Психопатология и психиатрия въведение

Това разстройство е твърде близко и най-често неотличимо от синдрома на Канер. Водеща е необщителността, вглъбяването в собствения вътрешен свят. Проявява се в интерперсоналните отношения, в комуникацията. Често изобщо не се търси помощ от страна на родителите. Драмата на тези деца започва, когато са форсирани да комуникират (в училище) - тогава се възприемат от другите като особняци. Особено болезнено е състоянието по време на юношеството, защото това е период на нетолериране на странностите в комуникацията. Обикновено тогава се търси помощ, но почти винаги е много късно.

а) анорексия нервоза - може да бъде невинно, преходно ограничение на храненето с оглед да се поддържа приемлива за субекта "линия" на телостроежа. За психично заболяване се приемат случаите на продължително (често хронично) избягване на високо калорични храни, в резултат на което настъпва свръхтежка редукция на теглото. Трябва да се наблегне, че за пациента това поведение е психологично приемливо и "нормално".

Съществува и предпубертетна анорексия нервоза. Обикновено тя представлява задълбочаване на екстремна капризност по отношение на храната и на негативистично поведение по отношение на храненето. Обикновено родителите са твърде въвлечени в това поведение и ритуалите, съпровождащи самолишаването на детето от храна. Анорексията зачестява с пубертета и като че ли се явява средство за отрицание на факта на израстването като полово зряло същество. Съотношението на момичета и момчета при това заболяване е 9:1. Понякога това е гладуване до смърт (отслабване с 20 кг и повече, естествено при "отскок" от нормално тегло - дебеличките могат да си гладуват по-дълго).

б) булимия нервоза - често се разглежда като етап на нервното безапетитие, а не като самостоятелно разстройство. Наистина нерядко се предхожда, но понякога се последва от анорексия. Изявява се с постоянна мисъл (свръхангажираност) за хранене и опасения за нарастващото телесно тегло. Представлява трудно преодолимо влечение към хранене с многобройни преяждания, съзнателно повръщане след обилно нахранване и използване на очистителни средства. Понякога се заменя с периоди на гладуване, страх от напълняване и пр. По правило е присъщо на абнормни личности.

Много често периодите на нервно безапетитие и вълчи глад се редуват. Когато този цикъл се утвърди (или когато анорексията се задълбочи) - а това става бързо, лечението е много трудно. Родителите на тези деца късно разбират, че става въпрос за болестно състояние. Обикновено това са умни, успяващи и амбициозни момичета, които освен че гладуват и правят усилия да повръщат, играят гимнастика и се "изтезават" и по други начини. Всеки намек за храна предизвиква отвращение.

Психоаналитичното обяснение (отрицание на съзряването) е, че тези момичета не искат да пораснат, не искат да станат жени. Наистина, у тях изчезват всички полови белези и те заприличват на деца.

Фамилно-психотерапевтично обяснение - момичето с анорексия събира цялото внимание на семейството върху себе си и така упражнява контрол върху останалите. В такива семейства яденето - тяхното ядене - става форма на контрол и е начин да се отклони вниманието на семейството от други сериозни фамилни проблеми.

В МКБ-10 анорексията и булимията са в рубрика F 5 "Поведенчески синдроми, свързани с физиологични нарушения и телесни фактори" - F 50 "Разстройства на храненето" (както и преяждането, довело до затлъстяване; преяждане или повръщане, свързани с други психологични нарушения и др.), но биха могли да се включат (особено анорексията) и в дълбоки разстройства на навиците и влеченията.

През 40-50-те години се засилва интересът към много ранното развитие. Мелани Клайн, Ана Фройд, Маргарет Малер (все са от клайнианската школа) в изследванията си се обръщат към първата година от детството. (Виж въпрос 5, т.V.) М.Клайн говори за това, че в първите месеци след раждането си детето е в шизо-параноидна позиция - между него и майка му е изградена симбиотична връзка. Към първата си година детето трябва да влезе в т.нар. депресивна позиция - да усеща, че майката не е част от него и не е само добра, а и наказва, понякога я няма, т.е. че един и същи човек и "дава", и "не дава". Според М.Малер на около две годишна възраст се извършва процес на сепарация и индивидуализация - диференциране на детето от майка му. Този процес е свързан с преживяването на чувство за психологична загуба, чието преодоляване се изразява с агресивни импулси. Изводът е, че това, което се е случило в първата година от живота, решава афективното развитие на индивида, неговата емоционална съдба.

Джон Боулби има за задача да докаже важността на ранното детство за афективното развитие, с цел мотивиране на необходимостта от отпуск по майчинство (поне до 1 година след раждането). Работи с М.Малер. Създава т.нар. attachment-теория (за привързаността). Боулби е първият, който казва, че способността за привързаност е донякъде заложена в човешкото същество, както и другите инстинкти. Attachment behavior е термин, въведен от Боулби, за да опише поведението на детето спрямо възрастния (възрастните), към който е формирал привързаност. Основният белег на това поведение е, че детето търси възрастния (обикновено майката) и се държи така, че да получи максимално близък контакт. Според разбирането на Боулби терминът не означава реакция спрямо раздяла (отдалечаване), а естествен отговор на дистрес или несигурност. Как ще се привърже детето не зависи само от майката, защото всяко човешко дете има биологична даденост да се привързва. Това е взаимен процес. Тук акцентът е върху равностойността на интеракцията майка-дете. В този смисъл работата на Боулби има и голям принос към анализите на ситуацията след раздяла, посочвайки фазите на реакция след загуба.

В зрелия си живот ние сме склонни да изграждаме връзки, подобни на тези в ранното ни детство, т.е. този начин не зависи само от нашия чар или от привлекателността на партньора.

Съществуват два начина на разстройване на привързаността. (Това са разстройства на социалното функциониране - F 94.):