Пътят към истинското благоденствие Шакти Гуаейн
Изтегляне 0.76 Mb.
|
| ДА ДАВАШ И ДА ПОЛУЧАВАШ
Уменията да даваме и да получаваме стоят в основата на способността ни да създадем и да изпитаме истинско благоденствие. Всички ние с раждането си получаваме определени дарове. Те често приемат формата на таланти, интереси и качества, както и на универсални човешки характеристики, като например способност да обичаме и да се грижим един за друг. Когато правим всичко по силите си, за да живеем според собствената си истина, да изразяваме и да споделяме себе си възможно най-автентично, ние по естествен начин раздаваме дарбите си на другите и на света, замяна може да получим признание, благодарност, утвърждение, грижа, любов, а при определени обстоятелства - пари или други материални възнаграждения. Всичко това е своего рода компенсация за енергията, която сме изразходвали, за да можем да продължим да даваме. Следователно, даването и получаването са противоположни енергии, са неразривно свързани помежду си в естествения поток на живота, подобно на вдишването и издишването. Ако един от аспектите на този цикъл не функционира, той се прекъсва и жизнената сила не може да протича свободно. Когато не вдишваш, няма какво да издишаш; така много скоро тялото ти няма да може да живее. Всичко това навярно изглежда просто и очевидно, но е факт, че по отношение на баланса съществуват сериозни проблеми. Много от нас имат проблеми или с даването, или с получаването, или и с двете. Моите наблюдения показват, че по-често срещан е случаят, когато човек не умее истински да получава. За това си има множество причини. Един от факторите определено е културната ни обусловеност. На даването се гледа като достойно за уважение и възхвала. Получаването (вземането) се смята за нещо, близко до егоизма, който за повечето хора носи доста отрицателен смисъл. Това схващане до голяма степен произтича от традиционните трансцендентни религиозни разбирания. Ако животът на земята е люлка на греха и страданието или пък държаща ни в плен илюзия, то колкото повече искаме или вземаме от него, толкова повече се оплитаме в капана на материалността. И обратно, колкото по-малко искаме, толкова по-свободни сме да се приближим до сферата на духовното. Този духовен идеал изисква да отхвърлим нуждите и желанията си. Идеята с такава степен е проникнала в живота ни, че дори да не сме религиозни, моделът ни за добро е: алтруист, който дава, без да мисли за себе си. Подобна цел е фантасмагорична, понеже дори да ми да живее само от тази страна на полярността, никой не може да избяга от сянката си. Това е една от причините голяма част от духовните водачи и религиозните институции в крайна сметка да се оказват замесени в някакъв скандал, обикновено свързан със секс, пари или власт. Убеждението ни е, че духовните личности не бива да се интересуват от такива неща. Но винаги, когато дръзнем да отречем някои от естествените ( човешки нужди и желания, те се връщат като бумеранг към нас. Въпреки това повечето от нас са се вкопчили в този духовен модел. Почти всички сме чували и сме повлияни от мотото, че „по-блажено е да се дава, нежели да се взима". Аз бих перифразирала така: „Блажено е да се дава и да се взема по равно, защото това е естественият, балансиран начин на живот". Понякога ни е трудно да получаваме и по психологически причини. Даването става от позицията на силата. Когато даваме, ние сме активни; чувстваме се силни и добродетелни. Получаващата страна е по-уязвима. За да получим нещо, трябва да признаем някаква своя нужда или желание. Поради страха от проява на слабост за много хора е истинско предизвикателство да протегнат ръка към това, което им се дава. Жестът сякаш ни навява дълбоко чувство за липса на достойнство. Много хора се идентифицират с енергията на даването. Справяме се чудесно, когато трябва да се грижим за някого, интуитивно се досещаме за нуждите на другите и правим всичко, за да им предоставим комфорт и задоволство. Всичко това може да бъде много приятно за хората около нас, а често и да ни носи голямо удовлетворение. Чувстваме се необходими, желани, силни и щедри. Подобно на повечето ни привични поведенчески модели обаче и този нерядко се оказва несъзнателна стратегия за подсигуряването на собственото ни оцеляване и благополучие. Надяваме се, че ако даваме достатъчно на другите, те ще изпитват такава силна любов и привързаност към нас, че не биха ни изоставили. В ролята на обгрижващи, ние оставаме в силната позиция да даваме на хора, които като че ли имат по-големи нужди от нас, и така избягваме необходимостта да се изправим пред собствените си нужди и страхове. Тук отново развиването само на едната от двете полярности ни поставя силни ограничения. От прекомерно даване можем да стигнем до изтощение и негодувание, а и караме другите да се чувстват свръхзависими от нас. Ако съзнаваме, че се асоциираме единствено с ролята на грижовници, трябва да се освободим от този модел и да се научим да получаваме. Пример за описаното дотук е колко трудно е за някои да получават комплименти, благодарности, признание или, Боже опази, овации! Изобретяваме какви ли не оригинални реакции, само и само да не приемем енергията, която ни се дава чрез оказаното ни внимание. Приемането на благодарност е една от малките стъпки към това, да се научим да получаваме. Когато свикнем, по-лесно ще приемаме любов, грижа, успех, пари и други форми на енергия. Аз самата често се изправям пред голяма публика и хората изразяват своята признателност за начина, по който са им повлияли моите книги и семинари. Отначало ми беше трудно и се наложи да се уча как да приемам техните аплодисменти. Трябва да призная, че сега се чувствам превъзходно! Разбира се, много от нас попадат в плен на другата крайност: трудно ни е да даваме. Сдържаме чувствата си, не се изразяваме, вкопчваме се в това, което имаме - енергия, любов, време, пари и вещи. Тази защитна реакция е предизвикана от дълбоко чувство за недостиг - страх, че нямаме достатъчно от това, което искаме, и затова е по-добре да внимаваме да не изпуснем онова, което вече имаме. Често подобно отношение се корени в неудовлетворяването на важни наши нужди в детството, а нерядко и в липсата на подкрепа и уважение при изразяването на естествените ни пориви. Дълбоко в себе си изпитваме чувство за малоценност и увреденост и вярваме, че никой не би искал това, което ние сме в състояние да предложим. В съчетание със страха, че самите ние никога нямаме достатъчно, неспособността ни да даваме може да ни накара да се идентифицираме изключително и само с получаването. Възможно е да се опитаме да запълним вътрешната празнота и жажда с някакъв вид зависимо поведение -пристрастеност към храна, алкохол, наркотици, неконтролируемо преследване на все по-големи богатства, обсебеност от партньор; както и да се затворим в себе си и да изпаднем в депресия. Точно както даването и получаването са части от естествен цикъл, така и проблемите с някое от двете са просто страни на една и съща монета. Ако не сме способни да даваме, не сме способни и истински да получаваме, и обратното. Тези затруднения се коренят в някои от най-ранните преживявания в живота ни. Нужно е време и старание, за да ги изцелим. Първата и най-важна стъпка е да се вгледаме честно в себе си и да осъзнаем собствените си чувства и модели. След това да протегнем ръка и да приемем помощта и напътствията, които може би са ни нужни за емоционалното ни изцеление. Ще поговорим по-подробно за това в глава шеста. Помнете, че истинското получаване е възможно, когато признаваме нуждите и желанията си, когато се отнасяме спокойно към своята уязвимост и дълбоко в себе си вярваме, че животът ще се погрижи нас. Истинското даване е възможно, когато си позволяваме пълноценно да получаваме. От тази пълнота извира естественото желание да споделяме енергията си с другите. Изтегляне 0.76 Mb. Сподели с приятели:
|