Пътят на Предопределението



страница1/4
Дата14.01.2018
Размер0.5 Mb.
  1   2   3   4
Пътят на Предопределението
1

Двете луни се усмихваха зловещо една на друга. Лицето на по-голямата бе скрито на половина, а по-малката светеше с цялата си яркост. Нямаше нито един облак, който да скрие силуета на младата жена, надвесила се над още неулегналия гроб. Едната й ръка бе зарината от рохката пръст, сякаш се опитваше да се докосне до разлагащите се останки само на метър от нея. С другата се опитваше да прогони малките есенни листа, които студения вятър някак успяваше да заплете в късата й коса.

Чу тихи стъпки. Бързо се изправи и изпя няколко думи. Тъмнокафявият цвят на ирисите й отстъпи място на кървавочервено. Вълчите й очи й позволиха да види съвсем ясно мъжът, който се приближаваше към нея.

– Остани там! Не искам да се приближаваш нито крачка повече.

Мъжът вдигна ръце, макар да осъзнаваше колко глупав бе жеста.

– Калия, това съм аз, Уил. Искам да отдам последна почит на съпруга ти. Това е всичко.

– Знам кой си, Залез. Но искам да се обърнеш и да си вървиш. Искам да бъда сама... с него.

Наведе глава и затвори очи. Чу, че мъжът пристъпи напред.

– Казах да не се приближаваш. Не бях ли пределно ясна – почти изкрещя жената.

Стотици мравки запълзяха нагоре по обувките му, скриха се под робата и продължиха нагоре, докато достигнаха до гърлото му. Само няколко го ухапаха. Сърбежът и болката бяха силни, но той успя да се сдържи да не се почеше. Знаеше, че ще ги раздразни и ще стане по-зле.

– Калия, не е нужно да го правиш. Само искам да оставя едно цвете на гроба.

– Цвете?


– Да, ако ми позволиш, ще ти го покажа.

Жената се усмихна.

– Ще трябва да се разбереш с тях. Помолих ги за помощ, но не съм им господарка.

Уил много бавно извади малък предмет от пояса си. На дължина бе не по-дълъг от педя. Ароматът много бързо достигна до ноздрите и на двамата – много сладък, но с едва забележимо загатване за разложение.

Очите на Калия станаха яркочервени.

– Донесъл си черна роза? Уил, не разбирам...

Мравките запълзяха надолу и само след няколко дихания нито една не бе останала върху тялото на Залез.

– Какъв по-подходящ начин да кажеш сбогом на приятел от това да поднесеш на лобното му място най-ценното цвете?

Уил погледна към розата. Той също виждаше добре на тъмно, но черното растение не можеше да се види истински. То поглъщаше всяка частица светлина, попаднала върху него. Изглеждаше нереална, сякаш бе направена от мрак.

Две топли струи се стекоха по бузите на жената. Сложи ръка на устата си, за да сподави хлипането. Уил се приближи до нея и я прегърна. Тя притисна глава към гърдите му.

– Всичко е наред, сега болката ще спре...

Калия усети как се гмурка в море от топъл мрак. За миг страданието и изчезна. Три удара на сърцето по-късно Уил й позволи да напусне тъмната пелена. Тя въздъхна и се откъсна от прегръдката му.

– Спокойствието на бездната. Нали така се казваше това заклинание?

Залез кимна.

– Хенрик – продължи жената, – ми го е прилагал десетки пъти. Това май е единствената магия на демонолозите, която не причинява болка.

– Всъщност, има и други, но не са популярни.

Погледът на Калия отново попадна върху черната роза.

– Уил, сигурен съм, че можеш да използваш розата за нещо по-полезно.

Залез се засмя.

– И за какво може да ми послужи? Да активирам разрушителната й мощ и да унищожа всичко живо в радиус от стотина разкрача. Или да я предам на Храма на Предопределението, за да извлекат мастилото от нея и високомерния Върховен жрец да напише поредното си глупаво предсказание?

Мъжът се приближи до гроба, изрови малка дупка, сложи розата в нея и внимателно я покри с пръст.

– Жалко, че не може да ми послужи. А точно сега имам огромна нужда от помощ.

Уил се изправи.

– Аз съм тук. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

– Не, Залез, никога повече не искам да смесвам вещерската си енергия с тази на демонолог. Мразя това, че Хенрик загуби душата си. Мразя и теб, както и всеки друг, който си играе с дълбините на Мрака – Калия стисна зъби.

Мъжът вдигна ръка.

– Нека ти подаря Спокойствието на бездната отново. Имаш нужда...

– Не се приближавай! Това от което имам нужда е да успея да намеря сина ми. Сама не съм достатъчно силна, търсещата магия е безполезна. Кайн пробва да ми помогне, но също без резултат... Хенрик е... беше чудовище...

– Калия, не е необходимо да минаваш през това отново. Нека призова Окото на миналото.

Жената кимна и леко подаде ръката си напред. Уил я хвана внимателно. Затвори очи и започна да нарежда думите на заклинанието. Езикът бе универсален демонически. Без вещицата да се усети, тя също започна да шепне познатите й думи. Залез се закашля. В продължение на почти минута не успя да овладее спазъма си.

– Уил, сигурен ли си, че всичко е както трябва?

Мъжът едва успя да кимне. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но не се справи. В следващия си опит вложи цялата си воля. Когато усети, че гърдите му не могат да поберат повече, се отдаде на кашлицата. Изплю нещо, което приличаше на око, но имаше девет пипала.

– Този път призовах особено голям екземпляр - каза Уил, докато се опитваше да нормализира дишането си. – Не се страхувай, това същество е тук само за да научи за конкретната случка, за която ще го помоля да провери в спомените ти.

– Знам. Предполагам, че това е стандартното обяснение, което даваш на всички, преди да влязат в контакт с демона. Не забравяй, че до скоро бях съпруга на посветен в призоваването на твари на Мрака. Но... в името на Природата, защо е необходимо да е толкова грозно?

Мъжът повдигна рамене и погали окото. То изцвърча и пипалата му се увиха около палеца му.

– Не е грозно, просто е различно. Сигурен съм, че и на него не му се струваме особено приятни, но то няма друг избор – погледна към Калия. – Дай ми отново ръката си и затвори очи.

Жената го послуша. Пръстите и се размърдаха нервно миг преди да срещнат ръката на Залез... и демона във формата на прясно извадено око. Нещото изпищя и се спука, покривайки дланите и на двамата със студена слуз. Тя проникна през кожата им и Уил успя да види това, което се бе случило онази вечер.

**

Калия си тананикаше доволно, докато приготвяше любимата супа на сина си. Погрижи се да сложи най-крехките парченца телешко, както и повече моркови, които придаваха сладникав вкус на ястието. Около нея се навърташе дългокосместия котарак Джизли, който от време на време се отъркваше в полата й, за да й напомни, че и той обича месце.



– Прекаляваш – вещицата се опита да направи сърдита гримаса.

Котаракът измяука недоволно и с вдигната опашка се оттегли в ъгъла – към пухената възглавничка, на която спеше.

Калия чу стъпки отвън. Очакваше Хенрик и малкия им син Джонатън да се върнат от разходка в гората. По принцип, не обичаше да се срещат тук. Смяташе семейството си за нещо твърде лично. Не искаше някой от съселяните й да знаят за него. Вещицата бе особено развълнувана, защото от повече от седмица не бе прекарвала и ден със сина си. Още от съвсем малък беше даден в дома за силно надарени деца. Почти всеки ден сърцето й се късаше. Имаше неистова нужда да бъде до него. Опитваше се да се успокои като си казваше, че той е добре там – където могат да се погрижат за специалните му нужди. Но разумът трудно надделяваше над майчините й чувства.

На практика, детето трудно би могло да овладее силата си без чужда помощ. Магията на Мрака се бе просмукала в кръвта на баща му, а комбинацията с природната магия на майка му бе предпоставка в един момент да се превърне в нещо много опасно.

Калия потрепери само при мисълта. Наложи си да подтисне мрачните мисли. Хенрик и Джони щяха да бъдат при нея съвсем скоро и това бе най-важното за момента.

Скърцането съпроводи отварянето на вратата. Хенрик влезе – висок и величествен. Жената се усмихна и са наведе настрани, опитвайки се да види сина си. Но не успя.

– Къде е малкия, Хенрик?

Лицето на демонолога остана безизразно. Очите на вещицата се впиха в неговите.

– Какво се е случило, Хенрик, кажи ми! Защо Джони не е с теб?

Започна да я обзема паника.

– Той е на сигурно място – той й обърна гръб. – Трябва да ми помогнеш. Само ти можеш. Най-накрая ще успея да изпълня завета си.

– Какъв завет? Защо просто не ми обясниш къде е момчето ми?

Хенрик се обърна към съпругата си. Зениците му се разшириха, докато черното обгърна ириса и ретината му.

– Калия, няма да го видиш отново, докато не забъркаш дяволската слюнка.

– Ти... ти си се побъркал – каза вещицата с треперещи устни. – Какво ти става? Нима демоните успяха да покварят душата ти? Не, не може да е истина. Нали щеше да си от незасегнатите... от чистите. А сега... Хенрик, в името на Природата, бори се...

Той направи крачка към нея и я удари с опакото на ръката си.

– Престани да говориш глупости, Калия. Смятам, че се изразих ясно. Искам да свариш адската отвара. Иначе няма да видиш сина ни. Никога.

– И какво смяташ да направиш с нея – вещицата показа зъбите си, които бяха изцапани с кръв.

– Въпросът е какво ти ще направиш...

– Хенрик не, това вече е прекалено. Едно е да съм съучастник... не, няма да разпръсна дяволска слюнка.

– Мила Калия, уверявам те, че точно това ще направиш. Веднага след като свършиш с приготвянето на болестотворната течност ще я изсипеш лично в кладенеца край селото.

– Защо аз?

Хенрик се изсмя.

– Искам да видя как Мракът прониква в душата ти, обсебва я и поглъща всичко добро от нея – той я прегърна въпреки съпротивата й. – Искам да бъдеш кралица на Мрака...

– И с какво бедните селяни са заслужили адската болест?

Мъжът присви очи.

– Крайно време е да престанеш с твоята наивност. Не осъзна ли, че в този скапан свят човек не получава това, което заслужава. Случва се това, което решават силните. Нима аз бях заслужил поведението на баща ти. Отидох при него и му обещах да се грижа за теб, да те направя щастлива. А той заповяда на стражите да ме бичуват и ме прати в изгнание.

– Хенрик, не започвай отново. Това стана отдавна. Ние намерихме начин да сме заедно, въпреки трудностите, с които се сблъскахме. А за обещанието – това ли е начина, по който го изпълняваш? Не осъзнаваш ли колко много ме нараняваш?

– Това е само временно... докато преминеш през трансформацията – прошепна демонологът. - После няма да има болка, само тих и успокояващ Мрак. А за съселяните – тяхната жертва ще е благородна. Те ще са опитните жаби, чрез които да успеем да направим болестта още по-мъчителна и смъртоносна. И тогава ще накарам истинските виновници за моето нещастие да си платят.

– За кого говориш?

– За хората от родното ти село. Тези, които избраха баща ти за кмет и го подкрепяха през всичките тези години. Те му позволиха да ни причини всичко това. Хайде, мила Калия, сбъдни тази моя фантазия. И ми позволи да върна блясъка в очите ти. Или, може би трябва да кажа... вечната сянка!

Вещицата преглътна.

На Залез му причерня. Чувстваше се адски изморен. Искаше да види още от събитията от онези дни, но знаеше, че няма да може да издържи дълго. Смътно видя как някакъв свещеник подарява нещо на Калия, тя му се усмихва и казва:

Брат Джейкъб, какво трябва да значи това?

После влезе Хенрик и нападна свещеника...

Уил се свлече на земята. Калия го разтърси и му удари две звучни плесници.

– Всичко е наред, Калия, просто имам нужда от малко почивка.

Залез остана на земята още известно време – със затворени очи. Опитваше се да овладее емоциите, които напираха под повърхността и го караха да трепери. След като бе видял сцената с Калия, изпитваше много силна ненавист към Хенрик.

– Успя ли да научиш нещо? – попита го Калия

Уил кимна.

– Станалото станало – въздъхна. – Сега искам само да намеря момчето ми и да го притисна до мен – ръцете й несъзнателно описаха кръгове. Знам, че Хенрик се е погрижил за него и най-вероятно Джони няма нужда от повече грижи, за да не се окаже дарбата му заплаха за него.

– Ако можехме да възстановим пентакъла... Колко силни бяхме навремето, щяхме да се справим с намирането за миг – Уил разтри слепоочията си. – Хенрик бе огъня, аз - въздуха, ти - водата, Кайн – земята, Лейс – духа.

– Мисля, че Лейс взе най-мъдрото решение.

– Нядявам се, че се шегуваш, Калия – Уил повиши тембъра си. – Лейс направи най-глупавото нещо, на което някой е способен. Ревнител в Храма на Предопределението. Това е нелепо. Предаде всичко, в което вярвахме всички в замяна на безприкословно следване на волята на един луд...

– ... и почти неограничена власт над силите и на Мрака и на Светлината.

Уил направи пауза.

– Това е абсурдно. Един единствен човек да има власт да пише пророчествата и ръководи десетки влиятелни и почти непобедими ревнители. Мисля, че разбирам защо Светлината и Мрака са решили да издигнат буфер, който да решава голяма част от сблъсъците между тях, но въпреки това смятам, че трябва да е имало и друг начин.

– Това няма голямо значение, Уил. Важното е какво можем да направим в момента. Хенрик – нещо заседна в гърлото й – е мъртъв... а Лейс не би ни помогнал.

– По добре да не го срещаме повече... Въпреки че имам лошо предчувствие – промърмори под носа си. – Нека ти помогна с търсещата магия.

– Изключено, Уил. Не мога да се свържа с демоничната енергия, която владееш. Сигурно знаеш какво извърших. Всеки ден чувствам, че съм само на крачка от това да бъда погълната от бездната на Мрака... и да загубя разсъдъка си като Хенрик.

– Това няма да се случи. Знам как...

– Не ти вярвам, Залез. Не мога да се доверя на такъв като теб... отново.

Имах предвид, че искам да опитам със собствени сили.

– Това също би било неразумно. Явно си изключително изтощен.

Уил прочисти гърлото си. Все още усещаше лека болка.

– Може би си въобразявам, но ми се струва, че някой ни наблюдава.

Мъжът се засмя.

– Предположих, че ще разбереш. Това е твоята гора и сетивността ти е много силна тук – обърна се с гръб към Калия и извика.

– Линри, би ли дошла за малко? – после погледна вещицата. – Имах известни опасения, че ще те смути. А и тя не е точно социален тип.

С неестествени стъпки, от дърветата в далечината се появи слаб силует. Движенията бяха тромави, сякаш пазенето на равновесие бе изключително трудно. Калия замръзна.

Беше жена. Дългата й черна коса бе сплъстена и в неописуем хаос. Жълтите й очи светеха – сякаш в тях гореше огън. На едната й буза имаше рана. А една от костите на предмишницата й се подаваше от мумифицираната плът.

– Линридия е немъртъв екзорсист от ордена на Пречистения Демон. Много ми помогна при първата ми среща със същество на Мрака. Оттогава, не е напускала мислите ми нито за ден.

Калия събра смелост, приближи се до зомбито и подаде ръката си към нея с отворена длан. Лин я погледна (при което вещицата почти се предаде на желанието си да побегне), след което я пое в остатъците от своята и леко я стисна.

“Толкова студена и твърда ръка! Сигурно е ужасно да имаш такава.”

– Радвам се, че се запознахте. Калия, моля да ни извиниш, но трябва да тръгваме. Ще отседнем в някоя от пещерите край потока.

– Нека вятърът духа в гърба ви

Калия остана загледана в странното същество. Когато се отдалечиха, отиде до гроба. За момент и мина мисълта да изрови черната роза, но почти веднага отхвърли тази мисъл.

**

– Залез... – гласът на Линридия бе дрезгав.



– Да?

– Видях, че я прегърна. Това не ми хареса.

Уил я хвана под мишниците и я вдигна. Беше много лека. Гърбът й опря на един вековен дъб. После устните на демонолога се сляха с нейните. Отдръпна се, за да види очите й – винаги ставаха кървавочервени, когато правеше така. След това я целуна отново...

Когато приключиха, Уил се запита дали да не направи търсеща магия, с която да се опита да намери местоположението на Джони.



Ако решиш, че трябва да го направи, въпреки рисковете (това е много сложна магия, а Уил е изтощен), премини на 2. В противен случай, мини на 3, където ще можеш да се запознаеш със споменатия приятел от миналото на Уил и Калия.
2

– Знаеш ли, Линри, мисля, че трябва да се опитам да потърся сина на Калия

Немъртвата жена не каза нищо.

– Какво има? Нещо не е наред ли.

– Да, сигурна съм, че си адски изморен. А и не я харесвам.

– Стига, Лин. Става дума за едно малко момченце, което е само... някъде там. Сигурно изпитва много силен страх.

– Мислех, че демонолозите всяват страх, а не го прогонват.

Уил сложи ръка на гърба й.

– Знаеш, че съм различен. И именно за това ме обичаш.

– Не – отсече тя. – Спрях да изпитвам чувства в момента, когато сърцето ми спря да бие.

– Тогава какво те притеснява?

– Тя. Толкова е... жива.

– Но дори така не може да се сравнява с теб.

Жълтите й очи осветиха лицето му.

– Наистина ли?

Уил кимна и я целуна по челото.

– А сега ще се съгласиш ли да ми помогнеш?

– Защо трябва да помагаме на човешкото пале?

– Повечето жени биха изпитали състрадание в такава ситуация. Биха се поставили на мястото на майката...

– Но аз никога няма да бъда в нейната ситуация. Няма как да не го знаеш.

Вятърът развя косата й, а сиянието на очите й стана по-топло. Залез осъзна, че може би е отишъл твърде далече.

– Извинявай, Лин, не исках да те нараня.

– Неживите не страдат. Престани да се държиш с мен като с човек.

Залез въздъхна.

– Все пак, ще участваш ли?

– Някой ден ще спра да се занимавам с твоите глупости. Но този ден няма да е днес.

– Иска ми се да имаше друг начин. Наистина ми се иска да не се налагаше да правиш това.

Не те разбирам, топлокръвни. Положи толкова усилия да ме убедиш да го направя, а сега не си сигурен, че го искаш.

– Аз... имаш толкова малко останала плът

– Ненужен остатък от предишния ми живот – каза тя, извади меча си от ножницата и отряза малко парче от плътта си – близо до ребрата. Наведе се, за да го вземе и го хвърли към Уил. Той го хвана, неволно го погали, след това го стисна между дланите си.

Залез усети как полита. Носеше се високо над земята...

– Уил, какво става?

– Нещо не е...

Две ръце стиснаха Залез за гърлото. Чу се пукане. Прешлените нямаше да издържат още дълго. Мечът на Линридия проблесна и се заби в сянката, вкопчила се в демонолога. Мрачното същество изсвистя и се разпадна.

Линридия залепи звучен шамар на Уил.

– Благодаря за помощта. А това за какво беше.

Немъртвата приближи лицето си до неговото.

– Опитах се да те предупредя, че си твърде уморен.

– Вече ще знам, че трябва да те слушам.

Запиши си една черна точка и премини на 3.

3

Лейс бе погълнат от тренировката си. Седем каменни колони бяха издигнати високо над земята. Със завързани очи, той правеше скокове между тях. Понякога ги комбинираше с удари с крака, салта или странични превъртания. А това бе само лесната част. Направи бърза крачка назад и увисна и започна да пада. В последния момент се хвана за ръба на колоната, изтласка се с единия си крак достатъчно силно, за да може другия да достигне съседната. Изстреля се нагоре и с два пръста се хвана за ръба. Само с два пръста. И остана така в продължение на половин ден.



– Ревнителю!

Лейс се пусна и падна от петметровата колона – леко както есенно листо пада на меката почва. Новодошлият бе облечен по същия начин като него самия – оранжево кимоно и черни панталон и ботуши, направени от груб плат. Но, бе само момче.

– Извини ме, ревнителю Лейс! Не исках да прекъсвам сутрешната ти медитация, но учителя Ци иска да те види.

– Благодаря ти.

Двамата се понесоха към храма. Бягаха. Лейс обичаше това чувство. Движеше се толкова бързо, че сякаш времето спираше. В един момент, момчето започна да изостава чувствително. Имаше още много да учи.

Храмът се разкри пред ревнителя с цялата си прелест. Масивна сграда, чиито стени бяха извайвани от скулптури в продължение на няколко човешки живота. На терасите на всеки един от трите етажа имаше статуи, които сякаш всеки момент биха оживели. Ангели, демони, Повелители на Предопределението, гаргойли. А на върха му се виждаше огромен рубин, изсечен във формата на знака на храма – мълния, преплетена с перо и рог.

Той символизираше ключовата роля на храма в битката между силите на Светлината и тези на Мрака. По време на едно от временните им примирия, те решили да поставят основите на организация, която да бъде арбитър. Така се появил Храма на Предопределението, начело на който винаги стои човек – Върховния Жрец. Смята се, че той е най-влиятелният мъж, защото има властта да съставя пророчества, които винаги са се сбъдвали. Отчасти защото монасите от храма – ревнителите (мъже, дарени с власт над магиите на Мрака и силите на Светлината) – често вземаха нещата в свои ръце и се погрижваха това да се случи.

Лейс се качи по дванадесетте стълби и влезе в една от малките пристройки на храма.

– Поръчали сте да ме извикат, учителю Чен!

Мъжът пред него бе застанал в поза лотус, а пред него имаше съд с ароматен чай и две плитки чаши. Без да каже нищо, Чен посочи към съда с напитката. Лейс се приближи, наведе се и застана в същата поза. Внимателно си наля и отпи.

– Учителю, искаш да говорим за битката ми в арената ли?

Чен поклати глава.

– Не, Лейс. Много добре знам, че битката няма да е никакво предизвикателство за теб. Ще е поредното ненужно доказателство за бойните ти умения.

– Срещу ангела ли ще се бия?

– Не, всичките ни опити да го убедим да се съгласи да участва се оказаха безуспешни.Той почина преди няколко часа. Ще се биеш срещу демон.

– Сега вече и аз не виждам предизвикателство в това, което ме очаква там.

Чен извади свитък от широкия си ръкав и го подхвърли към Лейс. Ревнителят затайи дъх, когато видя червената лента, която придържаше пергамента навит на руло. В него се съдържаше задачата му, успешното изпълнение на която щеше да го издигне до вътрешния кръг. До архиревнителите. Хаотичното потрепване на пръсти не бе характерно за Лейс, но в случая дори на него му бе непосилно да се сдържи.

– Не разбирам защо всички са толкова нервни, когато получат червената задача.

Ревнителят не отговори. Внимателно прочете написаното. След това още веднъж. Когато се бе уверил, че е запомнил всяка дума, поля свитъка с остатъка от чая. Пергаментът започна да дими и да се разпада.

– Лично аз предложих на Върховния Жрец тази задача. Тя ще те изправи срещу предишните ти приятели.

– Единствените приятели, които имам са тези в храма. Едничката ми цел е да служа на предопределението и на Върховния Жрец.

Чен въздъхна.

– Добре, време е да излезеш на арената. Кажи на Господаря на Битките, че си изпратен на пророческа мисия и е необходимо твоята схватка да е първа, за да може да отпътуваш възможно най-бързо.

Лейс се изправи, гъвкав като пружина. Поклони се на учителя си и с бърза крачка излезе навън.

Беше тихо като в гробница. Малкият амфитеатър, разположен на подземното ниво на храма бе изпълнен с ревнители. Имаше и няколко гости, чиито официални черни дрехи контрастираха на фона на традиционните за храма оранжеви одежди.

Пред него бе съществото, с което трябваше да се бие. Веднага позна вида й – демон на нощта, пируващ от наивността на мъжките недостатъци. Можеше само да предполага как изглежда в по-симпатичните си образи, но в момента сукубата бе в рождения си – умопомрачително съчетание от люспи, рога и остри зъби. В дясната си ръка държеше оръжие, което бегло напомняше на бич – основната част представляваше триметров гръбнак на неизвестно на Лейс същество. На края му бе прикрепена огромно жило на скорпион, от което капеше зеленикава течност.

– Загубих двама от моите братя тук – изсъска сукубата. – Време е да отнеса поне една душа вкъщи.

Бичът описа кръг във въздуха – изненадващо гъвкав, сякаш прешлените бяха направени от кожа.

  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница