Пътуване извън тялото робърт Монро

Ранна вечер, изтегнал съм се на дивана, вече съм започ­нал системата от упражнения за релаксация. Моментални ви­сокочестотни вибрации. Експериментира се излизане и връ щане във физическото. При един от опитите имах затрудне­ние с връщането. Две ръце подхванаха бедрата ми и ме из­търколиха в правилната поза. Благодарих наум, но не разб­рах кой бе.

Е. В. дойде на гости и двамата решихме да си починем преди вечеря. Бе около пет часът следобед. Легнахме в съсед-ни стаи. Почти веднага след това чух гласове. Звучаха, сякаш Е. В. обсъждаше нещо с другиго. В този момент помислих, че го чувам физически да разговаря с някой в хола, оттатък вратата. (Е. В. ме информира, че веднага си е легнал, като преди това не е разговарял с никой и въобще не си спомни

събитието.)

След като чух неясния говор, незабавно се издигнах из­вън тялото си, а гласът започна да говори почти над рамото

ми.

— Ако чувстваш, че трябва да знаеш, струва ми се, че

Казвайки това, някой ме хвана за лакътя и аз тръгнах доброволно. Пътувахме, както изглежда, дълго и накрая спряхме в тъмна стая. Отчетливото ми впечатление бе, че то­ва е или клуб, или общество, или пък някакво централно уп­равление. Отдясно в стаята имаше мълчаливи хора и сякаш знаех, че някъде на горен етаж има и други хора.

Докато стоях и чаках, нещо, прилично на шестнайсетми-лиметров прожекционен апарат, бе включено и върху стена­та забелязах бяла рамка от светлина или пък екран с доста подобна форма на този в кината. С черен ръкопис върху бял фон се появи следната бележка:

„За чисто физически резултати вземете шест капки хи­микал в стъклена водна чаша."

Развълнувах се при тази гледка и се приближих към про­жектора, за да върна картината и да прочета отново бележ­ката, така че да съм сигурен, че правилно съм я прочел. Опип вах за копчето за връщане, но не го намирах. (Картината по това време бе изчезнала.) Тогава забелязах, че на пода се вър­галяше филмова лента и помислих, че съм счупил механиз­ма, докато го опипвах. Това ме изнерви и се втурнах обрат­но към тялото си, за да се предпазя от неприятности. Върнах се лесно.

3.5.1960 г Следобед.

Лежах в пълно съзнание. Вибрациите набираха скорост, но единственото усещане бе горещината. Очите ми бяха зат­ворени. Тъкмо щях да се издигна, когато две ръце поднесоха книга пред затворените ми очи. Книгата бе оръфана, много­кратно разгръщана от всички страни, така че можех да видя, че е книга. После тя бе отворена и аз започнах да чета. Същ­ността на прочетеното бе, че с цел по желание да постигна състоянието, необходимо бе да добия отново чувството за подобно усещане, случвало се в миналото (т. е. бе част от спо­мените ви.) Възприех, че това означава да се мисли преди всичко за „усещането", за подробностите около случая. Има­ше няколко илюстрации и постепенно книгата излезе от фо­кус, докато вибрациите затихваха. Колкото и да се опитвах, не можах да продължа четенето. Накрая се установих във фи­зическото и написах преживяното.

Докато лежах в тъмнината със силни вибрации, „виж-дах" със затворените си очи специалната тъмнина, а тя ста-ваше по-светла в една точка, като отиващи си облаци. Нак-рая бял лъч светлина се провря отнякъде над главата ми. (Все още можех да чувам семейните шумове от работата в къща-та и напълно съзнавах време и пространство. Бях все още вкъ-ци и напълно съзнавах всичко.)

Развълнувах се, но реших да не мърдам. В центъра на бе-лия лъч сякаш израсна планински връх, точно там, където той

разбута облаците. Събрах смелост и помолих за фундамен­тален отговор на най-важния ми въпрос. Не знам защо го направих, но ми се струваше, че трябва да го направя. Зву­чен, дълбок глас - макар и да не бе глас, и сигурно не съзна­телната ми мисъл, докато стоях в напрегнато очакване - от­говори.

— Наистина ли си сигурен, че искаш да знаеш? - дойде
от светлинния лъч.

Отговорих, че съм сигурен.

— Достатъчно силен ли си, за да чуеш правилните отго­
вори? - Имаше слабо извинение и никаква емоция в тона.

Отговорих, че мисля, че съм сигурен. Изчаках и като че мина доста време, преди гласът да заговори отново.

— Попитай баща си да ти открие голямата тайна.
Започнах да разпитвам какво точно означава това. Но

някой от семейството шумно се изкачи по стълбите и запали лампата в хола, извън стаята ми. Още с щракването на свет­лината белият лъч светлина избледня и се стопи независимо от огромните ми усилия да го задържа. Облаците премина­ваха от сиво към черно. Когато облаците напълно се разне­соха, отворих очи. Нямаше никакъв преход от „видението" към спане и към събуждане. Както стана ясно, аз през цяло­то време бях буден. (Наистина бе преживяване с движение, но не бе класифицирано като извън тялото.)

Оттогава бях изследвал това в две направления. Опитвах се да пресъздам отново преживяването, но без успех. Второ -написах писмо на материалния си баща, който тогава още бе жив и много се интересуваше от събитията. Поставих въпро­са, без да откривам източника. Написа ми загадъчен отговор, в който твърдеше, че има поне петдесет тайни и ме молеше да уточня от коя точно се интересувам. И другият „баща" все още ми дължи този отговор.

15.3.1959 г. Нощ.

Опитвайки се да продължа, ето какво ми се случи. Още щом легнах и започнах релаксиращата процедура, си повта-рях наум думите: „Татко, води ме. Татко, кажи ми голямата тайна." След няколко минути стана пълно затъмнение и отк-рих, че стоя насред стая с големи процепи между гредите на тавана. Напуснах къщата и пресякох една платформа, която бе до нещо като конвейер (като влак), спрях и се обърнах. Ня-кой ме бе повикал.

Висока, слаба, доста тъмнокожа жена, с дълга права дре-ха или роба стоеше почти зад гърба ми. Първото ми впечат­ление бе, че тя е негьрка с дребни и равни черти, черна коса и равно подстригани кичури по челото. (От описанието раз-брах, че би трябвало да е от Близкия изток или от Египет. Но не и ориенталка, поради формата на очите.)

Каза ми, че нещо съм сгрешил или по-скоро изводът е бил направен по неправилен начин. Попитах я какъв е той, а тя отговори, че ще ми покаже. После започнахме да се дви­жим, завихме зад ъгъла на огромна сграда. Влязохме върху голям вътрешен двор, който бе павиран. Спряхме и сякаш наблюдавахме триизмерен, цветен филм. Картината бе с ес­тествена големина.

Група хора стоеше вляво и създаваше впечатлението, че е представител на някаква власт. Вдясно, на двора пред къ­щата лежеше тъмнокосо момиче на около дванайсет-тринай-сет години. Тя по някакъв начин изглеждаше съкрушена или безпомощна. Аз участвах в тази сцена и едновременно с то­ва се намирах в близост до жената и наблюдавах. Можех да виждам всяко действие, което „Аз" на сцената изпълнявах,

всяка емоция.

Мъжете от властта казаха, че „Аз" на сцената съм бил длъжен да извърша един доста болезнен за момичето обред. Той („Аз" на сцената) чувстваше, че не трябва да го прави. И момичето му каза да не го извършва. Той се върна обратно при групата от властта, за да се предпази от изпълнение на техните заповеди. Представителите на властта бяха много ко­лебливи по отношение на това мръсно дело, особено ги спи раха сълзите на момичето. Те обаче настояваха, че ако той не не извърши този обред (религиозен?), съвсем скоро ще прис­тигнат другите и ще свършат тази работа. Добавиха, че и за момичето ще бъде по-добре, ако той а не другите, изпълни това.

Съвсем колебливо „Аз" на сцената се обърнах и послед­вах заповедите им. След няколко минути жената ме изведе от двора и двамата отново застанахме върху платформата. (За­губих контакт с „Аз" на сцената в момента, когато се обър­нахме.)

— Сега разбираш ли? - попита тя.

Започнах объркано да твърдя, че не разбирам. Тя ме гле­даше, без да отвръща поглед, много тъжно и накрая се отда- лечи. Не знаейки как да постъпя, помислих за физическото, пътувах дълго назад и се прибрах. Настаних се в материал­ното и дълго време мислих за случилото се. Коя бе тази же- на? Каква бе голямата тайна? Като оглеждам историята на моя живот тук, започвам да разбирам.

18.8.1961 г. Следобед.

Книгата и ръцете се явиха отново. Този път в кабинета ми. Часът е три следобед. Времето е влажно и вали, ако то- ва има някакво значение. Имам вибрации, но съм в пълно съзнание, буден. Правих неколкократни проверки и изпита- ния, като си отварях очите и поглеждах към часовника. Вре- мето течеше така, както се чувстваше, че би трябвало да бъде. И отново онези ръце поставиха книгата пред затворени- те ми очи. Книгата бе многократно преобръщала, разпокъ­ сана и държана в различни положения, за да се разбере дали схващам, че това е книга. Помислих да направя опит да ви­ дя заглавието й в края на книгата и тутакси корицата бе обър­ ната към мен, за да мога да я видя, но или написаното бе твърде дребно, или пък аз бях силно късоглед. Колкото и да

се опитвах, не можах да прочета нищо.

Накрая се предадох и книгата бе разгърната, а аз успях да видя две напечатани страници. Отново се опитах да чета, но не бе на фокус. Най-после предложих наум да уловя само една буква и тогава може би щях да мога да прочета и дру­гото. В отговор една буква изскочи от реда си. Едва я бях ви­дял и тя отлетя. Проверявах и препроверявах внимателно и с голям труд успях да хвана четири думи: „Събудете нещас­тни същества чрез..." Опитах се многократно да прочета по­вече, но очевидно се концентрирах твърде трудно, така че ставаше съвсем недостижимо. Забелязах огромните бели об­лаци, движещи се на вълни над главата ми и това ме разсея. Дъждът бе спрял. Небето се изчистваше. Прииска ми се да изляза и да се зарея високо в небето, над планини и долини. Щом го помислих, започнах бавно да се издигам навън.

Ръцете затвориха книгата и една съвсем толерантна, доб­ронамерена и приятелска мисъл изплува в съзнанието ми: „И все пак, ако реенето е толкова хубаво, направи го." Сякаш учителка за момент се е отказала да продължава да поддър­жа вниманието на дете, което трудно се концентрира.

Зареях се през вратата високо в небето и прекарах чудес­но между облаците. Върнах се обратно без инциденти. Кога­то се настаних във физическото си тяло, облаците наистина си бяха там, точно както ги бях усетил по време на преживя­ването ми, макар че валеше, когато започвах експеримента.

Някой ден, може би, помощниците ми ще се разкрият и аз подозирам, че отговорът ще бъде изненадващ.

10. Интелигентни животни

През цялата човешка история съобщенията бяха логич­ни. Има демони, духове, таласъми, гномове и подобни нечо­вешки същества, висящи около човечеството, за да направят живота нещастен. Дали те са митове? Халюцинации? Веднъж вече сме приели да не зачеркваме темата, преди да сме я изу­чили подробно. Вероятно всички тези неща водят началото си от фантазията. Въпросът е от кой източник въображение­то извиква тези същества. Следващите извадки от записките предлагат няколко възможности.

Часът бе около десет и докато лежах на дивана, започ­нах частичната релаксация. Стаята бе обляна в дневна светли­на. Вибрациите започнаха, когато вече за втори път действах по горния метод. След един миг на „настройване" (с челюст­та ми) отворих очи, за да проверя дали вибрациите ще про­дължат. Продължиха. Все още с отворени физически очи ре­ших да опитам и „се извисих навън", за да проверя какво ли ще се случи със зрението ми. Виждах ясно часовника на сте­ната. Ориентацията ми за време бе нормална. Бях се издиг­нал на около двайсет сантиметра от физическото, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Близо до тялото ми вървеше тялото на човешки дух. Държейки главата си на една страна и като обърнах очи надясно, можах да видя дол­ната му част. Бе голо мъжко тяло. Високо бе около деветде­сет сантиметра, размерите му бяха като на десетгодишно де­те, тънки крака, леко окосмяване, неразвити гениталии.

Спокойно - като че всеки ден се случваха такива неща -като момче, което се полюшва на любимия си кон, то прех­върли единия си крак през мен и ме яхна. Можех да усетя кра­ката му около кръста си. Малкото му телце бе притиснато към гърба ми. Бях крайно изумен и дори не успях да се уп­лаша. (Може би и размерите му оказаха някакво влияние!) Зачаках скован. Като си извъртах очите надясно, можех да видя десния му крак, който висеше от тялото ми, на по-мал­ко от шейсет сантиметра разстояние. Приличаше на напълно нормален крак на десетгодишно момче.

Все още се носех из въздуха, вън от физическото, и тър­пеливо се чудех кой и какво ли бе това. „Той" изглеждаше на­пълно неосведомен, че аз знаех за присъствието му. Ако пък знаеше, не му пукаше. Усетих, че не желаех да създавам удоб­ства за когото и да е. Не ме интересуваше какъв е той в тази среда, където очевидно се чувстваше далеч повече от мен у дома си. Затова бързо се прибрах във физическото, прекра­тих вибрациите и започнах да пиша записките.

Не знаех какво бе това. Дадох си сметка, че просто не съм се осмелил да се огледам назад и да „го" видя хубавич­ко. Сигурно бе, че по форма е хуманоид. Сега като си при­помням обаче, не почувствах да притежава човешки интелект. То (той) изглеждаше повече като животно или нещо средно. Почувствах се оскърбен от крайното нахалство, с което той ме приближи и се качи върху гърба ми. Изглеждаше уверен, че няма да бъде открит, може би поради честите му връзки с човешки създания, за които бе оставал невидим. Ако бе ха­люцинация, бе твърде реално фантазиране - посред бял ден, а и малката стрелка на часовника се движеше плавно, както и съобщението за две усещания.

25.4.1960 г.

Около Седем и половина в кабинета си започнах проце­дурата и вибрациите дойдоха скоро след това. Измъкнах се внимателно и усетих нещо да се катери по гърба ми! Спом них си малкия приятел от предишния път и със сигурност ня­мах никакво желание да ходя някъде, докато той виси на гър­ба ми. Оставих вибрациите да продължат и си обърнах гла­вата, за да мога да уловя крака му, без да съм сигурен, че не­материалната ми ръка няма да премине през него. Изумих се, че ръката ми все пак докосна нещо! Сякаш това бе плът с нор­малната топлина на тялото, но и някак си гумена. Май бе еластична.

Дръпнах я, но колкото повече дърпах, толкова повече тя се удължаваше. Накрая издърпах всичко, което си мислех, че е на гърба ми, освен крака, който, изглежда бе под мен. Из­дърпах и него и напъхах цялата тази маса от плът на поли­цата до канапето. (Продължаваше да прилича съвсем на жи­ва.) Май се опитваше отново да се качи върху ми. Трябваше да я държа на разстояние. Стана нещо като борба (без прок­лятия от негова страна, само едно усилие да се върне обрат­но върху мен). Малко се паникьосах. Бях извън себе си. По­мислих да се опитам да го изгоря с клечка кибрит, да напра­вя нещо, каквото и да е. Изглежда нямаше начин да му поп­реча да се качи върху гърба ми, докато не се върнех обратно в материалното си тяло.

Бях обсъждал предишния случай с различни хора и сега се стремях да спазвам разнообразните им съвети. Опитах се да запазя спокойствие, но не бе лесно. Прекръстих се някол­ко пъти - никакъв ефект. Фанатично повтарях молитвата към Господа, но и това не го постави на мястото му. Заскимтях за помощ.

И тогава, докато се опитвах да се отърва от първото, вто­ро се качи на гърба ми! Държейки едното с ръка, се обърнах и изтръсках другото. Реейки се из въздуха на кабинета с по едно такова нещо във всяка ръка, скимтях за помощ. Успях добре да ги разгледам. Но още не ги бях погледнал и всяко от тях се превърна в чудесно създание, една от двете ми дъ­щери (психиатрите добре ще си прекарат с този случай)! Из­глежда веднага разбрах, че това бе преднамерена преструвка от тяхна страна, за да ми създадат емоционално неудобство

и да предизвикат у мен любов към дъщерите ми. Така те ис­каха да ми попречат да им направя нещо лошо.

В момента, когато разбрах номера, и двете престанаха да се представят за дъщеря ми. В отчаянието си, че не нами­рам изход, помислих за огън и това сякаш малко помогна. Въпреки това добих впечатлението, че те се зарадваха, че ня­ма да им причиня нищо болезнено. Цял треперех за помощ.

В същия момент забелязах с крайчеца на окото си, че се появява някой. Бързо реших, че това е трети такъв, но опре­делено това си бе мъж. Той просто спря на известно разсто­яние и погледна какво става с много сериозно изражение на лицето. Можах чудесно да го разгледам. Първо - очите му ми изглеждаха съвсем познати. Напомняха ми за светлия цвят на бащиния ми братовчед. Бяха леко вдлъбнати. Косата бе равно подстригана около главата му. С изключение на кичу­рите върху челото му той бе почти плешив. Бе облечен в тъм­на роба до глезените и не можах да разгледам краката му.

Първата ми реакция бе, че той е дошъл да помогне на „съществата" и това ме изплаши още повече. Все още трепе­рех, когато ни доближи. Бях на колене, с широко разтворени ръце и и във всяка една държах малките същества. Мъжът бе твърде сериозен. Той не ми проговори, нито забелязах да пог­лежда в моята посока. Когато дойде съвсем близо, престанах да се боря, паднах на пода и започнах да се моля за помощ. Все още без да ми обръща внимание, той хвана всяко от две­те малки същества, прегърна ги в ръце и погледна надолу към тях. След като ги гушна, те се успокоиха и отпуснаха, като оставиха крайниците си да се влачат.

Благодарих с треперещи устни, приближих се до канапе­то и се вмъкнах във физическото си тяло, като все още чув­ствах вибрациите. Седнах физически и се огледах. Стаята бе празна.

След двадесет и четири часово възстановяване от случ­ката имах най-малкото няколко обяснения. Съществува въз можноста цялата случка да е халюцинация или сън, плод на подсъзнанието. Ако е така, лесно мога да разбера труднос тите на параноиците да отделят реалното. Ако пък е симво-лизъм, то е съвсем очевидно. „Създанията" около мен не са нищо повече от мое произведение. Видението, че те са като мои деца, е твърде трудно да бъде разтълкувано по друг на­чин, освен да покаже, че те са мои. Затова те ми принадлежат и не са нито добри, нито лоши. Все още не ми е известно как­во представляват. Дали са отделна част от мен, или са плод на мисълта, който съм създал поради навика си да мисля про­дължително? Какво да направя заради тях? Чий представи­тел е мъжът в робата? Ще ми трябват повече от двадесет и четири часа, за да разбера. Независимо от това следващия път, ако има такъв, ще направя усилия да се държа по-спо­койно и обективно. По-малко страх и аналитични прояви.

21.5.1960 г. Нощ.

Лежах в спалнята абсолютно отпуснат в късна нощ. Виб­рациите започнаха случайно и много бързо забелязах един крак, метнат върху тялото ми (нематериалното, предпола­гам). Усетих малкото тяло, провиснало на гърба ми. Опипах внимателно наоколо (нефизически?) и докоснах малкото гръбче, разположило се върху ми. Хванах нежно малкото ра­мо (проявих напълно обмислено разбиране) и внимателно вдигнах малкото тяло, като го преместих далеч от моето. По­чаках да се върне, за да ме яхне или пък само да ме добли­жи. Като не исках да изпускам късмета си, се върнах обрат­но във физическото, раздвижих се и написах всичко.

След като се издигнах извън материалното си тяло, от­ново усетих вече познатото - едно от онези гумени създания на гърба ми. Нито дума, още по-малко някакво действие. Са­мо малкото телце си се клатушкаше на гърба ми. Този път много не се изплаших, за да се добера бавно до нещото. За­почнах да го издърпвам и зовях Бог на помощ (по настоява не на няколко души, които имаха по-добра теологична под­готовка от мен). Съществото пак се разтягаше, докато го дър­пах. Спомних си, че миналия път си бях помислил за огън, който много не ми свърши работа. Този път се опитах да мис­ля за електричество. Представих си ясно две парчета кабел с високо напрежение. Мислено ги включих към онази част от тялото на създанието, която бях хванал и дърпах. Тутакси масата се сгърчи (като спукан балон), отпусна се и изглежда­ше като че ли умира. Щом това стана, нещо прилично на при­леп с писукане мина покрай главата ми и излезе през прозо­реца. Почувствах, че победих. Обзе ме дълбоко облекчение, върнах се към материалното, отново се съединих с него и сед­нах (физически).

Пак същото пътуване. Тъкмо тръгвах на път, няколко „неща" се прикрепиха към различни части от тялото ми (не­материалното). Казвам „неща", защото бе напълно тъмно и не бих могъл да ги видя. Видът им бе почти като на малки рибки, с дължина около двайсет - двайсет и пет сантиметра. Лепнаха се като паразитните рибки „сукалчета" в океана. До­колкото ми бе възможно, ги издърпах и ги хвърлих далече от мен, но те (или други) веднага се връщаха. Не бяха злонаме­рени, но създаваха неприятности. За да се отърва, бях прину­ден да се върна към материалното.

Открих нещо ново за „сукалчетата". Те образуват един пласт. Понякога успявате да преминете през него. Но повече­то пъти се движите през него толкова бързо, че не го забеляз­вате. Сега спрях точно в средата на пласта, докато „рибата" ме обикаляше на гроздове, привлечена от мен. Вместо да ре­агирам както по-рано, стоях неподвижно и просто чаках. След малко те се разделиха и се отдалечиха. После нямаше нищо друго, освен тъмнина. Започнах да се движа и те пак се появиха! Спрях, зачаках и те се отдалечиха. Този път започ­нах бавно да се движа. Една или две се върнаха, но това бе всичко. Насочих се нагоре към други места. Сякаш бях стръв в океан, пълен с риба.

Това трябва да се запише, тъй като може но някакъв на­чин да окаже влияние. Хотелска стая в Дърам. Лежа в легло­то в късна нощ, до мен е съпругата ми. Тъкмо щях да заспя, когато почувствах някого или нещо в стаята. Без да съобра­зявам в началото какво става, скочих от леглото и се втурнах да защитавам жена си и мен. Веднага бях нападнат от нещо, което не виждах в тъмнината. Бореше се по животински, т.е. опитваше се да хапе, драска. Борбата се водеше в трите по­соки на стаята. Нищо не виждах в затъмнената стая (дали пък очите ми не са били затворени?) и само чрез инстинктивното насочване успях да го надвия и изгоня през прозореца. Оче­видно то не притежаваше никакви човешки или умствени ха­рактеристики. Като че си бе животно, дълго към метър и двайсет, с размер на едро куче.

Близо до прозореца, след като го бях изгонил, аз се обър­нах и за първи път си дадох сметка, че не съм във физическо­то. (Ръката ми бе промушена точно през затворения прозо­рец!) Прелетях до леглото си и там открих под завивките две тела. Доближих се до часовника върху нощното шкафче и све­тещият циферблат ми показа два и тридесет и пет. Спомням си, че бях съвсем близо до нощното шкафче, полетях наоко­ло, превъртях се и се „върнах". Седнах физически. Стаята бе тиха, тъмна и празна. Погледнах часовника върху шкафчето Бе около два и тридесет и осем.

27.10.1960 г. Нощ.

Легнах си уморен, доста късно - към един и половина и наум взех решение да не „върша" нищо. Тъкмо заспах (ни­какви съзнателни прегрешения, не съм се отделял от физичес­кото поне видимо, но имах чувството, че съм направил точ­но това), някой ме нападна. Не можех да персонифицирам, нито пък да го видя. Знаех, че това нещо е злобно и имаше намерение да „вземе" нещо мое. Това обаче означаваше най-напред „да се отърве от мен" (не от физическото ми „Аз", но от другото „Аз", което имаше способността да действа неза­висимо от физическото).

Борбата не бе като да отстраняваш животно от пътя си. Бе бой без правила, тих, ожесточено бърз. Другият настой­чиво търсеше да проявя някаква слабост. Първоначално не се биех дивашки, защото бях шашардисан. Просто се опит­вах да се защитавам. Въпреки това „нещото" сякаш се дви­жеше от нервен център към нервен център. Някои от хваща-нията и натискът, който ми приложи, бяха мъчителни. Знаех, че ако не отвръщам, ще загубя. Загубата изглеждаше толко­ва фатална, колкото ако загубех съществуванието си. Започ­нах да се бия по същия начин като него - диво и отчаяно. Противникът знаеше всяко мое слабо място и се възползва­ше от това. Бихме се, както ми се стори, в продължение на часове. Постепенно започнах да разбирам, че ще загубя. Яс­но бе, че това не може да продължи вечно. Успях някак си да разбера, че съм вън от материалното. Все още биейки се, за­почнах да насочвам борбата към физическото си тяло. Кога­то вече бяхме съвсем над него, аз се спуснах „вътре". Това бе единственият начин да завърша без загуба.

Отворих очите си (физически) и седнах. Стаята бе тиха и празна. Завивките бяха непокътнати, очевидно не бе имало физическо движение. Жена ми спеше до мен, необезпокоява­на от нищо. Станах и обиколих стаята, погледнах и в хола. Всичко си бе нормално.

Сигурно е било сън. Ако е било така, бе твърде ясен и нямаше нищо общо с другите ми сънища. (Много време ми бе необходимо, за да разгранича „чистия вид" сънища, кои­то бяха отражение на преживяното през деня напрежение или дълго скривана вътрешна тревога. Тези сънища могат да бъ­дат оприличени с многократна обратна връзка, или с „пала­ви брътвежи".) Фактът обаче, че в случая стаята бе точното място на действие, и пълният съзнателен контрол върху са­мото действие отхвърлят предположението, че е било сън.

След около двайсет минути на самоуспокоение се върнах в леглото. Имах естествено упоритото желание да се опитам веднага да заспя. Не исках да възпроизвеждам битката. Не знаех начин да се предпазя от това. Опитах единственото, ко­ето ми се виждаше възможно. (Алтернативата бе да стоя бу­ден цяла нощ, но бях вече доста изморен.) Лежах и си повта­рях: „Съзнанието и тялото ми са открити само за конструк­тивни сили. В името на Господа и доброто ще заспя норма­лен здрав сън." Заспах и се събудих в нормалното време сут­ринта. Преди да дойде сънят, повторих най-малко двайсет пъти израза.

Използването на тази повтаряща се фраза показва сери­озното състояние, в което бях изпаднал по това време. Тези, които добре ме познават, могат да открият горното от начи­на, по който търсех помощ. Истината бе, че нямах алтерна­тива. Сега, като си спомням, все още не мога да открия дру­га възможност, нито пък знам за метод, място, човек, рели­гия (в която да съм сигурен), наркотик или каквото и да е друго в обсега на моето познание, опит или информация, ко­ето абсолютно гарантирано ще ме предпази от нападенията на всичките тези неща. Все пак би трябвало да има и нещо друго, вместо „да се бия" при самозащита, и то без да ми е ясно срещу какво се бия. Заработваше същият защитен меха­низъм, който би задействал, ако животно ви нападне в джун­глата посред нощ. И в средата на битката не преставате да търсите начин за борба. Не спирате и да се чудите какво ли ви е нападнало. Биете се, за да се спасите, използвайки всич­ко, което ви попадне под ръка, в момента на атаката от стра­на на животното. Биете се отчаяно, без да разсъждавате в мо­мента как, защо и срещу кого водите тази битка. Атакували са ви. Непровокираната атака сама по себе си сякаш показ-

ва, че каквото и да ви е нападнало, то не е добро, в противен случай не би ви е нападнало по този начин. Защитата е авто­матична, инстинктивна без никаква друга мисъл, освен за спасението, което се базира на предпоставката, че не е пра­вилно да капитулирате пред някого или нещо, чиито качест­ва (очевидно непредизвиканата атака, сляпо желание да уби­ва) вие презирате.

11. Дар или бреме?

В началото на експериментирането започна да се изявя­ва един страничен ефект. Не бе дейност извън тялото като та­кава, но се случваше в състояние на дълбока релаксация, пре­ди всякакво отделяне от физическото. Очевидно трябва да бъ­де класифицирано като „предварително познание". „Видени­ето" идваше въпреки волята ми, както си лежах, с успокоено съзнание и възстановено тяло.

Появяваше се съскащ звук, локализиран в предната част на мозъка, и добивах усещането за малка правоъгълна вра­та, окачена само в единия си край. Долният се люлееше под ъгъл около 45° . При люлеенето се откриваше идеално кръ­гъл отвор. Веднага след него виждах и предусещах случка или събитие като сън, макар че бях в пълно съзнание и имах чув­ството за нещо познато. Сънят се появяваше под влиянието на външни фактори. Не можех да окажа никакво въздействие по свое желание. То просто се случваше или бе предизвиква­но от някакъв подсъзнателен механизъм.

Първоначално не обърнах особено внимание на феноме­на, характеризиращ съновидението като освобождаване на материалното от подсъзнанието. Важно събитие силно ме впечатли. Ще го взема направо от записките, защото има го лямо значение. 5..7.1959 г.

В ранни зори „клапанът" отново се отвори и това, кое­то видях, ми направи впечатление само защото бе твърде жи­во. Бях аз, тъкмо преди да се кача в търговски самолет. До вратата на самолета стоеше и чакаше Д. Д., когото познавам от десет години. Качих се в самолета и седнах. Забелязах, че имаше достатъчно свободни места, и бях сигурен, че прияте­лят ми ще се качи на борда. Отпред, близо до вратата, забе­лязах група хора, които разговаряха и се присъединиха към млад негър, който току-що се появи на вратата. Бяха много радостни и очевидно им бе приятно, че негърът също ще пъ­тува. Групата се състоеше от двама по-възрастни негри, бял възрастен мъж и младия негър. Като разбраха, че самолетът тръгва всеки момент, те тръгнаха по пътеката, минаха пок­рай мен и заеха местата си. Наведох се напред, за да видя да­ли приятелят ми се е качил и узнах, че жената пред мен бе възбудена. Точно преди старта приятелят ми се качи на бор­да и седна. Тъкмо мислех да стана и да отида при него, ко­гато самолетът започна да се движи и аз седнах отново. Са­молетът тръгна по пистата и трябваше да мине дълго време, преди да се издигне. Почувствах леко напрежение. Накрая се отделихме от пистата и се издигнахме ниско над булеварди­те (ветровити, покрити с паднали листа). Запазихме ниската си позиция, самолетът се издигна още малко.

Чух след малко стюардесата да говори от уредбата на самолета. Тя съобщи, че след няколко минути пилотът ще вземе решение коя от двете посоки да поеме - едната наляво със заобикаляне или втората - „под електрическите кабели". Изчаках малко и забелязах, че самолетът пресича познато място (ниско над града). Разбрах, преди още стюардесата да го е съобщила, че поемаме курса „под електрическите кабе­ли". Когато стюардесата го каза, гласът й бе съвсем тих и твърде притеснен. Можех да усетя и у нея известно напреже ние.

Гледайки през прозорчето на самолета, забелязах нався­къде пред нас опънати кабели. Като ги наближи, самолетът мина под тях, летейки твърде ниско. Бях ужасен и непрекъс­нато се взирах напред, за да съзра някакви отвори в между-кабелното пространство, откъдето бихме могли да се пров­рем. Успях да видя края на кабелите над главите ни и после отдолу се появи слънчева светлина. Започнах леко да се ус­покоявам, защото ми се стори, че ще успеем. В този момент самолетът изведнъж се спусна,, насочвайки се към улиците. Щом стана това, нещо от самолета се счупи съвсем близо до мен и аз скочих (или паднах) на улицата от около метър и осемдесет височина. Озърнах се, за да видя къде съм паднал. Самолетът отново набра височина и мина покрай мен. Пос­ле рязко зави надясно и пое посоката, която бе абсолютно свободна - между две високи сгради. Големи облаци дим от­части затъмниха катастрофата.

Първата ми реакция след катастрофата бе да благодаря на Бога, че ми изпрати това чудо, което ме спаси. Втората ми мисъл бе, че семейството ми, което знаеше, че съм хванал то­зи самолет, ще се безпокои за мен и аз съм длъжен да им се обадя. Третата бе, че трябва бързо да открия катастрофира­лия самолет, за да се опитам да помогна на другите, макар да знаех, че може би е безполезно. Станах и тръгнах към не­го и като приближих, видях пламъци през облаците дим. Пи­лотът (облечен в кожено яке и шапка) ме видя и доста трос­нато попита откъде-накъде точно аз съм избран да бъда спа­сен измежду всичките му пътници. И аз си зададох същия въпрос. Тогава клапанът се затвори.