Първа гост

Огнянов, като пробуден от тежък сън, позна заблуждението си. Той мислеше, че е вървял на север, а то било на противоположната посока! Но късно... Дошъл сега над Бяла черкова, заварен от деня на тоя гол балкан, далеч от някой букак или друго място за укриване, той видя, че ще бъде безумно да се връща назад, да се изложи самоволно на явна гибел. Едничкото, що му остаяше да стори, беше да се спусне в дълбокия дол на Манастирската река, който представяше добра заслона, а оттам да премине в Бяла черкова. Той трябваше да се покори на волята на съдбата и реши да иде там, отдето бега цяла нощ.

Огнянов, както и Кандов, пръв път любеше. Той беше новак в тая борба на любовта, която не прилича на друга. Един наранен човек, въобще, ненавижда врага си, който го е ударил. Едно мартиризирано сърце - често люби по-силно своя.

Още повече: то извинява - Алфред де Мюсе би казал - прощава.

Любовта, най-егоистичното чувство, е наклонна на спогодби.

Тоя случай се представяше. Но Огнянов видя в него едно коварство на съдбата. Затова, когато дойде над падината, дето са изворите на Манастирската река, и видя рядка елова горица, израсла на каменистата урва, той веднага измени решението си.

-Не -каза той, -в тия борики мога да се притуля днес, па довечера ще тръгна назад... В някое балканско село ще се предреша и после -за Влашко... Никога, никога при Рада!

И той се свря между дънерите на бориките, задръстени от мършав шумоляк и диви треви, които го правеха невидим, ако легнеше. Дълги часове лежа той там търпеливо в ожидание на нощта.

-Байрак! -каза той смаян.

Действително, той разпозна на слънчевото освещение един червен пряпорец, побит в скалата навръх бърдото. Вятърът тихо развяваше това знаме, което трябваше да се види и от Бяла черкова.

При самото знаме нямаше никого. Кой го беше забучил там? И за какво? Сигнал ли беше за бунт? Огнянов го взе за последното. Друг разумен смисъл присъствието на това знаме не можеше да има.

Огнянова го не сдържа. Той напусна всяка предпазливост, изскокна из скривалището си и бързо се покачи на върха, от който бе слязъл, та погледна оттам към Бяла черкова. Стори му се сега, че достигат до него отдалечени глухи гърмежи от пушки... Отдека идеха те?... Той впиваше очи в града... Внезапно, благодарение на извънредно чистия и прозрачния въздух, той можа да забележи и някакви бели димчета, каквито произвежда огнестрелно оръжие, в горний край на Бяла черкова!

-Бунт! Бунт е това в Бяла черкова -извика той радостно; -верните ми приятели Соколов, Попов, Редакторът, бай Мичо не са кръстосвали ръце... Види се, въстание е избухнало сега на други места... И това знаме е условният знак!... Загасналият пожар се е съживил... Въстание, боже! Надеждата не е изгубена!...

И той като крилат се спусна надолу по лъзгавата трева, низ шеметно стръмната урва.
ГРОБИЩА

Нощният мрак бе съвсем паднал, когато Огнянов излезе из тъмния и насеяния с канари дол на Манастирската река.

Той мина край манастира, но не счете за нужно да се отбива при отца Натанаила: той и така беше изгубил много драгоценно време. Мисълта, че има въстание в Бяла черкова, беше го галванизирала и му повърна всичките физически и нравствени сили.
Той улови общия път, който води за града, и след няколко минути видя в мрачината черния облик на ветите къщи, комините и овошките. Тогава остави пътя и се изкачи по рътлината, която от север командува на Бяла черкова и на която стърчи училището.

От тая височина той хвърли поглед на града. Градът спеше. Никъде не светеше... Никакъв особен шум или друго не показваше, че се намира във въстание. Само обикновените кучешки лаеве. Това зачуди Огнянова. Той помисли какво да прави. Да проникне в града и да потропа у някой от приятелите, той го счете за неблагоразумие. Тогава реши да иде на мъжкото училище: то не беше далеко. Там ще узнае от бабата клисарка какво става в Бяла черкова. И той се прехвърли през западния зид на училището и скокна в оградата му. Като се обърна, той видя, че се е озовал в гробищата, които захващат голяма част от двора. В средата им се издигаше старовремската черква, мълчалива и мъртва, сама прилична на исполински гроб. В дъното на двора се чернееше масата на училищната сграда и останалите постройки, всичко потънало в тъмнина и заспало. Това мъртвило навред, което Огнянов намираше вместо шума и глъчката, свойствена на един град в революция, го стряскаше и му довеждаше най-черни мисли. Някакъв студ вееше и от страшната тишина и мрак на гробищата; те стърчаха мълчаливо пред Огнянова, с чудатите форми, които дава нощта, имаха вид на живи хора или на мъртъвци, излезли до пояс из гробовете си. Той не можеше да задържи едно неприятно свиване на сърцето и тайното желание да се види един миг по-скоро вън от това студено царство на мрака и тайнствеността... В такъв един час неволен трепет обхваща човешката душа. Нашата природа не може да изтърпи прикосновението с другия мир, без да я не обзема студ... Гробната дъска, която пада въз мъртвеца, дели вече два свята, които се не познават един друг, които си враждуват. Тайнствеността и мракът плашат. Една нощ е враг, един гроб е тайна. Няма храбрец, който да пренесе без потръпване впечатлението на едно гробище - нощя; нито безверник, който да се смее в такъв час - той ще се уплаши от смеха си. Не знам дали Хамлет би се вшутявал тъй остроумно с черепите, нощя, и сам в едно гробище!

Ненадейно, в мрака, на който окото му привикна, Огнянов забележи една слаба, неподвижна светла точка, прилична на едно око, която пробиваше из самата черква, през ниския прозорец. Без друго там гореше кандило или вощеница... Тая слаба зарица беше един приятен дисонанс, едничко живо нещо във всеобщата тъмнина и мъртвило на града; тя блещукаше тъй приветливо и дружелюбно, почти весело. Огнянов, тласкан от неодолимо любопитство, прегази полека гробовете, дойде при прозореца, из който светеше, и погледна вътре. Свещта гореше пред една колона на черквата, на големия пиринчен светилник. Мъжделивото пламъче едвам осветляваше едно малко околчесто пространство на пода, около светилника. Осталата черква беше тъмна. В това слабо осветлено търкало Огнянов съгледа някакви неопределени форми прострени: имаше там нещо. Какво имаше там? Той залепи челото си До студеното стъкло и се втренчи още по-хубаво. Тогава позна какво беше. Таме лежаха трима човеци на рогозка. Тия три човека бяха три трупа. По тях и по рогозката се чернееха лъскави петна - от кръв. Пламъчето хвърляше треперлива и уплашена светлина въз тая картина. Лицата, изкривени и с раззинати уста, носеха печата на мъченическа смърт. Очите на едногото, широко изпулени, гледаха строго и упорито някъде в тъмния свод на черквата. Другият беше се извърнал насам. Едното му око, в което играеше отражението на пламъчето, гледаше право в Огняновия прозорец. По кожата на апостола попъплиха мравки; но той нямаше сила да се оттегли от прозореца: погледът на мъртвеца го приковаваше там и се впиваше в неговия с гробния си блясък от свещта, и се втренчваше в Огнянова като на жив човек, който те познава и иска да го познаеш. Изведнъж Огнянов изохка. Той позна Кандова. В гушата му зееше черна дупка. Той беше клан.
Огнянов се отстрани от това страшно зрелище и бързешката се повърна по стъпките си. Той се спрепна в няколко гроба и те извикаха сърдито в мрака.

Когато дойде пак до зида на оградата, той се спря, самообладанието му се повърна; той поиска да си обясни що значеше всичко това. Защо и как е дошъл Кандов ранен в Бяла черкова? Как е убит тука, той и другите? Въстание ли е имало и той е паднал жертва в него, или е дирил убежище просто - и бил усетен и убит? Какво беше това знаме на Балкана? Каква беше тая стрелба в града? Какво е това мълчание сега? Огнянов не можеше да намери отгатка на тия въпроси. Във всеки случай тук се е случило някакво голямо нещастие. Той размисли какво да прави сега. Да влезе по среднощ в тоя умрял град и да тропа по портите, в съвършена неизвестност за положението, видеше му се премеждливо и безразсъдно. Това страшно мълчание, което царуваше в Бяла черкова, го вледеняваше, то беше по-грозно от най-грозния шум. То приличаше на капан. Тогава реши да дочака съмвание в манастирския дол и утре да съобрази как да постъпи.

И той се прехвърли пак през оградата.
ПОСЛАНИЦА

Огнянов преспа в една воденица, в Манастирската река.

Много рано сутринта той се изкачи по яра, който е над аязмата, настръхнал с разноформени скали, прилични на истукани, и зад тях се скри, без да бъде виден от. някого. От тоя наблюдателен пункт той можеше да види всичко в дола.

Долът беше още пуст. Шумът на реката екливо се издигаше между гранитните урви: водениците и чарковете гърмяха и увеличаваха екота в тая планинска усоя. Небето се синееше весело, обливано от утринните зари на слънцето; те увенчаваха вече и върха на балканското бърдо. Ранните лястовички се стреляха из въздуха, гонеха се с причудливи и безследни зигзаги и се къпеха в невидимите вълни. Лъхна и утринният ветрец и разлюля дивите фиданки, изникнали по скалите; златната вълна на слънцето се плъзгаше по зелената северна стръмнина, заля черния куп на елите, спусна се по гладката тревица и позлати горния край на яра, дето беше Огнянов. Но из пътеката на дола още никой не минуваше. Огнянову се стягаше душата да чака на това място, да се продължава за него неизвестността... Той впиваше очи в дола, дано зърне някого, да узнае що става и ако може, да му изпроси дрехи, за да може по-безбедно да се промъкне в Бяла черкова. Но никой не се задаваше долу и нетърпението на скитника растеше. Само шумът на реката отговаряше на безпокоилата му душа.

Най-после погледът му светна. Врачката на едни чаркове се отвори и едно момиче излезе и отиде до водата и там захвана да си плиска лицето.

-Марийка! -каза си Огнянов радостно, защото неговият остър поглед откри в момичето сирачето на покойния дяда Стояна. Той сега се сети, че то шъташе при чича си в чарковете, след смъртта на баща си. Провидението му идеше на помощ.

В един миг той се спусна при реката и попритулен зад една канара, той я повика на име. Марийка избрисваше вече с престилката лицето си. Тя се озърна на гласа и като позна Бойча, който се показваше до половин, тичешком отиде при него.

-Бачо Бойчо, ти ли си?

-Ела, Марийке, тука -повика я Огнянов при заслоната си.

Момичето с изпулени, но с радостно удивлени очи изглеждаше Огнянова. Той беше със страшно измахнато лице, в дрехи изцапани с кръв и кал, гологлав, изнемощял, както трябва да е един човек, който десетина денонощия се е борил с трудове, с безсъници, с човеците, със стихиите, с глада и лишенията и с опасности на всяка крачка. Всеки други в тоя час и в тоя пущинак би уплашил момичето, но Огнянов упражняваше върху него сладко и страшно обаяние.

-Какво има, Марийке, в града? -бяха първите му думи.

-Турци, бачо Бойчо.

Огнянов се хвана за челото и се замисли.

-Какво беше това пушкане вчера? Какво става там?

-Вчера ли, бачо Бойчо? Не зная, бачо Бойчо.

-Не чу ли пушките?

-Аз вчера не бях в Бяла черкова, бачо Бойчо.

Марийка не знаеше да отговори, но Бойчо вече усещаше истината: имало е опит за въстание, но е било тоз-час потъпкано от турците, които сега държат Бяла черкова. Значи, късно е пристигнал. Един-два часа по-рано там, Огнянов, може би, даваше друга посока на работата. Това закъсняване беше една от ония фаталности, които често повлияват въз съдбините на цял народ...

След две минути размишление Огнянов попита:

-Марийке, има ли други в чарковете?

-Чичо Минчо, спи още.

-Марийке, ти знаеш де стои доктор Соколов?

-Зная, у бабини Якимичини.

-Там. Знаеш ли де стои Бързобегунек, немецът, оня с брадите?

-Дето прави черни човеци ли?

-Той, той, Марийке -каза Огнянов, като се усмихна на невинната епиграма, пусната срещу бедния фотограф.

-Можеш ли ой, гълъбче, да занесеш нещо до тях?

-Бива, бачо Бойчо -отговори радостно момичето.

Огнянов потърси в джеба на сетрето си и извади един молив и едно късче хартия, твърде смачкано. То беше Радиното писмо. При вида му няколко капки пот избиха по бледното му чело. Той с разтреперана ръка отдра бялата половина от хартийката, прилепи я на камъка и надраска там няколко думи, па я сдипли.

-Марийке, на тая книжка, да я занесеш на доктор Соколова; ако няма него, занес я на немеца; скрий я хубаво в пазвата.

-Бива.

-Като те попитат де се крия, ти да кажеш, но само тям да кажеш, чуеш ли? Да кажеш, че съм в запустялата воденица, зад Хамбаревата воденица.

В записката си Огнянов не тури името си, нито скривалището си, от страх да не би по някаква поразия писмото да не иде по назначението си, а да падне в опасни ръце. Той беше уверен в пълната преданост на Марийка, но не смея да я натовари само с устна поръчка, да не би по простодушието си да напакости.

За да втълпи още по-дълбоко в ума на Марийка съветите си и важността на мисията й, той прибави тихо:

-Защото, Марийке, ако изгубиш писмото или се измамиш да кажеш другиму, че си ме видяла и дека се крия, турците ще дойдат и ще ме заколят... Варди, гълъбче!

При тия думи Марийкиното лице стана изведнъж сериозно и уплашено и ръката й неволно попипа мястото под мишницата, дето стоеше увряна под дрешката й Бойчовата записка.

-Аз ще ида да обадя на чича, че ще ида за хляб -каза Марийка.

-Добре, Марийке, само помни хубаво каквото ти казах.

Марийка влезе в чарковете.

Бойчо се притули пак: зад един камък и чака да види Марийка, като тръгне. Той чака цял час, в страшно безпокойство., Най-после видя босата Марийка, че излезе и заприпка по острите камъни, що застилаха пътеката, и се упъти към Бяла черкова.
НЕУСПЕХИТЕ НА МАРИЙКА

Когато излезе на полянката пред манастира, Марийка се спря запъхтяна и се озърна безпокойно, но видя, че никой я не видя, и тя тичешката продължи пътя си. До самия град тя не срещна ни една жива душа, кърът беше запустял, пуста се видеше и улицата, из която щеше да влезе сирачето. Изведнъж Марийка пак се спря. Тя видя, че из другия край на улицата се зададоха и идеха трима турци. Обзе я страх от тия хора, тя се повърна без размишление и удари надолу между градините и гюловете, за да влезе в града през другата улица, от запад. По тоя начин тя правеше голяма забикалка, която туряше по-голямо разстояние между нея и Соколовата къща. Най-после Марийка се озова при западния край на града. Отдясно се простираше широкото голо поле, отляво - градът с тясната улица, която се отваряше между два реда ниски дюкянчета. Тя беше действително пуста: ни турчин, ни българин се не мяркаше там. Всичките бакалници бяха затворени, и вратите, и прозорците, които имаха капаци; но тая пустота успокои невинното момиче и то фукна към улицата. Току-що Марийка направи десетина крачки, нещо я накара да се обърне назад и тя остана като закована. Недалеч из полето се издигаше високо над нивята голям облак прах и из тоя прах пристигаше една глуха шумотевица от тежки стъпки, конски тропот и размесена глъчка. Скоро с праха и с шумотевицата се зададе и онова, което ги произвеждаше. То беше ордата на Тосун бея. Тя се връщаше, метежно и победоносно, след три деня плячкосване и грабеж, от клисурското пепелище... Пешаци, конници вървяха размесено, обременени с оръжие и плячка...Скоро тя допъпла като мътна вълна до улицата, изпълни я и потече из нея с див шум и грухтене. Това беше само част от ордата, състояща от няколкостотин души башибозуци, все жители от околностите на изток от Бяла черкова. Сега те идеха триумфално със знамената си, с користите си и с трофеите си - колкото бяха могли да понесат със себе си. A всичко остало идеше отзад, на безкрайна върволица от коля. За повече леснотия башибозуците бяха навлекли по-скъпите дрехи, плячкосани в нещастна Клисура, на себе си. Така щото тая кръвожадна сган имаше в същото време и комически вид, тя приличаше на едно шествие на карнавал, в азиатски вкус. Мнозина бяха се облекли в богати женски кожуси със скъпи рисове и алми, макар че жегата беше голяма. Имаше даже някои башибозуци, които се бяха пременили, вероятно за поругание, в златните черковни одежди, грабнати из клисурските черкви. Сам предводителят, Тосун бей, беше се потруфил с един превъзходен европейски халат от сив казмир, обточен с алено сукно и с дълги червени провесени пюскюли. Както после се узна, Тосун бей не познавал назначението на тая премяна и я взел за някаква благородна външна дреха и с нея искаше да влезе в Бяла черкова...

Зрелище грозно!

Но Марийка го не видя почти. Още в същия миг, когато й се мярна сганта, тя се не чу, не видя из улицата, мина други улици, все пусти и мълчаливи. Най-после стигна Соколовата вратня. Бутна я, не се отвори. Тогава блъсна няколко пъти.

-Кой тропа? -обади се гласът на бабата извътре.

-Бабо Якимице, отвори -едвам издума задъханата Марийка.

-Какво дириш тука?

-Доктор Соколов... Отвори де! -извика плачевно момичето.
Бабата избъбра нещо сърдито, но отвори.

-Какво го дириш? Няма го! -каза тя сепнато.

-Дека е, бабо?

-Кажи ми, да ти кажа... От вчера го потириха и досега няма го чер-бял... Хай иди си.

И бабата хлопна пак вратнята.

Марийка остана смаяна пред затворените порти.

-Какво искаш, момиче? -пресрещна я една дрипава жена, бледна и прегърбена.

-Немецът...

-Какво искаш?

-Пусни ме при немеца -каза Марийка, като оттикваше жената, за да влезе навътре в двора.

-Умът ли ти е изкипял мари! Немецът нали го заклаха? -отговори разлютено дрипавата жена и изтика Марийка на улицата.

При тия думи уплашеното дете се вдърви от страх... Мина й сега през ума,че и бача й Бойча трябва да заколят, че турците за него идат и че ще уловят писмото й... защото някой им е казал, че тя носи писмо от бача си Бойча. Сега? Какво да прави? Тя се озърна и едвам сега видя, че улицата е пуста и никой човек не минува... И се уплаши и писна да плаче. В това безнадеждно състояние някой я бутна отзад и тя се обърна.

Видя Колча.

Той един се мяркаше из улицата и тупаше с тояжката си по калдъръма, мечтателен и с твърде угрижено лице.

-Защо плачеш мари, момиченце? -попита слепецът, като вторачваше белите си очи в Марийка, като че искаше да я познае.

Да знаеше Марийка по-добре Колча, тя би престъпила Огняновата заповед, би му разправила каква е работата и Колчо би заместил Соколова. Но тя се уплаши от тоя чужди човек и отбягна насреща, после улови друга улица.

-Момиче! Марийке! -викаше Колчо, който в същата минута, благодарение на чудесната си дарба, позна по зачутия плач само, че това беше дядовото Стояново момиче. Той току подир него беше почукал на Соколовата вратня, за да попита бабата за Соколова, и от нея беше научил, че сега ей търсило го и едно момиче. Някакво предчувствие му каза, че Марийка именно е това момиче, че ако то е търсило доктора, то за нещо много важно, че уплашеният му плач произхожда от несполуката му да найде доктора... Кой го праща до Соколова в такова време? Някой, който не знае какви са работите тука, някой вънкашен... Дали не е той? От снощи се пръска слух, че Бойчо не бил загинал, че бил избягал в планината и там, навярно, се скита сега. Дали не е Бойчо - да е слязъл в Манастирската река, дето Марийка седи в чарковете на чича си, и да я е пратил с известие до Соколова? Да, да, тая Марийка е едно оръдие на провидението! При това предположение любещата Колчова душа страшно се смути. Той завика, като вървеше напред:

-Момиченце! Марийке! Марийке! Момиче мари!

Но никой му не отговори.

Колчо пъшкаше безнадежден. В това време той се бе озовал на мегдана.

Там не беше пусто и глухо. Шумотевица, человешка глъчка, конски тропот по калдъръмите. С една реч -навалица. Глъчката ставаше на турски език. Какво е това? Колчо се спря учуден до кафенето и захвана да слухти.

Един глас изкряска извътре по български:

-На, ето какви резиллици направиха. Да турят в огън града ни!... На един косъм остана да ни избият като кучета, всички ни, и да не остане камък на камък тука! Де ги сега ония хърсъзи.да ги питам аз: кого питаха да вдигат бунт?... Доведете ми ги тука сега, аз да им издам иляма?... Бунтуват се! Против кого? - Против царя, против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не ни падне от главата... Ние сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, па и унуците ни по-добро няма да намелят... Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе... Комуто се не харесва тука, нека върви в Московията... Нам си е добре...

Колчо позна, че говори чорбаджи Юрдан.

-Да живее негово величество султанът! -извика един глас.

Колчо позна-гласа-на господин Фратя.

Тия двама хора сега бяха изразителите на паниката, която вскотява. Първият, омразен само, защото бе искрен в думите си; той и преди въстанието пак така говореше и мислеше; вторият - отвратителен, защото беше подъл в своите. Викът на Фратя остана без отзив, но той го намери в самото мълчание, което го последва. Времената бяха настанали такива, щото Юрдановците бяха прави и Фратювците бяха честни. Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допуснато. Vae victims...

Априлската катастрофа не беше толкова страшна в баташките си кланета, колкото в позора на паденията...

Колчо въздъхна дълбоко. Па се повърна назад и тръгна към какини Гинкини.

Къде пладне днес, на една прелестна ливада накрай града, под сянката на зелените клони, седеше едно семейство.

На юг от ливадата се изпречваше каменната ограда на една градина, с врата, отворена към ливадата; от север се разтваряше панорамата на Стара планина, с голите си върхове, стръмни урви, сипеи и живописни цветущи поли.

Тая ливада и тая градина принадлежаха на чорбаджи Юрдана и семейството беше негово. Освен тая дружина рядко човек се мяркаше тъдява. Истина, че градът се беше поуспокоил подир капитулацията и улиците му се бяха пооживили. Но никой се не престрашаваше да излезе извън него, в околността му, било по работа, било да се поразходи и порадва на светлата хубост на природата.

Само Юрдановото домочадие има тая дързост. Защото Юрданица от скръб за смъртта на Лалка беше паднала зле болна и няколко дни не бе ставала от леглото... По настоятелната препоръка на лекаря едвам днес бяха я поизвели, все през дворища, до кърската градина на Юрдана, за да се поразтъпче и поглътне чист въздух. Тя усети тозчас благотворното действие на разходката. Тогава поизлязоха и на ливадата. Там пасяха два едри великолепни бивола, също Юрданова стока.

Едно заптие, приседнало настрана, пазеше безопасността на чорбаджийската челяд. Впрочем, имаше и двоица чужди хора тука: една здрава и дебела бузеста селянка и Рада. Селянката беше Стайка, Боримечковата булка, която кака Гинка бе прибрала от вчера да й шъта.

Както знаем, Стайка и Рада, запознати една с друга още в Клисура, бяха еднакво жертви на разгрома й... Благодарение на Стайка Иван можа навреме да спаси Рада. Из пътя тя я раздумваше и като стигнаха завчера в Бяла черкова, тя не иска вече да се раздели от нея. Простичка, дивичка, каквато беше, тя разбра обаче скръбното положение на Рада и делеше мъките й... Одеве бе ставал разговор за Бойча и госпожа Хаджи Ровоама уверяваше, че е убит в боя, и Стайка милостиво гледаше Радиното лице как се изменяваше и бледнееше. И тя страшно намрази калугерицата, която тъй леко говореше за смъртта на Бойча.

-Ами чева с очи го е видяла, че даскало е загинал? Та оти се радва тая кукумявка? -шъпнеше Стайка сърдито на Рада.

-Мълчи, мълчи -отговаряше й ниско Рада. Стайка се вслуша в разговора, който се продължаваше, после пак пришъпна на Рада:

-Радо, тая църната има мустачета. Оти ги не фърга?
Рада се усмихна неволно.

-Мълчи, сестро.

Стайка първи път виждаше госпожа Хаджи Ровоама и не знаеше, че тя е леля на господарката й. За да й отмъсти, тя скришом бе взела няколко кехлибарови зърна от броеницата й, която се беше разсипала, и сега гледаше лукаво как калугерицата ги диреше наоколо си. Най-после Стайка се изкикоти и дръпна Рада за ръкава.

-Що се смееш, Стайке? -попита я кака Гинка.

-За две кукурузени зрънчета как се мъчи Хаджи Врана.

-Хаджи Ровоама мари -поправи я ниско Рада.

Но Стайкината неприлична дума, за щастие, не бе забележена от другите: в тоя миг всички се обръщаха към Стефчова, който се задаваше от града. Бившият зет на Юрдана чорбаджи не беше тръгнал още за Гюмюрджина. Встъплението му в длъжността беше се отсрочило поради избухналата размирица.

Когато дойде, зяпнаха в устата му. Той разправи разпалено днешния подвиг на депутацията, в която бе участвувал. Тая депутация, начело с Юрдана Диамандиев, беше изпращана днес да пресрещне Тосун бея, който идеше да нападне града като разбунтувано място, и да изпроси помилване. Депутацията, подир много мъка, беше успяла да спаси Бяла черкова от участта на Клисура, но с три тежки условия. Първо: градът да брои тозчас хилядо лири на Тосун бея, за да умири сганта, на която бе обещал плячка Бяла черкова и да я отпрати; второ: да се предаде всичкото остало оръжие, до чекийка, и третьо: да даде в ръцете на властта всеки подозрителен човек. Тая пълна капитулация, която не спаси Батак от Мехмеда Тъмрашлият, спаси Бяла черкова. Тосун бей влезе само с част от ордата си в града, за да приеме оръжието. Прочее, Юрдан чорбаджи, и отчасти Стефчов сега бяха спасители на града. Като разправяше със самодоволствие и гордост тия работи, Стефчов от време на време хвърляше злобни погледи на Рада, която се не обръщаше към него. Но тя чувствуваше тегота страшна от присъствието на тоя омразен човек... Безочливият тон на гласа му разстрояваше нервите й и всеки звук негов зловещо се отзоваваше на сърцето й. Тя виждаше в него фаталният образ на поразията, която е преследвала щастието й, и той й внушаваше непобедим страх и омраза. "Боже мой, мислеше си тя, толкова хора, всичките добри хора загинаха или гинат: само тоя човек живее и се радва. Сега той е на почет и пръв, дали защото е толкова проклет и лош?"... Но внезапно тя неволно се обърна към Стефчова с оживлен поглед, защото той говореше сега за Бойча, и това, което говореше за Бойча, беше като никой път твърде радостно.

-Та жив ли бил тоя поразеник? -обади се в недоумение госпожа Хаджи Ровоама.

-Жив, избягал в планината -обясни Стефчов. -Но сега жив ли е -не знам. Може сега да го кълват орлите някъде.

Рада натисна сърцето си от болезнено вълнение.

-Аз ви казвам, че графът е жив, графът не умира... -обади се Хаджи Смион. -Той толкова пъти умира и все излазя жив... Аз не вярвам... Аз когато бях в Молдовата, всеки казваше, че Янкулеску хайдутинът бил умрял, и вестниците писаха... Рекохме бог да го прости, кога един път при Търгу Нямцу срещам го, той същият, жив, да го порази господ... "Буна диминяца, домнуле Янкулеску", казвам му... А той ми взема часовника само -за едно "доброутро". Искам да кажа, че не ме уби... Та думата ми беше, че разбойник не умира...

И Хаджи Смион смигна приятелски на Рада, с което искаше да й каже: ти мен слушай, графът е жив.

-Давно само се не довлече тука тоя поразеник, ще запали и нас, както Клисура...

-Само да има чест... Не може да се хване и "мечкаринът", та и нему да се види работата, както на Кандовчето и на другите -каза Стефчов.

-Жално, но няма що, трябваше да се жертвуват малко души, за да се спасят хиляда -каза един.

-То се знае, вагабонти, защо идат при нас?

-Защо идат? Дойдоха да се укрият -обади се кака Гинка живо.

-Како Гино, та според тебе дядо Юрдан зле е направил?

-Добре е направил... хубаво правите вие с тата... Гаче сте чифути или турци, а не българи... Я си помислете за какво и за кого отиват да мрат тия хора?...-Лицето на кака Гинка пламна и очите й засвяткаха.

-Луда си мари, луда -изпъшка болната й майка

-На тия твои хора-отзова се Стефчов злъчно -на тия патриоти, според тебе, като благоволят да ни посетят, трябва да поведем децата из училището, да ги посрещнем с песни, да им отворим къщите си, да им сложим и по една баклава, чунким други им правеха пексимет...

-Зная, зная -пресече го ядосано кака Гинка, -предайте ги на турците, изколете ги, изтрепете ги, изпийте им кръвта като на вчерашните момчета... Видяхте ли майката на Кандова как се тръшна насред пътя!... Ох, сестро мари, ох, Лалке... Ох, боже, боже!... Боже, боже!

И кака Гинка се облегна до дънера на ореха и закри с кърпа очите си, из които бликнаха порой сълзи. Тя заплака с глас. Тоя внезапен плач беше за избитите вчера бунтовници; но присъствующите го взеха, че е за Лалка, името на която се преплете в думите на кака Гинка. Рада се спусна просълзена да я преговаря. Името на покойната смути сърцето на баба Юрданица и тя се разплака.

Тая скръб приведе Стефчова в бяс: той разбра, че те плачат за бунтовниците.

-Чухте ли? В Манастирска река пак е бил слезнал някой клисурски комита.

-Как, кой ти каза? -попита сепнато Стефчов.

-Арабия, циганката, го видяла, като беряла смрадлика.

-Кога?

-Днес, по обяд.

-Не знам.

-Трябва по-скоро да се каже -избъбра Стефчов, като си грабна феса от тревата. -На косъм остана днес да ни вземат дяволите - ето ти сега друг бербантин...

-Той е същият, разбрах се -каза Хаджи Смион ненадейно.

-Кой?—попита Стефчов.

-Графът... Нали казах, че е жив?

-Още по-хубаво: ще има пак салхана.
Хаджи Смион се стресна от собствените си думи, които каза, кой знае как, без да иска сам. Той пребледня.

-Кириак, ти отиваш?

-Отивам.

-Що ти трябва бе, не закачай човечеца -каза Хаджи Смион умолително, -ще се намери в Бяла черкова едно кьошенце да го скрием... За графа като бъде, всеки го обича.

-Ти си луд, бай Хаджи! -извика Стефчов, като го изгледа с ненавистен поглед. -Трябва да спасим Бяла черкова...

И без да каже сбогом на дружината, тръгна към града, като продължаваше да приказва ниско със заптието, което го последва до края на оградата.

Хаджи Смион стоеше като гръмнат.