Първа гост

А в тоя същия миг Огнянов беше далеко в планината.

Последен отстъпил от укреплението, когато вече турците се покачваха по насипа, а други го замеряха от близкото укрепление, окървавен, очернен от барут, със сетре продупчено на две места, той като по чудо избягна от ръката на врага и от куршумите му... Той диреше смъртта, но инстинктът на самосъхранението, по-силен от всяка воля в тоя момент, го спаси.

Сега той се намираше на върха на Върлищница, на лявото й бърдо, в подножието на което течеше речката.

Въз кръвта, въз пота, въз барутното чернило, въз праха на лицето му сега течаха сълзи.

Огнянов плачеше.

Той се бе спрял и гледаше ужасните картини на кораблекрушението на революцията. Той беше останал гологлав.

Долу в дола изпоплашена сган въстаници, жени, деца, които в луд страх се спасяваха навътре в планината. Ревотът и писъците на нещастниците достигаха ясно до него. Срещу него - Клисура в пламъци.

Внезапно погледът му падна на дясната ръка, обляна с кръв. Той се сети, че тя беше кръв от Кандова. И в същия миг умът му от Кандова мина на Рада... Косата му настръхна: той бръкна в пазвата си и извади смачканото писмо на Рада, което отвори.

Той прочете следующите няколко редове, написани с молив, но от една отслабнала и разтреперана ръка:

"Бойчо! Ти ме остави с презрение. Без тебе аз не мога да живея... Моля те, прати ми една думица само... Ако заповядаш, аз ще остана жива... Невинна съм... Отговори ми, Бойчо. Страшни часове прекарвам... Ако не, сбогом, сбогом, обожаемий, аз ще се погреба под развалините на Клисура...
Рада"

Неизразима горест се изписа по лицето на Огнянова. Той устреми поглед към града, дето пожарите се умножаваха. На разни точки на града нови пламъци бликваха над покривите, издигаха се и лижеха с бледо-червени езици въздуха... Черни облаци дим се разстилаха над града и се сливаха с облаците на небето, която го бяха застлали цяло; по тяхна причина по-рано хвана да притъмнява. Пожарите се разпростираха с голяма бързина по всички страни. Тяхната кървава зара се отражаваше по сипеите, по урвите на Рибарица и във вълните на Стара река... Огнянов търсеше да види двуетажната къща, дето госпожа Муратлийска живееше. Той скоро я изнамери и с трепет позна двата прозореца на Радината стая. Къщата още не бе засегната от огъня, но околните къщи пламтяха и бързо го докарваха към нея.

-Ах! Тя, нещастната, ще е там!... Ужасно! Ужасно! -И той се хвърли надолу из урвата към дола. Той се спусна, или по-добре, строполи из сипеите и гъстаците и тръгна назад къде устието на реката, къде Клисура.

Теснината на Върлищница беше заприщена от бежанци от двата пола, от всички възрасти и състояния. Тая изплашена маса хора, проточена по всичката дължина на реката, приличаше на една друга река, течаща по посока противоположна. Паническият страх беше в един час изпразнил Клисура и натъпкал тоя планински дол. Всички тичаха, всички бягаха, запъхтени и обезумели, като хора, които някой гони в петите. Едни бяха излезли само с едни дрехи на гърба, други натоварени с разни завивки, покъщнина и дрипели, често даже - с най-непотребни вещи, грабнати в бързината.

Това понякъде достигаше до комизъм. Тъй, един имотен домакин, напуснал къща и дом, беше взел под мишница само един стенен часовник, който никак не трябваше в тоя час... Другаде, една жена носеше ситото си и то доста й пречеше в бягането... Срещаха се бабички и момичета, които бягаха боси по камъняците, а в ръце държаха лапарите си, да се не изхабят... Огнянов се сблъскваше на всеки миг с тия изплашени купове или се спъваше в нападали и примрели жени, които викаха отчаяно и никой не идеше да ги подигне... Той виждаше всички тия ужаси, настръхнал, замаян, гологлав, и припкаше лудешки по посока на града, с една само мисъл, оцеляла в съзнанието му: да спаси Рада. Той инстинктивно я търсеше с погледа си в обезобразените от страх лица на срещаните жени и девойки и пак тичаше напред. Тия люде бяха чужди за него, те бяха призраци, те не съществуваха за него. Той даже не разбираше защо бягат тия хора, той не мислеше за тях, както и те не мислеха за него, и никой не се чудеше и не питаше защо той отиваше назад, когато всичките отиват напред. Нямаше разсъдък: имаше пътека само. На всяка стъпка сцените на ужаса ставаха по-поразителни и по-чести. При един завой на урвата той се спрепна в едно момиченце, което, сломено от тичане, обезумяло от страх и кърваво, беше паднало в реката, пищеше кански за помощ... Малко по-нататък едно дете пеленаче, присиняло от плач за майка си, която го оставила, навярно, за да й олекне в бягането... Баби, мъже, жени прескачаха това бедно създание, но никой го не видеше и не чуваше. Всеки мисли само себе си. Страхът прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма. Самият позор не туря такъв подъл печат на лицето, както страхът... Огнянов машинално се наведе, взе детето и мина напред... При един храсталак, настрана от пътя, една жена беше метнала, тя с изкривено от страдания лице простираше ръце към минувачите... Плачове, предрезнали викове, детински писъци пълнят въздуха... Като за венец на всички тия нещастия дивна и дъжд като из ведро. Той заплющя над уморените бежанци и напълни с див ек планините. Лапавицата ставаше от миг на миг по-голяма; от урвите турнаха мътни вади към реката и заливаха краката на нещастните бежанци, бити в лицето от дъжда, измокрени до голо и помръзнали от студ. Децата, теглени от майките си насила, ревяха раздирателно и се влачеха из пороя, и падаха... Плачовете и вайканията нарастваха още повече...

Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията, в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно, Огнянов през дъжда позна в отсрещната върволица една жена - първия човек, когото позна в тоя наваляк. Тя беше госпожа Муратлийска, с едно дете пеленаче на ръце, а три по-възрастни вървяха отдире. Той прегази мътната вода и пресрещна уморената майка.

-Де е Рада? -попита той.

Тя зина, но от запъхтяване не можа да проговори.

Тя само му посочи с ръка към града.

-У вас?

-Къде носиш това дете? -попита тя със слаб глас, който заглушаваше дъждът.

Той едвам сега усети тежестта на това малко творение и пискливия му глас.

-Дай го, дай го...

И тя го пое от Огнянова, стисна го на лявата страна на мокрите си гърди, а на дясната стисна своето, па продължи пътя си...

Беше съвсем тъмно, когато Огнянов достигна устието на реката Върлищница. От това място Клисура се виждаше цяла. Дъждът бе я угасил; само затаени под покривите пламъци още блещяха и хвърляха през прозорците из потъмнелия град червеникави снопове светлина... Чуваха се отдалечени сгромолясвания на здания... Пламъците пак се подхващаха и предаваха на други къщи. Изведнъж Огнянов съзря един голям нов пожар, който избухна на южния край на града. Големи пламъци с трясък и молнии изскачаха из него и милиарди искри се разхвъркаха из въздуха. Огнянов забележи, че на това място беше къщата на госпожа Муратлийска... Да, тя сама гореше... Същият миг горния кат на тая къща се провали в едно море от пламъци и жълт дим. На тоя кат беше стаята на Рада! Той се хвърли като бесен в пламтящите улици, пълни с разсвирепели турци, и потъна в тях.

КРАЙ НА ЧАСТ ВТОРА
ЧАСТ ТРЕТА

ПРОБУЖДАНЕ

В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.

Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.
Революция и - капитулация.

Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни.

Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее. Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.

Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм -капитал от няколко страдалчески века, -всичко нахалост отиде в един миг! Страшно пробуждане.

А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм!

Перущица -Сарагоса.

Но Перущица я не знае всемирната история...

Батак!Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!

Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция.

Съдбата понякога прави тия каламбури.

В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II. Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха. Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски - за хатъра на въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини - сюблимни височини - с черешовите топове...

Едно поетическо безумие.

Защото младите народи, както и младите хора, са поети.
Три деня вече и три нощи как Огнянов се скита из Стара планина. Той пътува все на изток, за да се спусне в Бяла черкова, дето не знаеше какво става. От Клисура дотам са шест часа път за един мирен гражданин; за един бунтовник, който се спасява от куршума - шейсет не стигат.
Огнянов деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на дърветата като звяр, за да го не видят потерите, а нощя пътуваше из тъмнините и пущинаците, в мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снегопокритите висове на Балкана, без посока, често назад вместо напред. Той се хранеше с трева, сиреч гладуваше повече от вълк. Да попроси гостоприемство в редките балкански колиби той не смееше: вратата на повечето от тях пазеше караул - издайството, или цербер, който джавкаше опасно - страхът.

Често, като замръкваше на някой връх, той виждаше на юг небето червеникаво. От най-напред взе тоя небесен феномен за игра на зарите от зайдялото слънце. Но нощя тая багрова мътна светлина ставаше по-ярка и обнимаше повече хоризонта. Тя приличаше на едно северно сияние, светнало от юг.

Това беше зарата на пожарите, които изпепеляваха множество цветущи села.
Зрелище страшно и величествено.

Нощеска просекът на Балкана му отвори по-широк вид на юг. Тогава Огнянов с ужас видя самите пламъци по Средня гора. Тя мязаше на вулкан, който бълва огън из двайсетина кратера. Тия пожари хвърляха лъчезарна мъгла на целия небосклон.

Огнянов си скубеше космите.

-Загина, загина България! -казваше той в отчаяние, като гледаше пламъците. -Ето всичкият плод на нашите свети усилия. Ето в що се удавиха нашите горди надежди: кръв и пламъци! Боже, боже! А там -прибавяше той, като посочваше накъде Клисура -загина и сърцето ми... Два мои идеала се провалиха в едно време, два кумира, в които вярвах. Единият се катурна в паническия страх, другият - в позора на измяната и в гроба. Сега съм един призрак бездушен, който се е заблудил и не може да найде гроба си!...

Ако не приличаше на призрак, то приличаше на скелет.

На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия... Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките й букаци и свободни пущинаци.

Тоя ден Огнянов осъмна в един малък букак, който покриваше северния хълбок на един хълм до някакъв приток на Осъма, на изток от голата Амбарица.

Той беше премалял от изнурение и глад, червата му се бяха слепили и желудъкът му преживяше някакви горчиви треви.

А стотина разкрача от него беше юрушка мандра, спорна с хляб, сирене, мляко, извара... Той приличаше на Тантала, който жедуваше пред една хладна ручейка, без да може да пие от нея.

Огнянов реши да стори като него. Той остави букака, мина реката и решително завъзлазя към колибата на мандрата.

Вътре бяха две жени: бабичка и невяста, които кърпеха, и две момчета, които плетяха нещо. Псетата бяха при стадото, вероятно наблизу.

Като видяха тоя непознат, гологлав, с хлътнали очи човек и облечен с чудати дрехи, жените изпищяха.

-Чо ти ицкас? -извика някой отвън.

И тозчас един едър, стар, побелял вече юрук се приближи със запъната пушка.

Огнянов позна кир Яня, който често слазяше в Бяла черкова с масло. И той го знаеше.

-Добър ден, кир Яне, дайте ми комат хлебец, за бога -прибърза да каже Бойчо, за да заяви своите миролюбиви намерения.

Кир Яне го изгледа от глава до крака. Позна ли го, не ли - но огледът не му направи добро впечатление. Той влезе навъсен в колибата, отчупи половина пита, като изгълча нещо на едното момче.

-Хай, ходи натамо, да не земе главата белята. Тува тце те види някой, ристиенино -каза той строго, като подаваше Огнянову хляба.

Огнянов му поблагодари и се смъкна бързо към дола, за да се смушне пак в букака, дето беше нощувал.

-Боже -казваше си той горчиво, -един грък, тоя полудивак се смили: българите ме изгониха с проклетия и с кучета вчера.

Огнянов ръваше бързо и лакомо питата, очите му светеха от алчност. Гладът беше размесил в благородния огън на погледа му тъп зверски блясък. На тоя миг Огнянов не би пощадил баща си, ако поискаше да му изтегли комата.

Граф Уголино, за да не умре от глад, беше изял собствените си деца.

Гладът е съветник по-страшен от самото отчаяние.

В дола Бойчо се напи от речицата и се закачува по стръмното, за да влезе в букака. Той почувствува тоз-час благотворното действие на храната: силите му се повърнаха. Кога приближи до гората, отдалечени гласове го накараха да се обърне. От могилата, дето стоеше мандрата, се спущаха черкези и му махаха да чака. Пред тях се хвърляха няколко хрътки (известно е, че в ония печални дни потерите, състоящи повече от черкези, се придружаваха от хрътки, приучени да откриват дирята на човеците като на дивеча и да се хвърлят връз тях). Навръх могилата пък стоеше кир Яне в бялото си гуне и гледаше любопитно на тоя лов, приготвен от него. Защото заедно с комата, който даваше на бежанеца, кир Яне пращаше момчето си да обади на ближната затулена потеря.

Гостолюбие и предателство! Вкоравялата душа на див номад съгласяваше тия две неща. Той ги извърши с пълна добросъвестност: нахрани гладния и познайника, за да изпълни една човешка длъжност, а предаде бунтовника, за да обезпечи себе си от неприятности. Той сега спокойно гледаше на ловитбата.

Огнянов видя близката гибел. С усвоеното присъствие на духа, което опасността отнима у повечето хора, той съобрази тозчас шансовете. Оттатък дола имаше едно малко възвишение, което щеше да го потули една-две минути от очите на потерята, когато тя се спусне в падината, находяща се зад това възвишение. В тоя кратък срок той би успял да влезе в букака, но това нямаше да помогне: него щяха да го стигнат. С тичане да избегне куршумите и хрътките беше невъзможно. В дола при реката имаше нисък храсталак, между двата изронени бряга. Нито тоя гъстак не би могъл да го укрие, защото, ако той заблудеше гонителите, то псетата щяха да го намерят. И там, и навсякъде гибел! Но Бойчо нема време за колебание; едно какво да е решение трябваше да вземе.Той инстинктивно предпочете дола и като стрела се спусна по стръмнината. Наклонността на мястото облекчи бега му. След минута той нагази в храсталака в дъното на дола, чиито брегове бяха каменливи. В основанието на скалата зееха длъгнести дупки, като че тя бе подкопана. Огнянов се намъкна в едно от тия легловища на диви зверове. Там чака скъпо да продаде живота си.

Няколко секунди, с револвер в ръка, Огнянов слухтя. Тия секунди бяха векове. Лаевете приближиха, после затъпяха, после се изгубиха... Той чакаше. Какво беше това? Навярно, потерята се заблуди, но не задълго. Огнянов разбра, че тя го дири в букака и като го не вижда там, естествено, ще помисли за дола, дето ще я поведат самите псета. Инстинктът на животните дваж се не лъже. Колко време трая това напрегнато чакане, което беше една дълга агония, той не знаеше. Очите му бяха вперени в дола, в изгорелия шумалак, който трепереше край барицата. На всеки миг той очакваше да види муцуната на хрътката - това животно беше фатално за него, - че наднича в дупката, или да чуе джавкането й.

Внезапно едно джавкане се чу.

Очите на Огнянова се изпулиха големи, страшни, косата щръкна като бодили.

Той насочи конвулзивно револвера, готов.

Лаенето, което се чу отдясно на Огнянова, близко, не се повтори. Вместо него той зачу други шум, шум от човешки стъпки. Да, човеци идеха насам, те се спущаха от яра, защото сипеят се ронеше и песъчинките се търкаляха до самото устие на дупката, дето се криеше скитникът. Скоро два крака с цървули се изпречиха пред дупката и отминаха; други два крака се изпречиха, и те отминаха; мина още един човек, все тихо и безгласно, и той се. изгуби. Изпречи се четвърти. Той не отмина.

Той се спря и се наведе.

И Огнянов видя в профил една рошава, длъгнеста глава, глава на една горила. Оня, комуто принадлежеше тая глава, хвана да завързва връвта на навоя си, който се влачеше.

Огнянов се бе превърнал на статуя, с насочен револвер.

Главата погледна навътре в дупката. После се дигна и едно остро съскане с уста се раздаде из самотията. Това беше знак на другите да се върнат.

И главата пак се наведе и надникна. Огнянов реши да гърми.

-Кой си ти бе? -попита един гръмлив глас.

-Бай Иване! -извика Огнянов.

Наистина, това беше Иван Боримечката.

-Даскале бе! -извикаха и другите, като се наведоха.
Пръв, без да чака приглашение, Боримечката се умъкна в бърлогата, застиска ръцете на Огнянова с просълзени очи. Влязоха и другите трима. Те бяха клисурци.

Първото питане на Бойча беше:

-Какво куче лаеше?

Клисурците отговориха:

-Нямаше куче, Боримечката лаеше.

Огнянов се усмихна. Той си припомни привичката на исполина... Тогава ги обсипа с въпроси.

-Оцапахме я! Майка му стара -въздъхна Боримечката гръмовито.

-Кураж, бай Иване: бог няма да остави България.

-Но Клисура отиде -обади се мрачно единът клисурец.

-На пепел стана, тя още гори... -допълни вторият.

-Ох -стенеше третият.

-Братя, каква полза да се каем? Доброто дирихме -не сполучихме... кураж и търпение... жертвите няма да останат безплодни... Яли ли сте?

-Откак сме излезли, троха хляб не сме видели -отговориха плачевно клисурците.
Нямаше и нужда да казват това. Огнянов забележи техните измършавели и хлътнали лица. Той разчупи остатъка от питата и я раздаде на гостите си.

Те заръваха лакомо. Боримечката се отказа.

-Ти дръж за себе си хляба, че си издръглавял като божи човек... а аз имам обед. -И Боримечката извади из торбата си един одран заек, облян с черна кръв. Той отряза мръвка, натопи я в сол и я закъса с остри зъби-.

-Как, ами това е сурово?

-Сурово-мурово, глад не пита... Бунтовници, дето бягат, огън не кладат... -отговори Иван, като жвакаше жилавото месо. -Тия християни се гнусят от блажно и ядоха бурени като костенурки -прибави Иван, като облизваше по устните си зайчата кръв.

-А как уби тоя заек? Гърмя ли? -любопитствуваше Бойчо.

-Убих заека, защото не срещнах глиган: и него щях да хвана и удавя с ръка.

Наистина, Боримечката беше загащил и хванал сам заека в един храсталак, без да гръмне с пушка.

-Ами защо си влязъл в тая меча дупка? -попита исполинът, като разглеждаше вътрешността й.

-Гони ме потеря черкезка и чудно как не ме напипа: тя имаше хрътки.

-Затова ли пита какво лае?... Разбрах... Хрътките, аз да ти кажа, са видели друг дивеч, някой заек, и тръгнали по него. Така ще е работата... бай ти Иван знае...

-А бе то ще бъдат ония поганци, дето ги зърнахме на, хей, на оттатъшния дял -каза един.

-Да ги убие господ... От потери главата си не можеш да покажеш... Балканът е червясал от турци и черкези... Да си жив и здрав, Огнянов, за хляба, а то щях да падна...
Едвам сега Огнянов се поуспокои. Той видя, че се е спасил само по едно чудо, каквото неведнъж съдбата е правила за него.

-Къде отивате сега?

-Ще минем за Влашко. А ти?

-От три деня съм тръгнал за Бяла черкова и виждате доде съм стигнал...

Един клисурец се обади:

-Хитри синковци излязоха белочерковчани: мируват си хорицата...

-Какво знаете за Бяла черкова? -попита Огнянов.

-Нали ти казваме... хитри излязоха... Само ние се намерихме да освобождаваме българското царство!

-А при всичко това, чудно нещо, готовността в Бяла черкова беше тъй голяма!... -думаше си Огнянов замислено.

-Я се остави, холан, то по-добре, че оцеляха... каква файда, че щяха да изгорят?

-Бе що чудо села станаха на пепел -обади се друг, -ти вижда ли как свети нощес небето?

-Виждах -отговори Огнянов мрачно.

-Светът се изпотроши... Та това въстание ли беше! То беше резиллик... И ние, дърти магарета, се полъгахме още... Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите?

Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше. Те бяха ако не съвсем прави, то твърде естествени в устата на тия разорени люде... Той сам неведнъж в душата си бе укорявал народа, както те укоряваха водителите му. Печални и логически последствия на неуспеха.

-А бе какво сте се разкиснали, та се плачете, като че бог знае какво е станало... От бога и от света Богородица така било писано... Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я! -помъчи се да ги утеши Боримечката.

-Бай Иване, какво е булката? Къде я отпрати? -попита Бойчо.

-Стайка ли? Майка й... оцеля тя... заведох я на Алтъново, а оттам на... а бе забравих да ти кажа каква работа стана с даскалицата!

Огнянов потръпна при тия думи. Той чувствуваше какво е станало с Рада, но се боеше да узнае и от другиго ужасната истина. Той бе видял през нощта срутването на Радиното жилище и пламтящите съсипии на къщата, под която бе затрупана девойката, ако по-рано още не е турила край на живота си... Късно беше, когато той поиска да я избави... И тая мисъл като страшен товар тежеше на душата му. После, и друго чувство, за което той не искаше да си дава отчет, размиряваше душата му и я тревожеше мъчително.

-На косъм бе остало да загине хубавата девойка...

-Как, жива ли е? -извика Бойчо.

-Жива, жива, даскале... ама да не беше Боримечката...

-Де е тя сега? -попита Бойчо смаян, като искаше в един миг всичко да прочете в голямото, грапаво и добродушно Иваново лице.

-Не се грижи, на добри ръце я предадох -успокои го Боримечката.

-Благодаря, бай Иване! Ти ме избави от едно страшно мъчение.

-А бе -подзе Иван, -то добре стана, че наша Стайка ми обади навреме... защото Аничка, сайбийката де, като тръгнала да бяга, видяла наша Стайка, па й казала: "Мари, Стайке, обади на Ивана (на мене де), че Рада не сака да бяга, колко я молих, та не оставяйте даскалицата, ами насила я отведете с вази си..." Когато чух това, майка му стара, аз ли ще я оставя?... Като се затекох... тя заключила вратата, удрям, викам, не отваря, троша, влазям вътре... Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата.

-Вулията с барута? -изкрещя Огнянов настръхнал, като разбра каква смърт си е готвила Рада.

-Вулия с барут зер, да хвръкне до облаците на хиляди парчета!... Гледай ти, глупаво момиче. Ама и аз тогава не сещах, че това е барут -продължи Боримечката, -ами влазям и право към нея. То от господа ли беше, вятър ли влезе из вратата, свещта угасна... "Какво чиниш тука, даскалице? Всички бягат, ги тука какво чиниш?" Па я грабвам и хайде къде Балкана, наша Стайка подир нас. Станка я раздумва, тя плаче, охка... Ех, даскале, колко сълзи пролива за тебе!... Аз те зная за убит, но я лъжа (зер хитрост трябва), казвам й: "Даскалът е жив и здрав, даскалице, не се грижи, даскалице..." Ами нали се забавихме... При Върлищница турци, вече не се отива натам.. Бре, тясно!... Какво да се прави?... Тогава уловихме гората, та по среднощ в наше село... Предадох й даскалицата, и Стайка на наш Вълка, на шурея де, па улових пак Стара планина! Та ти си бил жив, а? Майка му стара!

Огнянов стисна мълчаливо ръцете на Боримечката.

-В Алтъново ги оставих, но те ще са сега на Бяла черкова, за там Вълко щеше да ги закара на заранта, в кадънски фереджета... В Алтъново все е страшно от читача... А в Бяла черкова, казват, е мирно... Ти, даскале, като идеш там, намери и наша Стайка, моята невеста де, да й кажеш много здраве от мене и че си ме видял тука живо и здраво... Па кажи й, че ям все пържени зайци и бял мъж, да ме не мисли.

-Аз, бай Иване, надали сега ще ходя в Бяла черкова.

Боримечката го изгледа зачудено.

-Ами нали за там отиваш?

-Не ща вече.

-Ами къде ще идеш?

-Ще видя...

-Хай да те водим за Влашко..

-Не, вие вървете сами и се разделете, не е добре много души наедно...
Вечернята тъмнина застилаше дола и пълнеше дупката. Рекичката клокочеше жаловито. Смрачаваше се вече. Скитниците едвам можеха да се видят. Иван Боримечката и клисурците станаха да вървят.

-Дай, даскале, да се целуваме до три пъти. Господ знае кой ще оживее от нас -каза Боримечката.

Опростиха се и се разделиха.

Огнянов остана самичък.Тогава легна на очите си и плака като жена. Накипелият вулкан от страдания в гърдите му се изля в горещ поток сълзи. Пръв път плачеше с глас тоя железен момък. Неговото нравствено мъжество се ломеше. Мъкотия, разочарования люти, угризения на съвестта, болеж за безчетните жертви нахалост; при това, любов безнадеждно убита, озлобление, безутешност, чувство на усамотение и на безцелност в живота, рой възпоминания, и светли, и мрачни - еднакво отровни - всичко беше в тия сълзи. Той насърчаше тия бедни хора, жертви на пожара, раздухай от него и от другарите му, а сам беше съкрушен и убит. Той снася мълчаливо пред тях това страшно наказание. Той се мъчеше да има самообладание пред клисурците, когато из неговото сърце течаха кърви и то се гърчеше в гърдите му като пребита змия... Па и тая Рада, която не може да забрави!... Която плакала там!... Той се възмущаваше против себе си, че при скръбта за отечеството му сърцето му се свива и боли от тая друга скръб. Но той не може да му повелява да не боли... Нека боли, но всичко е скъсано, никаква прошка, никакво примирение, никога в Бяла черкова! А то пустото дърпа като безумно натам, като че търси другата си половина... Не, не, той няма да се върне там, в Бяла черкова, люлката на любовта му: тя е сега черна като гроб... Той й каза в Клисура, че скъсва всичко с нея, с изменницата. Той я унищожи с погледа си, той я стъпка с презрението си. В клисурския пожар той рискува живота си да я избави, но това той го стори не от любов, то не можеше да бъде от любов, ами от друго побуждение... Може би от рицарство... и това той върши несъзнателно, без да си обяснява как... Да, сега няма да иде тамо да види, макар и отдалеко, един оплют кумир от него. Гордостта му се възмущава. Той ще върви за Влашко, как да е ще допъпли, толкова души отиват. В Бяла черкова ще се крие като звяр, па може и да го издадат врагове, па и няма работа там... Във Влашко, във Влашко - гостоприемната земя на свободата, там ще може пак да работи нещо за България, додето заздравят раните й... Там може да се диша свободно... На север, на север!

И Огнянов се упъти на север.

Небето беше облачно. Тъмна мрачина царуваше по глухите пущинаци на планината. Цяла нощ вървя той през върхове, през долове, за да се отдалечи по-скоро от първата си посока, нова решителност окрили силите му, подкрепени и от храната.

Заранта той се озова на един планински връх. От тоя връх се видеше на юг една прекрасна зелена долина. Той позна Стремската долина. Бяла черкова беше в подножието на планината! Трябваше да се изпълнят съдбините му...