Психосексуалното развитие и процесите на преработка на загубите; психогенетично изследване
Нарцистичното инвестиране или из „дебрите” на майчината любов)
Изтегляне 126.71 Kb.
|
| Нарцистичното инвестиране или из „дебрите” на майчината любов)
“ Ако ти ме оставиш аз ще умра” “ Ние не сме субект на любовта, ние сме нейна жертва.” Жак Лакан Страхът от раздялата с детето, говори за една предходна илюзия за майчината любов, като необходимост да се осъществи едно свещено сливане на двама в едно цяло. Този страх се проявява, когато има опасност от каквото и да е форма на „раздяла” с детето: при раждане (депресия постпартум) или тръгването на ясла, детска градина, училище. Криза която се изразява чрез изживяване на изоставяне и заплаха за срив на Аз-а на майката. Дори временната раздяла (часове) се изживява като пустота, празнина. Вкопчването в детето все пак остава възможно и така траура за загубата на “митичното едно цяло” (майка - дете) е избегнат. Нещата се усложняват по време на пубертета и юношеството, когато опасността от истинската раздяла, психическата отдалеченост от детето започва де се чувства по-осезаемо. Всъщност, това е периода в който заплахата от раздялата получава конкретни измерения - детето става възрастен и се готви да “ отлети от гнездото/ майчините обятия” дори в реалността. Психичната работа по преработката на тази нарцистична загуба (работа на траура) при този тип майки, за които говорим, може дори да не започне. Разбира се тук не говорим за окончателна загуба в реалността, свързана със смъртта на детето. Този случай – смърт, загуба и траур ще разгледаме отделно. Опасността от скъсване на “пъпната връв” с детето може да бъде въведено (означена) от болест на детето. Тя (болестта) придобива стойност на представа за раздялата. Така болестта може да има сходни с раздялата последствия върху майката. Всяка сериозна болест събужда в майката опасността от “частична смърт”. Траура, който трябва да се извърши ( и то нееднократно) е свързан със здравето на детето, а не със самото дете в неговата цялост. Нека не забравяме, че разглеждаме нарцистичните и депресивни аспекти на връзката майка - дете са свързани с “частични обектни отношения” “идеални и огледални образи”, бинарни конфликти, отказ от раздяла/промяна и т.н. Заболяването на детето (особено психичните разстройства) интензифицират чувството за вина у майката. Самообвинявайки се за отговорността за заболяването на детето, майката може да изрази всъщност идеята за своето всесилие и неразделяемост с него. Така, както в бременността нейните болести са могли да преминат в плода, чрез пъпната връв. Или пък една друга форма на същата идея – всяко отдалечаване на детето е свързано за нея с опасност от болест, смърт, загуба. В първия случай майката се изживява като носител на “лоши обекти”, които проектира в детето и те го разрушават. В другия, ролята на “лошия обект” играе субективизацията, която разрушава детето и следователно майката. И в двата случая се очертават контурите на парадокса на великата илюзия за цялостност: аз ще те разруша ако не сме едно цяло или ти ще се разрушиш ако се отдалечиш. Извън случаите на небрежност или неправилни актове (хигиена, хранене, възпитание и др.) прекаленото чувство на вина ще ни подсказват именно тази нарцистично – депресивна позиция на майчино всесилие и същевременно меланхолично самообвинение и самообезценяване, свързано с отказ от раздяла с частичен обект. Що се касае до психичното равновесие или отклонения у детето чувството за вина може да бъде подхранвано от чуто или четено, сочещо ролята на майката в структурирането на психиката на детето, както и за неговото цялостно развитие. В тези случаи можем да приемем, че се търси да се структурира някаква логика, рационалност, за да се третира чувството на загуба и запази илюзията за неразделяемост. В този контекст, чувството за вина изглежда поносим компромис, преди да е станало меланхолия. Зад тази по-скоро меланхолична, от колкото едипова вина се крие и една друга нарцистична идея “Ти или аз” свързана с “детеобийствени желания” проявени в психози или фобии от импулсивност (детето ще падне, ще бъде повредено, майката не може да го пипне) при “нормалните” майки. Една от причините за тези безсъзнателни желания е нарцистичната рана от разминаването между фантазмите за детето и неговото реално съществуване извън утробата. Отново нарцисизма се сблъсква с граници (вътре / вън, субект - обект, мое – не - мое), актуализират се и стари проекции на “лоши обекти”, които ще атакуват майката. Нека не забравяме, че убийството на родителя е втора част от драмата. Първата, както я отразяват митологиите е убийството на детето, запрашило родителската цялост и равновесие (пример: дори Едип цар е бил изложен съвсем съзнателно на смърт, преди да убие Лай и то несъзнателно). Същата тази проблематика свързана с нарцистичния отказ от раздяла може да се изживее и по противоположния начин, да се прояви като безчувственост, нежелание, отблъскване на детето. Това ни насочва към изключителната място на амбивалентността (например любов и омраза) в психичния живот и първостепенното значение на нейната преработка за цялостната психична динамика. Знаем, амбивалентността е вездесъща, но тук ще я разгледаме основно като динамика на чувствата в депресивните изживявания и психични проблематики. В нарцистичните организации и особено в т.нар. „гранични състояния”(по Жан Бержере) депресивността и/или битката срещу нея са водещи характеристики. При тях са описвани едни специфични “студени дупки” в способността за (обектно, любовно) инвестиране, една динамика в която омразата идва вторично за да запълни тези дупки и така да се каже, да оживи психиката. В случаите за които говорим тук ( виж. статията „Мъртвата майка” на Андре Грийн) трябва да подчертаем, че лошо толерираната/преработена амбивалентност отстъпва по своето значение спрямо „замразяването” на любовта към обекта, чрез дезинвестиране, което пък е (пред)съзнателен процес. Така, смятайки че прибира/насочва инвестициите си към Аз-а (не можейки да намери за инвестиране достатъчно значим нарцистично обект), субектът всъщност не си дава сметка, че е загубил способността за любов към обекта, потънала в забвение чрез “първичното изтласкване”. Субектът приема съзнавано, че има необходимия запас от любов и само очаква подходящите обект и условия за любовно инвестиране. А нарцистичната рана нанесена от първичния обект изглежда отдавна надмогната (примерно от “празният поглед” на обекта). Но всъщност, срещата с обекта и неговото любовно инвестиране остава много затруднена (или невъзможна). Това, което пречи на любовта, не е толкова амбивалeнтността, колкото това, че любовта остава замразена в „депресивния фризър” на първичния обект. Субектът просто не разполага със собствените си възможности за любовно инвестиране по вина на масивно инвестираните в първичния обект чувства. Сексуалният живот следва същата логика - щом ситуацията премине отвъд пред-гениталните модели, се оказва, че желанието се изпарява или ако все пак съществува, то е несподелено и дори в реалността да има сексуална активност, тази сексуалност (псевдо-генитална) не е интегрирана в общата психична динамика и нейното удоволствие, може да се разглежда по скоро като регресивното „органно удоволствие”. Винаги в клопката на изтласканата „студенина” (първична загуба на любовта) на обекта такива субекти не могат да споделят изживяването. В смисъл, че за тях взаимността остава по скоро една абстракция, за сметка на добре познатите и опасни крайности (полюси) – нарцистична слятост и/или дистанция/изоставяне. Плашещата в началото самота става отказ от излизане от нарцистичната „черупка”, става обичайна защита от интрузия и изоставяне. Така субектът се изолира в едно вътрешно укрепление, чувства се защитен, като че ли е станал собствената си майка, предпазваща го от външния свят. Само че тази защита за да го запази го превръща в затворник, който е лишен от живота си… Този капан на връзката с първичния обект всъщност хлопва и се усеща всеки път, когато се появи опасност някой нов обект да го измести/замести. Това студено ядро замразява като упойка способностите за любовно инвестиране на цялостен (едипов и генитален) обект. И въпреки че такива субекти могат да имат на пръв поглед успешен професионален и семеен живот, ще се стигне до повторение на първоначалната травма, щом като конфликтите преминат в по-интензивна фаза или например настъпи някаква личностна. По този начин, двата основни сектора от живота (работа и любовни отношения – партньор, деца), ще се изживеят като провали, независимо от техния реален успех. Ще се разстроят връзките, сексуалността и най-вече афективната комуникация с обекта. Преживяният провал на любовната връзка в този контекст често води до свръх-инвестиране на професионални/социални/културални функции и интереси. Без да забравяме и възможното „фетишизиране” на родителската функция. Но всичко това става по един предимно нарцистичен начин, примерно децата се обичат ако успеят да направят това, което родителите не са успели; или презрението към сексуалност и реалност, ще се „маскират” зад свръх-интелектуализация, изолация (на тялото) и херметизация за всички опасни (еротични) вълнения… На фона на тази архаична и нарцистична връзка с обекта и при момичето Едиповия комплекс ще остане подвластен на травматичната фиксация към майката. В този контекст триангулация ще бъде силно затруднена, защото инвестирането на бащата ще изглежда като заплаха за загуба на майката (т.е. бинарна логика, или единия или другия). Един контекст, в който в едно второ време детето ще се самообвинява за това, че е „предизвикало/заслужило” дезинвестирането от страна на майката. Или пък бащата ще бъде инвестиран компенсаторно като една „свръх мощна майка”; или пък най-често и той ще се яви като “импотентен” депресивен образ, което ще затрудни невротичното структуриране на момичето и процесите на генитализация. Във всеки случай ще последва анална регресия, която е не само отстъпление от Едиповия комплекс, но най-вече едно „анално вкопчване” с цел спиране на регресията на това ниво, тъй като всъщност истинския травматизъм ще е този от загубата на първичния обект - “гърдата”, т.е. един травматизъм вкоренен в оралността. Знаем че депресия и орални фиксации са много тясно свързани. Връзката между реалност и фантазии е почти отречена, има или залепване към реалността като защита – възприятието трябва да гарантира присъствие/постоянност на обекта – със цел отрицание на психичния живот или обратното – свръх-интелектуализацията “отхвърля” реалността (и реалността на тялото, като ерогенна зона и психична проекция). В контекста на тази разстроена връзка между реалност и фантазии, всяко тяхно сблъскване (желание – среща с обекта) става източник на огромен страх (травма по Фройд). Субектът се чувства напълно в хаоса на “психотично” объркване на обективно и субективно. Спасението се търси в аналната позиция, която поддържа разцепването (добро/лошо; реалност/фантазъм) и помага най-вече субектът да отдалечи от съзнанието това, което е почувствал/разбрал от несъзнаваното си (примерно чрез интелектуализация, банализация, проекция). В този контекст приближаването към едиповата ситуация ще бъде основно с цел защита срещу архаичните страхове и ще бъде най-общо казано анти-еротично. Трите анти-еротични фактори (омраза, хомосексуалност и нарцисизъм) ще допринесат за невъзможността за неговата успешна преработка или направо за неговото структуриране. В тези по-тежки случай, ако изобщо можем да говорим за елементи на едиповия комплекс, ще трябва да разглеждаме динамиката на един крехък, повърхностен и защитен псевдо-едипов комплекс, който не може да играе ролята на организиращ психиката фактор. Според Б.Грюнберже (Bela Grunberger, in „Le Narcissisme”) в затегнатите нарцистични организации непреработените конфликти с майката (предедипови, предгенитални) оставят нарцистични травми, свързани с анатомичната неспособност на детето да задоволи майката, да я „върне” от депресията в която се е затворила, да я съблазни за да я има за себе си. Такива субекти са се сблъскали не със забраната за инцест (тя още липсва на архаичното ниво или няма кой да я постави), а с органичната (физическа) недостатъчност за реализация на инцеста. В този контекст се поставя не въпросът: “мога или не?” (външен, реален фактор), не и въпросът: “имам ли право или не?” (външен интериоризиран фактор), а “способен ли съм или не?” (енергиен фактор). И тъй като отговорът е отрицателен, нарцистичната рана става неизбежна. Тази непоносима нарцистична рана е изтласкана и за да бъде поддържано изтласканото се акцентира и/или слага на преден план една псевдо-Едиповата ситуация, която ще се изразява по-късно с непрекъснати повторения, толкова типични за травматичната ситуация. Тук става дума за защита от стара и непреработена нарцистична травма, която е прикрита повърхностно от един едипов конфликт, често заслепяващо ярък и свръхчувствителен към обичайните стимули, достатъчно интегрирани в автентичния Едипов комплекс. Този вечно жив и свръх-интензивен „Едипов комплекс” в живота на възрастния показва всъщност неговата непреработеност. Като повърхностна защитна конфигурация той ще служи най-вече за прикриване на иначе нарцистичния травматизъм, станал едно „капсулирано ядро”, покрито от лошо структурирана, но по-добре толерирана (като САМО външна) забрана. А на символично ниво ще разкрива инцестният характер на по-късните връзки с „едиповите обекти” – като обект „верен с оригинала” или като негова пълна противоположност. Без да забравяме и типичните за тези ситуации защитното интелектуално отразяване на конфликтите (от гл.т. на жизнени позиции, социално-морални аргументи, а не истински психични изживявания). Чувството за безпомощност е най-напред преместено (смяна на обекта), а след това замаскирано от „едипов травматизъм”, който е по-поносим, защото е всъщност външен, рационализиран или дори „идеологизиран”….Като че ли такъв пациент си е казал: “Аз съм силен (мощен полово) и единствената пречка за моето задоволяване е баща ми, т.е. едно природно бедствие, което трябва да приема разумно, за да запазя моята нарцистична цялост и мощ...”(цит.по B.Grunberger) Тази нарцистична травма, която “защитата чрез Едипа” се опитва да “зарови дълбоко” в несъзнаваното е свързана според Grunberger с “болезненото напрежение изпитано от детето (момче) в момент на сексуална свръх-възбуда, която не е могла да намери желаното облекчение...”. Тук можем да отбележим два клинична факта: - а) защита от депресия/изтощение чрез възбуда (най-вече моторна = регресивно търсене на разтоварване чрез моторика); - б) общата и сексуална възбуда се различават само по степен на преработеност, канализираност, насоченост. Това преместване на схемата за разтоварване на напрежението (енергетична схема) от сексуален акт към моторен акт, е свързано с една “напразна и фрустрирана (по Grunberger) сексуална възбуда, изживявана преждевременно в детството” (примерно при момченцата се наблюдава ерекция преди 6-тия месец от живота). Органичната немощ на детето за задоволяване на сексуалната възбуда е съчетана с моторната му „немощ” да се придвижва. Такова мъчително чувство на “безсилие/немощ/импотентност” се преживява в кошмарите, в които възбудата (под форма на страх от привличащ/преследващ обект), е съчетана с мъчителна безпомощност на парализирания (медуза = фалическо вкаменяване/ерекция) субект, вкопан в своята неподвижност. Знаем че детето по-късно ще смеси двата вида безпомощност (органична и моторна) в своите изживявания (от депресивен характер), а в говорния език сексуален и моторен акт също са смесени и неразривно свързани с критерии за успешност/провал и мощ/безсилие. Знаем че съществуват много методи, целящи повишаването на “ефикасността на акта”, останал по-скоро външен на психиката и свързан с “обективни” измерения на мощ/успех. Всичко това подобно на по-откритите форми на “разцепване и отказ” (между тяло и психика, между тяло и генитални органи) примерно при манийни състояния, може да бъде разгледано като опит за “нарцистично възвръщане” на загубеното чрез предимно анални защитни механизми. Ще свържем неспособността за траур с прекалената интензивност на възбудата, нахлула преждевременно в една обектна връзка (майка-дете), от която бащата отсъства в ролята си на „любовникът-цензор” на майката (по Лакан). В тази ситуация детето става еротичен (макар и несъзнаван) обект на майката и двамата ще тънат в една нагорещена атмосфера на телесен контакт, не признаващ психически бариери. Разбира се възможно е и противоположно защитно проявление на същата тенденция – майката не използва детето си като „своя лична ерогенна зона”, но може “студено да го хигиенизира” или дори да изживява големи трудности в телесния контакт с детето си. Във всеки случай тук става въпрос не за това дали има или няма травматизъм свързан с безпомощност, а за неговата степен. И най-вече за необходимия минимум от нарцистична цялост, за да може Едиповият комплекс да се структурира и преработи възможно по-пълно. А той от своя страна да може да реорганизира и “нисшите етажи” (архаични травми/конфликти) на психиката. При жените, тази защитна „едиповизация” ги насочва предимно към мазохистична позиция на жертви....”Ще си възстановя загубеното (пенис/фалос) като го пленя пасивно...или съм по-силна/владея/палача” (виж житията на светците и играта на Господар и Роб по Ницше). Тази позиция на жертва им спестява и невротичното чувството за вина свързано с инцестни желания и същевременно скрива архаични динамики, свързани с кастрация на бащата (на фона на всесилната майка, той е „кастриран”, незначителен). При мъжете изглежда, че нещата са по-прости в този случай; ще има идеята: “Баща ми пречи, но иначе не съм кастриран...” или пък: “Аз го победих, значи не съм кастриран...”. Жените ще инвестират мазохистично цялото тяло като пенис (по Fenichel) или фалос (по Freud) и ще се стараят чрез него да възстановят нарцисизма си, постигайки един външен нарцистичен пренос, примерно чрез събуждане и контролиране на желанията на Другия (по Лакан). Това търсене на външно подкрепяне/признаване би могло да се отнесе към нуждата на жената да бъде предимно обичана, ценена (нарцистично) на фона на една по-откровена сексуална потребност при мъжете. Ако ми позволите една военна метафора за основните разлики в еротичните позиции на двата пола (само условно противопоставяни) бих казал, че най-срещаното е: при жените - бягство, предаване, задържане и покоряване на завоевателя; а при мъжете - масивни атаки по земя и въздух за превземане на желаната крепост, илюзия за нейното покоряване и “победното бягство” след това, като израз на мъжката тенденция за осъществяване и прекъсване на връзката („Най-голямата победа с жените е бягството”, казва Наполеон). Ако се схематизират нещата, можем да кажем, че чрез цялата си активност (психична и външна) субектът цели да си “възстанови” отнетото, загубените детско всемогъщество и нарцистично сливане с обекта (загубения Рай). И придобивката, която може да компенсира тази загуба, е владеенето на обекта, в което владеене садомазохистичните тенденции играят основна роля. От тази гледна точка можем да кажем, че наличието на садомазохистичен елемент в депресията (особено в меланхолията – поглъщането на обекта) придава на депресията живост и повече шанс за преработка на загубата, сравнено със замразените и форми, за които вече говорихме. Една от примитивните защити срещу загубата е контролът върху един разцепен обект. Контрол упражняван върху двете му части “персонифицирани” от “лоши” и “добри” майки, тъй като в тази ситуация доминира бинарната обектна връзка. Можем също да говорим за разцепване и на самата обектна връзка (разделяне на либидиналните и деструктивни тенденции), а това прави невъзможна амбивалентността и свързване на Ерос и Танатос. Знаем, колко често тази логика е проявена във функционирането на граничните организации. Същевременно в ситуацията на разрушителните атаки, субектът се затваря, херметизира, защитавайки се от “отмъщението” на обекта (проективни идентификации), което още повече засилва патологичния процес. В този контекст един умерен депресивен срив във всемогъщата система за контрол, атаки и защити, е потенциално спасителен и показва охлабване на патологичните тенденции. В този момент от метапсихологична гледна точка изглежда, че възходът към интеграция на обект и нагонни тенденции става възможен, а на клинично ниво виждаме подобряване на обектните връзки (основно чрез търсене на опора и репарации) и по-голяма готовност за преработка на травматичните въздействия. Това, на фона на предишна враждебна дистанция с “лошия” обект и бягство от “добрия”, за да не бъде унищожен. Субектът ангажиран в разрушителна връзка с обекта, страда от липса на психично пространство, намирайки се обсаден от “лошите” си обекти. Независимо дали са външни или вътрешни, те са винаги изживявани като нахлуващи завоеватели. Говорим за личности, за които всичко заплашва, отблъсква, наранява. А това е един от резултатите на една примитивна комбинация от разцепване, проекция, атаки и защита от обекта, примитивна интроекция на безформени обектни конфигурации (не-отделени и свръх мощни) заплашващи Аз- а с нахлуване и вътрешно унищожение. Нарцистичното само-инвестиране търси да създаде контури на Аз-а, когато инвестирането му от страна на обекта не е било достатъчно. Отказът от загуба, в този случай е нарцистична клопка, в която врагът е зазидан вътре в Аз-а, ако дори не е стигнало до „умъртвяване” на връзката с вътрешния “лош” обект. Нека не забравяме, че каквато и да е загубата, тя засяга вътрешното нарцистично равновесие. И ако амбивалентността не е достатъчно структурирана, то тогава самовъзстановяването чрез репарация на вътрешните обекти също не е възможна (работата на траура не се извършва). Провалът, деструкцията остават единствените “бойни” средства срещу “глътнатия” лош обект, често под формата на изолация (разцепване, дистанция), която се базира на деструктивно или разочароващо поведение на обекта. Нека не забравяме, че атаката срещу обекта може да се реализира чрез авто-деструкция или самоубийството може да единствения възможен за субекта начин, да разруши обекта, който го владее от вътре. Разцепването, като антидепресивна борба срещу загуба, раздяла и амбивалентност, може да има и други субективни проявления; пример: интелектуалните възможности се отделят от психичните (връзката с нагоните). Тези възможности се свръхинвестират като единствена връзка с обекта, който естествено е десексуализиран, ако не и направо “депсихизиран”(психо-соматична патология, психопатии и т.н.), сведен до външен, реален и/или социално значим (положителна или отрицателна идеализация). Тази свръх – интелектуализация, може да бъде видяна като резултат от една прекалена сублимация, станала единствен и скъпоструващ нагонен израз, който цели всемогъщ контрол върху обекта.Така цялата връзка се концентрира в интелектуалната сфера, с изключение на телесно – еротичните елементи – вече обявени за “лош” обект. Тук става въпрос за нещо по-радикално от хистеричната борба със сексуалността, която също изолира функции, но цели отдалечаване от съзнанието, а не пълно премахване на задоволяването на нагона. Посоченото разделяне (разцепване) на интелектуалната функция от тялото, като нагонно хранилище, приближава разглежданата антидепресивната битка до психосоматичната патология и т.нар. „неврози на характера” и психопатиите. Но тук, все пак, става въпрос за нещо по-частично или по-обратимо, преминало границите на хистеричното, но не още психосоматично кристализирало и то необратимо. Има соматизации, но не и крайна нарцистична десексуализация на връзката с обекта, както и неговото окончателно фиксиране като „лош и смъртоносен”(примерно описвано при карциномите). В тези случаи ерогенният мазохизъм все още може да осигури обратимост и депресивни пробиви в “бронята”, като по-податлива на преработка динамика, т.е. интеграцията остава възможна благодарение на либидиналната свързваща компонента. Връщайки се към антидепресивната борба, трябва да споменем и една основна проблематика на вътрешна (обектна) празнина, която и многократните бременности на депресивни пациентки не могат да запълнят, защото идва раждането – необходимостта от раздяла и загуба. За тях загубата е отречена, чрез описаната вече система за повсеместен, мощен контрол и борба срещу автономизацията на обекта. В този смисъл, можем да посочим един банален клиничен факт - силно зависимите се стремят да направят обекта по-зависим от тях самите, за да не им се изплъзне. За да бъде избягната загубата, детето/обекта е “глътнато” (примитивна връзка) и запълва вътрешния вакуум. Така както продуктите на интелектуалните функции трябва да запълват вътрешната празнота. Разцепването и проекцията ангажиращи субекта в битката за оцеляване му осигуряват и две патологични „печалби”. От една страна лошото, което заплашва от вън е гаранция за вниманието на обекта, а от друга - още по-важно е избягването на заплахата от загуба на един цялостен обект. Тази битка срещу “депресивната позиция” изразява слабост на Аз-ът, който не може да понесе амбивалентност, чувство за вина с логичното като последствие желание за репарация (по Клайн). Нито пък интеграцията на Едиповите забрани и структуриране на Свръх –Аз-а чрез интроекция и идентификация (по Фройд и класическата психоанализа). Невъзможната загуба е отречена чрез стремеж за всесилен контрол върху обект и обектна връзка, отиващ до маниакална защита. Така най-често деструкцията става най-активната тенденция, според Клайн това е израз на “нагона към смъртта”, от който нагон тя възприема само деструктивността насочена на вън, докато Фройд включва и вътрешното му свързване в т. нар. Първичен ерогенен мазохизъм. Тази фантасматична деструктивна “взаимност” на обектната връзка целяща отхвърляне на “депресивната позиция” може да се свърже със “страха от кастрация”, който вместо да структурира се явява разрушителен за нарцистичния статут. Кастрацията, както и раздялата/ загуба не действа в символичното и несъзнавано фантасматично пространство, а се явява елемент от реалността и то една “враждебната” реалност. Виждаме, че този антидепресивен отказ е всъщност отказ от ментализация и преработка. А от това страдат всички съзидателни функции на Аз-а, тоест функциите на репарация и заместване и в крайна сметка функциите на синтез на нагонните тенденции на Ерос и Танатос. Уиникот има определение за “депресивната позиция” – тя е според него преминаването от един “безпощаден свят” към загриженост и състрадание (към обекта). Той добавя: “...една “добра гърда”, след като е погълната очаква да бъде реконструирана...”. Можем да свържем поглъщането на добрия обект с по-висшите форми на “поглъщане/интроекция” – идентификациите, особено вторичните, едиповите (по Фройд). В крайна сметка и двете школи визират способността за задържане на “добрите елементи”, с които Аз-ът се (само)изгражда. И в двата случая трябва да се подчертае необходимия характер на раздялата, загуба (първи обект – гърда – майка) по пътя към съзряване. В случаите за които говорим границите на Аз-а са прекалено неясни, тъй като интроекцията и проекцията фиксирани към манипулацията на “лошите части” не са осигурили защитна зона (Аз- кожа или „противовъзбуден щит”) разделяща вътре и вън. Така конфликтите в Аз-а са “обективизирани” и се третират на вън, най-често чрез атаки и бягства. Тук става дума за един контекст на нарцистично оцеляване, а не за изпращане на вън на желанията, срамно – опасно – забранените желания, както би направил хистерикът. Същевременно, заплахата от нахлуване на “лошия” обект затруднява връзката на Аз-а с реалността, връзката на идентитет и възприятие, като един патологичен филтър (черногледи очила) модифициращ всичко идващо от обекта. И вътрешния и външния обект, ангажирани в този двубой с Аз-а , не позволяват инвестирането на едиповата ситуация, изискваща достъпна вътрешна сигурност, за да бъде приемлив и структуриращ отказът от „инцестното всесилие”, при запазване и дори засилване на обектната връзка, но на по-висше ниво. Особеностите на трансфера в рамките на терапевтичния процес, показват връзката между способностите за преработка на загубите, и начина по който предедиповата майка е инвестирала детето си. Същевременно се разкрива и нейната роля за развитието на детето, роля която разкрива фиксациите и повторенията в търсенето на “съдържащ обекта” (по Бион). В тези проблемни случаи, за които говорим често можем да разберем, че всъщност детето е използвано за “съдържащо” на майчиния нарцисизъм, лабилност и невъзможност за преработка. Тук можем да свържем двата вида проективни идентификации (по Клайн и по Уиникот), които “препълват” детето, станало “съдържащ обект” за майката. А това разбира се, наред с нарцистичната патологизация на детето ще бъде и крайно неблагоприятна ситуация за навлизане в Едипа и още повече за неговото “решаване”. По-късната поява на бащата, в психичното пространство на детето, ще бъде силно моделирана и вероятно с ограничено, забраняващо влияние по вина на това, че в известна степен детето е осиновило майка си (всъщност майката, като „обобщен родител”). Този нарцистичен и “инцестен” бинарен модел, дори и да се “едиповизира”, то това няма да е достатъчно задълбочено и структуриращо. Ако отказът от загуба е превърнал детето в нарцистичен придатък и/или “съдържащо”, то това означава, че бащата не е в желанията на майката и не може да раздели психично детето от майката, включвайки ги в една триангулация базирана на способност за преработка на загуби, а знаем че нито само реалното присъствие, нито само инцестната възбуда са достатъчни, за да приемем съществуването на истинска Едипова ситуация. Напротив дори можем да кажем, че прекалената инцестна възбуда (положителна или отрицателна), както и прекалено реалистичното присъствие на бащата са присъщи за нарцистични организации, провалили се и в депресивните способности и в едиповата структура. В тях майката изглежда отхвърляща/ нахлуваща, а бащата е инвестиран предимно със страх/ възбуда и презрение. Понякога изгубения обект е покрит от масивна амнезия, често съчетана със спомен – екран с голяма интензивност на сексуални/ възприятни елементи свързани със ситуация (погребение, от нещо преживяно преди, разговори със загубения), но без ясен спомен за обекта. Веднага можем да споменем, че тук играе важна роля (наред с отказа) и бягството от чувство за вина свързано с амбивалентност на връзката с обекта. Особено силно проявление на тези тенденции ще има във връзката с майката, когато архаизмът на тази връзка преобладава. Става дума за загуба на атакувания, преди това обект в контекста на “шизо – параноидната” позиция, описана от Клайн, т.е.- един изчезнал обект, защото е бил атакуван и разрушен, без да е бил “репариран”, което вече е достижението на „депресивната позиция” (по Клайн). Но дори достигането на тази позиция (или по-сложния Едипов комплекс) не гарантира безпроблемната преработка на загубата, преработка зависеща от степента на преработка на предхождащи конфликтни ситуации и загуби. Например едно прекалено актуализиране само на “патогенния”страх от раздяла ще включи по скоро регресивни форми на третиране. Вместо чувство за вина и нужда от репарации, да бъде изживяна парадоксална ситуация, в която субекта е “разкъсван” между любов и омраза, атаки и страх от контраатаки, страх от нахлуване и вътрешно заграбване от страна на обекта. Същевременно да не забравяме, че в по-добрите случаи защитните регресивни движения идват, за да “замаскират” от съзнанието – Едиповия конфликт, така както “завистта за пениса” може да прикрие желание за пенис и ревност в рамките на триангулацията. Тук ще предложа като клинична илюстрация един фрагмент от случая на една пациентка на Жаклин Сшеферт (Jacqueline Schaeffera, 1998). ….При тази пациентка зад архаичните конфликти с една заплашваща с разрушение, изоставяне и нахлуване майка се очертават всичките разочарования и “нарцистичен бяс”, изживяни в една хомосексуална връзка в рамките на обърнат Едип. Пациентката подържа разделена и изтласкана връзката с Едиповия баща. Появата на по-малки братя и сестри я детронират във връзката с майката, така както след време появата на втория баща отново я извежда от централното й място. Изпратена в пансион заради “ужасното си поведение” тя плаче непрекъснато в леглото, изживявайки една травматична ситуация на безсилие, бяс и свръхвъзбуда, с чести видения от “брачното ложе” от което тя е изхвърлена. И на зряла възраст тя не понася двойки, които се целуват на улицата, както и сцени на дори завоалирана сексуалност във филми, книги, разговори…Скарва се с най-добрата си приятелка, след като последната завързва една “сексуална връзка” и иска да й говори за любовните си изживявания. Несъзнавано нейната защитна стратегия включва отказ, рационализации и характерови защити. А съзнавано тя твърди, че всички тези образи, думи, сцени я отвращават, тъй като й напомнят, как майка й я пренебрегвала непрекъснато (в полза на другите деца, втория баща и т.н.). Един от най-мъчителните й спомени е смъртта на бащата, когато майката й забранява да плаче и я праща при близки ......връщат я за самото погребение, със стриктната забрана за сълзи (майката също не плаче). Образът на бащата, свързан с един невъзможен траур не може да бъде използван като опорна точка в опитите за триангулация. От една страна борбата и слепването с майката остават архаичния модел на обектна връзка, а от друга - всяка връзка (включваща естествено идеята за разлики, раздели и загуби) става невъзможна. Виждаме, че около обекта – баща се завързва един възел на отказ от работа на траура, интеграция на загубения обект чрез идентификации и от там евентуален изход/ възход към структуриране и преработка на Едипа или ако искате, да се позовем на депресивната позиция, като предпоставка за Едиповата ситуация/ триангулация. Посочените недостатъци на организацията , превръщат връзката с обекта в заплаха за нахлуване и атака (травматична логика в едно безкрайно повторение на псевдотриангулации и отказани раздели и загуби). Можем да разгледаме тази ситуация и от друга гледна точка – наличие на чувство за вина и амбивалентност към двамата родители. Зад страха от атаките на майката (и обратното) се крие една Едипова ситуация, макар и прекъсната в нейното развитие от смъртта на бащата. Срещата на реалността и отцеубийственото (парицидното) желание (с цел хомосексуално притежание на майката) са довели до срив и неспособност за преработка на загубата. А че такава е имало, показва самият травматизъм. Знаем за би-сексуалния характер на идентификациите и инвестициите в Едиповия комплекс, внезапната загуба на обичания/ мразен обект не е позволила и интеграцията на амбивалентността към него, а по-скоро е предизвикала цялостното му изтласкване, последвано от вкопчване в майката. Още веднъж да подчертаем чувството за вина за отстранения желан/ мразен обект, вместо да бъде интегрирано е запратило субекта в една начална репарация на майката, а след това и в регресивна ситуация на изоставяне и/или нахлуване, с единствен, за дълго време антидепресивен и анти – Едипов отговор. Що се касае до самата сексуалност, тя става подвластна на същите архаични страхове от проникване, разрушения и вътрешно владеене, типични за архаичната двоична връзка майка-дете. Същевременно опасността от атаки и разрушение на проникналия/инкорпориран вътре обект от страна на „лошата утроба”(в по-преработен вид ще напомня Vagina Dentata) е сигурно свързано със кризите на паниката в асансьор или тунел, описана от тази пациентка. В този случай има много сложно съчетание на първични, проективни и вторични Едипови идентификации, които ще водят до непоносимо страдание щом като срещата с един „забранен” едипов обект стане “заплашително” възможна или пък регресивното инвестиране на архаичния обект активира „утробната”битка с майката в логиката описана от Клайн. В този омагьосан кръг можем да подчертаем, че омразата към “примитивната сцена” от една страна е използвана (регресивно) срещу едиповата ситуация, а от друга страна служи в борбата срещу страха от загуба на обекта. Очертава се следната логика – от една страна загубата на едиповия обект е отказана, а от друга – непрекъсната схватка с архаичния обект “доказва”, че последният не е загубен. Виждаме колко тясно са свързани отказа от загуби и разлики и отказ от преработка на Едипа. В този контекст, сексуалността трябва задължително да е изживяна като “лоша”, ако изобщо е възможна. А идентификациите с една лоша майка засилват патологичното затягане на ситуацията. Забелязва се комбинирането на двете конфликтни нива в една ситуация. Един мъж я изместил от мястото й – заради втория й баща е пратена в пансион, а след това изживява поредното „изоставяне”заради мъж, когато приятелката й завързва любовна връзка. И в двата случая антидепресивната борба и отказа на сексуалността (своята и на обекта майка/ приятелка) вървят заедно е се усложняват взаимно. Вече подчертахме предопределящата роля на нарцистичната сигурност на Аз-а за цялостната психична организация и особено за преработката на загубите, на депресията, на работата на траура и в крайна сметка за способностите за психична промяна и развитие. Казано по друг начин – тази нарцистичната база, нейните структурираност, пълнота и солидност определят, в крайна сметка, възможностите за психосексуално развитие и устойчивостта на психичния живот в преживяването, преработката и преодоляването на кризисни и травматични ситуации, външни и вътрешни, обектни и нарцистични загуби. Спряхме се на една много архаична форма на нарцистично инвестиране на детето, като частичен обект, принадлежащ на майката. Тази динамика е и базата на драмата на психотичната неразделяемост на обект и субект, логика заключваща майката и детето в един пред-обектен кошмар на примитивни страхове и депресия. Такава една херметизация е всъщност отказ пред заплахата за загуба, както се изживяват перспективите за развитието на детето, отказ от обособяване, различия, промяна. Този отказ на загубите, които са присъщи и неизбежни в психичното развитие и за психичните промени, води в крайна сметка към психична смърт на субекта. С други думи – отказът от раздяла и от нейната преработка, лишава Аз-а (доколкото се е отделил и формирал) от способност за излизане от омагьосания нарцистичен кръг на примитивен хаос и нарцистична разпокъсаност, където основополагаща е всесилната илюзия за „магмено смесване”, сливане на обект и субект в едно грандиозно всесилие и безконфликтна „утробна слятост”. Едно такова избягване на приемане и преработка на депресията от загубата, всъщност осакатява субекта и го осъжда на вечна депресия от загуба /с водещо нарцистично безсилие/, а в някои случаи въпреки радикалните защитни механизми /разцепване, отказ, проективни идентификации и т.н./ и свръх-компенсации на тази депресивна заплаха, граничната дезорганизацията или психотичния разпада на Аз-а не са избегнати. Струва ми се, че е необходимо преди да продължим да уточним това “инвестиране” обектно и нарцистично, което се явява основно понятие. 1/Инвестирането е икономически конструкт, сърцевината на икономическата гл.т. на Метапсихологията на Фройд. Отразява: „ факта, че определена психична енергия е свързана с една представа или група представи, една част от тялото, един обект и т.н. („Речник на психоанализата”, Лапланш и Понталис, София, изд.Колибри, 2009г.). 2/Преводът от немски отпраща към военно – икономически понятия – окупирам, завземам, влагам капитал в дадено предприятие. Най-общо можем да подчертаем, че за Фройд енергията с която дадена представа е инвестирана /т.е. активирана, оживена, интензифицирана/ е нагонна енергия идваща от вътрешни източници, което налагат на психичния апарат да трансформира тази енергия за да може да я използва, като същевременно да задоволява нуждите на субекта. Знаем, че тази задача трябва да се поеме от Аз-ът, който свързва и канализира нагонните импулси в общи потоци и осигурява тяхното задоволяване, съобразно собствените си възможности за преработка, изискванията на реалността и Свръх- Аз-а, най-общо казано. Съгласно с втората теория на Фройд за психичния апарат, тази активност е свързана с енергийния /нагонен/ потенциал, където са локализирани и несъзнаваните процеси. А самата преработващата инстанция - Аз-ът, не само произлиза от тази база и същевременно черпи от нея енергия за своето съществуване и функциониране, но има за задача да контролира този „енергиен потенциал”. Знаем, че депресията е пряко зависима от енергийния потенциал на Аз-а и неговите способности за инвестиране, реинвестиране и канализиране на афектите. “Антиципацията (изпреварващо предвкусване, предвиждане) е най-могъщия антидепресант” – казва Е. Кестемберг. Това е способност за инвестиране, проектиране и способност за очакване на бъдещи обектни и нарцистични задоволявания. Тази “проекция” в едно бъдещо задоволяване, освен че предполага способности на Аз-а за организация, предполага и негова достатъчно развита нарцистична база, позволяваща излизането от „фиксационните траншеи” на нарцистичното статукво в посока на връзка с един отделен, но близък и необходим обект. Без да навлизаме в дебрите на теоритизацията, тук можем да подчертаем два, клинично неразривно свързани аспекта на инвестирането – инвестиране на представа и обект (вътрешен/външен). Представите и вътрешните обекти на дадената личност са носители на различни нива на субективна ценност, която ценност може да бъде различна и дори противоположна в зависимост от нейния съзнателен/ безсъзнателен статут и претърпените преработки. Един такъв пример за противоречие е мощното и несъзнавано инвестиране на фобийния обект с отрицателна стойност, като опит за бягство от прекалено силно инвестирания с положителна стойност инцестен/ Едипов обект. Или пък меланхоличното свръх – инвестиране на липсващия обект, което разиграва отново драмата на зараждащия се Аз, недостатъчно инвестиран или инвестиран като частичен, нарцистичен обект на обекта – майка. Такава е и началната фаза на работата на траурът, който започва със свръх – инвестиране на загубения обект, водещ до дезинвестиране на други обектни отношения (и на външния живот). Разликата между тази нормална логика на преработка на загубата и тази на “патологичния траур” (засилен до край в меланхолията – обекта заема мястото на Аз-а и го смазва) е, че благодарение на способността за работа на траура “Аз-ът излиза от “обятията на загубения обект” и си завоюва правото на загуба, но и на живот, антиципирайки други възможности за връзка с други обектни фигури. Разбирането на тези способности за преработка, отново насочват погледа към “първичния нарцисизъм”, като основа на обособяване на развитието на Аз-а. При Фройд това понятие сочи едно първично състояние, в което детето се самоинвестира като обект, преди да открие и инвестира другия като обект. Можем да кажем, че това става в контекста на “необособяване” на субект – обект и протичащата от това илюзия за безсмъртност и свръх - мощ. Като прототип на тази слятост с обекта и свръх- мощ Фройд сочи идеята за вътрешно – утробния живот, в който живот няма още различаване между само – инвестиране (нарцисизъм) и авто-еротизъм. Всъщност понятието “първичен нарцисизъм” е условно, тъй като това “без – обектно” съществуване е на фона на една липса на структуриран субект, следователно и липса на образ за себе си, както и „достатъчно добра”психична интеграция на зрителната възбуда, елементи които се предполагат в същността на нарцисизма. Въпреки продължаващите спорове “за” или “против” приемането на този „без – обектен етап” в началното развитие на детето, като нормално съществуващ (или като патологична реакция на оттегляне на либидото) се приема, че понятието първичен нарцисизъм сочи една ранна фаза и основополагащи моменти за формирането на Аз-а и неговото либидинално инвестиране. Знаем, че самоинвестирането и диференцирането на Аз-а на детето предполага и зависи от предхождащото му инвестиране и признаване от страна на обекта–майка. А тук възниква и важният въпрос - до колко и по какъв начин майката може да инвестира като обект / цялостен или частичен, либидинален или нарцистичен и т.н. / своето дете?? Какви са например тези възможности при една майка потопена в нарцистична (или обектна) загуба и траур, майка чието либидо е ангажирано в нейната собствена нарцистична проблематика. Според Андре Грийн, най-често срещаният днес проблем е траура свързан с психичната, а не реалната смърт на обекта. Той разглежда като прототип на тази загуба случаи на депресия на майката. Една депресия която я превръща от жив и животворен, чрез своите инвестиции, обект в студена и отдалечена фигура, потопена в собствения си траур и гледаща с “празен поглед” детето си. Такава ситуация може да предопредели бъдещето на обектните и нарцистични способности за инвестиции на детето, както и неговите възможности да понася и преработва загубите и депресията. Въпреки различията между отделните психоаналитични школи, по тези въпроси, две идея са общопризнати: 1. Загубата на обекта е неизбежен и структуриращ елемент по отношение на изграждането на Аз-а (на първо място – кастрацията) и формирането на принципа на реалността. 2. Елементите описани от Клайн в „Депресивната позиция”са необходим етап в развитието на детето, като ние можем да добавим, че са и – прелюдия към едиповия комплекс. Тези две динамики са пряко свързани с възможностите за извършване на т. нар. “работа на траура” – преработка на загубата и освобождаване от загубения обект. Същевременно знаем, че външната загуба (реална смърт или психическата, спомената по-горе (депресия на майката)) актуализират вътрешните (предхождащи) нарцистични и обектни загуби. Както и знаем че за това дали ще има патологичен или “нормален” траур ще зависи най-вече от психичната реалност (от статута на вътрешния обект) и способности на Аз-а да третира загубите. Психоанализата се е занимавала често с конструкта на “мъртвия баща”, като структуриращ елемент за образуването на Свръх – Аз-а /”Тотем и табу”, Едип и т.н./. Що се касае до “мъртвата майка” (дори в контекста на траура) такъв конструкт не се разработва, нито за траура от загубата на майката, нито от загубата на гърдата. Разбира се, тук става въпрос за загуби в психичната реалност, а не за реална смърт, която има други измерения и динамика. Фройд се е стремял да разграничи страх, болка и траур, като включва страх от кастрация в цяла серия от страхове, за да ги нюансира и диференцира: страх от загуба на любовта на обекта, страх от загуба на обекта, страх от Свръх – Аз-а или пред заплахата да се загуби неговата протекция . Същевременно Фройд подчертава съществуването на други архаични форми на страх и защитни механизми, но фиксира центъра на своята теория около страхът от кастрация и изтласкването като основна (невротична) защита. Неговите последователи “архаизират” тези конструкти, като въвеждат орална, анална, нарцистична кастрации. Общото при тези страхове е, че са свързани с “малкото нещо отделено от тялото” в един контекст на телесна рана, свързан с кървав акт. Значи цвета на страха от кастрация е червен. Можем да кажем, че несъзнаваните желания за инцестна, „кръвна връзка”, са забранени от „кръвен страх”. Що се отнася до загубата на гърдата или на обекта и т.н. свързани с опасност от изоставяне - контекстът не е никога кървав и червен. Въпреки че този тип загуба ранява, чрез разрушение, това не се явява като кърваво осакатяване. Тази загуба носи цвета на траура (черен и бял). В “бялата серия” (Андре Грийн) включват негативната халюцинация, бялата психоза и белия траур – всички свързани с това, което можем да наречем “клиника на вакуума/ празното” или клиника на отрицателното. Тези елементи се смятат за резултат на една от съставките на “първичното изтласкване”. Според А.Грийн това е едно масивно дезинвестиране, което оставя следи в несъзнаваното под формата на “психични дупки”. Тези дупки ще бъдат допълнително реинвестирани с деструктивни тенденции, на мястото на отслабените (по вина на дупките) еротични инвестиции. Проявите на омраза и процесите на репарация на обекта са второстепенни на това първоначално и централно дезинвестиране на първичния обект – майката. Без да приемаме съществуването на някакъв примитивен и филогенетично обусловен Едип (третият - бащата присъства, но като пенис в корема на майката според М. Клайн) можем да подчертаем това символично/реално присъствие на бащата още в най-ранните етапи на развитието на детето. Присъствие, което разделя двамата – майка и дете. Присъствие в желанията на майката, чието дете също е резултат от желанието. При самото дете всичко което подсказва съществуването на третия, всеки път когато майката се отдалечава (реално или психично) и когато инвестирането на детето нито е тотално, нито абсолютно – всичко това ще се структурира като “загуба на обекта” и в последствие ще бъде свързано с присъствието на бащата. Фройд говори за динамиката на “загуба на гърдата” („La Negation”, 1925 и „ Abrégé de la psychanalyse, 1938 ) като подчертава нейния основополагащ характер за развитието на детето. Впрочем в днешно време, се приeма че конструкта за “гърда”, всъщност сочи майката, фантазирана като обект в един примитивен (орален) регистър, тъй като и в най-примитивна степен на развитие на детето символизира майката. Този образ включва (извън удоволствието от сучене на зърното) и други характеристики на майката - нейният мирис, глас, допир на кожата, погледи и т.н. съставки които “сглобяват” обекта-майка. Ето така един “метонимичен обект” /гърдата/ става метафора на обекта (майка). Говорейки за “мъртвата майка” отново става въпрос за метафора, а не за реалност. Реконструкцията чрез психоанализа на следите на тази загуба показва съществуването на една детска депресия, което не е могла нито да се изрази, нито да се преработи. На фона на липса на явни депресивни елементи се разкрива (в трансфера) една дълбока нарцистична проблематика, в която Аз-ът е повече под натиска на Идеала на Аз-а, от колкото на Свръх – Аз-а. Водещо е чувството за безпомощност, безпомощност за излизане от конфликт, безпомощност да обича, да се възползва от способностите си постиженията или от ако все пак нещо се получи, то, то ще бъде изживяно като крайно незадоволително. В този случай се очертава повторение на една детска депресия, характерна не с реална загуба на обекта, а с това, че е депресия протичаща в присъствието на обекта, като и самия обект-майка се намира в потънала в депресия, свързана с нейни обектна или нарцистични загуби. Във всеки случай тъгата на майката и намаления й интерес към детето са на преден план. Една внезапна промяна в състояние на майката (различно от една изначална липса на инвестиране), изживявана от детето като „изхвърляне от рая”, като прекъсване на един оживен и вероятно „достатъчно добър” психичен контакт с майката, за което, освен спомените на детето, свидетелстват снимки и разкази. Това предизвиква и рязка промяна на майчиния фантасматичен образ (imago) в психиката на детето. Предишният пълен с живот обектен свят замръзва. Формира се едно студено ядро, което ще бъде преодоляно по-късно, но ще сложи ледения си отпечатък върху възможностите на субекта за либидинални инвестиции (обектни и нарцистични). Бруталното дезинвестиране на детето е преживяно като катастрофа, в която без предупреждение любовта е загубена отведнъж. В тази ситуация на ранен нарцистичен травматизъм (загубата на любовта) водеща загуба е загубата на смисъла, неразбираемостта на това, което се случва, сриване на системата от ориентири. Това сриване се дължи на липсата на опит в преработката, липсата на обуславящи елементи за това, което се случва. Преживявайки се като център на майчиния свят, детето интерпретира промяната като резултат/ реакция на неговите негонни импулси към “гърдата – майка”. Нещата се усложняват и от това, че в тези случаи бащата най-често не отговаря, не реагира на състоянието на бедствие при детето. И то се оказва травматично заклещено между една “мъртва майка” и един недостъпен или неразбиращ го баща, тревожещ се повече за майката, отколкото за детето. Или направо, оставащ двойката майка – дете, сами да се оправят в ситуацията, дори и да е реално с тях. Една ситуация която в най-малкото ще затруднява едиповата динамика, ако направо не я поставя под въпрос… В този контекст, правейки опит да се отърве от мъртвата хватка на отсъстващия майчин поглед, детето може да се опита да се “вкопчи” в бащата. Но, последният дори и да присъства реално и психически в отношенията, както споменахме, ще бъде по-загрижен за майката или ще остане на дистанция. От друга страна, ние обсъждаме настъпването на тази ситуация в една ранна фаза на развитие на детето, което няма да позволи на бащата да разшифрова бедственото състояние на малкото дете, дори и той да е заинтересован от него. Така, оставено психически само на себе си, след напразните опити за репарации на обекта, детето ще се потопи в най-типичното за депресията изживяване – чувството за безпомощност и безнадеждност. След преживяването на загубата на любовта на майката и заплахата за загуба на самата майка, след като се е борил срещу страховете с различни средства, Аз-ът на детето на детето ще включи друга форма на защита. На първо място ще настъпи дезинвестиране на обекта – майка и несъзнавана идентификация със самата майка, потънала в депресия. Вече споменахме това отъждествяване на “мъртвия” майчин поглед, израз на брутално дезинвестиране на детето, преживяно като нарцистична катастрофа и загуба, с реална смърт на майката. Така се стига до тази напомняща меланхоличния патологичен траур – идентификация със загубения, мъртъв обект. Само че в разглеждания от нас случай става въпрос за нещо по-деликатно и можем да кажем – по-студено (меланхолията е по-жива, по-гореща, тъй като обектът „живее пълнокръвно” за сметка на Аз-а). Тук сме по-скоро пред психичното убийство на обекта, изпълнено без омраза (в меланхолията омразата към обекта е обърната към Аз-а). Само че страданието на потопената в траур майка забранява на детето всякакви атаки чрез омраза; т.е. обектът не е атакуван от разрушителните нагони, така както М. Клайн описва в т. нар. "шизо – параноидна” позиция. Описаното дезинвестиране на майчиния образ води всъщност до поява на (студена) дупка в системата от обектни отношения на детето с майката. Можем да говорим за дупка, тъй като периферните инвестиции са запазени също така, както са запазени в потопената в траура майка. Която, въпреки че се чувства безпомощна, неспособна да обича, продължава да се грижи за детето, но липсата на “сърдечност” създава усещане у детето за психична смърт. Дезинвестирането на обекта – майка предполага, в същност, една примитивна идентификация с обекта. Тази огледална идентификация (нещо като:”Аз, съм Ти”) настъпва след провала на опитите за “съживяване” на погледа на обекта, тоест след като закачки, съблазняване, бели и т.н. не са позволили на детето да си възвърне инвестициите на майката. Нека не забравяме, че по същество идентификацията е защита от загубата на обекта (за да не те загубя, аз ставам като теб). Тази идентификация със загубения обект (най-силна в меланхолията) е отчаян опит за възстановяване на общността с майката. Така, след провала на опитите за репариране на обекта, а и невъзможността той да бъде “притежаван”, Аз-ът на детето го “поглъща” (примитивна, орална идентификация) и си гарантира връзката с него. Но, в този тип идентификация липсват едипови преработки и следователно целта на идентификацията не е постигане на подобие, а илюзия за идентичност, която да “замрази загубата”. Нарочната употреба на „студени термини”тук е препратка към “студените” и “вакуумните” особености в психиката на възрастния, които вече споменахме, а тук изследваме тяхната психо-генетична логика и механизми. В следващите етапи на развитие, а и в периода на зрялост, тази схема на първична идентификация с обекта ще се активира като израз на нагона за повторение. Това е така, защото за травматизма е характерно едно безкрайно повторение на травматичния модел, без спонтанна възможност за преработка (пример: травматичен сън, провал на връзките и т.н.). Така всяка заплаха за раздяла и загуба на обекта ще съживи тези травматични следи и механизми за идентификация с т. нар. от Андре Грийн “мъртва майка” Вече споменахме отсъствието, в тази ситуация, на омраза и деструктивни атаки към изживявания като много крехък обект-майка. Опитите за преработка ще срещнат бариерата на безсмислието; няма спасителния смисъл за вина, наказание, репарация и т.н. Тогава детето ще свърже тази ситуация на загуба с идеята, че самото му съществуване е наранило или убило обекта, потопен траура си. Възможно е също, след като не „разпознава” обекта на този траур (третият, който отсъства) детето може да го свърже с бащата. Така обекта на траура и образа на бащата ще се припокрият и можем да говорим за т. нар. ранен (преждевременен) Едип, който в разглеждания контекст ще има по-скоро травматичен , отколкото структуриращ характер. Виждаме ясно различието между идентификация на бащата като обект на траура на майката и идентификацията му като към обект на нейните желания в нормалната едипова ситуация със съставляващите я желания, забрани, наказания, вина и т.н., които са смислообразуващи и структуриращи елементи. Докато тук говорим за нещо, като образуване на киста и капсулиране на един травматичен “не – смисъл”, който ще тласка Аз-а към по нататъшно “заледяващо обезболяване на загубата”. Опитите за придаване на смисъл на тази загуба, ще включат една по-късна, второстепенна и регресивна омраза, примесена с анален садизъм, чиито цел ще бъде да се владее обекта, да се “омърсява”, да му се отмъщава. Това би позволило на Аз-ът да придаде най-после един смисъл на загубата, но в един маниен контекст на всесилие, да изживява идеята че атаките са предхождали загубата, че са я предизвикали, а пък тя от своя страна ги е оправдала и т.н. В този контекст на анален садизъм, търсенето на задоволяване на нагоните е съсредоточено върху тялото и органите с изключване на т. нар. от Фройд “нежен поток” на либидото (съставено от чувствен и нежен поток ). Аз-ът ще се откаже да обича обекта, т.е. ще откаже инвестирането на цялостен обект, ще има проблеми с толериране на амбиваленцията и нейната преработка. Точно такава особеност на частичните инвестиции, като основна характеристика на садизма ни разкриват героите на Маркиз дьо Сад, за които обектът има значение само като функция за задоволяване на нагон, като основната цел е субектът да е сигурен, че оставя следи в обекта…чрез психична и физическа болка…Което за него ще бъде и нарцистична гаранция, не само за всесилие, но дори и за това че съществува, че обектът го е „забелязал, усетил, запомнил”… Ако отнесем това към динамиката на връзката на психика и тяло, ще разберем по-добре това ранно разделяне на еротизъм и нужди на Аз-а, подчертано при хистерията от Масуд Кан. Обектът ще бъде търсен/ избягван съобразно възможностите си да създава удоволствие/ болка, чрез отделна функция и на отделна зона съгласно логиката на частични обектни отношения. Тук разликата между хистеричната организация и тези с нарцистични параметри ще бъде най-лесно разбираема чрез психогенетичния и динамичен подход, спрямо регресивно инвестиране или нарцистична реакция на непреработени първични загуби. Можем отново да се позовем на „антидепресивните” способности, които позволяват интегриране на загубата в смислообразуващата едипова ситуация, а не нейното отцепване и капсулиране (като „психична киста”), което ще я превърне в непреработваем травматизъм. Това прави особено важно изследването върху най-ранните моменти на развитието, в които бруталната загуба е трудно преработваема поради неочакваността й и това че Аз-ът е още много крехък. Усилията на Аз-а на детето да намери смисъл на отделните преживявания и да ги свърже (роля и същност на структуриращия се Аз) ще изразят в едно преждевременно развитие на фантасматични и интелектуални тенденции. Тяхната роля в този случай ще е повече свързана с психичното оцеляване, отколкото е една психо-сексуална хармонизация (психична интеграция чрез и в психичните инстанции) постигната чрез играта, като форма на преработка. Можем да кажем, че способността на игра ( различно приемане на предложените от обекта/ група различна манипулация на предмети, различни монотонни повторения на житейски реалистични схеми – храни, работи( е важен диагностичен и прогностичен критерии за психичните възможности. Тази свръх – инвестиция на интелектуални и фантасматични способности, за която говорим, не е истинска игра със символична същност, а стратегия за психично оцеляване на Аз-а, чрез опит за овладяване (или заместване с друго) на травматичната зависимост от обекта. Прекалено ранния характер на формиране и свръх-инвестиране на тези компенсаторни способности, може да спомогни за творчески изяви. Но тези преждевременни сублимации, не могат да осигурят добро психично равновесие, тъй като такива субекти остават особено крехки в любовните отношения. Тяхната нарцистична рана, така както я разгледахме по-горе, чрез травматичното повторение, ще води до провал на обектната връзка, която изисква дълбоко и трайно ангажиране и грижа за другия. В случаите, за които говорим основните чувства ще са разочарование, провал, безпомощност. Разбира се, на фона на нарцистичната болка, която се появява във връзката с обекта, като една негативна антиципация и реакция на повтарящия се провал. Оплакванията на такива пациенти, отправени към една „лоша”, неразбираща, ригидна майка, са всъщност оплаквания срещу една липсваща психично майка. Тя е изживяна като потопена в депресията си, недостъпна и винаги тъжна. Нейното физическо присъствие е съчетано с безразличие, дори и непрекъснато да се е карала (обвинявала) на детето. Оттегляйки своите либидинални инвестиции от детето си, такава майка потопена в траур, го лишава от неговите собствени инвестиции върху нея; от неговата любов към нея; към нейните поглед, мирис, допир, глас... Загубата на физическия контакт (мъртъв поглед = мъртъв holding) води до изтласкване, не само на спомените за майчините ласки, но дори и на паметовите следи на докосването. Разгледаната динамика с нейната водеща депресивна проблематика ще сложи печата си върху влизането и евентуалната преработката на Едиповия комплекс. Всъщност, в тази ситуация най-често интензивността на архаичните конфликти ще са трудно преодолима бариера пред развитието и могат да задържат субекта в „блатото” на примитивните битки за оцеляване, на омразата, агресията, деструктивните атаки и т.н.. В „Болест на цивилизацията”(„Malaise de la civilisation”, 1929г.) Фройд разглежда „агресивната тенденция” като насочена навън към обект или навътре към Аз-а. Тава е нагонната тенденция, която кара Субекта да приема другия като потенциален враг, който може да бъде експлоатиран, унижаван, сексуално употребяван без неговото съгласие, може да бъде каран да страда, и дори да бъде унищожен. Според Фройд само цивилизацията като колективна сила може да противодейства на тази унищожителна, брутална тенденция. Така той представя психично обоснованото насилие, като описателно понятие противоположно на правото. Етимологията на термина е свързана с латинското VIS – сила, твърдост, неукротимост... И въпреки че това не е метапсихологичен конструкт, не можем да отречем неговата важност от клинична гледна точка, особено неговата свързаност с нарцистичните реакции и патология. Насилието – това понятие се свързва най-тясно с агресивността, омразата и нагона към смъртта, т.е. с деструктивните тенденции. Така тенденцията към насилие ще бъде разгледана спрямо сходните й психоаналитични конструкти. В цитираното произведение от 1929г. Фройд разглежда всичко спрямо интерпретацията на две тенденции – егоизъм и алтруизъм. Диалектическото им противопоставяне/конфликт е базата за структуриране на Обекта, който Фройд описва като произтичащ от изживяванията на задоволяване. A Рене Дяткин (R.Diatkine) определя Обекта, като свързване в перспектива на представите от изживяванията на задоволяване и фрустрация. Знаем че Фройд постулира облягането на сексуалните нагони върху „егоистичните”, т.е. върху задоволяването на жизнено важни нужди. Благодарение на способностите за халюцинаторно задоволяване на желанията се засилва ролята на вътрешно-психичните обекти. А това в крайна сметка, благодарение на преместването, чрез играта на проекция-интроекция-идентификация, ще доведе до инвестирането на майката като цялостен обект. Обект, върху който са пренесени изживяванията на удоволствие/неудоволствие, свързани със задоволяване на нуждите. Така също това е и Обекта, който е в центъра на свързването на възбудата с представата. Т.е. в крайна сметка обекта е това, което представите за задоволяване сочат; изграждат като образ, като схема за задоволяване. Знаем, че нагонът е изграден от представи и афекти (т.е. енергетичен потенциал) и че представата за Обекта се формира по-късно на базата на изживяването на афекта свързан с него. Т.е. самото изживяване е примитивната база на опосредстване и разбиране. Това е и една основна причина за невъзможността да се постигне дълбоко, истинско преструктуриране на Аз-а и вътрешните Обекти чрез интелектуално-обяснителни въздействия, активиращи вторичните процеси. Много по-ефикасно е обратното – придаване на смисъл на преживяното, т.е. свързване на енергетичното напрежение (афекта) с вътрешен психичен образ/предства. Същото дву-временно структуриране (т.е. принципът на второто време на преработка или последействие) виждаме в генитализацията по време на пубертета, когато се превръща детската сексуалност със силно изявени частични тенденции, конфликти, обекти в амбивалентната възрастна сексуалност (в идеалния случай). Според Ален Жибо (Alain Gibeault) това е и логиката на двете времена на халюцинирането: 1.Халюциниране на задоволяването 2.Халюциниране на Обекта Да си спомним, че Фройд твърдеше, че Обекта се ражда от омразата, т.е. Субекта си дава сметка за своята зависимост в задоволяването си от Обекта и тогава го „открива” чрез липсата му и тогава изпитва гняв, че този толкова важен елемент го е „изоставил”… Във фройдовата перспектива Обекта се структурира благодарение на предварителна нагонна активност. Според него постоянството на нагона е причина за това противоречие – задоволяват се нужди, но желанията – не. Това е така защото постоянството на вътрешния Обект налага на психиката едно постоянно напрежение под форма на желание, напрежение, което е в резултат на сблъсъка между халюцинирано и получено удоволствие. Това е факторът, който непрекъснато ни тласка към ново равновесие; т.е. конфликт и нестбилност и желание за постигане на равновесие. От тази гледна точка необузданият нагонен тласък е израз на едно насилие върху Аз-а на психично ниво. Така нагона може да се определи като травматичен сам по себе си, тъй като признаването на съществуването на Обекта налага принципа на реалността и борбата за намаляването на разминаването между обективното и субективно изживяване на задоволяване. Ето защо Фройд настоява в („Нагони и съдба на нагоните” 1915г.) върху факта, че Обекта се ражда в омразата и че външното, обекта и омразата, в началото са били идентични. От тази гл. точка ако любовта е свързана със сексуалните нагони, то омразата ще отговаря на „борбата на Аз-а за самозапазване и изява...” (р.41/1915). С втората теория за нагоните, Фройд превръща битката между нагоните за оцеляване и сексуалните в противоречие между обектни и нарцистични инвестиции. А това позволява да свържем директно омразата и разрушителните тенденции към обекта с нарцистичните проблематики. Същевременно последната теория за нагоните, която очертава основната битка в психиката между нагоните към живота и нагони към смъртта, позволява на Фройд да развие една теория за агресивността, свързана с нагона към смъртта. В предишните си разработки Фройд е представял агресивността като част от характеристиките на нагоните, нещо като динамичен задвижващ елемент. Така погледнато изглежда, че и омразата и деструкцията са естествени прояви на този нагонен елемент. Докато свързването им с нагона към смъртта прави по-разбираем клиничния факт на самоунищожението. Така в новото си виждане Фройд определя този нагон като вътрешно движение към самоунищожение, напрежение; движение, което в едно второ време е обърнато навън към Обекта. Това насочване навън е възможно благодарение на либидото (и мускулатурата) и се изразява чрез „нагони за деструкция, владеене и воля за мощ” (виж „Икономически проблеми на мазохизма”, 1924, р.291). Една от трудностите пред психоанализата е преминаването от клинично разбираемото към теоритизацията. Нагонът към насилие и агресия е един от тези случаи. Самата проява/поява на нагона е основа за конфликт. А той от своя страна е есенцията на човешките желания (обектни/нарцистични). За да избегне клопката на теоретичната спекулация, а и прекалената биологизация, Фройд твърди, че тази тенденция за автоагресия, най-често е незабелижима ако не е еротизирана (първичен мазохизъм). Т.е. нагона към смъртта може да бъде видян/разбран само в неговата връзка с Ероса или нагона към живота. Това се изразява чрез тезата за първичния мазохизъм и садизъм като отговор на наблюдаваните клинични феномени на автоагресия, силно различна от вътрешната сексуална възбуда. Виждаме колко животоспасяващо е това свързване, което изпраща разрушението навън, а и го преработва/свързва в контекста на самата психична активност и сексуалност. Разбира се, когато Фройд говори за този стремеж към „напрежение нула” (Нирвана) той има предвид нещо по-скоро човешко отколкото биологично, свързано с „раздяла на афекта от съответната представа и свързването му с друга”. Самата хетерогенност на несъзнаваното спрямо Аз-а и реалността показва пренебрегването на биологичните закони. И нека не забравяме тази уж ясна разлика между нагон и инстинкт; разлика, която се базира на разликата между психиката и биологичното в човека. От клинична гледна точка можем да приемем, че нагоните към живота отразяват тенденцията за свързване, свойствена на вторичните процеси, докато нагоните към смъртта отразяват разкъсването, разделянето, което е присъщо на първичните процеси. В този дуализъм Фройд подчертава клиничната важност на нагоните на Аз-а и на обектните нагони, докато нагоните към живота и нагоните към смъртта, твърди Фройд, са една теоретична спекулация за това, което се крие зад явните прояви на нагони на Аз-а и на обектните нагони. От клинична гледна точка най-интересно остава разбирането, че обектното либидо е най-близко с процесите на свързване, докато либидото на Аз-а (нарцистичното) – с процесите на скъсване на връзките и деструкция. Според Фройд („Аз и то”, 1923г.) либидото на Аз-а е десексуализирано, сублимирано и оттеглено от обектите. Затова Аз-ът се противопоставя на Ероса и всъщност, в неговата нарцистична крайност цели разрушаването на Обекта...и така предизвиква собственото си разрушение. Разбираме, защото Фройд вижда в това проява на нагона към смъртта: „...когато (този нагон) излезе на сцената, без никаква връзка със сексуалността, в изблика на неговия разрушителен бяс, не можем да игнорираме, че задоволяването му (на нагона) се придружава от едно изключително и явно удоволствие, показвайки така на Аз-а, че старите му желания за всесилност са реализирани” ( „Болест на цивилизацията”, 1929, р.76-77). Така Фройд още веднъж Фройд подчертава, че нагона към смъртта не може да бъде видян без да е свързан с нагона към живота, т.е. садизма разкрива деструкцията, като еротизирана и изнесена навън. Докато обектното либидо свързва либидо и агресивност, нарцистичното либидо показва тяхното разделяне. Що се касае до садизмът неговата изначална цел, смята Фройд, е да доминира обекта (детски садизъм). И само вторично се насочва към нанасяне на болка на Обекта, но все още не към разрушение на Обекта (тази разрушителна крайност е водещата при героите на Маркиз Дьо Сад). За този по-късният садизъм целящ причиняване на болка (всъщност садо-мазохизъм) е важно, че задължително включва идентификация със страдащия обект. В този контекст и при достатъчно ниво на развитие могат настъпват трансформации, допълнителни либидинални (ре)инвестиции, конфликтна динамика включваща и чувство за вина за атаките и омразата. Това можем да свържем със състраданието към обекта и желанието за репарацията му, за които говори Уиникот, а М.Клайн посочва и амбивалентността, като присъща на обектните отношения в т.нар.”депресивна позиция”, като висша форма на развитие в нейната перспектива. След като предварително са се облегнали на самозащитните функции, сексуалните нагони се активират от автоеротизма, едно активиране свързано с осъществяване на връзка с обекта, която се заражда в този момент. Тук благодарение на конфликта между любов и омраза, най-ясно ще се прояви тенденция за либидинозно свързване с Обекта и за деструкцията му. Т.е. този дуализъм всъщност клинично се проявява чрез амбивалентност, която е ядрото на психичния конфликт. В този смисъл можем да кажем че дуализма на нагоните е свързан с дуализма (или амбивалентността) на инвестирането на Обекта. А самата психоаналитичната практика показва, че противопоставянето либидо-агресивност се появява само след като е инвестиран човешки образ: амбивалентността го превръща в „добър” или „лош”, в извор на задоволяване или опасност… Знаем, че насилието, като проява на деструктивността е свързано с нагона към смъртта. Този нагон се стреми да сведе вътрешното напрежение до нула (нирвана) или пък принцип на инерцията, което е различно от либидо. Ако либидото не успява да се свърже с този нагон във връзката с Обекта, то той ще бъде изцяло във служба на нарцисизма, независимо от това дали е насочен навън или навътре. Така насилието може да се разглежда като израз на една нарцистична нестабилност (слабост на Аз-а) в свързването на възбудата (вътрешна и външна). Според Нейман (Neimann P. , 1952, цит.по Alain Gibeault).G. дори в т.н. сексуални убийства деструктивните тенденции са основното и че убиеца има нужда от (желание за) своята жертва, действайки без ни най-малко блокиране идващо от симпатия, от чувство за вина или на ужас от това, което върши. Авторката настоява върху факта, че жертвата не е умряла от сексуално изживяване, колкото и регресивно да е било то, а от разрушително насилие. Т.е. това може да бъде разбрано само като десексуализация на нагона към смъртта, насочен навън, чрез един лишен от психична сексуалност…сексуален акт, целящ всъщност разрушението на жертвата. Това е проява на нагона към смъртта, насочена навън, без омекотяващото движение на нагоните към живота... Според авторката това е свързано с липсата на идентификация с жертвата и е израз на насочване навън на “беса на нагона към смъртта”, както и от нуждата на намиране на жертва – заместител на Субекта, която да поеме (само)разрушенето. Нека си припомним какво казва Уиникот за „депресивната позиция” (по Клайн) – тя е преминаване от един безпомощен свят (шизопараноидната позиция) към загриженост и състрадание (към Обект). И че една „добра гърда” след като е погълната или атакувана очаква да бъде реконструирана... Става дума за амбивалентност и желание за репарация на обекта. От нарцистичната патология най-фрапираща в това отношение е психозата, при която нагонът към смъртта се проявява в чист вид и е свързан със страха от преследване и разрушение – типичен за шизопараноидната позиция и за интроекция на „лоши” частични обекти. От гледна точка на класическата психоанализа тази ситуация може да се свърже с липсата на „достатъчно добър” вътрешен обект, който да свърже свръхвъзбудата с един общ нагонен поток. Липсата на такъв обект е свързано с отсъствието на чувството за вина, което от своя страна пречи на идентификацията със страданието на Обекта: тези особености позволяват да се свържат психопатията и „студените” психози, в които липсва налудна продукция. Става дума за липса на фантасматична дейност, заменена от поведенчески и моторни реакции , целящи изпразване на напрежението без преработка. Тази логика на „актинг”(стриктният смисъл на актинга е запазена се психоаналитичния процес) се вписва в един чисто икономичен контекст на освобождаване на психичния апарат от напрежение. Така както един язовир може да бъде изпуснат, за да не се срине стената му, а водата да залее и разруши всичко по пътя си… Фройд противопоставя актинга на осъзнаването, без което преработката на по-високо ниво не е възможна (изтласкването е форма на примитивно бягство). Значи актингът е едновременно примитивна защита (изпразване на напрежението) и съпротива, пречеща на осъзнаването в рамките на терапевтичния процес. Осигуряващ „изливането” на напрежение и несъзнавано съдържание в реалността, актинга е в плен на едно безкрайно повторение на изпразване/отреагиране, пречещо на преработката и от там водещ до една затегната травматична логика. Този вид защита може да бъде наблюдаван при всички организации, но остава приоритет на нарцистичната патология, особено тази, в която липсват налудности. Според Андре Грийн (А.Green) многобройните нарцистични структури (и характера на техните преноси) не могат да се разглеждат извън връзките на Аз-а с еротични и деструктивни нагони. Реконструкцията на детския конфликтен свят, така модерни днес (М.Клайн и др.), не пречи на разглеждането на особените нарцистични структури в тяхната връзка с хомосексуалността, омразата, депресията, характеровите неврози, психосоматиката и граничните състояния. Тъй като колкото повече регресията слиза под баналните невротични фиксации, толкова повече нарцисизма става и водещ и самостоятелен. Това се проявява клинично в тези субекти, които са вечно ранени, с непрекъснати липси, агресивни и разочаровани, най-често и от двамата си родители. Знаем че след Фройд нарцисизмът е „игнориран” от Клайн и „реабилитиран” в САЩ от Кохут, а във Франция от Грънберже (Grunberger) и Лакан. Според Андре Грийн има два вида нарцисизъм. Единия е „пазач на живота”, участва в структурирането на Аз-а, в неговото оцеляване и цялостност, а смъртоносният „нарцисизъм на смъртта”е насочен най-често навън. Но, ако той е обърнат срещу Аз-а, саморазрушението става водеща характеристика на несъзнаваната психична динамика, присъстваща в самоубийства, токсикомании, анорексия, тежки психо-соматични болести, рисково поведение и т.н. Така разбираме, че колкото повече е нарцистично цял/структуриран е Аз-ът на един субект, толкова повече той ще интегрира либидиналните нагони (обектни и нарцистични/Аз-ови), правейки ги доминиращи над разрушителните нагони в своята психична и външна активност. И толкова повече ще бъде способен да разпознава (и понася) своя обект като самостоятелен, както и да разпознава и толерира своята зависимост от него, а не само да го изживява като проста проекция на Аз-а и нуждите си. В нарцистичните конфликти връзката субект-обект е двоична, директна и включва най-често логиката на доминиране и задоволяване на единия за сметка на другия (обектът не е признат за автономен, а само като обслужващ); императивните желания/нужди на субекта водят до „изтриването” на желанията/нуждите на обекта. Разбира се, в този нарцистичен контекст доловената липса на желания от страна на обекта, се изживява от субектът като „нарцистична изтриване”. Само за контраст спрямо тази нарцистична динамика, можем да цитираме Лакан, който казва за желанието в хистеричната (невротична) организация, че е: „Желание за желанието на Другия”…т.е. основната разлика е, че на обекта (задоволяващ или не) е признато правота да бъде и субект (желаещ или не). За разлика от нарцистичната нужда (предимно свързана с оцеляване), желанието (предимно свързано с удоволствие) е движение базирано на признаването на липсата на обекта, т.е. съзнание за отделяне и раздяла. Това е една първична символична матрица, от която произлиза и нарцисизмът, за да противодейства на липсата, най-напред чрез халюцинаторно задоволяване на желанията, а по-късно и чрез идентификации. Началната и нормална първична идентификация не познава/признава базовите разлики между субект и обект, т.е. освен че е архаична, тя е и чисто нарцистична по своята същност. Ако този тип идентификация на „сливане”продължи да играе прекалено важна роля в по-късните етапи от живота , ще подложи Аз-а на непрекъснати разочарования в търсенето на Единност с изгубения Рай („идеалната утроба”) на първичното нерачленяване; т.е. на безконфликтното задоволяване на принципа на удоволствието. Ако това първично разделяне не успее, всяко следващо преместване на нуждите върху обект, ще е повторение на неуспеха. Така самото нарцистично неразчленявяне и неразделяне ще направи неуспешни и само-репариращите инвестиции, насочени към самия Аз (останал неразделен, неинвестиран като отделен). Т.е. ще има провал на положителния нарцисизъм, който дава макар и частична и временна самостоятелност спрямо обекта. Самотата ще тласне Аз-а, да се насочи към един нарцистично инвестиран, свръхидеализиран Обект (Бог, Идеали, например), с който той ще търси да се слее и да постигне примитивното всесилие на един грандиозен, Идеален-Аз. Често в тези случаи, неуспехът води към изместването на търсенето от Единственост към Нищото, т.е. към разрушение и смърт за Аз-а. Това е и ядрото на архаичните загуби и депресивност, най-често съчетани с отказ/невъзможност за преработка. Или казано по друг начин – това е една психична динамика, потапяща психиката в дълбочината на една жизнена депресия и безпомощност, като същевременно прави процесите на работа на траура изключително трудни. Тук можем да посочим обичайният парадокс – за да се избегнат болката, страданието, архаичните защити, най-общо казано, отхвърлят безапелационно (заплахата от) загубата и в крайна сметка невъзможната преработка „осъжда” индивида на вечна загуба, да функционира в болката и/или да стои на дистанция за да няма опасност от загуба. Защото работа на траура (преработка на загубата), изисква определени способности, в т.ч. и толериране на болезнено страдание като реакция на загубата на сигурност, раздялата или направо смъртта на любимо същество. В добрите случай този процес би трябвало да позволи загубеният обект (в широкия смисъл на термина) да бъде и вътрешно-психично загубен…А когато става дума за реална смърт (на връзката, на нарцистичния и/любовен обект, и т.н) работата на траура би довела до отделянето от загубения обект и до неговото, така да се каже, психично погребване. В противен случай субектът остава потопен в един безкраен патологичен траур (независимо как ще е преживяван), което Фройд свързва с меланхолията, с нейния отказ да приеме реалността на загубата и така да започне да я преработва. Вместо това, загубения обект е инкорпориран с цел анулиране на загубата, чрез възстановяване на една на примитивната нарцистична цялост…. Самият процес на преработка ще се премине през дълга и мъчителна работа на траура (скърбенето)преди реалността да победи и да наложи истината за смъртта (загубата) на обекта, Това по същество е бунтуване срещу тази загуба, налагаща на либидото да се оттегли, въпреки че в този момент обектът е станал най-жив и най-ценен (свързано идеализацията) в психиката на субекта. Пишейки за меланхолията Фройд подчертава нейния „тъмен /неясен характер спрямо нормалния траур...”, т.е. траурът извън случаите на меланхолия съпътства живота, като „нормално” явление. Общото между траур и меланхолия е болката, но особеностите на връзката на Аз-а с обекта прави разликата между тях. Опечаленият (траур) страда от загубата на обичания обект (т.е. либидинално инвестиран), същевременно познава и амбивалентния характер на иначе солидната им връзка. Меланхолика е загубил нарцистично инвестирания си обект. След загубата на обекта либидото (доколкото е инвестирано в обекта) се оттегля бързо, но нарцистичната връзка (т.е. обектът-допълнение) остава солидна и инкорпорирана в Аз-а (нарцистична логика на „дефектен Аз”). Така траур, болка, загуба са смесени в един мъчителен процес, който Фройд свързва още от началото с физическата болка, като поставя знак на равенство между тях, базирайки се на икономическо разбиране на процеси и състояния. Диктата на реалността на загубата се налага с голям разход на енергия/инвестиране и на фона на продължаването на живота на загубения обект във вътрешната реалност. Отливът на либидото от загубения обект се извършва чрез многократно преживяване на всички „свръх-инвестирани” спомени и мисли, свързани с обекта. Целта на процеса е да освободи Аз-а от властта на загубения обект. Болката, според Фройд, нахлува, залива, така както залива Аз-а „любовта от пръв поглед”. Но болката има по-голяма разрушителност, може да срути психичната организация. Той смята, че болката си проправя път и лесно се възпроизвежда, дори тогава когато споменът за загубата вече не е достъпен за (ре)инвестиране, т.е. за преработка. Тази „придобила самостоятелност” болка, загубила връзка с контролиращите функции на Аз-а, може да се оприличи на автомобил с отказали спирачки, засилен по склон и подчинен единствено на собствени механични закони…. По повод на травматичната невроза Фройд говори отново за разрушителния характер на болката, отключена в момент на неподготвеност и/или объркване на Аз-а и повтаряща се до неговото разрушаване. Знаем че в травматизма има „наводнение” от свръх-възбуда, което чупи защитната дига на Аз-а и той е залян, дезорганизиран, парализиран... Самата болка, изпитана при загубата, служи за „скала на ценността” на загубения обект, т.е. това е нова стъпка в „откриването/създаването” на обекта. В „Задръжка, симптом и страх” Фройд казва: „…Повтарящи се ситуации са създали обекта „майката”, обект който е отсъстващ и е желан в момент на преживяна нужда”, обект подложен на едно интензивно инвестиране, което трябва да се нарече носталгично….Болката трябва да се свърже с това ново състояние на нещата ; болката е чисто съответната реакция на загубата на обичания обект…”.Виждаме не само, че болката означава, разкрива, прави видима загубата, но че и тя определя, чрез своята интензивност и самата стойност на обекта, открит, така да се каже, чрез отсъствието или загубата му. А това от своя страна подчертава различните теоретични позиции на Фройд (обекта се създава/открива чрез активността на субекта) спрямо модела на Обектните отношения, базирани върху идеята за изначалното съществуване на обекта. Което пък би означавало, че и самият субект съществува изначално, а не се (само)структурира прогресивна (в смисъла на Фройд), идея която не е толкова безспорна, колкото изглежда на нейните подръжници… Сега, нека се върнем към разглеждането на спомените, които съживяват връзката с обекта без „съгласието” на Аз-а и в един контекст на травматично повторение. Това позволява да свържем първото време на траура с травматичната възбуда. Изживяванията са доминирани от страха, породен от ситуацията: обектът е мъртъв и все пак прекалено жив в нас. Болката, неразбирането, неприемането (поради незрялост, крехкост на Аз-а и/или прекалената сила и неочакваност на загубата) могат най-често да доведат до неспособност на Аз-а да изживява, осъзнава, преработва. Докато в такъв момент всъщност Аз-ът трябва да прибира всичките си инвестиции и ангажира всичките си ресурси, за да оцелее, за да се противопостави на заливането от свръх-възбуда (т.е. болка). За това и традицията предпазва опечалените от възбуда, за да намали болката. Често можем да открием по време на терапията „белезите” (както свидетелстват за зараза антителата, без самият HIV-вирус да е открит) от стари траури, скрити зад специфични защити на Аз-а. Що се касае до актуални траури, те най-често се проявяват в патологични форми, вероятно във връзка с една регресивна позиция „насърчена” от терапевтичния процес, неговата рамка и принципи, насърчаващи регресията. Обичайно пред болката на близък, загубил някого, нашата реакция въпреки че сме съпричастни, показва че нашият Аз се опитва да се оттегли (идеи, че болката на другия е нормална, за уважение и преходна). Така можем да си представим две крайности: 1) едно неразличаемо потапяне в болката на другия (смесване на субект – обект), защото ни липсват дистанции между външно и вътрешно, между негово и мое; 2) другата реакция е паническо бягство, което може да сме рационализирали (интимност, самостоятелност и т.н. „всеки да си погребва мъртъвците”) , но всъщност изразява нашата свръхзащита пред опасността (дори и да е виртуална) от изживяване на загуба. Всъщност, ако опростим условно нещата, бихме могли да кажем, че личностно и професионално погледнато само този, който може да чуе и преодолее болката, може да извърши „достатъчно добре” работата на траур или да помогне на някого да я извърши. Само признаването (на реалността и дефинитивния характер) на загубата, позволява на Аз-ът да се отдръпне от обекта. А тази процедура на безсъзнателно признаване е трудна, минава през приемане на липсата на обекта, който вече няма да се върне. Преди всичко се усеща една особено болезнена и ненаситна нужда от присъствието му, която събужда следите на ранните преживявания на „бедствено състояние”. Чак когато след дългото чакане и незадоволени желания/нужда, може да стане ясно, че обектът отсъства трайно, окончателно и тогава болката вече да показна установяването на преживяването на истинска загуба. Една следваща стъпка ще е приемането на окончателния характер на загубата, което е най-деликатния въпрос от работата на траура, а и както знаем, далеч не най-сигурното развитие на процесът. Този процес е базиран на ранния детски опит с редуване на „присъствие-отсъствие”, в който процес, загубилият обекта си трябва сам да изживее и надмогне отчаянието, защото майката-обект не може да го отмени в това, а само да помогне или попречи. Що се касае до по-късните периоди, нещата разбира се усложняват и от това, че тази крайна болка (от загубата) събужда други, стари болки (от загуби) и ги включва в един процес на реактуализация на уж завършени до този момент траури. Трябва да добавим и че „старите”, ако са много архаични, са и трудно преработваеми (архаични представи, конфликти) и могат да затруднят траура, т.е. да го насочат към стари патологични реакции (отказ, репресия, актинг, соматизация). Трябва да подчертаем, че траурът е свързан с травматизма, чрез логиката на внезапно откъсване на обекта (загубата не може напълно да се подготви, дори и в случаите на дълги боледувания на обекта и старост). От една страна се оказа, че обектът е незаменим, а от друга Аз-ът не е подготвен или не е достатъчно зрял (в момента) или е имал връзка с обекта, базирана на голяма зависимост (от обекта). Във всеки случай Аз-ът трябва да посрещне една свръх-възбуда, чиято причина е разпад на „обичайната рамка”, т.е. скъсване на връзката с обекта. А знаем, че в ранните изживявания свръх-възбудата не е могла да бъде преработена/свързана с представи, конфликтни сценарии, спомени и съответно символизирана. Това е и основното в смисълът на травматизма според определението на Фройд. Обектната любов помага за надмогване на неизбежните разочарования, свързани с детската сексуалност, която е трябвало да се конфронтира с Едиповия комплекс. Наличието на такава любов (различна от чистите нарцистичните инвестиции) дава увереност на субекта, че е преодолял Едипа (силна зависимост, кастрация, примитивната сцена и други фантазии) и се е свързал по сравнително гъвкав начин със Свръх-Аза и идеалите на Аз-а. Любовта към обекта позволява по-гъвкаво равновесие между обектни и нарцистични (на Аз-а) инвестиции. Което пък позволява повече интроекции, засилващи, обогатяващи и стабилизиращи Аз-а. Говорейки за загубата на обекта, не трябва да забравяме и изживяването на чувство за безпомощност. Фантасматично погледнато Аз-ът не е съумял да спаси обекта си от смърт, въпреки всичко направено. Разбира се тук има и прояви на чувството за вина към обекта, свързано с амбиваленцията и деструктивните атаки, или пък смъртта и загубата се свързват с наказание поради грях/грешки на субекта. Знаем че отказът (на загуби и на траур) е свързан с невъзможността на Аз-а да преработи заливащата го възбуда. В някои случаи субектът търси само разтоварване на напрежението, чрез изживяване на крайно силни афекти (плач и т.н.), които могат да го успокоят временно. Или пък се търси помощта на лекарства, алкохол, дрога, като средство за облекчаване на болката. Или още скриване в работа, болест, като избягване на мисъл и преработка. Инкорпорирането на обекта и идентификацията с него са други механизми за борба със загубата. Първият от тях – инкорпорирането, описан в „Траур и меланхолия” , е свързан пряко с отказа на загубата или с такава незрялост на Аз-а, че дори няма отказ, а по-скоро травматична невъзможност за преработка (нещо като психична парализа, ступор). Ако идентификациите са примитивни и огледално-нарцистични, т.е. субектът „става” обекта, също можем да говорим за не-откъсване от загубения обект. Идентификацията от този примитивен тип е и най-архаичната форма на афективна връзка с обекта. Аз-ът си „присвоява” чертите на обекта, понякога и съвсем повърхностни (примерно жестове, думи, изрази, навици, идеи), за да понесе по-леко отсъствието, чрез поддържане на илюзията за цялостност, т.е. по-скоро отдалечаване от загубата, отколкото отдалечаване от загубения обект, което е резултата от работата на траура. Такава защитна роля играе и ерогенният мазохизъм, превръщащ болката в удоволствие и заместител на загубения обект, т.е. самата болка се инвестира като обектна връзка. Този тип мазохизъм може да бъде разгледан като „пазач на живота” (B.Rosemberg), в случаите, в които позволява на Аз-а да се организира и извърши работата на траура (като известен момент на отстъпване, изчакване). Но има и такива случаи, в които субектът е потопен в смъртоносен процес на болезнено задоволяване, в които нагонът към смъртта побеждава либидото. Тези случаи са разпознаваеми в изрази като „загасна си от мъка”, „изгоря като свещ, след смъртта на...” и т.н. или можем да говорим за тежки соматизации, в които хистеричните механизми се провалят, играта губи метафоричността си (сърдечната болка става кардиологична реалност, а „вдигна ми кръвното” става реална съдова патология и т.н.). Друга форма на мазохистично самоунищожение е дрогата, алкохолизма и защо не някои младежки форми на социопатология. Целта е нарцистичната борба със загубата, а смъртта (и опити за самоубийство!) може да се превърне в една илюзорна и крайна форма за „събиране” с обекта. Има случаи, в които загубата на обекта (в реалността) е била предшествана от оттегляне на инвестициите от него. Например една дългогодишна брачна двойка, функционираща на база общо минало и деца или страх от раздяла (т.е.антидепресивна връзка) без „истински обектни” връзки между тях. Смъртта няма да засили нито желанието, нито нуждата от обекта – значи и необходимостта от работата на траура. Но понякога, дълго време след смъртта на обекта, настъпват критични ситуации за субекта, следите от нуждата от успокояващото и нарцистично действие на обекта, могат да се активират и той да получи статута, типичен за загубата. Така една актуална ситуация на отчаяние (също вид загуба), може да събуди връзката с един загубен обект и да доведе апостериори до ситуация на траур. Престуркурирането по време на психоаналитичното лечение е свързано и с тази динамика на „откриване на стара загуба”, в която събуждането на желанието към обекта и болката (от осъзнаване на силата на връзката и окончателния характер на загубата) ще позволят започването на траура, скрит до този момент. Към тези случаи можем да отнесем и „преоткриването на загубата на родителите”, свързани с критични ситуации, в това число и раждане на деца, брак, развод и т.н. Разглеждайки процеса на траура, целящ освобождаването от обекта и възвръщане на суверенитета на Аз-а, на неговите възможности за преработка на травматизма и за нови обектни инвестиции, трябва отново да подчертаем ролята на примитивните идентификации (инкорпорирането) които участват неотменно и активно (поне начално)… И ако този механизъм за интериоризиране на обекта се проявяват най-силно в началото, то има други фактори, които влияят върху протичането и крайния резултата на траура. Амбивалентният характер на обектната връзка е виден още в оралната фаза – „доброто” се поглъща, а „лошото” се експулсира – а по-късно амбивалентността е „гарант” за цялостния характер на обект и връзка (виж Клайн и депресивната позиция). Всяка връзка с обекта на любовта включва и негативни аспекти (моменти на омраза, агресивност, завист, ревност и т.н.). Само нарцистичният „идеален обект” (съответстващ на Аз-идеалното) може фантастично да задоволи желанията и нуждите на Аз-а. В процеса на самата връзка тази „всесилност (и всеотдайност) на обекта” не отговаря на безграничните идеализации в очакванията и води до разочарования и други негативни чувства или идеи за „лош”. След този първи момент на „дезидеализация” (т.е. траур на нарцистична загуба – „те са родени един за друг”), който е все по-ефикасен и гъвкав благодарение на стабилизиране на Аз-а, на неговото нарцистично самоутвърждаване и способности за работа на траура. Т.е. тук става дума за процесите на психичното развитие и съзряване, водещи до това, че вместо разцепване, отказ, проекция ще се структурира и толерира амбивалентността към загубеният обект, който ще бъде едновременно обичан и мразен. Работата на траура включва и една все по-активна връзка с обекта, чрез мисли и спомени, които в началото нахлуват (дори натрапливо и компулсивно), а по-късно ще се търсят съзнателно. В този процес ще бъде преработено (преоткрито) и миналото и връзката с обекта. Един творчески момент за създаване и намиране на нови елементи на връзката в обекта или в субекта. Разбира се тук ще се появят и угризенията и желанията за репарация на обекта, свързани с амбивалентността (виж. депресивна позиция по Клайн), която присъща на връзката с един цялостен обект (Фройд казва, че обектът се ражда в омразата), т.е. тя като спойка на обекта и Аз-а ще е израз на свързването на добри и лоши части… Угризенията и желанията за репарация на атакувания обект ще се срещат с разочарования, болка, понесена от него и т.н. Този противоречив характер на връзката ще бъде разглеждан, преосмислян „безкрайно”, но основното чувство постепенно ще се свърже „умората от очакването на нещо, което не може да дойде и да задоволи”. Тези многократни и противоречиви манипулации на обекта ще го обезсилят и експулсират (навън, в миналото) без задължително да го унищожат, т.е. „успешно” загубеният обект, е този, който се е интегрирал позитивно в Аз-а (чрез идентификации) и му „служи”, за разлика от меланхоличното „премазване” на Аз-а от обекта. Нека не забравяме, че Аз-ът се структурира чрез интегриране на „добри” части (аспекти, функции) на обекта. Фройд е настоявал върху това, че всяка загуба се означава/усеща чрез болката и е подчертавал връзката между изживяванията страх и болка и процеса на траура. В.”Блокиране, симптом и страх” той пише : „…страхът се появява като реакция на опасността от загубата на обекта; но ние вече познаваме една подобна реакция на загубата на обекта: това е траура. Следователно въпросът е следният : кога тази загуба води до страх, кога до траур…” Задълбочавайки своето изследване Фройд подчертава че самата раздялата с обекта е винаги е болезнено, и поставя следващия въпрос :”кога раздялата с обекта предизвиква страх, кога – траур и кога предизвиква може би само болка?...” Тук трябва да подчертаем една съществена разлика между раздяла и загуба – една временна липса и/или окончателна загуба, отдалечаване или скъсване на връзката за психичната реалност на субекта, отвъд разбира се …външната реалност! Едно разграничаване, което е резултат на психичното съзряване, липсва при малките деца, а и в логиката на регресивното/архаичното фунциониране. Фройд свързва „страхът от непознатия” при бебето (на възраст 6-8 месец според Р.Спиц) с опасността от загуба на обекта. В тази жива и болезнена реакция на бебето, Фройд вижда страха от загуба на обекта, като „катастрофалната” реакцията при отдалечаване на майката, на което бебето реагира така като че ли няма никога повече да я види! За този ранен период знаем какво важно място заемат игрите на криене и поява, хвърлени и поискани обратно играчки и предмети, (играта с макарата, която е хвърлена и после придърпана обратно, описана от Фройд). Те стимулират нарцистичната сигурност във връзката с обекта и все по-успешната преработка на редуването раздяла/среща, за да може, както казва Фройд, детето да започне да изживява липсата с чувство подобно на носталгията, а не с отчаяние. В ранните етапи от живота си детето ще изживява отдалечаването на майката не като ситуация на опасност (свързана с нуждата на детето от самото нейното присъствие), а по скоро като травматична ситуация (свързана с императивно очакване на задоволяване на актуална, конкретна нужда). Т.е. тук страхът е реакция на Аз-а, като резултат на загубата на възприятието на обекта, изживяна като загуба на обекта. В по-късните етапи това ще засяга чувството за загубата на любовта на обекта, изживяно като загуба на самия обект! Базирайки се на динамиката на инвестициите, Фройд подчертава, че болката е присъща на изживяването на загуба на обекта, докато страхът е реакция на опасността, която съдържа тази загуба! Тази негова икономическа позиция е и същността на определението му за травматичната ситуация, като резултат от възбуда, която пробива „противовъзбудния щит” и дезорганизира Аз-а. Така болката е разбрана като неканализирана и дезорганизираща свръхвъзбуда, отсъстващи в по-преработените форми (и по-голямата нарцистична сигурност) на изживявания на липса и на страдание, наричани от него „носталгични изживявания”. Разглеждайки връзките между телесната и психическата болки, Фройд подчертава, че трансформацията от телесна в психическа болка (и обратното) е съответна на трансформацията на нарцистичното инвестиране в обектно (и обратното). Като уточнява, че интензивното инвестирането на представата на обект (под натиска на нуждите) играе ролята на телесна част, инвестирана от свръхвъзбуда, която се изживява като болка, както споменахме по-горе. Що се касае до траура (скърбене), като афективна реакция на загуба на обекта, това, според Фройд, е една тежка и продължителна болка, свързана с натиска на тестването на реалността. Реалност, изискваща императивно раздяла с обекта, който вече го няма…В 1915г ( виж.Траур/Скръб и меланхолия) Фройд дава следната дефиниция : „ Траурът е редовно реакцията на загуба на една обичана личност или на една абстракция , поставена на нейното място, родина, свобода, един идеал и т.н”…Малко по-нататък в този текст, Фройд подчертава, че субекта, който изживява траур знае че е загубилият своя обект, но не и какво точно е загубил в лицето на тази личност или заместващите я „обекти-абстракции”…Това може да се свърже с важността на икономическите динамики и трансформациите на инвестициите, които могат да превърнат в обект (т.е. да заместят първоначалният и връзката с него) с цяла серия социални ценности и практики… Темата за болката и траура е занимавала Фройд още от началото (1895 “Esquisse d’une psychologie scientifique” in Nessance de la Psychanalise, Paris, PUF, 1960). Както вече подчертахме, за Фройд болката е резултат на нахлуване на травматична свръх-възбуда в Аз-а, чийто защити поради незрялост (или предхождащ срив), са неспособни да преработят, т.е. свържат/интегрират възбудата. Разбираемо е, че от такава гледна точка самият нагон (сексуалния) може да представлява потенциална заплаха за Аз-а (може да го залее, дезорганизира и т.н.). От друга страна, споменатите трансформации между телесна и психична болка са свързани с функции на Аз-а , образуващи това които можем да наречем Аз-тялото (виж.”Аз-Кожата”, Д.Анзиьо). В този смисъл можем да кажем, че болката изразява най-силно тази връзка между психика и тяло (психика -болка- тяло). За разлика от страха (сигнал за опасност) болката изразява факта, че нещо вече се е случило, нещо е загубено. Такава е и същността на болката, която включва, обуславя и изразява работата на траура. Фройд свързва болката с нарцистична рана (1917). Тази рана не е свързана със заплаха за телесна цялостност (като страха от кастрация), а с целостта на Аз-а, от където и идеята за нарцистична хеморагия (кръвотечение). В този текст Фройд говори за предразположеност към такава депресия (меланхолия) или патологичен траур, което се корени според него в “една силна фиксация към любовния обект”. Тази фиксация е амбивалентна (с орално-канибаличен характер), с несигурни обектни инвестиции, тъй като са били направени по нарцистичен начин. А този нарцистичен фон на обектна инвестиция стимулира регресията (пред Едипа и кастрацията) до чисто нарцистични позиции и депресивни декомпенсации (нарцистична хеморагия на Аз-а). Що се касае до депресията в невротичните организации, тя е или болезнена, депресивна реакция/декомпенсация, свързана със загуба ( и активиране на стари рани от загуби/траур) или много масивно и интензивно чувство за вина, налагащо страданието/депресията като нужда от самонаказание. Или пък представлява една регресивна “мимикрия” спрямо обекта и Свръх-Аз-а, като защита срещу „виновната” сексуалност, например в хистеричното функциониране. Колкото и да е дълъг един траур, щом Аз-ът се е ангажирал в него, той ще бъде завършен, въпреки че всъщност загубата няма да бъде изличена (значи в един следващ момент ще е отново активирана). Същевременно трябва да подчертаем, че въпреки болката, работата на траура не е отрицателно явление, а дълго и мъчително освобождаване на Аз-а и неговия инвестиционен потенциал, за търсенето и инвестирането на нов обект. Така в крайна сметка Аз-ът е спасен от заплахата за саморазрушение, чрез нарцистичната болка (нарцистично самоубийство в следствие на нарцистична загуба). От тази гледна точка психичната болка е естествена причина за преодоляване на загубата (загуба=болка/заплаха за Аз-а = траур + болка = освобождаване). Същевременно можем да кажем, че самото съществуване на субекта е резултат и причина за загуби/рани и психична болка. Всъщност според Фройд способността за отказ от обекти за задоволяване на нагоните (или отлагане на задоволяването) е необходимо условие за установяване на принципа на реалността. Следователно траур, депресия, нарцистични рани и травми, придружават всяка психична промяна, съпътстват и обуславят психичното развитие в невротични и нарцистичи организации . Тази структурираща функция/способност може да бъде провалена от наличието на прекалено значими нарцистични травми, които блокират икономиката на (ре)инвестициите и водят до отказ от загуба и блокиране на динамиката на работа на траурът. А това е базата за безкрайния патологичен траур, който е резултат на разцепвания и отказ, идеализации, и илюзии, целящи да избегнат болката, но всъщност я правят „вечна” и както казва Фройд по повод на меланхолика „сянката на загубения обект (но глътнат и държан жив) смазва Аз-а”…който така всъщност за да не загуби обекта, се „самоумъртвява”… В някой нарцистични организации (с по-масивно участие на психотични защити) непресекващата болка е съчетана с омраза и разрушителни тенденции, насочени към обекта и вторично обърнати към Аз-а. Което затруднява (или прави невъзможен) траура, тъй като основното в работата на траура е идентификацията със загубения обект и неговата интроекция, което позволява преработка на загубата, както и подчиняването на принципа на реалността, която сочи безвъзвратния характер на загубата и налага нейното приемане и отдалечаване от обекта. Според Б. Роземберг (B. Rosenberg, „Мазохизъм на живота, мазохизъм на смъртта”) когато обекта е инвестиран масивно и „чисто” нарцистично, той не може да бъде дезинвестиран, тъй като Аз-ът рискува сам себе си да дезинвестира. А това блокира работата на траура и създава меланхолична ситуация, в която омразата към първичния обект не е позволила неговото свръх-инвестиране, необходимо условие, за да бъде той дезинвестиран в един следващ момент, когато е загубен. Според авторите, работещи върху граничните състояния, депресията в тези организации е много честа и подвластна на една безкрайна повторяемост на реакцията на загуба. Но, без възможност това страдание да бъде преработено и да се организира истинска депресия с последваща по-успешна работа на траура. Тези организации се характеризират със слабостта на един Аз, разкъсван между забранени желания (примерно защитен или псевдо Едипов комплекс) и същевременно непоносим отказ от тях. Обхванат от нарцистична болка Аз-ът, не може да се защитава адекватно срещу атаките на един садистичния Свръх-Аз и идеалите на Аз-а. Опитите за разтоварване на напрежението (по-скоро отколкото преработка) – актинг, соматизация, токсикомании или направо налудности – са опити за компенсиране на нарцистична дезорганизация. Такива пациенти се оплакват от липса на чувство за цялостност и продължителност на тяхното същество; те като че ли не идват от миналото и не могат да продължат към бъдещето. Тяхното същество им изглежда неясно, заплашено отвън и отвътре, съставено от елементи с нетраен характер и като че ли чисто механично събирани в едно. Чувстват че са неспособни да обичат на фона на една вътрешна несигурност, разтърсвана от пристъпи на ярост и безпомощност. Съществуващото сцепване на Аз-а (като защита от травмите) “изтрива” нежеланите спомени, но несвързаната енергия “консервира” болката, заплашваща почти всички психични сфери. Говорим за тези “горчиво-болезнени” личности, които почти нищо не радва, а почти всичко заплашва, ранява, поставя на изпитание. Можем дори да използваме конструкта на Аз-кожата (Д.Анзиьо) и да ги определим като “живо одрани”, което илюстрира факта, че всеки обектен контакт, всяко докосване може да доведе до болка и бягство. Наред с това “откъсване” от миналото (по вина на сцепване на Аз-а), пораждащо силно чувство за “безвремие, безродие и висене във въздуха”, т.е. за несигурност, съществуването на такива личности е усложнено и от разстройството на характера, между агресивност и депресивност, свързани с споменатите неудържими (и непреработваеми) изживявания на ярост и безпомощност. Най-честото последствие от тези патологични особености е прогресивната изолация, придружена от мазохистични самообвинения и занижена самооценка, без да забравяме и честите параноялни тенденции. Според Литза Грийн (L. Green, „Le mal-être”) такива пациенти имат чувството, че нещо основно им е убягнало в детството, че не са успели да структурират достатъчно вътрешна сигурност (вътрешен обект)... Така, съвсем естествено за тях всяка липса на обекта, всяко негово отдалечаване ще заплашва със скъсване на връзката, със загуба…Същевременно ще се активират проективните идентификации и последващо нарцистично “свиване в черупката”. Една моя пациентка с психична организация от този тип, подвластна на непреработваеми травматични повторения (загуби/преследване) във връзките си, се оплакваше от този феномен – заминавайки, дори само за няколко дни, тя била чувствала прекъсване на всяка свързаност, дори със своя град, а при завръщането : „…всичко в „сближаването”е трябвало да започва отново от начало…и то в най-добрия случай…, но по-често е изживявала връзките като окончателно мъртви…”. Бих добавил, че в този мъчителен за нея контекст и параноялните тенденции се развихряха… Връщайки се към трудните връзки с обекта, в които субектът е непрекъснато заплашен от непреработваема загуба, можем да споменем случаи в които тялото поема ролята на лошия обект, а хипохондрията и соматизациите стават единствената връзка с него (борба, деструкция, могъщество върху лекарите). В тези случаи само мазохистичната еротизация на страданието поддържа живота и може да спре развитието на смъртоносни соматизации (рак, сърдечно-съдови, смъртоносни алергични кризи и т.н.). Според Л.Грийн тази мазохистична бариера срещу смъртта (или негативизацията на Аз-а) помага на такива пациенти да приемат загубата и недостатъчността на първия обект, чрез идентификация с майчиния мазохизъм. Разбира се този тип идентификация, като анти-депресивна борба е с ограничени възможности, за да осигури преработка на загубата, тъй като е по-скоро насочена към нейното отказване, като да казват: „не аз страдам, че съм изоставен от обекта – аз съм самия обект, който страда за децата си…”. В тази ситуация няма изживяване на липса, няма загуба, няма радяла, т.е. няма я спасителната преработка на траура. Илюзията за идентичност, т.е. неразделяемост, замества работата по структуриране на вътрешния обект, като резултат от преработка на загуба на първичната “цялостност”. Такъв субект ще избягва връзка, за да не повтори провала с първата обектна връзка. Ще търси да избегне страданието, чрез избягване на други загуби и разочарования. Той ще остане във властта на изгубения обект, въпреки борбата си срещу него. Можем да кажем, че омразата и желанието за мъст към обекта също ще допринесат за неразделяемостта с него. Най-често опасността от загуба при такива пациенти е свързана с нарцистична рана от изоставяне (в това число и при смъртта на обекта). Особено ако загубеният обект е предпочел…да се насочи към друг (любовен)обект, напускайки субекта… Колебанията между самообвинения, омраза към себе си и към обекта са най-често прикрита форма на борба със зависимостта от същия този обект, който ту е изживяван като интрузивен, ту като слаб/ненадежден, ту като изоставящ…Както споменатата по-горе пациентка , повтаряше със „заместителите” персекутивната и травматизираща връзка с „лошата” си майка, описвана като луда, парадоксална, слаба и яростна, малтретираща (и физически) изоставяща непрекъснато дъщеря си…Непреработваемите травматизъм и загуби се проявяваха в яростта на пациентката говореща за майка си, обясняваща си всичко лошо като следствие от това малтретиране, с такава интензивност като че ли всичко продължава…когато всъщност двете са нямали никакъв контакт от 10 години, според самата пациентка… Една друга особеност на такива пациенти е да страдат от липсата на желание и внимание към тях, но без да могат да го поискат, събудят, а и най-вече понесат. Нещо като очакването за свръх-задоволяване на детето, например да получи подаръка, който е сънувало, но не е поискало, след което обектът е обвиняван, така да се каже, че не е ….разгадал сънищата, за да ги задоволи. Както разбира се ще бъде обвинен, че е бил интрузивен, ако стане настоятелен. Тогава ще бъде призован да “присъства” на страданието на субекта и същевременно обвинен за това страдание. Можем да забележим, че така заобиколен от “лоши обекти” и потопен в страданието си субектът първо се предпазва от тях, отхвърляйки ги и второ реализира една само-идеализация, преживявайки се като мъченик и/или борец за справедливост/морал, който като Херкуелес ще чисти Авгиевите обори, пълни с „лоши” обекти. Понякога е налице и отрицателната идеализация на обекта (свръх-лош), за да се задоволи от една страна жаждата за мъст, а от друга да служи за още по-голямо нарцистично извисяване на субекта, борещ се със своя обект. Чувството за вътрешно обхващане, владеене от страна на обекта е често осъзнато, но вместо да бъде прието като резултат на “вкопчване” в обекта, това се рационализира като причина от бившата/дълга власт на обекта над субекта и причина за борбата с него. А знаем, че това “вкопчване” в “лошия обект” е всъщност израз на отказ от разделяне с обекта. Един обект, с който субекта нито може да се примири, нито да се раздели, нито да приеме своята зависимост, нито да пусне обекта, потъвайки по този начин в един безкраен, патологичен в траур. Тези особености на обектните отношения обясняват страха от психичната реалност (т.е. най-общо казано светът на вътрешните обекти и конфликти с тях) и едно често наблюдавано вкопчване във външната, физическо-социална реалност, в рационалното, в акта, в реалното присъствие/отсъствие на обекта, вкопчване в крайна сметка в съзнаваното и телесното. Същевременно нарцистичните защити срещу болката (от загубата) водят до вкопчване в повърхността на тялото (външния вид, мускулатура, физически умения), като самото тяло е изживяно като кухо, “черупка на фантом”, без съдържание и плътност. За такава повърхностност на инвестирането можем да съдим например по вкопчването в един свръх-интензивен (по заетост) професионален живот, както и други форми на “напълване на кухото” – булимия, наркомании, алкохол, „интелектуална булимия” и т.н., на фона на една неспособност/отказ за задълбочена (и сексуално значима) връзка, в един контекст на вечен страх от изоставяне/загуба и/или интрузия, контрол от страна на обекта. Тази стратегия на „пълнене” е всъщност избягване на траура, считан за прекалено опасен за нарцистичното равновесие на Аз-а. Такива пациенти се оплакват от “бели петна в мисленето” (и съществуването), както и от особености на връзката между минало, настояще и бъдеще, породена от отказ за задържане на следите (опита) от преживяното и процеси на разцепване, отказ, проективни идентификации, маниакални защити, идеологии и рационализации и т.н.Това в крайна сметка води до две крайности в позицията на субекта – фатализъм, в който бъдещето е вече определено от миналото или инвестирана само на едно „психосоматично настояще”, подчинено на характерова и поведенческа логика. Вече подчертахме че траурът е неразривно свързан с болката и дори се дефинира чрез нея, като страдание при загуба. Според М.Перон-Борели (Michèle Peron-Borelli, in „Le mal-être”) в случаите на смърт, към тази съдържателна страна на траура (болката) трябва да се добавят и външните знаци на загуба и траур. Тези сложно кодирани прояви и предписания, целят да се обозначи, да се приеме реалността на смъртта и нейният окончателен характер. Обкръжението е “поканено” да участва символично в скръбта за загубения обект, а самият скърбящ субект спазва ограниченията наложени за определения от дадената култура срок. Това включва най-вече “забрана за възбудата” (облекло, радост, наслада, празници, че дори и контакти), обяснено като форма на уважение към загубения обект. Същевременно от гледна точка на психичната динамика, можем да кажем, че тази изолация цели да не се пречи на потапяне в болката, следователно да се подкрепи работата на траура, която пък е всъщност…постепенно излизане от траура. Често в психоаналитичната литература разглеждането на траура е свързвано повече с “работа на траура”, отколкото със самата болка от загубата. В този случай става дума за извършването на една сложна психична работа, позволяваща излизането от това състояние. Тази психична работа постепенно позволява загубата на обекта да бъде призната от Аз-а, а и включена в неговата структура, като преработен психичен опит (и конфликт), което излиза от рамките на простото изживяване на болката. В психоанализата понятията траур и работа на траура, сочат основни процеси в структурирането на Аз-а и на неговите способности за съществуване. Тези процеси на превъзмогване на болката от загуби, чрез приемане на тяхната реалност и последствие, се свързват от Фройд (Траур и Меланхолия) с психична, а не само реална загуба (пр. идея, идеал, т.н.). В тази статия Фройд прави едно много актуално и днес свързване на загубата на обекта и нарцистичния смисъл на патологичния траур в меланхолията. Това свързване позволява едно много ценно от клинична гледна точка разширяване на разбирането за загубата, което наред със загуба на реалния обект, включва загуба на любовта или на сигурността, можещи да доведат до (само)дезинвестиране на Аз-а. Като знаем че сама по себе си всяка загуба има травматичен характер, можем да отнесем работата на траура към теорията на травматизма. Основният елемент ще бъде страхът от раздяла (преработен в различна степен). В случаите на реална смърт, загубата е и обективна и окончателна, което довежда до рязко разстройство на инвестиционното равновесие (обектно и нарцистично). В този случай, преминавайки през болката, за да я превъзмогне, Аз-ът ще търси едно ново равновесие, който психичен процес отговаря на работата на траура. Т.е. става дума за една преработка на болката, с цел загубата да стане поносима. Отказът от загубата е една от защитите, целящи самото избягване на болката, една защита оперираща върху реалността Тази защита се противопоставя на състоянието на траур (т.е. на болката от загубата), изживявано като травматично състояние. При нормалния траур (за разлика от патологичния), този отказ е кратковременен, тъй като реалността на загубата се налага отвън, чрез обективни знаци и принуждава Аз-ът да спази принципа на реалността. В някой случаи няма отказ, а по-скоро едно състояние на безчувственост и ступор, които изглежда помагат за едно по-плавно и безболезнено приемане на реалността на загубата. Така се противопоставят (а в някой случаи се комбинират) два типа защити, които или изкривяват реалността (на загубата) или временно изолират/разцепват представите, свързани със загубата, или пък целят потискане (репресия) на болезнения афект. Каквато и да е тактиката, общата стратегия се опитва да раздели афекта и представата или болката от нейния обект. Това което се цели, е да се отдалечи от съзнанието психичната стойност на обекта, открита чрез самата му загуба. Според Фройд Аз-ът трябва прогресивно да оттегли инвестициите си от загубения обект, което пък е скъпо струваща на енергия и време операция. А това необходимо време и усилия, т.е. работата на траура, която трябва да освободи Аз-ът, зависи предимно от индивидуалните особености на психичната реалност; с други думи – неопределен период с несигурен изход…. В модела предложен от Фройд обектът всъщност никога не е докрай дезинвестиран. Това, което Фройд сочи, е свързано с актуални либидинални връзки с реален обект, който е изгубен. Това не означава непременно забравяне на този обект – дори точно обратното. Когато субектът е сигурен, че няма да забрави обекта и че той ще продължи да живее в него, тогава реалната загуба може да бъде приета. Такова едно вътрешно задържане на обекта (връзка между вътрешен и външен обект), резултат от работата на траура, се характеризира с остра болка при възстановяване на спомена. Това е възможно, тъй като връзките с обекта не са изтрити, а само трансформирани (пр. отдавнашна загуба на родители при нормално протекъл траур). Само повторяемите спомени за загубения обект в различни конфликти ситуации и болката, която те предизвикват, ще доведат до прогресивно приемане на загубата, която субектът все по-лесно може да си представя, с все по-малко болка. Виждаме че работата на траура е работа за трансформиране на представи и болка. Знаем че започва чрез идеализация на загубения обект и поддържане на неговото психично съществуване по модела на халюцинаторното реализиране на желанието. Това е така, защото имаме сходство в моделите на инвестиране на обекта (вътрешния) и на представите. Разликата е че в случая на халюцинаторно задоволяване, инвестирането на представите на обекта, обслужва принципа на удоволствието и търси загубения обект навън. В случаите на патологичен траур вътрешното инвестиране на загубен обект цели избягване на болката, което всъщност отговаря на един смъртоносен процес, водещ до унищожение на Аз-а. Успешната работа на траура връща либидото към Аз-ът и той може да го (ре)инвестира в нови обекти, т.е. едновременно да се възстанови нарцистично след загубата (всяка загуба е нарцистична) и да си осигури възможност за нови обектни инвестиции. Един от привидните парадокси на работата на траура е че той е предназначен да резорбира болката, но за да функционира той има нужда от нея и я предизвиква чрез спомените. Виждаме добре защо някой психични организации избягват траура, мислейки че избягват болката, докато всъщност и остават вечно подвластни, чрез това бягство. Нека да си спомним, че и невротичните организации могат да имат такава първоначална реакция. Болката не е постоянен и единствен елемент на траура, дори в най-травматичната му фаза. В някои случаи траурът предизвиква едно вцепеняване (ступор) и една репресия на болката. При тези случаи съществува риска да се попречи сериозно на работата на траура, защото защитата срещу спомена (травматичен) може да попречи на трансформацията на представите, свързани със загубения обект. Другояче казано - задочна присъда има, но задочен траур не съществува! Най-често случаи на такъв незавършен и капсулиран траур съществуват в ранните детски загуби, описани като травматизъм, т.е. непреработваеми. Когато психоанализата говори за загубения обект, тя има предвид предимно съществуването на вътрешен, инвестиран като отделен от Аз-а обект. Самото това разделяне е загуба спрямо всемогъществото на смесени обект и субект. Това загубено смесване ще бъде базата на всички версии за изгубения Рай, изключващи фрустрация и раздяла. Въпреки че в клиничната работа изобилства с оплаквания от болки от реални загуби, основно вниманието на психоанализата привличат траурите, свързани с вътрешни обекти – особено тези от детството. Ако използваме казаното до тук, можем да твърдим, че без загуба и последвалият „достатъчно” успешен траур, развитието е невъзможно. Разбира се някой биха видели в това твърдение превод на Теория на фиксациите и регресията. Но можем да кажем, че има някой особености, които ги различават, особено тази, свързана с инвестиране, свръх-инвестиране и дезинвестиране на обекта – един процес, който не отговаря на общите цели при фиксацията (зона, начин на задоволяване, тип предгенитален конфликт). Какви са най-важните елементи на тези процеси в развитието на детето? Много е трудно, когато говорим за траур при децата да разграничим влиянието на старите нарцистични трудности и загуби от това на евентуална скорошна загуба. Но и в двата случая можем да приемем, че по-актуалното (дори и да е в реалността) реактивира старите (непреработени) загуби. Една от причините за трудното разграничаване на двата момента на траур е свързана с “латентността”, която прикрива различни психични конфликти и загуби, без да ги преработва. Тя може да се прояви и в контекста на по-актуални загуби, като отдалечава във времето загубата и нейните психопатологични последствия, които чак като станат “ярки” се свързват от близките с такава загуба. Тук се поставя и един деликатен въпрос, свързан с психопатологично разграничаване на отказ (при по-възрастните) и тази детска тенденция към латентност на всички конфликти и загуби, особено, ако детето успява да контролира / блокира поведение и емоционален израз. Сред архаичните загуби при детето могат да се подчертаят и тези, които надхвърлят личните му психични конфликти и всъщност “поемат” като лични (несъзнавани) загуби, предаваните загуби от поколение на поколение. Така, например, една отказана и непреработена загуба у самата майка може да бъде “предадена” на детето; то ще я интегрира като лична, но липсата на асоциативни представни връзки ще я направят “непреработваема/травматична”. Такава загуба ще бъде като една свръх-тежест върху собствените загуби, но без да има достъп до нея, докато първоизточникът не я преработи и формулира. Нещата стават още по-сложни през поколения, с предаване на травматични тайни, очертани с (обвити в) мълчание – т.е. скелета в шкафа. Един такъв случай е, например, травматичното предаване (травматично натоварване) върху следващите поколения на преживелите Холокоста. Или носенето на името на дядо/ прадядо със несъзнавано “задължение” за изкупление на негови грешки, често предавани напълно несъзнавано. Уиникот подчертава важността на играта на „вълшебно огледало” между майка и дете, които се поглъщат с очи. А чрез тази силна връзка се предават и травматични елементи, които по-късно ще бъдат интегрирани за “своя сметка” от детето и повтаряни като сценарии за загуба. По този повод Даниел Стърн (1992) говори за “прото-разказваща обвивка” от инфра-вербален характер. В тази връзка разглеждането на механизмите на предаване на загуба/ травматизъм минава през разбирането на два важни принципа: - колкото по-несъзнавано, толкова по-излъчвано - дори и най-ранните процеси на субективизация се базират на интер-субективност. Така още от началото, въображаемото бебе “родителизира” родителите си, а и самото то е “родителизирано” (още преди да се роди) от трансферните движения към него. Особено, ако е “наречено” на някой от родителите на родителите му. Т.е. още преди да се роди, детето става обект на нарцистични любовни и омразни инвестиции, става важен елемент от една сложна и несъзнавана междупоколенческа конфликтна система . От многото разработвани хипотези, можем да споменем, че желанието за смърт на детето ще бъде интегрирано и ще доведе до същото желание , когато това дете стане родител и има собствени деца. Това може да се изрази и чрез различни детски фантазми (и поведение) свързани с желания за убийство/самоубийство, като че ли детето се е подчинило на смъртоносните желания на родителите си. Без да забравяме, че и вторичните идентификации благоприятстват тези елементи да преминават от поколение на поколение. Според Гиота (Guyotat, 1979) съществува една генетична филиация (междупоколенческа родова свързаност), която се базира на представите за връзката майка-дете, като връзка „тяло до тяло”, на представите за всемогъществото на мисълта и желанията (“анимизъм”, което е приписване на живот/конфликти на неживи неща) и особено на магически действия, от плюене против уроки да заклинания от типа на: „смъртта поражда живот и обратното”, или , че починалият дядо, баба, брат се преражда в новороденото. (Траурът от един загубен обект е „зачислен”на новороденото, дошло като заместител). Така в следващото поколение може да се „инжектира” несъзнавано цяла една проблематика свързана с желание за смърт, депресия и патологичен траур, самоубийствени желания и т.н. непреработени в предходните поколения… В тази ситуация на нарцистично продължение, ако не и на нарцистично заместване на загубен обект (или заплашен от загуба) има поне две основни опасности за новия/стар обект. Първо той да бъде носител на същата фатална съдба, и второ, да бъде инвестиран с отрицателните чувства (в най- добрия случай като част от амбивалентността), често недокоснати от работата на траура и така в “чист” вид в несъзнаваното. Във всеки случай, в този контекст, на детето се предлага да влезе в една “чужда кожа”( да довърши, направи по-добро и т.н.), да носи “чужд кръст”. Знаем, че в най-ранните периоди на живота детето е потопено в интерактивни отношения, пораждащи и оформящи неговите вътрешно-субективни и междуличностни отношения и връзки. Най-важното в нашата перспектива е, че става дума за несъзнавани елементи на връзките. От тази гледна точка най-силно влияние в началото ще оказва връзката с майката, която “залива” детето си със своето несъзнавано, предавайки му така конфликти и травматизми идващи от нейната собствена детска сексуалност, в която детето вече е съществувало със статут на въображаемо дете (на нейния Едипов баща най-често). Тази ситуация е подготвена и от игрите на момиченцето (кукли, доктор, “готвене и хранене” и т.н.), а и от по-късната фантазматична дейност. В това предаване на несъзнавано от майката на детето, където участват собствените й детски конфликти, които са били блокирани от нарцистичното свръх-инвестиране на детето и от там недостъпни, невъзможни за нова преработка. Така тези чужди конфликти ще го оковат в една чужда и фантасматична съдба. Когато загубата е свързана със смърт на член от семейството на малкото дете (по-малко от 6-7 години), обикновено смъртта е представена /разбрана като заминаване ( в това число и на небето), а детето не участва в погребалните церемонии. То често дори и не знае къде е гробът на загубения обект. А тези погребални и следпогребални процедури са крайно необходими за изживяването и преработката на загубата чрез работата на траура. Ако от “приличие” или за щадене на детето, възрастните прикриват мъката си, то детето ще го възприеме като модел. Още повече в случаите, когато по чисто лични (т.е. психопатологични) причини, мъката от загубата е отказана, рационализирана като израз на отказ от самата загуба. Тогава на детето е предложен един направо патологичен модел на траур, в който се отрича загубата и същевременно загубеният обект е инкорпориран и подържан жив “до живот”в субекта, най-често за сметка на неговия собствен живот и свобода. Или както казва Фройд за меланхолията…”Сянката на загубеният обект пада върху Аз-а и го смазва…”. Патологичният траур като травматична система, т.е. непреработваем “конфликт” или болка, се проявява по-малко в “шумната меланхолична изява, а много повече като прикрит зад повтарящи се актуални загуби и неспособност за трайна връзка. Връщайки се към детето, трябва да подчертаем, че то има потенциални възможности за извършване на траур, ако, разбира се, атмосферата е благоприятна за това. Само че, споменатата вече ситуация на свръх-контрол, забрана за емоция и думи, или направо отказ, не е благоприятна. Според някои разработки върху представите за смъртта у децата, се сочи, че преди 5-6 годишна възраст (у нормално развиващи се деца) от смъртта се възприема само отсъствието. Но още преди 10 годишна възраст разбирането за смъртта е оформено, често не противоречащо на това за живота; смъртта е живот по друг начин, другаде, форма на невидим живот, и т.н. Постепенно смъртта се свързва с идеята, че игра, активност, хранене и т.н. не са възможни след смъртта. Един от тези автори Ferrari P. посочва 3 момента включени в “съзряването” на смисъла на смъртта: нейният внезапен, брутален характер времево измерение – реалистични „предвиждания” кой кога ще умре неизбежният й характер, универсалност и разложението (прах от прахта, прах при прахта) са най-късни и трудни за възприемане, тъй като включват и най-близките, а и заплашват и самия Аз с изчезване. Този смисъл, който детето придава на смъртта се влияе много силно от психично-културалната атмосфера около децата, а не толкова от рационалистичните обяснения. И тук става дума предимно за несъзнаваната комуникация. Нека не забравяме, че съзнателното приемане на смъртта и дори „героично-привлекателния й образ” (граждански войни, филми, книги) не значи задължително нейното преработване на несъзнавано ниво. В някой случаи можем да говорим за едно сцепване на Аз-а, при което съзнанието я приема (с безразличие), а несъзнаваното ще я отрича и като общовалидна идея и като причиняваща лична загуба (пример „неустрашимо” самоубийствени поведения). Според С. Лебовици за успешната работа на траура при детето благоприятстват: -привързаността към загубения обект -своевременното, а не отложено съобщаване на смъртта -отговор на зададените пряко или не въпроси по този повод -място/пространство, за да говори или плаче с останалите живи (примерно баба, майка) -участие в погребални и възпоменателни церемонии, обичаи, ритуали А това, което най-много пречи на траура е отричащия загубата начин на поведение, думи особено у надживелия съпруг/а, или пък ако загубата на някой води и до загуба на семейната сигурност, до загуба на социален и икономически статус. И децата са подвластни на това, че само работа на траура е процесът който гарантира преработка на загубата и откъсване от загубения Обект. Чак след тази продължителна и мъчителна работа на Аз-ът, останал за известно време и изпразнен и херметизиран в нарцистична болка, може да бъде инвестиран пълноценно и друг Обект. Работата на траура е възможна благодарение на идентификациите (между който интроекции и инкорпорации), чрез които детето, за да компенсира загубите се идентифицира със загубения Обект. (Бъдейки Обекта, то го има в себе си, не го е загубил…напълно). На тази възраст процеса на траур има някой особености, от които най-важната е бруталното потапяне в реалността на смъртта и загубата, с идеята за опасност от следващи загуби. Възможна е и „меланхолизация” във връзка с обвинения или самообвинения спрямо към загубения. Липсата на забрана за спомняне и разговори за починалия са благоприятни много повече отколкото за възрастния, който има повече мисловни траурни възможности, за успешно преработване на загубата. Също така процеса се благоприятства от по-голяма толерантност към емоционално-поведенчески прояви. Още повече че след време детето може да се намери в ситуация в която починалия родител е заместен и да трябва да инвестира заместника без да губи спомена за починалия, но и без патологична вина към него, за това, че евентуално се чувства добре с новия Обект. Споменаването на меланхоличната вина не трябва да ни кара да забравим наличието на несъзнавана идваща от Свръх-Аз-а особено ако става въпрос за загуба на родител от същия пол (или родител от другия при обърнат Едип). Разбира се трябва да се има предвид и последействието (т.е. поява на депресия в по-късен момент) така както Уиникот описва траура при малкия Патрик, който страда от дискретно психично разстройство още преди смъртта на бащата, удавил се пред очите на сина си. При него следва период на „блокиран траур” и необясними страхови реакции и чак след това навлизане в траура. Между най-честите прояви на работата на траур при детето можем да посочим най-напред тревожност и депресия, придружени понякога от фобични преживявания свързани със собствената смърт или тази на близки. Като тук идеите за собствената смърт, могат да са в свързани с вярването, че когато умре (една чиста абстракция за детето) то ще може да отиде при починалия…примерно на небето…Същевременно, на един по-патологичен терен може да се наблюдава „инкорпорация” (т.е. пълна идентификация) с загубения Обект, деперсонализация и най-важното авто-деструктивни тенденции, като израз на вина и/или примитивна идентификация с един атакуван/загубен Обект. Един малък клиничен пример в тази насока ни предлага случаят на Амар, едно симпатично и живо момченце на 8 години, чиито родители са много уплашени от автодеструктивните му тенденции (непрекъснати (само)наранявания) и поведение на риск (примерно да пресича пред засилил се автомобил, да се катери по перилата на балкона и т.н.). Техните опитите да „го вразумят”, плашейки го с това че може да се осакати и/или умре, видимо повече го стимулират в обичайното му поведение, отколкото да го спират. До същата безпомощност и в училището му, което кара родителите да потърсят помощта на Психотерапевтичния Център за деца и юноши „Алфред Бине”(Париж). Екипната работа включваше освен психотерапията на Амар (и психиатричното му проследяване) и работа с майката, осигурена от различен терапевт. Бързо разбираме, че съществува една патологична система в която Амар е включен и спрямо която всъщност той е много „послушен”, спрямо доловената несъзнавана (и смъртоносна) проблематика (страх/желание) на родителите си особено на майката, с която са в една изключително интензивна и конфликтна…Неговото раждане е планирано като заместване на по-голям брат, починал след мъчително боледуване от рак. Загубата на това дете е видимо отказана, а родителите просто искат да го заменят…със следващото, на което дават и същото име – Амар…а несъзнавано определят същата съдба! Така новопоявилото се момче трябва да анулира непрежалимата загуба, докато се намира в една невъзможна конкуренция с един идеализиран и „глътнат” обект, и същевременно е фатално свързан с идеята за смъртта…Да умре за Амар (№2) означава да стане идеалното, обичаното момче…На фона на маниакалните защити, които го „правят безсмъртен”(поведение на риск), процесите на разцепване и отказ при него довеждат до паралелното (и парадоксално) изживяване, че животът му е подвластен на чувството, че е разочароващ за родителите и от там едно масивно несъзнавано чувство за вина, че заема „неправомерно” мястото на едно „добро” момче, докато самият той е „лош”….въвеждащи отново идеята за „неизбежността” на неговата смърт още в детството…Той чува непрекъснато отрицателни за него сравнения с Амар №1 …и същевременно над него се трепери…за да не умре…Вероятно не без връзка със статута на заместващ/умрял Амар боледува много често, а преди време му е открит и тумор в мозъка, който от медицинска гл.т. е овладян, но продължава да е „активен” в психичната динамика на семейството…Перспективата за смърт е често дори директно вербализирана (непрестанни заплахи, че ще се осакати или убие), без да говорим за нейното масивно постоянно присъствие в семейната атмосфера….с което още повече се фиксира т.нар. „патология на съдбата”, недостъпна за преработка и следваща своята смъртоносна цел… По-горе споменахме, че в другите патологични случаи, липсата на каквато и да е възможност за споменаване, обсъждане, спомняне и „разрешено” скърбене, води до същата невъзможност за преработка и до фиксирането на същия смъртоносен товар (като съдба) в несъзнаваното на детето. Същевременно можем да споменем тежестта на загубите върху крехката психика на малките деца, така както Рене Спитц (René Spits) описва „ анаклитичната депресия” (невъзможност за психична опора) при деца, отглеждани в институции или осиновени, които търсят отчаяно биологичните си родители (и техни заместители), за да се облегнат психически върху тях. Нека да си спомним и клиниката на детския травматизъм в случаите на депресия у майката (виж ,Андре Грийн „Мъртвата майка”). Една депресия, с която майката направо парализира малкото дете, и то потъва в един психически мъртъв свят, вместо да има еротично и смислообразуващо взаимодействие с „достатъчно добрата майка”. Траура при юношите е вероятно още по-труден, предвид на това, че самото юношество, е сериозна криза на всички нива и поредица от естествени загуби без компенсиращите ги придобивки да са видими и непосредствени. В тази вече критична ситуация загубата на един родител може направо да доведе до самоубийство. Но най-често депресията е прикрита или направо отказана. Така ще се стигне по-късно до травматичното повторение на загубата или до неспособност за потдържане на връзка с Обект. Според S.Lebovici е много трудно да се определят проявите на траур у един юноша при загуба на родител, тъй като самото юнишество е процес на дезидеализация (особено на бащиния Аз), което означава всъщност един процес на загуба (смърт) на всесилните родителски имагоични образи и съответно на сигурността, която те дават на детето. Към това трябва да прибавим и загубата на относителното спокойствие на латенцията при настъпване на пуберитета. Така виждаме, че един евентуален траур при юнаша вследствие на загуба на родител попада в един изключително неблагоприятен контекст на загуби на различни нива. А това често може да доведе до неговия отказ или до едно капсуловане, правещо преработката невъзможна; на фона на една обща херметизация и изолация на юношата. Ситуация, която прави и терапевтичните начинания изключително деликатни, дори да има истинска заявка от самия заинтересован, а не само натиск от обкръжението, забелязало някакви психични симптоми и /или поведенческа патология. Нека да не забравяме, че и тук неспособността за съдържане, изживяване и преработка на загубата е свързана с общата трудност за преработка на промените/загуби, особено ясно доловима в отказ или трудност във вербалната комуникация на емоционалните състояния. Частен и особено драматичен е случая на загуба на родител чрез брутална смърт пред погледа на детето (нещастен случай, катастрофа, война, убийство и т.н.). Още повече в случаите, когато по една или друга причина на детето е забранено (или то си забранява) да говори за случилото се. Примерно при смърт на единия родител в катастрофа, детето си налага „закона на мълчанието”, не показва емоции и т.н., за да не травматизира (според него?!) другия родител. Или забраната е свързана с проява на твърдост/гордост – примерно жертви в гражданска война/конфликт. Описани са истински травматични психози у деца присъствали на убийството/самоубийството на родител или на двамата родители (примерно случай на убийство на майката, последвано от самоубийство на бащата). Серж Лебовици предлага клинични илюстрация с типични патологични реакции в такива травматични ситуации, които поставят под въпрос бъдещето развитие на детето: 1) Едно 10 год. момче присъства безмълвно (и напълно безчувствено, според свидетелите) на ужасната кървава сцена, в която бащата убива майката с удари на бръснач, след което се самоубива, прерязвайки гръкляна си с този бръснач! Няколко месеца по-късно, в психологичната консултация момчето разказва подробно и напълно студено за това събитие, на фона на една травматична фамилна атмосфера, в които думи и изживявания свързани със сцената на смъртта на родителите са „забранени”… 2) 5 годишно момиченце е доведено на консултация от баща си, който прибирайки се от пътуване научава, че жена му е извършила „алтруистично самоубийство”(разширено меланхолно самоубийство), хвърляйки се от 6-тия етаж с детето си в ръце…което по чудо остава без наранявания …в ръцете на мъртвата си майка. По време на консултацията самоубийството не е споменато директно, но детето изобразява чрез играта, опита си да реструктурира своя психичен живот и преработи сцената на самоубийството по по-приемлив/разбираем за нея начин; дивите животни (играчки) са увладяни , чрез затварянето им вътре в прегради, а отвън те са наблюдавани от едно голяма семейство, включващо 3 поколения….След консултацията терапевтът говори няколко минути за ситуацията насаме с бащата, а момиченцето е остава при секретарката в чакалнята .По-късно секретарката разказва на С. Лебовици, че момиченцето и е казало :...”Знаеш ли, аз убих майка ми. Бях се навела прекалено през прозореца, тя се е опитала да ме хване, но падна заедно с мен и умря..” Според автора този случай показва, че играта на представите на детето е една форма на неговата истина, и че в присъствието на възрастен, травматизмът може да бъде прикрит от съпротиви и защити. Същевременно се вижда тясната връзка между едипова и предедипова агресивност (към майката) и чувство за вина, предизвикано от нея, в рамките на един непреработен едипов комплекс, сериозно усложнен от изчезването на майката…”убита” от дъщеря си…Ситуация, която съдържа сериозна заплаха за протичането на юношеството при това дете…. Друга една форма на травматична вина се наблюдава при деца на които единият родител убива другия. В един случай се наблюдава изключително остра реакция срещу бащата–убиец дори години след събитието, свързано със самообвинения, че детето не е могло да защити майка си от убийството. В друг, едно малко момиченце директно се самообвинява, че е причинило смъртта на майка си, давайки адреса на баща си, с който майката е била разведена и който нахлува в жилището и след скандал убива майката. И тук можем да предположим, че фатасматичната агресия към „съперницата”, нарушаването на „забраната за достъп” на бащата, води след себе си едно смазващо чувство за вина, само по себе си травматично! Защото тук става въпрос за реализация на несъзнаван фантазъм в реалността, което е и определението на А.Грийн за травматизъм. Ако към това прибавим и цялата трудна проблематика свързана със загубата на обекта в тази ранна възраст, можем да си представим тежките последствия, в т.ч. за периода на юношеството, когато всички загуби се активират. Споменахме вече и случаите в които едно дете идва да замести някой. В такава ситуация е описвано едно интензивно чувство за вина при децата дошли да заместят починалото по-голямо дете. Вина, че са го „убили”, вина че са го изместили, вина най-често, че не са достатъчно „добри” в сравнение с идиализираното починало дете. Работата на траура е изключително трудна в тези случаи , където децата са „погълнали идеята” че не само са взели чуждо място (име, идентитет) но и ще носят самата съдба на умрелия (Ван Гог, Aмар). Тази патологична ситуация е особено ярка там където и родителите „бъркат” двете деца в дискурса си, като израз на тяхната собствена неспособност да направят траур за загубения, да го загубят и психически, за да могат да инвестират живото дете. И то като индивид, а не заместител или едно обикновено „влошено копие”(спрямо загубеният и идеализиран обект), което ще бъде посветено на същата съдба. И все пак, според много автори работата на траура е възможна и при малките деца ако обкръжаващата среда ги насърчава и подпомага. Което е много различно от усложненията в патологичните ситуации, споменати по-горе. Без да забравяме и самите особености свързани със загубите на тази ранна възраст. Например Bowlby смята, че загубата и скъсването на връзките (той описва нагона за привързване/вкопчване) играят много по-голяма травматична роля от колкото несъзнаваното чувство за вина, свързана с конфликтното (амбивалентното) инвестиране на обекта. Той смята, че междупоколенческото предаване на непреработени траури, „инкорпорирани”в самите родители, ще имат изключително ярки патологични последици у техните децата (например при „заместващото” дете), които ще поемат не-назовани, не-представляеми (т.е. непреработваеми) загуби като свои, ще носят травматизма в себе си, както е съответстващите му безкрайни повторения в нови ситуации и връзки. В тези случаи още преди раждането, непреработената загуба е проектирана върху въображаемото бебе, а след това детето ще я поеме на свой гръб и складира в собственото си несъзнавано. Да не говорим за това, че въображаемото бебе понякога съществува като разменна монета, на която и по-предишното поколение придава съответна патологична стойност, каквито са случаите на напреработваема загуба, идваща от преди две поколения (война, социални сривове, трагичен случай, емиграция и Холокоста). Това, според някой автори, е свързано с прекалената фиксираност на съдбата на детето във въображението на семейството, което го принуждава да повтаря травматично очертания път, най-често изпъстрен с предвидени (и предвидими) крушения. Така едно бебе носител на родителски непреработени травми е често осъдено на вечна меланхолия, след като е погълнало техните загуби и патологичен траур, но без да има достъп чрез представите до тях, за да ги преработи. В тази меланхолична ситуация детето може само да „обезкръви” нарцисизма си, тъй като инвестирането, дезинвестирането и ре-инвестирането на Обекта, а и самата циркулация на обектното либидо, са сковани в меланхолията. И детето ще е абсолютно подвластно на един архаичен и садистичен прототип на Свръх-Аз-а, чийто функции е поел „глътнатия” Обект в патологичния траур, атакуващ и контролиращ субекта отвътре. В тази ситуация Аз-а има нужда от регресия, за да възстанови нарцистичните си възможности. От там и силата на „канибаличните идентификации” търсещи да запълнят празнина (всъщност от загубата, „прехвърлена” от родителите). Същевременно се засилва и аналния еротизъм (контрол, садо-мазохизъм, агресия и авто-агресия) водещ до поява на някои натрапливи елементи (повторение, тревожна неувереност, „само-садизиране” чрез самообвинения), които виждаме в меланхолията. Излизането от тази ситуация е много трудно и най-често невъзможно без терапевтична помощ, активираща най-напред контра инвестирането на садизма. Това става в един контекст на интеграция на амбивалентността (т.е. загубения и идеализиран всесилен обект, става противоречив и с недостатъци). Така Аз-ът има повече шансове да му избяга, чрез траур и освобождаване. Инжектираните в детската психика загуби и травматизми (чрез нарцистичните инвестиции) смазват детския нарцисизъм (глътнатия Обект смачква Аз-а в меланхолията) и му налагат съдба, в която всичко е предрешено. Също така, една ранна смърт на родител или раздяла, чрез разстройството на нагона за привързване водят до „вцепеняване” – израз на травматичност и невъзможност за извършване на работата на траура. Същото вцепеняване може да е резултат на неизвършен родителски траур, налагащ на детето, чрез собствено не-съществуване да продължи живота на мъртвия и то без той да е назован, включен в дискурса. Във всеки случай, нарцистичната хеморагия е налице и процеса на субективизация поставен под въпрос. Както казват N.Abraham и M.Torok (1978), психиката ще търпи влиянието на криптите, в които е заключено не-казаното. Можем да добавим и „не-произносимото”; невъзможното за вербална комуникация поради „абсолютна забрана” (скелет в шкафа) или травматична липса на представи, изключващи преработката. Влизането в юношеството, на свой ред поставя под въпрос достигнатото вътрешно-психично равновесие, особено в случаите на вече проявени трудности и патологични тенденции, в т.ч. и в преработка на загубите. Можем по-добре да си представим това, ако свържем този период с една серия от загуби (актуални и активирани стари), като следствие на променящият се параметри на неговата психична динамика… В този периода на психична реорганизация смъртта на един родител (психична или реална) може да се яви като „свръхдоза”, водеща до отказ и едно травматично повторение на модел на предишни загуби. Клинично това може да се изрази като една глуха, безмълвна и колебаеща се депресия, станала дори „визитка” на дадената личност. Споменатата серията от присъщите на юношеството загуби са свързани с: Дезидеализация на бащата и Едиповите закони – „срутване” на идеалите, без още да са реконструирани; Обща херметизация – особено към родителите (майка!) Трудност за съдържащата и преработваща способност на Аз-а, водещи да преобладаване на актинг, поведенчески и характерови защити; Отказ на родителите, на първо място майката (особено за сина си) да приеме сексуалното съзряване, което от своя страна създава една атмосфера на „инцестоидна близост” която всъщност цели отричането на съзряване и отдалечаване на „детето”, най-често защото е било изживявано до тогава като нарцистично продължение на майката. Можем да говори и за активиране на по-архаични конфликти с майката и нейните ценности (орални и анални), например в анорексията, токсикоманиите и алкохолизма; Идентификация с лошия загубен и погълнат обект (инкорпориране); Междупоколенческо предаване на непреработени загуби и фиксиране в една травматична и/или трагична съдба; Свързано със споменатите форми на идентификация е трайното състоянието на присъствие на неназовани, недокоснати и забранени за мислене елементи от патологични траури при детето или родителите, които семейството в целостта си подържа като „киста”, едновременно присъстващи и отречени в своята патологична същност. Някои биха се позовали на израза „скелети в гардероба”, макар че тук става дума за много по-сложни и най-често несъзнавани психични, а не реални събития…Това можем да отнесем към казаното от N. Abraham и M. Topok: „психиката ще търпи влиянието на криптите, в които е заключено не-казаното” – т.е. недостъпното за представи и конфликти, което го свързва с непреработваем травматизъм и/или патологичен траур. Когато се разглежда несъзнаваното предаването на загуба и травматизъм от поколение на поколение (пр. известната несъзнавана динамика при 2-то поколение на жертви на Холокоста). Тук най-често вниманието е насочено към мълчанието „непредаването” (липса на вербализация, мислене) на преживяно/наблюдавано/разбрано от жертвите. Т.е. мълчанието „говори” че там е „криптата”до чиито тайни субекта няма достъп, но пък е техен пленник. Според П.Вулговиц (Perel Wilgowicz) по-перспективно (за разбиране и лечение) би било да се приеме, че всъщност има едно особено предаване на травматизма, особено тежко като последствия за следващите поколения. Става дума не за липса, а за наличие на една вездесъща и тъмна зона на психично изживяване, която не може да бъде докосната, за която никой не говори и за това всички я чувстват зона на невъзможно, неразбираемо чувство за ужасяващо, мъчително и травматично присъствие на това, което заплашва субекта. Липсата на вербална комуникация (а не на самото предаване) има същия травматичен и патологичен ефект, като прекалената комуникация (пр. когато ужаса, загубата, страданието са непрекъснато присъстващи и то години наред). В тези две крайности вероятно сходния ефект е свързан с отказ на загубата и/или травматична неспособност на Аз-а да я интегрира, за да я превъзмогне. В процеса на предаване на психично съдържание и модели за неговото третиране, влизат и положителни елементи, като чувство за принадлежност, идентификации, идеализация и т.н. Травматично-патологичното предаване на „тъмни”, недостъпни за работа на траура зони, най-често обезсилва тези структуриращи елементи или ги превръща във фатално смъртоносни (носителят на „лошото” е осъден да страда/умре). Разбира се в тази ситуация на тъмна зона, но с ясни фатални ефекти, можем да видим проявата на патологичната идентификация със смъртоносния и/или умрял обект, който отвътре и отвън ще преследва субекта. В случаите, когато тази идентификация носи определен смъртоносен характер, Вилговиц предлага термина „вампирична трансмисия/предаване”, а това ние можем да свържем с патологичното заграбване на субекта от обекта, описан от Фройд в „Траур и меланхолия”. В тази ситуация субективизацията е нарушена на базата на едно „изтриване” на разликите между поколения и пол, както и на тези между субект и обект. За това допринасят архаичните защитни механизми, от които най-важните – разцепване, отказ или инкорпориране и проективни идентификации. Една динамика, в която вампиричните идентификации премахват разликите между поколенията в контекста на едно двойно отрицание - на раждане и на смърт (база на разликите между поколенията); ситуация, в която субективизацията е невъзможна, а раждането не означава живот. Знаем, че разцепването се комбинира с отказ от вътрешна загуба, а в някои случаи и с психично унищожение на части от външното „лошо”. След като субектът е изградил един „лош” външен обект, той ще бъде сляп за някой заплашващи части, като по този начин ще си осигури „катастрофи” от все по-неочакваната „лошотия” на „лошия” обект. Стратегията на не-виждане на части от „лошия” може да се свърже с „опасността”, която измъчва субекта да не припознае собствените си проекции, т.е. да не инкорпорира отново токсичното, изпратено навън. Това, което явно липсва в такава ситуация, е амбивалентността, като израз на конфликтна интеграция на добро и лошо, така както разглеждаме „депресивната позиция”по Клайн или Едипа, както го определя Фройд. Знаем че проекциите, подобно на загубите, водят до обедняване на субекта. Отказът или невъзможността за толериране на амбивалентността имат и друго патологично последствие. Ангажиран в безкрайна битка с „лошото” (чрез разцепването, отказ, проекция) субектът губи симетрично и добри части от обекта (и Аз-а), които иначе се гарантират от амбивалентното инвестиране. Ако позволите една опростенческа илюстрация, може да се каже, че тук „покрай мокрото не гори и сухото”. А знаем, че Аз-ът се структурира благодарение на интроективна интеграция на добри части от обекта. В обсъжданата патологична ситуация на третиране на заплахата чрез проекции, субектът е зает предимно с разрушението (на „лошото”), а не със структуриране на „доброто” в себе си. Тук опасността е, че негативното и негативизма ще залеят цялостната динамика, като създадат един вакуум, едно „нищо” и вътре и вън. А ние ще видим клиничните прояви в проблематиката на разрушението и празното (вън и вътре). Говорейки за депресия и траур, нека да се спрем и на някой аспекти на третиране на самия афект, т.е. болка, страдание, в случаите на загуба и нарцистична рана. Знаем че репресията на афекта допълва ефекта на изтласкването, което всъщност е насочено срещу представата. Репресията от своя страна пречи на изразяване/изживяване на афектите, като показва по-малко специфичен характер от изтласкването, по-широко приложение и то най-вече в по-нарцистичните организации, в които контролът (предимно срещу травматични страхове) се явява по-важен от истинската преработка на конфликта. Докато в неврозата репресията не е нито крайна, нито масивна, там е по-скоро валидно „дегизиране” на афекта, чрез изместване/кондензации или още – забавяне на неговото изразяване. Що се касае до нарцистичните организации, репресията на афекта следва схеми на ранните травматични състояния на безпомощност, в които афекта/възбудата или се излива като разрушителен потоп или се разтоварва (чрез актинг, соматизации) или пък направо „липсва” (пр. студени психози, шизоидни патологични личности и т.н.). За да продължим този въпрос трябва да си спомним теоритизацията на Фройд за свързване и отделяне на нагона към смъртта с потока на либидото. Знаем че задоволяването на нагона води до успокояване и има стремеж към достигане на нирвана (толкова важна в токсикоманията), т.е. до състояние на напрежение 0, една обща инертност и в крайна сметка - неживост. Същата цел преследва и актинга, но при него се постига разтоварване на напрежение без задоволяване на нагона. Вече сме говорили за трудно поносимото отпускане (смъртта на желанията) след „малката смърт”т.е.оргазма. Впрочем отказ от регресивно отпускане или регресивна пасивност води до безсъние, което най-често е първия депресивен симптом. Отказ от регресивна пасивност като израз на страх от загуба на обекта или направо „изчезване” на света и субекта с него. Неприкритата конфликта агресивност при някои е борба с изчезването (забравянето във връзката с обекта, който трябва да държи възбуден, уплашен, буден, за да не дезинвестира субекта, независимо от характера на афекта, който е постигнат – омраза, ярост и т.н.). От друга страна Аз-ът може да се разцепва (или да разцепва части от себе си), за да си осигури комфорт в живота (конфликтното, ужасното не съществува в мен, значи не го виждам и вън). Така истинската отрицателна проява на афекта (страх, ужас, болка) е избягната радикално, без да има нужда от репресия, тъй като самото това, което поражда отрицателния афект, е отречено, по-скоро отказано. Светът губи своя предишен заплашителен характер, а мисълта установява, че това никога не се е случвало, просто го няма, „нямо го и на картата”, както казва една дама за бившия съпруг, за когото не се говори, тъй като го няма, а и май не го е имало. Патологичните „постижения” в този контекст могат да се формулират така: Не, обектът не е загубен, просто не го е имало, а и е без значение; Не, смъртта не е ужасна, тя е връщане в майката; Не, депресията не води към края на света, а самоубилият се/самоубиващ се, всъщност има всичко, за да бъде щастлив, най-вече всеотдайна майка; Този контекст на репресия (до дупка/до смърт на мъчителния афект), е всъщност отрицание на това, че…има нещо да се отрича. Просто нищо няма или има само нищо съществено. В тази генерализирана репресия, животът се обезценява под въздействието на идеала на Аз-а, който е всъщност и организатор дезорганизатор на перверзията. Можем и да го определим като идеал на Идеалното-Аз (т.е. на майката – детето реализиращо грандиозния идеал на майката, чийто нарцистичен обект е детето). Едно продължаващо състояние на примитивен нарцисизъм у детето, поддържан от Идеала на Аз-а на майката, от нейния нарцисизъм, който детето трябва да лекува, бидейки нейния идеал, пресъздавайки в живота иконографията на Девата и младенеца. Крехка илюзия, която може да се срине брутално в пубертета „на младенеца”. Изтегляне 126.71 Kb. Сподели с приятели:
|