СТРЕМСКА ДОЛИНА ПЛАМНАЛА!

-Чудно, чудно... Необяснимо... Ужасно! И до тоя час още нищо... Какво правят те? Какво върши Бяла черква? Мълчат като умрели... Мълчат... Ужасно мълчание! Страшно... Не смея да помисля, че там са сгърнали ръце и благоразумствуват... Дали не казва право, самата истина, тоя идиот? Но там е Соколов, там е Попов, там е Редакторът... Там са моите соколи... Изпитани момци, горещи глави. Какво чакат? Или мен чакат? Но ако се не явя или пукна аз, няма ли да правят нищо? Или са глухи и слепи, та не виждат! Клисура въстанала, Копривщица въстанала, Панагюрище въстанало, Средня гора пламти! Само Стремската долина спи! Или се е пък случило нещастие? Или някакво извънредно препятствие? Но това е невъзможно! Ако Бяла черква не може да въстане, тя може да прати поне една чета от десетина души, макар... Тя може да ободри другите... Но тя стои, стои! Всичките известия потвърждават това... А такива страшни въодушевления!... Такива сериозни приготовления бяха... Дали същото вършат и другите места? Поразия, проклятие божие виси над България тогава!...

С тия мрачни мисли Огнянов, предрешен като турчин, вмъкваше се днес предпазливо из дола на Стара река в Стремска долина.

Както знаем, на 20 априлий той минуваше през Клисура, за да иде в Бяла черква, с намерение да я повдигне, щом удари часът па общото ставане. Часът удари обаче оня същи ден за Клисура. Заварен от бунта в минутата на страшно душевно страдание, той слепешката се хвърли в него, та да заглуши болките си във вихъра на борбата и да намери смъртта между борците за свободата на отечеството. Неприятелят обаче се не задаваше. Съобщенията на Клисура с долината бяха прекъснати. Огнянов прекара пет денонощия в укрепленията, в кипеща деятелност по организиране отбраната, измъчван от нетърпение да приеме известие, че пламнала и Бяла черква... Огнянов, със сърце, обляно с кръв, проклинаше случая, който го докара в Клисура... Той виждаше как страшно влияеше на духа на въстаниците й това зловещо мълчание, как то опропастяваше движението. Той напразно се силеше да ободри другарите си и им се божеше, че на всяка минута очакваше да въстане Бяла черква, а след нея и другите. Най-после и той хвана да губи надежда и с ужас предвидя катастрофата на Клисура, както и на революцията. Тогава се реши на едно смело до безумство предприятие: да се промъкне до Бяла черква през развълнуваните турски населения и да я повдигне.

Той се излагаше на страшен риск и премеждия. Но повдигането Бяла черква щеше да хвърли искрата на въстанието и в другите готови за въстание места, надлъж по полите на Стара планина. И тогава силите на турците бяха разделени. Клисура спасена, пожарът разширен и кой знае? Революцията тържествуваше!... Много велики преврати в историята се дължат на най-нищожните обстоятелства... Прочее, резултатът заслужаваше риска. И подвигът бе намерил человека си.

Беше вече обяд, когато той се озова в самата долина. Тя беше сега в пълен разцвет, плувнала в сенки и зеленини. Кристални поточета бягаха из моравите и измежду кичестите дъбови горици. Въздухът наситен с розови благоухания като будоара на една царска фаворитка. Тук долината, особено под лазурното небе и радостно сияние на слънцето, беше засмяна и възхитителна като земен рай. Но тя не привлече вниманието на пътника, той не видя нищо от това...

Той би предпочел да я види в пламъци.

Пътят му минаваше през турското село Рахманлари, най-близкото до Клисура. Той безстрашливо го приближи. Кога минуваше между гюловите градини на края, спряха го няколко

въоръжени турци, те бяха стража.

-Откъде идеш, брате?

-От Алтъново.

-За накъде?

-За Ахиево... Татък мирно ли е?

Ахиево беше турско село, най-ближно до Бяла черква.

-Слава богу, татък е мирно.

Огнянову се сви от болка сърцето.

-Ти по-добре остани в селото. Утре ще бием Клисура.

-Да видя... сбогом!

И Огнянов влезе в селото.

Той найде улиците сега извънредно оживлени. Из тях сновяха купове турци, набучени и нащръхнали с оръжия. Кафенетата бяха натъпкани също; бакашяците пълни, ханът пълен. Очевидно тук имаше няколкостотин души, пришли от околните села, за да нападнат Клисура. Рахманлари беше сборният им пункт. Обхванат от страшни предчувствия за съдбата на Клисура. Огнянову все се искаше да добие по-положителни сведения за Бяла черква; все му се вярваше, че може, на последния час, да е станала... С тая цел помисли да влезе в хана, що го държеше един белочерковчанин. Но се убоя от някаква подлост и не влезе. Той тръгна напред, като диреше с поглед при коя група турци да се приближи. Случайно замина покрай мечета. Видя, че и вътре беше пълно. На вратата му се тълпяха наваляк богомолци и нови прихождаха още на рояци. Имаше там нещо извънредно. Огнянов разбра, че ходжата трябва да държи проповед, за да подкладе още фанатизма на тия свирепи тълпи. Неоделимо любопитство го облада, та се мушна между богомолците. Той не се излъга: в същата минута проповедникът се покачваше на дървеното одърче, което има значение на амвон в турските храмове. При осветлението Огнянов добре забележи, че той не беше обикновеният селски ходжа, а софта, вероятно дошъл от К., и нарочно.

Тишина веднага се въцари. Софтата захвана тържествено:

-Правоверни! Едно време в славното царуване на нашите велики султани светът трепереше от името на османлият. Възток и запад му се покланяха, моретата му пращаха дарове, кральове и кралици се простираха и лижеха свещения прах пред трона на калифа. Велик беше тогава аллах и неговият свят пророк Мохамед. Както се види, много грешихме пред бога, пиянствувахме и блудодействувахме, братувахме с нечестивите и приехме техните закони. И ето, бог ни остави да бъдем поругание на поруганите и отъпкани от потъпканите... Ей, аллах, аллах! Прати ни огнения меч на ангела Асраила да облеем възток и запад с кръвта на твоите врагове! Да зачервим моретата и да прославим небесата... Ето моето слово, правоверни! Наточете ножовете, пригответе всеоръжията си с молитва и бъдете готови, защото вече удари часът да умием срама си с кръвта на гявурите пред единия и великия бог на исляма...

В тоя дух и с тоя витийски начин ораторът захвана речта си... Той я продължи дълго време, при напрегнатото внимание и пламтене на погледите на стотини богомолци.

-Ето какво се върши тука -каза си той, като не дочака и излезе на улицата; -значи, слуховете за тия проповедници били истинни. Ние проповядвахме въстание против турското правителство; техните апостоли проповядват изтреблението на българския народ! Значи, борба ужасна ще имаме, борба на народ с народ, да се не лъжем вече... Българската земя е тясна за двете племена... Нека бъде така... Няма връщане! Жребият на България е хвърлен! Но как се захваща нашата свята, въжделена революция! Боже! Покрий България!...

И той пак захвана да се разхожда на площада. Молитвата се свърши и богомолците заизлазяха на площада; образуваха се малки групи, които оживлено гълчаха под впечатлението на проповедта. Огнянов приближи до една от тях и се вслуша в разговорите. Той разбра какво беше положението сега. Клисурското въстание най-напред било изпоплашило турското население от околните села, защото то помислило, че руска войска дошла в Клисура... Под удара на тоя страх то се наканило да вдига семействата си и да се спасява с бяг. Скоро обаче от турци, успели да се измъкнат невредими от Клисура, както и от неумелостта на самите въстаници, то разбрало, че има работа с прости раи, абаджии повечето, и няколко даскали, и това му повърнало всичката дързост и самоувереност. То решило, без да чака военна помощ, само да се разправи с клисурци. Огнянов разбра още, че рахманларци са направили изкусни рекогносцировки и сега разположението и силата на всяка стража приблизително са познати на неприятеля. Утре очакваха Тосун бея от К. с нови пълчища башибозуци и щяха незабавно да ударят на въстаналия град.

Тия разкрития привеждаха в трепет Огнянова. Той сега още по-силно съзна необходимостта да се ускори въстанието и в другите български градове. Трябваше да се превари Тосун бей.

Той се запъти на изток.

Той мина безбедно турското село Текия. При западния му вход стоеше стража, знак, че откъм изток няма опасност... Той и тук забележи силно движение. И тук се очакваше появлението на Тосун бея, за да се присъединят към неговата орда.

-В Бяла черква, в Бяла черква! По-скоро!... Трябва Тосун бей по-напред да се удари в железните гърди на моята Бяла черква... А това ще стане, ох, то ще стане, щом аз пристигна... С единия Редактор само ще обявя въстание и след половина час петстотин души ще имам под знамето. Тя ще пламне или от въстание, или от пожар... Напред, напред! Боже, дай ми криле. .. И Огнянов хвърчеше към Бяла черква. Той чувствуваше, че още два-три часа ход -и ще зърне отдалеко белите комини на града и пирамидовидния фронтон на черквата. И сърцето му тупаше от безумна радост...

Недалеч от селото, което остана зад него, пътят му се спусна в един сенчест дол, който пресичаше равнината. Кога се намери в дола, той зачу мътни звукове от тъпани и зурни. Вероятно, сватба ставаше в някое турско село и твърде безвременна, по всяка очевидност. Но скоро всичко утихна и той забрави това. Като възлизаше по срещния бряг на дола, тъпаните и зурните пак екнаха, твърде наблизу пред него. Той учуден изскокна на върха и тогава му се представи пред очите зрелище, което го вкамени.

Равнината пред него беше почерняла от турци, които идеха с тая варварска музика. Няколко червени пряпорци се развяваха. Тая сган се движеше насам без ред, разбъркано и шумно. На слънцето светеха пушки, косери, брадви, маждраци, които стърчеха над рамената и гъжвите на башибозуците. Повечето бяха по ръкави и елеци, по причина на силната пладнешка жега... Вълната бе изпразнила турските села, през които бе минала. Никаква дисциплина не стягаше тия мятежни редове, но една цел, свирепа, дивашка, ги свързваше, тласкаше напред, одушевляваше: кръвта и плячката. За кръвта носеха пушки и сечива -да я леят, за втората влачеха върволица кола подире си -да я носят... Това пияно от фанатизъм пълчище, при звука на тъпани и зурни, идеше, приближаваше, бавно, като паплач скакалци, но неудържимо.
Един само конник, с бяла чалма, висок, мършав, чер, яздеше отпред: предводителят.
Той махна на циганите да спрат.

-Хей, мюсюлман, ела насам! -извика той на Огнянова.

Огнянов с ниска темена приближи.

-Откъде идеш?

-От Текията.

-Какво има татък?

-Нищо... Всичко добро, слава богу.

-Какво казват, много ли са тия в Клисура?

-Че доста са, както уверяват, аллах да пази царството...

-Какви са?

-Московци, казват...

-Мълчи, пезевенк! Там са крастави раи само...

-Прощавай, бей ефенди.

-Ти къде отиваш?

-На К.

-Хай връщай се с нас!

-Бей ефенди, дай воля да...

-Назад! -изкрещя Тосун бей, бодна коня и тръгна.

Ордата мръдна пак. Зурните и тъпаните гръмнаха. Потокът повлече Огнянова назад...

Беше безумно да се мисли за възпротивление или за пробиване навалицата, която наводняваше околността. Нещастният, с отчаяние на душата, се остави на течението. Той беше унищожен, убит. Последнята му надежда загинваше. Той вървеше машинално напред като в сън, тласкан и застъпван от буйните тълпи, от час на час по-големи и по-зверски весели... И човешката вълна го отнасяше все назад, все назад, към голите рътове, зад които се крие Клисура.
НОВО ПОКУШЕНИЕ

Сганта на Тосун бея стигна привечер в Рахманлари, още повече нарасла и фанатизирана. Тя завари вече там друга сган турци, надошли от околните села, които очакваха нея. Прочее, Тосун бей щеше да нападне утре Клисура с една сила от около две хиляди души.

Същото стори и Огнянов, по неволя.

Той лежеше сам, на едно купище тъкмо срещу хана, който се държеше от белочерковчанина.

Макар и късно, прозорците на хана още светеха. Вътре беше още пълно.

Той се надяваше лесно да извърши това, поради турското си рухо и доброто знаяние турски език. Но, уви! Каква полза от това, че той се спасил, че се завърнал здрав и читав на укреплението си?

Бяла черква остаяше мирна, а гибелта на Клисура беше неминуема.

Да се опита тази нощ да тръгне за Бяла черква, беше почти невъзможно: стражата на източния край на селото имаше заповед никого да не пропуща, за да попречи на случайните дезертьори... Да остави за утре, деня, още по-невъзможно... Та па и да би било възможно, той не би тръгнал вече за Бяла черква. Нему беше съвестно да отсъствува от Клисура в един ужасен час за нея... Неговото липсване щеше да бъде погледнато като едно бягство, като една подлост. Не, невъзможно. Но как да се съобщи нещо на Бяла черква? Едно последно опитване не можеше ли да стане? И Огнянов страшно напрягаше ума си.

Най-после една идея го огря. Той реши да се опита да придума ханджият да прати за Бяла черкова някого от синовете си утре; син му би могъл да се придружи за безопасност към някой случаен пътник-турчин, понеже утре беше пазарен ден в К.

Тая идея се усмихна на Огнянова. Макар че осъществението й да се представляваше много мъчно нещо, но важността й заслужаваше и усилия, и риск. Да, голям риск: най-напред той трябваше да издаде себе си, да повери съдбата си на тоя ненадежден ханджия.

Той стана от купището, свободно влезна през дворската вратня, мина през двора и приближи под малкото прозорче на стаичката в дъното на двора, долепена до обора, и хвана да се разхожда назад-напред по сайванта, дано случайно види някого от домашните. Той не смееше да потропа на прозореца или на вратата, за да не причини тревога.

Огнянов я застигна и продума ясно, по български:

-Добър вечер, стрино Аврамице.

Тя се извърна учудена, по-добре, уплашена.

-Не познахте ли ме? -прибави той с ласкав глас, за да я успокои, па побърза да се назове: -Учителят на ваш Нанка... Огнянов...

-Кой, графът ли? -попита тя възчудена, като премести кринчето под другата мишница. -Ами що си тъй?...

Но тя тоз час се сети.

-Ела, ела у дома... Чакай да изсипя ечемика в торбата на коня, па да идем у нас...

След половина минута Аврамица и Огнянов влязоха през малкото прустче в една малка тъмна стаица. Ханджийката драсна кибрит и запали газева тенекиена ламбичка, която тозчас осветли мътно стаята и госта й.

-Из тая врачка се излиза в бостанчето ни, оттам през затрънената ограда се минува на улицата... Това да знаеш, ако ти потрябва -пошушна Аврамица и посочи на Огнянова мъничка една врачка, твърде ниска, щото човек само одве приведен можеше да мине през нея.

-Ами ти какво дириш тука? -попита тя.

-Отивах от Клисура за Бяла черкова... Тосун бей ме посрещна оттатък Текията и ме повърна.

На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговаря с пълна откровеност. Та без нея и нищо не би направил...

Аврамица го изгледа състрадателно.

-Олеле, мале, горките клисурци, какво ли ще изпатят... Тая сган за тях иде...

-Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане плен и пожар... и затова се помъчих да я спася, но, за жалост, не можах да пробия до Бяла черкова.

-Ами какво щеше да правиш там?

-Щях да подигна и Бяла черкова и тя да стане, та да станат и другите села покрай нея.

Тогава Тосун бей щеше да се дръпне.

-Поразил го господ тоя чер циганин!... Ами какво ще правиш сега? -попита пак Аврамица, като не знаеше какво ще й иска Огнянов.

-Ваш Нанко де е, тука ли е?

-Тука си е.

-А Кузман?

-Тука си е и той.

-Дека са?

-В дюкяна, при баща си, шътат, па и гледат да не отнесат нещо тия зверове...

-Можем ли прати някого, Нанка или Кузмана, за Бяла черкова, утре?

-Той може да върви заедно с някой тукашен турчин, с когото се познава. Утре е пазарен ден в К. и рахманларци ходят да си търгуват там.

-Ами страшно е, даскале...

-Като има другар турчин, няма страшно... Па татък е мирно... Никой не ще го закачи.

-Че защо ще го изпратиш там?

-Едно писъмце да занесе на един мой човек, па тозчас да се върне назад... Утре по пладне пак ще си бъде тук.

Тук Аврамица си припомни по-първите думи на Бойча и се сети с какво послание искаше той да праща сина й в Бяла черкова. Лицето й стана угрижено.

-Че то, даскале, да попитаме баща му за тая работа.

-Аз те моля, стрино Аврамице, да се не обажда на бай Аврама... Не можеш ли извика

Нанка скришно да дойде при мене, да го видя?

Огнянов знаеше, че бившият му ученик го обожаваше и би сторил всичко, ако го помолеше.

Лицето на ханджийката доби строг вид,

-Не, не, не бива без Аврамова воля.

-Но бай Аврам няма да го пусне!

Очевидно одевешната благосклонност на ханджийката поизстина. В един миг през ума й минаха хиляди опасности за чедото й, ако тръгнеше за Бяла черкова. Ней стана някак си страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая, че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й.
Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро осветлен.

-Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря.

-Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката. Ако чуеш нещо отвън лошо, да знаеш... и тя излезе.

Огнянов остана самси. Той реши и с Аврама да почне откровено. Трябваше да се повери напълно на тоя човек и да се остави на неговата честност или безчестие. Задачата му заслужаваше сто живота подобни на неговия, стига да се постигнеше. Във всеки случай той се полагаше на българското чувство на Аврама: той можеше да му откаже, но нямаше да го издаде. Той чу тихи стъпки по пруста, стъпки на един човек: разбра, че иде Аврам. И той спокойно се изправи пред вратата.

Тя се отвори и ханджият влезна. Неговото тлъсто, червендалесто лице беше цяло заляно от усмивка. Той заметна вратата.

-О, добре дошел, графе, добре дошел, графе! Здравичко ли си, как си... Добре, че дойде да се повидим, да си побъбрим... Много ми е драго, как ми е драго само... Всички се радват, и жената се радва, и момчетата ще се радват: Нанко не те е видял от половина година... Ти му си учител и наставител... Добре ни дошел, добре ни дошел... Гледай, гледай...

Огнянов беше възхитен. Той пристъпи смело към делото и в кратки думи изложи на Аврама положението и повтори пред него просбата, която по-рано бе направил на жена му.

-Бива, бива, бива, как не бива!... Твърде добре, иска ли питане?... За народа кой не ще да помогне?

-Благодаря ви, бай Авраме -каза Огнянов покъртен... -В тоя велик час всеки българин трябва да жертвува или да помогне нещо за отечеството.

-Кой не ще да помага, има ли българин, дето да не помогне? За такава свята работа който се жали, от бога ще бъде проклет. То хубаво, то хубаво... Кое момче искаш?

-Нанка да пратим... Той е по-хитър, като по-стар.

-Бива, бива... твоят ученик... Той за ваша милост главата си дава... Щом му кажа, като ще се зарадва... Написа ли книжката?

И Аврамовият глас затрепера от радостно вълнение.

-Сега ще напиша билетче. -И Огнянов затършува из пазвите си. -Нямаш ли парче книжка?

Ханджият извади из пазвата си къс оваляна хартия, сложи дивита си пред Огнянова и каза:

-Ти напиши билетчето, а аз да прескокна до дюкяна: ония кучета, знайш, цели обирници.

-Завърни се по-скоро, бай Авраме, с Нанка мой, че аз, както ти казах, няма да се бавя, ще си тръгна.

-Сегичка ей. -И ханджият, като хвърли последен и сияющ поглед въз госта си, хлопна вратата.

Огнянов в една минута написа билетчето. То съдържаше следующите няколко реда: "Въстание пламнало, в разгар! Не стойте ни една минута: обявете въстание тозчас. Една чета да удари в гърба Тосун бея; друга да дигне селата. .. Кураж и вяра!... След малко и аз ида при вас да умра за България. Да живее революцията! Огнянов"

Той се поздравляваше с успеха; той никога не би предполагал такава готовност и патриотизъм у Аврама. Той се ослушваше с нетърпение сега, да чуе стъпките на бащата и сина. Уличните мълви и лаеве глухо пристигаха дотук... Ламбицата жумеше, блещукаше тъжно и пущаше нагоре един стълб вонещ дим.

Ненадейно един писклив раздирателен вик, един женски плач се разнесе в съседната стая.

Огнянов потръпна. Позна, че тоя глас принадлежеше на Аврамица. Защо това плачевно викане? Неволно страх го налетя.

Той се ослуша пак в полутъмната стая, чу някакви глухи стъпки от сайванта, които се отдалечиха нататък.

Тогава той отиде до ниската врачка и я дръпна. Врачката се не отвори. Той дръпна силно. Но тя стоеше като закована. Ужас го обзе, косата му настръхна.

-Предадоха ме! -изпъшка той.

В същия миг някакъв шум се чу откъде врачката. Гаче увираха ключ в нея. Изведнъж тя се отвори и из отверстието лъхна вътре нощният ветрец. Огнянов впери поглед в тъмната дупка, отворена към градината. Тогава се показа в нея една глава.

-Излизай де -пошушна тя ниско. Колкото слабо и да огря ламбицата лицето й, Огнянов съгледа по него, че се лъскат сълзи.

Той се провря и се озова в градинката.

-Оттука -издума ниско Аврамица, като му показа една слива до оградата.

И тя се изгуби в мрака.

Огнянов се прехвърли през трънака на оградата се намери на заднята улица. Тя беше пуста. Той търти из нея. Тя го изведе пак пред хана.

Там се сблъска с една тълпа въоръжени турци. Те нахълтаха през вратнята и потънаха навътре в двора...

Огнянов се изгуби и той в тъмнината.

Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението.

Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим - за да може крепък да срещне утрешния ден... Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре - катастрофа,

Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали наблизу. Тоя разговор привлече вниманието му.

-Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана -казваше един.

-Измамиха ни, измамиха ни, братко -въздишаше друг.

-Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни... Запалихме сами къщите си -обади се трети.

-Що ни нам трябваше въстание!

-Сега да го опяваме, късно е вече.

-Ами?

-Лекът е само един: да си плюем на краката -каза един познат Огнянову глас.

-Така, така, Бежанова майка не плаче.

-Ами Стоянова -допълни друг.

-Утре да очистим през Върлищница.

-По-добре още сега...

-Не може, караулът ще ни спре...

-Утре, утре.

-Да, в шашармата.

-Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят.

-Огнянов е само куче... Той да ни не забележи.

-Ха, Огнянов офейка още вчера...

-Офейка?

-Само ние, клети, излязохме умни...

Огнянов се повдигна и извика:

-Лъжете, нещастници, аз съм тука!

При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха... Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време... Но кой беше - не можеше да си спомни.
-Боже мой, боже мой! -мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. -Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!... И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!... Утре имаме сражение и аз още отсега предвиждам края му... Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят... Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери... Подлостта на едни увлече в подлост други... Бяла черкова и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура... Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело... Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия... А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат... Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани! Любовта, революцията!... Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене!
Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание.. . Планинският вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание.Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра.

Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта.