Психология на развитието
потапянето в живота на децата и внуците
Изтегляне 2.7 Mb. Pdf просмотр
|
| потапянето в живота на децата и внуците, в резултат на което възрастните хора могат да формират система от очаквания за по-внимателно отношение от страна на младото поколение и съответно негодувание, ако трудът и жертвите са подценявани. [73, 119] Активното общуване доставя голямо удовлетворение на възрастните хора, но участието в общуването неизбежно намалява с възрастта и много стари хора се оплакват от самота. Самотата в напреднала възраст е или реално отсъствие на роднини, връстници, приятели, или усещане за емоционална изолация, неразбиране или безразличие от околните. Преживяването на самотата е индивидуално чувство и се проявява по два начина: като болезнено усещане за нарастваща отчужденост от другите, разделяне с тях или като склонност за изолиране от другите, за защита на собствения свят от проникване на чужди хора, т. е. като желание за усамотение (склонност „да имаш свой ъгъл“), осигуряване на независимост. Тези тенденции определят сложните, противоречиви чувства на възрастния човек. Повечето хора предпочитат да живеят близо, но да водят отделен начин на живот („близост на 251 разстояние“), като се аргументират, че искат да живеят „спокойно и независимо“. Възрастните хора се съгласяват да живеят с децата си само когато лошото физическо здраве или икономическите условия ги принуждават да го направят. Един от проблемите на взаимоотношенията в старостта може да бъде нарушената внимателност на старите хора по отношение на околните, проявяваща се обикновено в разговори с тях. Основа за това е ангажираността със собствените идеи и преживявания, т. е. определена самоконцентрация на старите хора, която води до многословие, до безинтересни разговори относно техните домашни притеснения, проблеми в семейството, собственото им здраве, до повтаряне на едни и същи истории или отдавна известни истини. Старите хора са изложени на по-голям риск от преживяване на тежки загуби, отколкото младите. Късният период от живота често се нарича „възраст на загубата“. Основните загуби могат да бъдат: смърт на съпруга / съпругата; смърт на любим човек; загуба на нещо съществено важно (годежен пръстен, финансово благополучие); загуба на някакви физически способности; загуба на членство в значимата референтна група; загуба на домашен любимец; загуба на вяра в идеалите (мироглед, религия, морал, политически възгледи); осъзнаването, че в бъдеще ще трябва да живеят много по-зле от сега. [21, с. 289] Най-сериозната загуба, разбира се, е смъртта на близки, с която възрастният човек постоянно трябва да се справя в по-късните си години. При повторение или наслагване на няколко загуби от тежестта на загубите се формира прекомерно натоварване. Самоубийството може да бъде реакция на загубите. Мъжете се самоубиват четири пъти по-често от жените. В същото време процентът на самоубийствата сред мъжете нараства равномерно с възрастта, достигайки максимум след 80 години. Вдовиците и особено вдовците са изложени на риск като потенциални самоубийци. Този риск е много висок през първата година от смъртта на съпруга (съпругата), след това рязко намалява, въпреки че остава над средното ниво още няколко години. Хронично самотните или преживялите в миналото емоционални кризи 252 стари хора са предразположени към самоубийство, особено тези, които се отличават с повишена тревожност и чувство за малоценност. [70] Изследванията показват, че сравнително здравите стари хора до дълбока старост ценят социалните си връзки и правят всичко възможно, за да останат на познатото и удобно за тях ниво на общуване. При прекратяване на социалните връзки поради болест или смърт на други хора, те са в състояние да компенсират и заменят тези загуби. Когато стария човек поддържа и засилва контактите с младите, съпричастен е с техните поражения и победи, свързва радостта си с бъдещето на своите деца, ученици или с работата си, той запазва перспективата за развитие като личност, а заедно с това младостта на духа и активния живот. [21, с. 290] Изтегляне 2.7 Mb. Сподели с приятели:
|