Пътят на Предопределението

– Тогава си стой в Светлодом, малката. Тук е суровия свят. Свиквай. Случват се доста по-жестоки неща от това някой да забрави да ти смени пелените. Мисля, че трябва да тръгваме. Калия ни чака отвън. Всеки момент може да дойде селската стража, макар че след боя, който ядоха от ревнителят и приятелчетата му, може и да не посмеят. Докато се измъкваме, може да кажете какво мислите да правите с онзи безухия.

– Аз реших. Ще се боря срещу Върховния Жрец. Той е заплаха за Светлината. Може би по-голяма дори от самия Мрак – обяви Джейкъб.

– Светлината ще бъде до теб във всяка крачка от пътя ти, отче – Клариса замига на парцали.

– След като сина ми е на сигурно място, мога и аз да дойда с вас – присъедини се Калия. – Особено след смъртта на Хенрик, малко неща ме задържат тук.

– Идеално, тъкмо ще разбера дали легендата за разрушения храм е истина – каза Уил. – Нали това спомена малката госпожица – че той е ключа към побеждаването на Върховния Жрец? Само да спомена, че на практика никой не знае къде точно се намира. Чел съм за месността, но се смята за почти неоткриваем.

– Да намерим коне тогава – предложи Калия.

– Не забравяте ли нещо? – заинати се Линридия.

– Какво, мила? – сепна се Залез

– Не съм казала, че ще дойда. И не се сещаш да ме попиташ.

– Извинявай... моля!

– Чудя се кога няма да ми издържат нервите и ще прекъсна жалкия ти живот... Добре, щом настояваш. Само да предупредя, малко четириноги ме понасят.

– Ако имаш предвид миризмата на балсам, сигурна съм, че тези конкретно са надушвали много по-силни неща. Някои стражи имат проблеми с хигиената – намигна й Калия.

**

– Джейкъб, този не ми харесва – тихо каза Калия.

– Стойте близо един до друг – каза Уил.

Конете на четиримата смело го доближиха, явно свикнали с миризмата на балсам и разложение. Залез слезе от враната си кобила и се приближи до мъжа, който по никакъв начин не се опитваше да прикрие липстващата плът от ръцете и краката си.

– Значи вие сте пътешествениците, които търсят разрушения храм – изсрибуца немъртвия.

– От къде знаеш?

– Имаме много добър оракул в селото. Жалко, че след толкова години от него е останало малко повече от череп.

– Всички в селото ви ли са немъртви?

– Да, и се гордеем с това. Вярвам, че поне там можем да бъдем щастливи. Заедно. Комуната ни има десетки членове. Ще се радвам да ни гостувате. Аз съм Магнус и имам честта да съм водач на скромната ни немъртва общност.

– С радост бихме се отбили, но сме на важна мисия, както и ти отбеляза.

– Точно за това съм тук. За да ви помогна. Мога да ви упътя към храма. При определени условия.

Уил повдигна вежда.

– Целта ми е да обединя възможно най-голям брой немъртви в нашето селище. Така че, ще се радвам, ако тя остане при нас – Магнус посочи Линридия.

– Как смееш дори да си го помислиш. Още една дума и ще смъкна сухата ти кожа от износените ти кокали... – изкрещя Лин.

– Не й обръщай внимание, малко по-чувствителна е – каза Уил. – Ако вашият оракул е толкова добър, той може би ти е казал за чувствата, които изпитвам към нея. Нима не очакваш да я оставя тук.

– Ни най-малко. Същото предложение важи и за теб, Залез. Като демонолог, би могъл да създадеш нови немъртви, с които да попълниш редиците ни. Искам и ти да останеш. Ще видиш, че ще ти хареса спокойствието при нас.

Уил се замисли. Погледна към Линридия. Знаеше какво мисли.

– А ако откажем. Тогава може да продължите пътя си. Но няма да успеете да го намерите. Само нашия оракул знае точното му местоположение и как да се стигне до там. Преди да вземете решение, моля поне да се отбиете в селото ни.

– Нищо не ни пречи да опитаме, нали така?

По погледите на Калия е Джейкъб си личеше, че не са особено ентусиазирани, но не казаха нищо.

**

– Това ще бъде вашата къща, ако решите да останете тук.

– Два етажа? Само за нас? – изуми се Лин.

– Разбира се, вие ще сте почитни членове. Нямаме немъртъв екзорсист и жив демонолог сред нас. Тук ще получите всичко.

– Освен свободата да си тръгнем – промърмори Уил.

– Нима с нещо можем да ви спрем? Дори няма да се опитаме всъщност. Няма да е нужно.

“Прав си, в името на Мрака.”

– Магнус, това са деца – отбеляза Линридия.

– Да, имаме сиропиталище в другия край на селото. Там са настанени осем малки немъртви.

– Те... толкова са сладки.

Лин се приближи до тях – момченце и момиченце – и ги погали по скулестите личица.

– Къде са родителите ви, милички?

Момченцето повдигна рамене.

– Матронът каза, че са още живи. Надявам се един ден да дойдат при нас. Чакаме ги от доста време. Знам, че ако слушаме, ще дойдат по-скоро.

– Уил, не са ли...

– Да, ако това ви е въпроса, можете да ги осиновите – каза Магнус.

Уил се почеса по брадата. Не искаше да дава външна изява на чувствата си, но вътрешно крещеше от радост. Възможността да живее на тихо и спокойно място с Линридия бе повече, отколкото смееше да си помисли. А това да отгледа деца с нея... бе повече от великолепно.

– Имате ли нужда от повече време за размисъл? – попита Магнус.

– Време определено нямаме – каза Уил.

Ако решиш, че героите трябва да се съгласят с предложението на Магнус, премини на 19. В противен случай – на 18.
18

– Страхувам се, че няма да е възможно – каза Уил. – Трябва да изпълним нещо много важно.

Калия си отдъхна. Радваше се, че скоро ще може да си отиде от това място. Побиваха я тръпки.

– Да, знам – да победите Върховния Жрец на Храма на Предопределението. Това може да го свърши и сам Джейкъб.

– Пожелавам ви успех. Уил, много ще ми липсваш.

– Линридия?

– Цял живот, а и след това съм служила на някакви каузи. Мисля, че е време да помисля за себе си. Надявам се да се върнеш един ден.

– Залез, мисля, че трябва да останеш с нея. Ние с Калия ще се справим и сами, стига да достигнем до храма.

– Мисля, че така е най-добре. Предполагам някой вече си е задал въпроса как сме събрали толкова немъртви тук.

– Аз – призна си Калия. – Сигурно са приключенци, тръгнали да търсят храма.

– Точно така – каза Магнус. – Разбира се, с изключение на децата, но това е дълга и тъжна история.

– Е, май вече нямаме избор. Ще останем – каза Уил.

– Старата църква на Светлината!? – възкликна Джейкъб.

– Не точно, религиозната сграда е издигната върху основите на разрушения храм.

– Защо? – попита отецът.

– Сигурно си чувал за случаи, в които това се прави, за да се неутрализира извор на Мрак. Но, случаят не е такъв. Създателите на селото просто са усетили силата на храма и са решили, че е подходящо за църква. Моля, влезте.

Джейкъб бе приятно изненадан. Постройката бе стара, но немъртвите явно бяха полагали усилия, за да я подържат. Стори му се, че се бяха справили по-добре и от него.

– Често ли съселяните ти посещават това място?

– Да, отче. Може да не сме живи по начина, отреден от Светлината, но това не значи, че сме се отказали от пътя й.

– Магнус, беше споменал нещо за един друг храм – взе да става нетърпелив Залез.

– Извини ме, оттук моля – той мина през изповедалнята и слезе по каменни стъпала. Достигнаха до малка стая с покрити с мухъл стени. В центъра й бе разположен малък олтар, който излъчваше слаба червеникава светлина.

– Това ли е всичко? – възмути се Уил.

– А ти какво очакваше? – сопна се Магнус.

– Това е легендарния разрушен храм... Знам ли – рисунки по стените, магически предмети, някой гримоар или демон в клетка.

– Според оракула ни, ако докоснеш олтара и се съсредоточиш, ще можеш да получиш сила, каквато трудно може да бъде затворена в предмет, да получиш познание, което не може да се опише и в книга от хиляда страници. А ако държиш на срещата с демони... по добре се посъветвай с оракула. Чувал съм, че някои от тях могат да бъдат по-коварни от обичайното.

– Този оракул сигурно е забележителна личност.

– Така е. Ще те запозная с него.

– Какво трябва да направя сега? – попита Джейкъб.

– Може би просто да го докоснеш и да го оставиш да те заведе там, където е нужно.

Свещеникът кимна.

– Калия, мисля, че трябва да останеш тук. Интуицията ми подсказва, че е по-добре да не идваш с мен.

– Тогава защо изобщо дойдох до тук? Това място не ми харесва. Може да е идеално за демонолог некромант или немъртъв воин, но аз искам да си тръгна час по-скоро оттук.

– Всъщност, няма да отнеме толкова много – опита се да я успокои Магнус. – Веднъж един от нас се възползва от олтара, за да отиде в друг свят. Върна се след миг, макар според него да бе прекарал седмици там.

– Сбогом – каза Джейкъб и пристъпи към светещия камък в центъра на стаята.

Премини на 9.
20

Уил вече си представяше как Лейс се превръща в огнена клада, изпада в агония и се строполява на пода, малко преди да се превърне в купчина пепел. Не. По-добре как избухва и се превръща в къравава каша, която изцапва стените. Или още по-добре – как потъва в море от мрак, опитва се да изплува, но предсмъртния му рев затихва под глухия прибой на бездната.

Залез въздъхна. За съжаление нищо от това нямаше да се случи. Силата му не бе за подценяване. Но, той бе напълно неспособен да навреди на ревнителя. В случая бе добре, че Лейс не го бе нападнал директно.

Уил се доближи до Джейкъб и постави ръка на рамото му.

– Мисля, че трябва да отидем с тях.

– Не възнамерявам – каза свещеника, почервенял от гняв. – Аз отговарям само пред Светлината. Не съм направил нищо, за да заслужа такова отношение.

– Напълно съм сигурен, че си прав, отче, но те са по-силни и може би ще е разумно да се подчиним.

Отецът го погледна с кървясал поглед.

– Искаш да се доверя на един демонолог? Последовател на пътя на Мрака.

– Не, искам да се довериш на мен.

– Хей, какво си шушукате там? Хайде, вървете.

Уил се обърна и се насочи към вратата. Брат Джейкъб го последва с неуверена крачка, шепнейки молитва.

Усетила напрежението на Уил, Линридия извади меча си със светкавично движение и се нахвърли върху Лейс. Насочи тънкото острие към гърдите му, в последния момент го изви нагоре към гърлото му. Беше убила десетки души с този удар. Наричаше го “целувката на кобрата”. На практика, никога не пропускаше. До този път. Лейс успя да парира с лявата си ръка, макар и с цената на едно голямо парче от предмишницата му, което изхвърча към тавана. Ревнителят стисна зъби, преодоля вълната от болка, която без специалната му тренировка сигурно би го накарала да загуби съзнание, направи плонж към Лин, хвана я за ръката й я изви жестоко, приковавайки я на земята.

Уил не се сдържа. Представи си как Лейс се превръща в огнена клада, изпада в агония и се строполява на пода, малко преди да се превърне в купчина пепел. Свърза визуализирания образ с действителността. Макар да знаеше, че прави голяма грешка. Той бе напълно неспособен да навреди на ревнителя. Но, не можеше да просто да го остави да осакати или убие любимата му.

Лейс усети топлината да го обвива – като внезапно бликнал летен дъжд. Остави я да се разпростре по цялото му тяло, след което просто я събра в дланта си, която насочи към Лин.

– Уил, предполагам знаеш какво ще се случи с неживата. Мисля, че няма да може да върти меча си така ловко. Всъщност, няма да може изобщо.

Уил се обърна към Джейкъб.

– Мисля, че трябва да отидем с тях.

– Не възнамерявам – каза свещеника, почервенял от гняв. – Аз отговарям само пред Светлината. Не съм направил нищо, за да заслужа такова отношение.

– Напълно съм сигурен, че си прав, отче, но те са по-силни и може би ще е разумно да се подчиним. А и не искам тя да пострада... моля те – прошепна.

Отецът го погледна с кървясал поглед.

– Искаш да се доверя на един демонолог? Последовател на пътя на Мрака. И да спася жена, която би трябвало да лежи мъртва в гроба?

– Не, искам да се довериш на мен.

– Хей, не е време за спорове? Хайде, вървете. Или кажете сбогом на тази изсушена скумрия.

Уил се обърна и се насочи към вратата. Брат Джейкъб го последва с неуверена крачка, шепнейки молитва.

Джейкъб направи неуверена крачка напред. Насочи оръжието към гърдите на мъжа в оранжево.

– Не е толкова трудно. Просто я доближи още малко. По-долу, така ще минеш под гръдната кост. Точно така. Сега просто натисни.

Свещеникът поклати глава.

– Това не е волята на Светлината, братко. Аз няма да бъда проводник на твоето наказание.

Запиши си 3 наказателни точки и премини на 23.
23

– Значи не успях да те объркам? Всъщност, бе много самонадеяно от моя страна. Както и да е. Нека бъде волята на Светлината и следващия Върховен Жрец бъде неин служител. А сега, позволи ми да се оттегля.

Джейкъб кимна. Не се учуди, че не чу стъпки. Мъжът просто се бе изчезнал. Свещеникът се насочи към трона. Изпита силно вълнение. Може би дори страх.

“Страхът е чувство на Мрака, отче!”

“Клариса?!”

“Да, брат Джейкъб, с теб съм в мислите ти, за да ти помогна да направиш последните стъпки.”

“Какво ме очаква там?”

“Властта да помогнеш на Светлината да достигне до стотици хиляди души.”

“Това е нещото, което искам.”

“Бъди смел отче. Цялото войнство на Светлодом е с теб.”