бил вземал тоя шум за шум, излязъл из нецензурния канал на Ивана Боримечката...

Тоя нещастен резултат извади наяве недостатъците на артилерията. Прочее, прибързаха, та поправиха другите топове, като ги стегнаха яко и на гъсто с железни обръчи и въжа, а някои извътре облякоха с тенекия. Още тоя ден изкараха по два топа на всяко укрепление, напълниха ги силно, закрепиха ги на кола, заковани здраво за земята, и изкопаха зад тях дупки за палячите на фитилите. Всеки топ бе назначен да послужи само за един път и в известна, определена посока да гръмне.

Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето "пукнало" вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и да потреперят стъклата от гърма.

Огнянов беше сега на едно от източните укрепления, направено на една височина между Зли дол и Стара река. Това укрепление беше еднакво стратегическо със злидолското, но то имаше това преимущество, че от него се виждаше част и от Стремската долина, която се зеленееше далеко на изток, зад голите хълмове, в дълбината. Защитниците на това укрепление, трийсетина на брой, разоблечени и по ръкави, поради силната жега, се щуряха насам-нататък, с угрижени и оцапани лица. Унинието владееше тук, както и в другите укрепления.

Огнянов отпусна бинокъла, слезна от насипа и избъбра мрачно:

-Не е, въглища горят в Средна гора.

В тоя миг той забележи Боримечката, който идеше насам и караше едно лице, което не принадлежеше на укрепленията. То беше дребно човече, българин, с тъпоумна уплашена физиономия, в потури и салтамарка ожулени и с шарена торба на гърба.

-Шпионин! -каза Боримечката. -Уловихме го из дола. Изпитвахме го всякак... мълчи като галфон. Какво заповядаш да го сторя?

Неволна усмивка заигра по лицето на Огнянова. Той позна Рачка Пръдлето. Рачко беше вчера оставил Бяла черква и тръгнал за Рахманлари, да кърпи турчата, свободно занятие, в което намираха оскуден поминък мнозина още сиромаси белочерковчани. По простотата си, той не бе разбрал още нито какво се готви в Бяла черква, нито какво става насам, затова биде много учуден, когато в Рахманлари, вместо да приеме поръчки за кърпеж на дрехи, прие няколко кърпела по гърба от раздражените турча и биде изпъден с най-неделикатни псувни. За да се не върне назад пак с празни ръце, той реши да иде в Клисура, остала наблизу. Появяването обаче на турско конно отделение го подплаши и той улови дола на Стара река, та оттам да влезе в Клисура. Така попадна в ръцете на предните стражи.

-Какво дириш тъдява бре? -попита Огнянов. Рачко, който досега беше обезумял от уплашване пред вид на толкова въоръжени хора (които той бе вземал за хайдути), сега се поокопити. При всичко, че имаше неприятно възпоминание от Огнянова, той му стоеше като свой човек, като приятел, между тия странни хора... Езикът на Рачка се развърза и той криво-ляво разправи му одисеята си.

Бойчо с удоволствие чу, че той вчера е оставил Бяла черква.

-Какво има в Бяла черква?

-Нищо, нищо, слава богу, нищо...

Това "нищо" прободе Огнянова като с шиш.

-Не лъжи, право да казваш!

-Няма нищо, ти рахат да бъдеш, нищо няма.

-Как, нищо там не става ли?

-Вярвай бога, нищо... искаш ли да ти се закълна?
"Тоя дръвник нищо не знае -помисли си Бойчо с негодувание; -дали пък не крие, дали наистина не е пратен от турците?... Как само той да проникне тука, а други не може!"

И той го пронизваше с огнения си поглед.

-Слушай, право обаждай, че ще накарам да ти сплескат главата на един камък!... -каза Бойчо е внезапно зачервеняло от гняв лице.

-Не, ти го остави на мене, даскале -намеси се Боримечката, -мене ми трябва главата му; аз ще я откъсна с ръка и ще я натъпчем във вашия топ, та да иде чак на Рахманлари, да обади на турците какво е видяла...

И исполинът впиваше алчно очи като сокол в дребния Рачка.

-Всичко, всичко ще кажа... -избъбра уплашен Рачко.

-Помни какво ти казах -рече Огнянов.

-Помня, помня, аз ти казвам, че помня...

-Вчера ли наистина излезе из Бяла черква?

-Вчера, вчера. Слънцето беше хей там ей.

-Какво имаше там?

-Нищичко нямаше, рахат си бъди.

-Ти защо остави Стефчова?

-Той ме изпъди, господ да го убие... Да ме не викат Рачко Пръдлето... Човек само за една чест на тоя свят...

Огнянов му махна да прекъсне.

-Ти вчера, преди да тръгнеш, кого видя в Бяла черква?... Видя ли Соколова?

-Видях го, вчера не -завчера, влазяше у тях си с немеца.

-Някаква гюрултия нема ли?

-Нямаше нищо.

-Или турци да дойдат?

-Нема нито едно куче.

-Не затваря ли някого беят?

-Не съм чул.

-Та всичко мирно?

-Аз ти казвам, ти мене вярвай...

-Какво приказват там хората?

-Харно приказват хората...

-Какво харно?

-Всеки си гледа работата... например аз... човек съм с къща и челяд, нарамих торбата и хайде на работа, по селата... ама ще кажеш срам - не е срам, графе: Рачко Пръдлето си е пак той, на честта си... Защото човек, защо живей, да прощаваш? За красно име на тоя свят...
Бойчо си сключи ръцете злобно.

Той беше така жаден да изкопче из устата на тоя простак какво-годе нищожно сведение за някакво близко движение в Бяла черква.

Но след още един безполезен опит той се убеди, че нищо не може да узнае, по простата причина, че Рачко сам нищо не е разбрал, и още, че наистина нищо няма в Бяла черква.

-Какво ще правиш, Иване? -попита Огнянов, като видя Боримечката, че бъркаше в торбата на пленника.

-Тия ножици не ще ли ни трябват или аз съм вол? -каза Иван, като извади една голяма ножица и една по-малка, и един сгънат железен аршин.

-Що ще чиниш с тях? Ще му режеш ушите ли?

-За топчето, майка му стара... нали трябва джепане? -И Боримечката изви голямата ножица и я раздвои на две части. После всяка част напна на коляното си: желязото чатна звънливо и във всяка ръка остана по половина от всяка половина. Аршина той начупи просто с ръце, като че чупи клечки. Па като се извърна към пленника, каза му: -Па помни, ако излезеш нечист човек, и твоята глава ще извия и ще я откъсна, па да натъпчем с нея топа! -И той изглеждаше страшно малката главичка на белочерковчанина, която би влязла в устата на топа...

-Иване, ти си иди на Зли дол, а тоя ще остане тука. Той не е шпионин, само е голям будала.. .

Като чу, че страшния Боримечка го отпращат, Рачко си въздъхна и се поосвободи.

-Аз, графе, да прощаваш, мога и да покърпя тия панти... Аз, като бъде за работа... от работа срам няма и човек, кога е с честта си...

-Кои тия панти? -попита го строго Огнянов.

Рачко сниши гласа си поверително:

-Тия, хайдутите, да пази господ, щяха да ми изпият кръвчицата... -И той показа с око бранителите на укреплението.

-Турете тогова да работи на окопа! -извика Огнянов към тях и отмина.

Един десетник приближи до Огнянова.

-Що има, Марчев?

-Работата не я бива -пошушна десетникът: -в укреплението се вмъква деморализация.

-Оня, който обезсърчава другите, ще бъде наказан със смърт, тази минута! -каза той раздражено. -Кои забележи ти, Марчев?

Десетникът му назова четирма души.

-Извикай ги!

Обвинените се явиха. Те бяха възрастни хора -абаджии и търговци. Огнянов ги устрели с поглед и попита:

-Вие ли, господа, развращавате момчетата?

-Никого не развращаваме ние -отговори сърдито един от тях.

-Вие знаете ли такова поведение в такъв критически час как се наказва?

Те нищо не отговориха. Но това мълчание изражаваше повече упоритост, отколкото стресване.

По челото на Огнянова се изписа внезапен гняв, но той го удържа и каза спокойно:

-Идете си на местата, господа... Ние дигнахме революция и сега е късно да се разкайваме...

Ние ще срещаме врага тука и къде Клисура никой не трябва да поглежда... Вие ще запазите къщята си и фамилиите си не като идете в нея, а като стоите вън от нея! Моля ви, не ме туряйте в трудно положение...

Въстаниците не си отиваха.

Огнянов ги изгледа смаян. Очевидно това беше протест.

-Какво има да кажете още?

Въстаниците се спогледаха, после един от тях каза:

-Ние не сме били за това нещо.

-Аз пушка в живота си не съм хванал -добави други.

-А кои е хванал? -каза трети.

-Ние кръв не можем да леем...

-Страшливи ли сте? -попита Огнянов, като мислеше с тоя въпрос да ги засрами.

-Не е грехота, ако кажем...

-Страхуваме се, да! -каза злобно първият.

-Ние имаме челяд.

-Не сме намерили живота си на пътя -прибавя един от по-смелите, доста ядосано.

-Вашият живот и вашите челяди, и вашите къщи са нищо пред освобождението на България! А главно, пред честта на България! -извика Огнянов с разтреперан глас. -Аз ви пак моля да не показвате малодушие и да ме не карате да вземам крайни мерки спрямо вас...

-Ние с пушки и с бунтове не сме боравили. Пусни ни!

Огнянов видя, че с благи думи не ще може да победи упорството им... Нему му прекипяваше, но той се силеше да не избухне. Той разбра с горест, че само едно дълбоко отчайване и ужас пред борбата придаваше на малодушните тая смелост и решителност да се признаят пред самия си началник, високо, за страшливи, без да се червят от срам.

Не трябваше заразата да се остави да прихване и останалите до тоя краен степен. Дисциплината преди всичко.

-Господа, ще се покорите ли на длъжността си, или не? -попита ги решително.

И той чакаше с мрачен поглед и с разтупано сърце отговора им.

-Тука! Тука!

Боримечката, озлобен и ядосан, подкара циганина насам, като го обсипваше с урагански попръжни, които стигаха ясно до укреплението.

Скоро бежанецът бе доведен.

Въстаниците го заобиколиха. Свирепи чувства оживиха усърналите им лица. Циганина го познаваха всичките. Той беше се вече два пъти опитал да избегне из Клисура, първи път с някаква тайна поръчка до рахманларци, дадена нему от задържания в града турчин - от конака, но беше наказан само с по-строг затвор. Сега вече нито дума можеше да бъде за пощада.

Началникът на укреплението се обърна към десетника си и няколко време тихо се съвещаваха.

-Да, да -довърши Огнянов; -всяко снизхождение и милост са вредни сега. Малко виждане на смърт може да посвикне страшливите да я гледат по-смело... Но трябва от военния съвет да дойде присъдата. Марчев, иди завчас на Зли дол и изложи работата... Моето мнение и просба е смъртно наказание да бъде. По-скоро...

Десетникът тръгна.

Огнянов се обърна строго към един възрастен въстаник:

-Чичо Марине, тури тоя циганин под стража.

После се обърна към други двама по-млади:

-Момчета, отведете тяхна милост, поплювковците, на оня край, вземете им пушките и ги пазете под стража до втора заповед.

Деморализираните четири въстаника пребледняха, но се покориха и тръгнаха напред към мястото на ареста си.
ЕДНО КРЪЩЕНИЕ

Огнянов заходи назад-напред край окопите, развълнуван. Лицето му, твърде измахнато, се набразди от черни мисли.

Той се отби към един куп въстаници, които усърдно копаеха новия окоп, погледна машинално към тях, без да забележи приятелското ухилване на Рачка, качи се пак на насипа, гледа на изток с бинокъла си и с още по-заледени черти на лицето слезна и отиде на първото си място.

-Що за народ, що за народ! -бъбреше си той.

Завърна се Марчев.

-Смъртна присъда! -каза той запъхтян.

-Военният съвет се произнесе?

-Да, смърт, без отлагане! -приложи високо Марчев, после пришъпна нещо ниско.

Огнянов клюмна задоволително.

Думите "смърт, без отлагане" се чуха и по-надалеко: те се зашептяха и от въстаниците и минаха до ъгъла, дето стояха арестованите.

Одеве бледни, те сега побеляха като стена.

Те сега разбраха, че тук се не шегуват. Из един път военният съвет им се изпречи като нещо ужасно, грандиозно, неумолимо като съдбата. На това място само бог беше по-голям от него.

Един въстаник се приближи до Огнянова.

-Арестованите се каят и молят за прошка. Огнянов отговори сухо:

-Присъдата излезе, късно е сега...

После прибави към него повелително:

-Брайков, вземи още Нягула, и Благоя, и Искрова и отведете четворицата души в оная долчина, за да изтеглят наказанието си.Присъдата на военния съвет трябва точно да се изпълни.
Брайков, доста слисан и смутен от всичко това, отиде да изпълни заповедта на началника на укреплението.

Ни един глас вече не се обади за защита на осъдените... Никой не желаеше да мине за солидарен с тях... Всеки чувствуваше, че живота му зависи сега от волята на военния съвет, единствен съдия, и безапелационен.

Осъдените въстаници, карани от други четворица, минаха през сред укреплението и се спуснаха по сипея в долчинката.

-Закарайте и циганина там! -извика Огнянов.

Лобното място беше една влажна и зелена усойка, из която къркаше малка баричка. Отвред почти сипеи и брегове. Огняновото укрепление се нахождаше на върха на западния. Въстаниците се бяха навалили да гледат оттам на екзекуцията.

Отляво на баричката стърчеше един дъб, наполовин изсушен от устрелна мълния.
Двама въстаници най-напред заведоха циганина при дървото, разпасаха му червения пояс и го вързаха за дънера.

Ужасът беше оковал устата на нещастника. Кръв потече от попуканите му устни.

Недалеко, до брега, стояха четворицата други осъдени: те чакаха своя ред. Скотски ужас беше обезобразил чертите им.

Марчев извика:

-Доведете ги тука и тях!

Осъдените потеглиха насам. На трима се преплетоха краката, та вардачите им ги хванаха под мишници и ги доведоха до мястото, дето заръча десетникът.

Марчев ги нареди на десет разкрача разстояние от вързания циганин... Вероятно, за да присъствуват по-отблизу на страшното зрелище, което след малко ц те щяха да дадат на другарите си въстаници, натрупани на върха на яра.

Те бяха оставени невързани. Но ужас бе парализирал силите им, та нито им минуваше през ума мисъл за бягане. То беше и немислимо.

Една минута гробно мълчание.

Марчев извика високо и тържествено:

-Мехмед циганинът, от Клисура, по причина на троекратно опитване да избегне из затвора, с гнусната цел да служи на неприятелите на България, е осъден от върховния съвет на смъртно наказание, за пример на други подобни предатели! -После се обърна към осъдените въстаници: -Господа, обърнете се право срещу Мехмеда...

Те сториха това като автомати.

-Дайте по пушка на всеки едного от тяхна милост...

Въстаниците, развълнувани, връчиха пушките си. Осъдените ги поеха с оглупели от смайване лица.

-Опушнете тогова сега, де, по моя команда: едно, две, три...

Гърмеж разтресе яровете и облак дим покри четворицата души.

-Срам, господа! -извика Марчев гневно. -Втори път!

-Вашето наказание в това се състоеше, да се кръстите в кръвта, господа, за тоя път. Благодарете на великодушието на Огнянова и на милостта на военния съвет.

Когато четворицата разбраха, че са спасени, те загледаха плахо и някак си като хора, които се събуждат от един тежък сън.

Една усмивка от щастие едвам проби ледножълтата кора на лицата им, която им бе прилепил страхът...

Нови радостни ръкопляскания се раздадоха от укреплението..