Работен вариант



страница2/4
Дата14.01.2018
Размер0.68 Mb.
1   2   3   4

б/ Армията


Тревога, тревога, тревога! Цялото поделение получи тревога първа степен – „граната“ – това се чуваше на червения телефон във всяка рота. Дневалният /дежурен по рота/ вдига телефона и чува:

– Граната! Тревога граната, – което можеше и да означава учебна тревога, но за войника си е редовен чанч, най-често през нощта, за да може сцепът, шашкането и стресът да са на ниво достойно за соц. армията ни! Цялата система в комунистическите, шапкарски умове на тогавашните военни бе изградена на сталиноруска философия – от облеклото до мисленето и тактиката за трениране на войника – смилане на самочуствието и волята за мислене, до степен на готовност за изпълнение на всяка заповед – ПЪЛНО ПОСЛУШАНИЕ! Лайно да ти сервират за обяд – ядеш и не умуваш. Нападай – нападаш! Скачай без запасен парашут – скачаш! Убий – убиваш! Умри – умираш! За всяко нещо трябва да се иска разрешение:

– Редник, да пръднеш, ще искаш разрешение! – това е част от системата, матрицата на комунистическите умове.

Тревога „граната“ – първа степен! Войниците бяхме тренирали толкова много тази фаза, че на сън можехме да се въоръжим и за секунди от спящи монади във вмирисаните войнишки одеала само след минута да сме в пълно бойно снаряжение, навлекли шаячните „въшкарници“ /войнишки израз за бойните шаячни униформи/, пред ротата, на плаца, чакайки следващите указания. Рядко се пристъпваше към втора степен тревога – „Опера“, надявахме се и сега да се върнем по-скоро под лично вмирисаните си обиталища, одеалата.

Появи се офицерът на ротата, с леко килната фуражка, а това означаваше само едно – сцеп, чанч, гърч до откат и най-гадното в случая беше това, че редовните „тренинги“ бяха само за неговата рота, по негова инициатива, за лично садистично преживяване, компенсация на неудовлетворената му душевност. Защо ли много ми напомняше на нощните възпитатели в интерната, които бяха подбирани от тестото на пенсионираните военни и полицаи, „изтрещели” за освидетелстване.

Строени пред ротата войниците сякаш не дишаха, защото всяко помръдване щеше да привлече вниманието на червендалестия шестак с килнатата фуражка, което най-често беше последвано от ъперкът в корема на войника. Той пръхтеше, сумтеше и нещо си превърташе във хаотичната и болна мисъл. Това ми припомни първият ден от новобранското ни посрещане, когато се изредиха няколко с фуражки, кой от кой по-ненормален и този и тогава беше яхнал метлата:

– Дупенца мамини, от днес няма мама и тате, баба и дядо – ние ще сме вашата приспивна песен и родители!

Добро утро – за какви неща ми говори тоя? Същите гадости слушах и в интерната, но защо трябва отново да ги преживявам, нали след завършването, абитюриентските ни мечти и пожелания бяха „От тук – към светли бъднини!“, а сега нова песен, нов късмет?!

– Недъгавите или ще станат пружинки, или ...? – Мълчи и сумти: – Недъгавите не трябва да живеят, недъгавите не трябва да живеят… – повтаряше го с голяма омраза към нас.

След много месеци разбрах, че гадния шестак имал три уродливи деца, а жена му започнала да съблазнява войничета, та белким роди едно читаво! Това обясняваше невероятната ненавист към войниците на този ротен командир – психарът, не знаеше кой от нас ще е следващият и колкото си по-по, така де, по-привлекателен, то не се знаеше дали...?!

Тревога, тревога, тревога! Прозвуча сигнал за тревога, втора степен, „Опера“. Нещата бяха сериозни. Виждаше се, че пред всяка рота се бяха подредили войници, започнаха и да изкарват машините – джипове, камиони, МТБ-ета, танкове и настана суетня около тях. Ротният намести фуражката си. Тази нощ не беше негова садистична наслада. Това беше голяма акция провеждана по каналния ред от Генералния щаб на армията. Той каза няколко имена, между които и моето и нареди да отидем на стадиона на поделението:

– Слушам другарю майор! Тъй вярно! – на бегом няколко войника с един старшина запрепускахме към стадиона, който беше в другия край на казармата.

Спазвахме един ритъм. Нищо не е прието да се обсъжда – прието е да се изпълнява – пълно и безпрекословно послушание.

Като дете, близо до интерната, имаше иглолистна горичка, където често отскачахме. На едно възвишение, през зимата, се спускахме със шейни или къси ски, а в топлото време си играехме на „стражари и апаши“, на „войници“, на „индианци и каобойци“, а понякога просто натискахме някое момиче или павкахме цигари – ама, че спомени?! Спомних си как по детски препусках през дългата горска пътека, с миришеща шума и сумрачна сянка и се преживявах на някой важен ездач, например мускетар. Тупках с ръце отстрани и създавах ритъма на галопиращ кон и фантазията се превръщаше в реалност, толкова силна обхватна, че можех реално да усетя пръхтенето на мощния кон под себе си и това можеше да продължи доста дълго... Представям си как съм изглеждал отстрани?! Хлапе, което се шляпа по дупето и търчи ли търчи, като улаво /шантаво/ кръстосва горите и поляните, а за света в който то е влязло, никой и не подозира. Това е магията на детската фантазия – тя е невидима за възрастните и си е само на детето, където то си е сам сценарист и режисьор и може да сменя декорите когато си поиска, както и ролите… Жалко, че не можем да филмираме детските мечти и фантазии – можем да гледаме в очите им, да мълчим, да се усмихнем с благодарност, че са ни удостоили с привилегията да погледнем ДУШАТА НА ВСЕЛЕНАТА.

Стадионът беше отцепен от войници с униформи на регулировчици. Там кипеше ново разпределение и групиране, но се чуваха и хеликоптери, което означаваше едно, нещата са мнооого сериозни и нямаше да се спи, с други думи още една гадна нощ. Колко ли гадни нощи трябва да преживее един човек, за да бъде оставен на мира, каквото и да означава това?!

Идваха войници от други поделения и от други градове. Защо? Какви са ни ги надробили за сърбане тая нощ?

Никой нищо не обсъждаше.

– Ти там, ти тук. Ти вземи това, ти тези пакети...

Суматохата беше привидна – в техния плануван сценарий се знаеше всичко, само ние не знаехме, но то така се и правеше – изпълняваш всичко, когато трябва ще ти се каже каквото е нужно и колкото е нужно. Изненадите започнаха с това, че трябваше да сменим униформите и зачисленото оръжие с абсолютно нови бойни снаряжения с налентовани бойни патрони и всичко нужно за водене на истинска война.

След време разбрах, че на стадиона сме били структурирани като „Копелдаците“, децата от сиропиталищата – интернатните училища – еничарските гнезда на държавната силова машина. Столицата горяла, някой от политиците се изцепил: „Да влизат танковете“, което довело до тревогите от първите две степени, а кой е трябвало да даде последната, трета степен на тревога „Симфония“, мога само да подозирам и то след много години, но тя не беше дадена. Ако беше прозвучала „Симфония“, столицата за минути щеше да се изпълни с въоръжени хора, „копелдаци“, готови да пръснат главата на всеки насреща, да взривят всеки автомобил или дом само някой с накривена фуражка да му беше казал, само защото жена му е избрала да използва спермата на младия войник, за да заличи уродливия спомен на своя военен продукт.

Готов ли съм да убия по заповед? В това никой не трябва да се съмнява и не само това. А да застрелям майка си, баща си? Тогава с най-голяма наслада, а съжалението щеше да дойде от това, че след това нямаше да има обект за моята омраза, а послушанието да стрелям щеше да е моята любима сестра.

Двигателите на машините работеха. Военният състав очакваше третата тревога и навлизане в града, което продължи много дълго, часове, цял ден, а ако ти се пикае, стискай или в гащите пикай, – избирай! Само „копелдаците“ бяхме пръснати в града, в очакване за предстояща симфония, където енергията на неудовлетворения гняв и липсващо детство щяха да покажат истинската си същност и сила и полза за държавната машина, там където като деца коленичехме – пред портретите на ЦК на БКП.

Матрицата на атеистичната държава бе в децата, в младежите, във войниците, университетите, навсякъде като проклетата кукувича прежда, която се осукваше около царевицата, плевелът пленяващ възможността за раждане на плодове. След години щях да открия същия печат и върху Българската православна църква, където щях да потърся подслон за сломената от неправда душа.

Чувствах дишането си. Беше призори, а нямаше друга заповед. Гадна тишина, която е по-мъчителна и от гадния ротен, пръхтящ и с накривена шапка. Ръката ми галеше гръбчето на автомата. Студено. Да, когато не работи е студено, затова му дарявам от собствената си топлина, да пие, та ние сме едно, срастък – войник и оръжие. Това не са отделни неща, разбира се. Вярвам, че душата на автомата ме обичаше – аз също. Унасям се, а не трябва, въпреки да не ръководя аз нещата, т.е.може –унасям се – разперих ръце и завъртях света около себе си – в тесния брониран автомобил не може, но мисълта... Мисълта... оказах се на тихо място, в задния двор на пансиона. Тя, мило, крехко и мургаво момиче, с най-бялата усмивка и спретната рокля на карета, ме гледа право в очите, усмихва се! Гледа ме и с показалеца докосва моя:

– Повярвай ми, мога да ти подаря пътечката към другия свят...!

– Няма друг свят!Глупава фантазьорка, – намръщен и ядосан от нещо, отвръщам на малкото момиченце! – Само ми се довери, разтвори ръце, завърти се на този крак, наклони глава насам, дишай така и виж как света ще се завърти около теб и после...

– Отбой! Лабаво пичове!!! – някой блъсна автомобила и ни накара да се раздвижим във вмирисаната на метал и излъчваща адреналин каросерия. Край на тревогата – прибираме се – ще спим и ядем – мамка му, та какво толкова му трябва на човек, „коматче хляб и кюлче злато“, според шута на ротата, който при една друга тревога, тичаше до мен и постоянно мрънкаше:

– Много ме убива, нещо ме ръби, абе, к‘во е това, бе? – А когато почти цял ден се мятахме насам-натам и легнахме в едни изкопи, забелязах нещо метално на врата му – оказа се, че в сънливоста си и бързината българският войн – БГ ЛЪВ – нахлузил дрехата си заедно със закачалката – на същия му бяха връзвали и връзките на кубинките и други неща, за които е срамно да се пише! Защо ли? Не ми излиза и споменът как в интерната през нощта изкараха с все дюшека спящо момче на двора или как внесохме в стаята на нощния възпитател Едмонд, кльощавелник, който се хвалеше, че си слага краката на врата и можем да го поберем даже в калъф на възглавница! Е, побрахме го, стана, събра се и право в кабинета на другаря..., забравих кой беше, но шамарите след това – не, – никога едни шамари не се забравят... Аз помня обаче и ласките, за да балансирам някак живота си.

Бях пример за дисциплиниран, изпълнителен и отдаден на послушание войник. Имах, обаче доста други примери, може би над десет, но тук ще се сетя само за три, които бяха достойни за моето ниво и които не зачитат друга логика освен своята.

Той /така го наричам заради хигиената на писане/, та той избяга от боен наряд от поделението, за да удостои с вниманието и любовта си своята Любима, а червендалестия шестак научи. Тогава за това те пращаха в дисцип /военен затвор/ и животът ти тръгваше по „трета глуха“. Ротният прояви милост, не го даде за дисцип, наложи му дисциплинарно възпитателно упражнение – лична среща в определен и непредвиден час на деня. Не знаехме какво става там – секретно било. Веднъж бях дежурен по рота и видях как войникът спря пред вратата на ротния, оправи куртката си, почука, поиска чинно да пристъпи, влезе и...? Имаше някакъв неопределен хаотичен шум и тътен, и после...? После войникът чинно излезе от стаята на ротния, поправи дрехата си и мина край мен с доволна усмивка и каза:

– Още няколко рунда и съм готов да ме бие и Майк Тайсън!

– Леле, тоя идваше всеки ден, за да си получи порцията бой от гад, който най-вероятно не смее да удари жена си или да се разведе, защото е генералска щерка – едничката на тлъстия номенклатурен комунист под пагон... гадост!

Другият е редник Славов. Имахме двама цигани в ротата. Той беше единият. На 19 години с 2 деца – кога успя да ги направи? Това се чудеше и ротният с нескрит вътрешен смут. На едно учение за форсиране на водно препятствие, ротният каза на Славов:

– Мангал, скачай във водата и за норматив да си отсреща.

Редникът отговори:

– Не мога да плувам.

Гадината му нареди да се облече в пълно бойно снаряжение, строи ротата до басейна в двора и нареди на Славов да мине – да плува или да пълзи по дъното до отсрещния бряг… Ама как, той не може да плува? И да можеше, с толкова желязо по него как става това? Това обаче е мое умуване. Редникът се обърна и скочи в двуметровата вода и веднага потъна. Личеше, че не прави опити за нищо, защото има ситуации, които не изискват лично действие, просто няма смисъл. От теб се иска да направиш суицидната крачка и после тишина – чакане на следващата заповед, ако няма такава, оставаш в постоянната тишина, в сянката, гонеща те от момента на раждането ти! Не съм видял Титаник как е кроширал, Славов видях. Потресе ме как ротният доволно запали цигара, докато войникът изпускаше въздуха си, дори не движеше ръцете си! Редът на послушанието не разбрах, задъхваше ме фактът на това безумие, достойно само за тогавашните военни... Скочих във водата и усетих как още няколко войника скочиха с мен... Спасихме Славов!

Вратата на карцера изскърца и студен, метален стон отчете заключващото резе. Не бях уплашен или засрамен. Интернатският карцер, миризмата, всичко беше едно към едно, сякаш един мозък ги е творил тези места, предназначени за типове, които системата трябваше да превъзпита. Не бях изненадан, че съм в ареста. Вече няколко пъти пълзя по нервите на шестаците. Единия веднъж ни строи и заповяда „под строй, всички, доброволно ще дарявате кръв“, а аз нагло се опитах да се обяснявам, че нямам излишна кръв и дори и доброволно няма нищо да излезе от мен. Резултатът – нареди да ми вдигнат краката нагоре, за да се оттече и малкото ми кръв в тях! Наредено е да се точи кръв, значи ще се източи и точка по въпроса – заповед не се обсъжда. Друг път, пак ни строява, излязла заповед – „всички под строй, доброволно, отиват да гласуват на политическите избори за Българската комунистическа партия“, а аз имах наглостта да поискам думата:

– Другарю майор, редник Йонов, разрешете да доложа!

– Доложи!

– Моето лично мнение е, че бъдещето на България е в земеделието, туризма и интелектуалната индустрия и затова мисля, че партия „земеделци“ предлагат такава...

А той смени всички цветове. Килна фуражката назад и настрани и ме прекъсна с невероятен рев, плюейки слюнки, членоразделно му се разбра, че моето мнение е като лайно паднало в дупката на клозета, че за политически агитации се влизало във военен затвор и то за дълго. Поиска ми колана /така се прави когато си арестуван/! Това със Славов преля и без това малкото му търпение, но най-интересното е, че не изпитвах страх, колкото и каквито и да са крясъците на запенените мутри на истеричните фатмаци – просто ги наблюдавах, като бебета, напишкани и наакани, плачещи за преобуване.

Килията не беше голяма. Имаше една дървена дъска, която през деня се вдига и заключва, за да се отвори място, а и арестантите през деня бачкат някъде на много, на най-гадното място, а ако няма такова, болният мозък на някой военен го измисляше и създаваше – важното бе чанчът – пътят към оформянето на послушкото, целта на цялата матрица. Влизаме различни по интелект, стремежи и мечти и се уволняваме еднакво затъпели и послушни на системата.

Прозорецът бе толкова тесен, че не можеше и глава да провреш. Разперих ръце. Те почти опираха срещуположните стени. Започнах бавно да се въртя. След няколко минути усетих благост в стомаха и лека омара в главата. След още известно време се навих като змия към пода, прегърнал крака и свел ниско глава. Пренесох се във времето от първите класове на интернатските години, когато постоянно бягах. Намираха ме, стригане до кожа, бой, глад, сълзи и сополи и няколко дни в мазето – стаята наречена изолатор, което си беше направо карцер. Тогава единствената топлинка идваше от спомена за две черни, маслинено зехтинени очи, катранени коси и мургава кожа. Момичето, танцуващо, засмяно винаги и готово да седне и да ме гледа с минути, без да говори, докато навъсеното ми лице не се отпусне и полека лека усмивките ни не изгреят, и след това хванати за ръце, се надвиквахме кой пръв се е засмял. И в интернатската, и в армейската арестантска килия извикването на това детско късче спомен, можеше да ме стопли и балансира. Къде ли е сега тя? Отдавна я осиновиха и как ли изглежда, с какво ли се занимава, мисли ли за мен, както аз за нея? Мелодия от хармоника ме върна в реалността. Някой къдреше цигански маанета под прозореца ми!? Славов!!! Пуснали са го от поликлиниката в поделението, където го откарахме полуудавен и много уплашен и имаше за какво – там някъде го чакаше жена и две деца, майка, татко, братя и сестри, безчет братовчеди и махала, която го изпращала войник с едноседмични музики, ядене и пиене. Имаше какво да губи, имало е защо и да се страхува, а аз? Аз имах един топъл спомен за едно избледняло по форма лице на едно готово да се върти и танцува малко, много малко момиче.

Славов дойде да ми напомни, че всичко е ОК с него, да ми благодари чрез мелодия. Тя понякога казва повече от думите. Хората много говорят, много умуват и накрая все нещо не са се разбрали, а една песен, една мелодия изпълнена специално за теб, е по-ценна от всичко. Мамка му и мангал – стопли ме – благодаря ти, братле! Аз му бях подарил тази хармоника. Скъпа, маркова и с регистър. Поводът бе, че ме изцели от тежка ангина. Бях на умирачка, а цървулът с фурашка крещеше, че болните и недъгавите трябва да изчезнат от земята, да се събличаме голи до кръста и марш на скок – 10 км пробег. Славов направи някаква смес, наплюнчи циганския си пръст и ми намаза гърлото и огромните червени сливици – изцери ме за няколко дни.

На следващия ден, рано-рано ни вдигнаха от наровете и се заехме с хигиенизирането на ареста, чрез т. нар. „сапунка“. Хапнахме малко, защото в ареста не се спи много и не се яде много, защото мястото щеше да стане по-апетитно за пребиваване от т. нар. войници „скатавки“. Строиха ни пред сградата. С изненада установих, че Славов е без колан, в редицата на арестантите, както и останалите скочили в басейна. Имаше и от други роти войници без колани. Стояхме така повече от час, което разбира се не беше случайно. Дойде един майор, който наричахме „клеката“, защото когато срещнеше войник, спираше го, намираше нещо неизрядно по него, дори и такова да не съществуваше и го караше да кляка, с ръце на главата, сто и повече пъти, след което момчетата получаваха мускулна треска на бедрата и в тоалетната не можеха да клекнат, та от там – „клеката“. Другарят майор „клеката“ имаше план за нас, чрез който арестантите щяхме да покажем мъжество, твърдост на волята и характера, абсолютно нужни в битките, за което сме щели да му бъдем благодарни цял живот и винаги с умиление да си спомняме за него и този хубав, летен ден – нещо такова ни каза. Даде знак на един от нас да постави пред останалите по един голям пакет.

– Пред всеки от вас има пълен комплект за химическа защита. Обличате се. Спецакцията започва от тук и завършва тук. От вашата сериозност, прецизност и воля ще зависи дали ще бъдете върнати по ротите си. Отнесете се така, все едно сте пратени на специална мисия, в тила на врага или ако по ви харесва на луната. Започвай екипировка – ДЕЙСТВАЙ, като по тревога трета степен!

Докато нахлузвах гащеризона, ботушите, ръкавиците, супер новия за годините противогаз тип „Darth Vader“, качулката, дихателно и осветително устройство, ми минаваха всякакви идеи какво са ни приготвили за изгърбване, като например, че искат да тестват екипировката като ни набутат в някое помещение, в което ще пускат димки и други гадости... Всъщност ми е била бедна фантазията за предстоящата акция и е истина, че майор „клеката“ никога няма да бъде забравен, както и всички от неговата черга, – никога, но дали с умиление? Не съвсем!

Слънцето напичаше здраво и целите тези гумении по нас ни задушаваха. След подробна проверка на екипировката, се чудех защо нямаме оръжие или някакви инструменти, а те се оказаха гребла, такива с които се рине сняг. Какво ли щяхме да ринем през лятото?

Ето за какво идеше дума. Броя на войниците в поделението надхвърляше 3 000 души, които ползваха само една тоалетна. Тя представляваше голямо помещение с много клетки, като че ли си в лабиринт. Всяка клетка с дупка по средата. Поделението нямаше канализация. Цялата фекална маса се събираше в долното помещение, с размер на баскетболно игрище. Когато мърсотията в това помещение стигнеше едно определено ниво, идваха спец камиони – лайнарки, които войниците нежно наричаха „пчеличките Мая“, отваряха се едни тежки шлюзове, по които към камионите потичаше съдържанието. За да се ускори и улесни отточния процес, в това фекално помещение вкарваха арестанти с подходяща екипировка и чрез лопатите се „излизваше“ всичко, до цимент, след което се разпръскваше хлорна вар на прах за дезинфекция.

Инструкцията бе направена от един старшина, защото другарят майор „клеката“е имал само задачата да повдигне бойния ни дух, а сетне са щели да му докладват за успеха на изпълнената акция. Старшината каза:

– Наредено ми е дори реда на влизане – пръв е Славов, след него влиза Йонов, – причерня ми пред очите и усетих пулса на сърцето си в ушите, краката ми омекнаха, а Славов беше се оцъклил като пред разстрел. Включихме фенерите, прекрепени на каските ни – погледнах момчетата – егати групата за бързо реагиране, егати секретната мисия! Сега разбирам защо всички знаехме за „пчеличките Мая“, които влизаха в поделението, но никой не знаеше за това, че има и „спецгрупа“ под прикритие.

Славов заслиза по металната стълба и когато стигна до „тресавището“, просто се гипсира и не смееше да потопи краката си. Старшината започна да крещи от отворената капандура с всички сили, а ако първия не се цамбурне, всички след него оставаме да висим като лястовички. Войникът явно беше уплашен и дезориентиран, но тук не можех нищо да направя за него. Той нещо ръкомахаше и говореше, но в противогазите нищо не се разбираше. Мислил съм си, защо не ни бяха монтирали и устройства за разговаряне, защо не и малко класическа музика, но разбирам, че в тази лайняна ситуация всички екстри са излишни, а и да не се забравя – ние сме арестанти, даже трябва да сме благодарни и за екипировката.

Славов протегна крак и се отдели от металната стълба. Приличаше на американския астронавт, който се отделя от космическия апарат и прави толкова важната за човечеството първа стъпка. Тук сравнението явно е неуместно, защото на човечеството не му пука, че група войници са влезнали в една тъмна и воняща гмеж, изпълнена с ферментиращи екстременти, където пълзяха само най-отвратителни твари, между които скоро и ние щяхме да се причислим, нещо което не бива да се разказва на всеослушание, особено пред девойки, с които мислиш да имаш по-интимни взаимоотношения.

Славов стоеше с разперени, безпомощни ръце. Аз трябваше да му подам лопатата, но той се беше гипсирал и тогава осъзнах, че той бавно потъва, така както се случва в тресавищата. Нивото надминаваше пояса му и приближаваше гърдите, сетне оставаше само главата и ръцете му. Ужасих се и се изплаших истински. Ами, какво щях да правя, ако се покриеше и главата му? Това не е басейн да скочиш, да се гмурнеш – лайна са, мамка му! Затиках пред него лопатата, за да се хване, но той явно беше затворил очите си или беше изгубил съзнание – какво ли не ми мина през главата!

Всичко приключи. Задачата беше изпълнена. Някой ни обливаше с пожарникарски маркуч. Да, пожарникарски маркуч, като онзи тогава – пренесох се в детската градина /от интернатен тип/, където срещнах голямата детска любов, смуглата, постоянно въртяща се и танцуваща лудетина... Спяхме в едно голямо помещение, всички деца. Сутрин ни разделяха в две колонки, момиченцата от едната, момченцата от другата и тя ми беше в паралелната редичка. Едни жени ни поливаха отпред и отзад всяка сутрин и тогава за пръв път усетих свян от това, че съм гол до момиче, а тя постоянно се смееше и нямаше никакво притеснение от голотата си. Една студена вечер, след вечеря ни сложиха да си лягаме, но храната с която ни бяха нахранили явно е била развалена и през цялата нощ десетки деца раздирахме детската градина с писъци от болки в коремчетата. Имахме разстройство всички и за няколко часа превърнахме помещението в място, където никой не би искал да бъде, което явно много ядоса дежурните жени и настанаха крясъци, щипане, дърпане на уши, шамари и ни подредиха в някакво мазе. Редица голи деца, боси, а циментът студен и ни обливаха с маркуч със студена вода /всъщност, може и да е била хладка, но от болката и страха, да сме треперили и да е останал споменът за студен душ/. Мястото приличаше на ешафод за екзекуция или на кланница, където животните за клане, трябва да се измият преди това. Всички деца пищяха, аз плачех и мънках и гледах момичето до мен, тя единствена не плачеше. Беше посиняла и цялата се тресеше, със затворени очи, самопрегърнала се, тя сякаш не беше в тялото си, т.е. тялото реагира и трепери, но душата й някак присъстваше, като свидетел на ставащото. Зъбите ни тракаха, а аз вече само мънках, спрях да плача, защото видях лека и нежна усмивка на лицето й. Това дете имаше дух на исполин. Кой я беше създал и след това изоставил? Пълен сирак ли беше? Но на тази възраст, тя имаше присъствие на духа, каквото днес рядко виждам в зрели хора. Уникално създание! Веднъж каза на един, който постоянно я тормозеше:

– Ти да не мислиш, че като имаш пишка и пикаеш прав, имаш право да биеш децата? – и права, повдигна рокличката си и така се изпика върху панталоните на момчето. После неудържимо взе да скача около него, да танцува, да пее и да се кълчи, а агресивното момче скри очите си и заплака – от унижение ли, от объркване ли, но от този момент той на никой не си позволи да прилага грубата си воля.

Войниците се завъртахме бавно, така че да ни обливат от всички страни. Славов и някои от останалите се оказа, че са повърнали в противогаза си. Гадно! Най-гадната гадост, за която се сещам, след мазното и бавно потъване в кишестите, изпълнени с животинки, войнишки фекалии. Само веднъж съм си повръщал в противогаза, при един ужасен, горещ и безкраен маратон, с пълно бойно снаряжение, в който войниците криволичеха в агония и отвсякъде блъскат мешка, манерка, лопатка и гадния вой на ротния, придружаващ ни в джипа на ротата, а единствената опора е автомат „Калашников“ с дървен приклад /кашишка версия, която не се ползва от „кемафите“ – танкистите и парашутарите/, които здраво стискахме с двете си ръце. Може да си безкрайно жалък и да приличаш на умиращо влечуго, но стискайки смъртоносното желязо, някак по-мъжествено агонизираш, някак по-достойно изглежда цялата тази безсмислица. Усещането, че не можеш да удържиш стомашните сокове, че се задушаваш от умора и от невъзможноста да махнеш гадния противогаз /което е равно на каторга след това/ и като риба на сухо да зинеш с глас, вдишвайки свеж кислород, просто те смазва. А когато трябва да спазваш темпото на групата, защото смисълът на това учение е предвижването на ротата в цялост, а усещаш как вътрешностите се изсипват в противогаза и ще се удавиш в собствените си бълвочи – о, това не може да се разкаже с букви – просто някои неща трябва да се преживеят, за да може след това да кажеш: – О, да, зная за какво иде реч, ооо, да!

На всички по лицата беше изписана невероятна гнусота и отвращение, срам и гняв, все едно са те изнасилили и не можеш да отмиеш петната от докосванията на насилника. Сетне дълги нощи ме преследваха кошмари, а в столовата виждах как момчетата не ядат или го правят трудно, а Славов слабееше, не свиреше на хармониката си и за около месец се разболя тежко. Приеха го в лечебницата, вливаха му венозно нещо, но това не лекуваше обидата на достойнството на младия съпруг и баща на две деца. На какво армията, с лудите си шапкари, можеше да обогати циганската душа на мургавия мъж? Тогава още не знаех, че скоро ще ме преместят в друго поделение /в „АШВСМ Чавдар“/, където щях да срещна адекватни и културни военни, което не очаквах въобще да е възможно, но това бяха спортисти с военен чин, което си е съвсем друго тесто.

Циганчето се оправи, вдигна се на крака и в един муден, неделен ден ме извикаха на КПП-то /контролно пропусквателен пункт/, че ме чакали на свиждане роднини!

– Какви роднини, бе, братле?

Дежурният ми отговори, че и той не мисли, тези да са ми роднини, но все пак да отида. С нежелание затътрих кубинки към входа /изхода на поделението. Гледката, която ме връхлетя никога няма да забравя. На поляната опънат голям персийски килим. Там бяха насядали цветно облечени цигани и мнооого храна и напитки /меката за всеки войник, плюс жени /и разбира се голям касетофон, от който се лее музика и едни китни циганета търчат около всичко това. Просто бях в шок. За мен бе приготвено най-личното място, до дъртия циганин и който минеше ме целува уста в уста, прегръща ме и ми тика храна и напитка. Непринудени, искрени, шумни, без никаква автоцензура, отдадени на мига, на момента на насладата от срещата, удивителни в семейната си идилия – това беше малка част от циганското семейство на Славов! А останалите? Умът ми не побираше какво е?! Саможивото, егоистично мое същество се удавяше и бе отблъснато от опита само за представяне на нещо подобно – аз, поставен в такава роднинска глутница? Не, това не е за мен – аз съм единак!

Надпреварваха се за моето внимание, говореха един през друг колко хубави неща чули за мен, наричаха ме я „сине“, я „брат ми“ – какво искаха от мен тия хора?! Обясняваха ми как вече съм си намерил семейството и най-личната циганка, от най-богатото семейство ще ми я сватосат, с къща с чардаци... само да се уволня след някоя година, те ще ми я пазят, че била сега на тринадесет години! Да плача ли, да пея ли, на къде да скърша душата си? Очите ми не слизаха от едно детенце, което с разперени ръце се въртеше, смееше ми се и пак се въртеше – искаше ми се да сваля униформата и да застана с разпнати ръце в средата на килима, да изкрещя нещо на небето и дълго да се въртя, въртя, въртя, докато не рухна в приятна умора, отнасяйки се към небето – ОКОТО НА ВСЕЛЕНАТА!

Второто ми влизане в ареста, беше бойна задача. Имало опасен арестант, който трябваше да бъде държан под денонощно наблюдение. Взеха ми колана, кепето и връзките на обувките и отново минавах по неприятния коридор и отново изслушах студения фалцет на олющената, зелена, метална врата с малък отвор за наблюдение. Тук имаше повече място, беше по-осветено и можеше да побере поне трима човека. Нямаше дървени нарове, а застопорени в пода легла. Голям прозорец с дебели решетки и накацали птички придаваха човешки вид на мястото – направо си беше „елит спалня“. Имаше един арестант, седнал на леглото и покрил себе си с войнишко одеало. Неподвижен и не дишащ, неиздаващ дори и признак на някаква нервност, та камо ли за опасност от негова страна – нула агресивност. Но щом заповедта е да съм тук и да съм нащрек, ето, козирувам, “Тъй вярно“ и съм тук, до когато кажат.

Той, тъй като не помня името му, ще го наричам „Арестантът“, се оказа странен, кльощавичък. Лицето му, като две събрани банички, плоско и незапомнящо се. Погледът му? Поглед като на „гърмян заек“ и поведението също. Обичаше да се втренчва и да се вглежда, изучавайки ме, леко сумтейки, сякаш е ловджийско гонче, търсещо дивеч или опасност. А, бе, на такъв оръжие не бива да се дава. Единственото, което бяха счели да ме информират за него е, че е много опасен, не се спира да убие или да се самоубие. Трябва известно време да остане в ареста, под наблюдение, докато се реши дали отива на военен съд и затвор за военослужещи – дисцип, или ще има някакво друго решение по неговия въпрос. В този си период за себе си нямах страхове. Бях доста добре трениран и дори ми бяха поверили воденето на тренировките по бойни умения /владеех добре бокс и… /. Легнах на съседното легло, отпуснах се с ръце на гърдите и останах в тишина. Не след дълго, любопитството му проработи и понеже се беше захлупил с одеалото, седнал по турски, леко се раздвижи, повдигна го, за да открие главата си, но остана загърнат. Известно време се вторачваше ту тук, ту там по мен, пълзеше като плевел, което ме нервираше. Не го показах, но му дадох да разбере, че съм отворен към него.

– Здрасти! Аз съм Марио, редник Йонов, рота... Добре, че ще има с кой две думи да обеля!

Мълчи. Тягостни минути се занизаха. Аз затворих очи и се обърнах с гръб към него, което трябваше да покаже или колко съм глупав и непредпазлив, или че просто не ми пука за присъствието на още някой и още по-малко като знам, че е опасен.

– Защо си тук?

– Защото ми е дебела главата. – Отговорих му без да се обръщам.

– По добре с дебела глава в ареста, отколкото с празна глава под фуражката! Педали и мизерници, изкукали и изтрещели от служба сдуханяци – да се сдухват до живот и да го духат, докато свят им се завие!

Той каза това без всякаква агресия, все едно ми разказа за пролетта и разцъвтяващата природа! Помислих си: „тоя пич бая им е натрупал, но еднакво мислим, ще вземем да си допаднем“. Обърнах се към него.

– От кои си?

– Кемаф /танкист/.

След кратка пауза измънка:

– Имаш ли гадже?

Казах му за приятелката ми, че получавам редовно писмата й, че ме чака, а той:

– Нали знаеш, че две очи, които не се виждат, се забравят? – на което нямаше какво да отговоря, но тогава беше нормално много войници, особено от по-затворените войски, да не виждат любимите си дори до две години, просто не им даваха отпуск. Казах му, че гаджето си видях за пръв път, чак на шестия месец и то от разстояние, и колко ми е било тежко. Това го докосна и накара да стане замечтан и интровертен. Помълчахме. Той стана от леглото и уринира в една кофа. Тогава, съвсем втрещен видях, че той е абсолютно гол и затова се беше замотал с одеалото.

– Абе, братле, защо си гол, защо са ти взели дрехите? Нали само колан, връзките, партенките и капата? /Партенки – правоъгълни платове, от мек и попиващ плат, които се увиват на ходилата по определен начин и стоят по-стабилно от чорапите./

– Сдуханяци, пич, мислят, че така съм по-малко опасен за себе си?! Веригите не са на вратите, а в главите и сърцата на хората! Смотльовци! Аз мога езика да си глътна и пак да умра, те и това не са преценили добре – нареждат, забраняват и като им се изплъзнеш от сценария и хоп диария /има предвид „разстройство“ в системата/!

Изливаше гнева си, но така сякаш обясняваше картините в някоя галерия. Долавяше се надменност и презрение. Постепенно картината ми ставаше все по-ясна и логична. Страст – невъзможна любов – Ромео-Жулиетовска развръзка с опит за самоубийство, т.е. неколкократно повторение с неуспешен край за „арестанта“.

След многократни молби за домашен и градски отпуск, повече от година надежди, неговата избранница избрала друг! Всъщност моята направила същото, но ако четете писмата й, по нищо не се разбираше – аз разбрах чак след уволнението ми. “Арестантът“, обаче получил информиращо писмо и танкистът побеснял и станал абсолютно неуправляем, правейки поредица от опити за унищожение и самоунищожение. Тук предавам само края, защото е дълга историята за едно самоунищожение, завършило с неуспех. Та един от последните опити е опит за обесване на последния етаж на ротата, където го догонвали. Той се завързал за решетката на прозореца или за нещо си там и се метнал бързо, защото отзад напирали и разбивали някаква врата. Примката била идеална, но това за което се вързал, се изтръгнало от удара на падащото тяло и отчаяният танкист паднал върху куп дървени щайги, вързан като домашен пудел с каишка, а от другата страна – решетка. Имало травми, драскотини, натъртвания, но смърт в никакъв случай. Отвели го за превръзки, промивки, зашиване и прочее във военния лазарет. Там той бил кротък и съкрушен, отчаян и безпомощен, не опасен. Поставили му успокоителна инжекция, дежурели пред вратата. Лекарят излязъл, защото младежът спял, а той целенасочено желаел да изпълни замисленото – преструвал се на спяща лисица. Отворил шкаф с много медикаменти и започнал да лапа, да гълта, да набива в гърлото си къде каквото хване и постепенно усетил как тялото му се предава за към отвъдното. Откриват го затрупан от отпадъци и блистери на медикаменти. Промивките изчистили червата му, но тук той бил отново благословен, защото всичко погълнато от него били витамини, а само на сантиметри имало отделение за много силни съставки, както и на сънотворни и морфин, което означавало бърза смърт за времето, което той имал. Когато се освестил, белезници и военна милиция, го карат в щаба на „Цербера“, началникът на поделението. Там, пред вратата на най-страшния, на третия или четвъртия етаж, нашият „Арестант“, забелязал отворен прозорец в коридора и малко преди да ги повикат в кабинета на „Цербера“, героят ни направил поредния опит за край, като се отскубва и с голяма засилка се мята от прозореца. Чуват се викове, хаос, трясък и какво да видят – самоубиецът паднал върху колата на големия шеф /той имаше на разположение лек автомобил и джипка/, но на коя от колите му паднал, не помня? Била е обаче смачкана, а нашия човек агонизирал и отново се нуждаел от медицинска помощ, после и от психиатрична експертиза, а среща с началството така и не се осъществила. Сетне е ясно – временно пребиваване до преразпределението му в ареста, гол и под наблюдение.

– И как, не те ли болеше, бе, братле?

– Болката е нищо, когато си решил да умираш, тя е досадна, когато решиш да живееш, а и аз съм сериозно копеле, като си поставя цел, гоня я до дупка!

Беше горд със себе си – вярваше си, беше съвсем с акъла си и изобщо не ми изглеждаше да е опасен. Но ако наистина реши да си отхапва вените, езика или, недай си боже, да ме заръфа по гръкляна като бясно куче сред нощите? Попитах спокойно:

– Мислиш ли пак да пробваш? За това гадже толкова не е ли достатъчно? Айде, стига бе, – животът няма цена! Как ги виждаш нещата за напред?

Той помълча и известно време ме проучваше изпитателно. После се усмихна и заразказва, че хората били чували само за „просветлението“ и за разни „просветлени хора по Хималаите“, а се оказало, че той получил дарът на този подарък свише, когато смазал с тялото си колата на „Цербера“. В мига на просветлението той открил за себе си следните послания:

– Първото е, че животът ми е безценен дар и аз ще имам дълъг и щастлив живот, какъвто тия шапкари могат само да мечтаят, а оная пръдла въобще не е била за мен. Второ, Вселената ме обича и не е безразлична към мен!

Тук той даваше много примери. Как от желязо да е, да е умрял. Метал от стена се кърти, автомобил се смачква като цигарена кутия, а той с няколко драскотини! Възхищаваше се сам от собствената си история и сякаш доста отрезвял от станалото. Беше твърдо решил да продължи своя изпълнен с щастие живот, както и да продължи да изгражда по-стабилни отношения със съдбата, в някакъв мистичен заговор с отвъдното.

– Последното и най-важното просветление, върху бричката на главкома, е знаеш ли какво?

– Предполагам, че си Батман, някакъв Супер войн?

– Че има Бог, че Той има специален план за мен и че окончателно премахва веригите на невежеството и слабоста в мен, – че ме обича безпрекословно!

Мама мия! Тоя съвсем е изтрещял! А, после обясняваше как убедително говорил с психолога и психиатъра, а те само се връткали на столовете, намествали очилата си, мрънкали нещо и го гледали с празни погледи – особено, като чули за личните му отношения с Бог и Вселенския разум. Те били по-объркани и от него, защото са зубкали /учили на изуст/ за шестици, а шестиците правят шестаци, но не и просветени. Какво да ги прави – невежи, късогледи и живеещи в тъмата на преизподнята.

– Ти религиозен ли си? Вярваш ли в Бог? Майната му, че темата е забранена тук, че атеизмът е единствено допустимата философия в тая клоака – кажи, бъди искрен?

– Не съм мислил по въпроса, но не съм имал и екстремна среща със съдбата! Задължително ли е да падна върху колата на „Цербера“, за да получа отговор за себе си или има и по-аванта пътечка? Не съм мислил – май по-материалистично го раздавам! Заслужава си човек да поразсъждава по темата, наистина, честно и искрено ще повдигна тази тема на обсъждане пред ротния и това ще ми гарантира отново среща с теб тук, ако си тук, де...

– Полагам усилия да съм честен, до колкото мога, доколкото изобщо може да бъде честен човек, защото дълбоко се съмнявам дали искреността и честността са едно и също, тъй като искреността е увереност, че говорим истината (а кой може да бъде съвсем уверен в това на 100%?), а честността бива най-различна, и те не съвпадат помежду си.

Това малко ми дойде в повече и помълчах доста, забил поглед в тавана. Той се загърна добре с одеалото и седнал се облегна на стената, зарея поглед през прозореца и на няколко пъти въздъхна дълбоко, като облекчение след изповед /което тогава си нямах на идея какво облекчение и благословение е/. Явно имаше нужда да поговори открито със себеподобен. Без да е критикуван или оценяван от психари под пагон. А в това поделение имаше толкова много екземпляри за описване и освидетелстване! Понякога съм се замислял дали тогавашната тоталитарна система си е инкубирала „шемети“ за служба в армията или полицейските мазета, където обикновено трошяха пръстите на интелектуалци, духовни и будни хора. Инкубаторите на тези кадри бяха еничарските училища наричани „Социално педагогически интернати“, както и безценните кадри на ТВУ-тата /трудово възпитателно училище/.

Все едно. Блясък, спомен ме връхлита, за една легенда на „парашутарите“, старшина /еди кой си/, който никога не „счупва гипса“, т. е. винаги е в бойна готовност, и когато се появеше на казармения пейзаж, първият от войниците, който го забележеше, даваше команда „гипс“ и всички ставаха, като гипсови статуи и само ТОЙ, в цялото си величие, можеше да даде команда „счупи гипса“, което означаваше „лабаво“ /свободно/ и ако е в добро настроение, добавяше поощрителната заповед „почеши коня“, което задължително трябваше да накара всички разчупили гипса да се разкълчат, да подрапат тестисите си и да изцвилят доволно – войнишка идилия! Та влиза в „ротното“ най-сдухания и изтрещял старшина /доста преди това го бях фиксирал на хоризонта и бях дал нишан за ротата „гипс“, а ако беше ротния, щеше да е „шесссст“/. Влиза и се оглежда. Пълна тишина, чистота и покой, който може да изкара от черупката си всеки неврастеничен охлюв. Той ме поглежда, а аз, на поста между знамето и червения телефон /телефон не предназначен за частни разговори/:

– Йонов?


– Аз! Заповядайте!

– „Максимката“ /лека картечница, но друга марка/, налентована и поставена на бюрото ми, а пред входа „спънки“...

Нещо не беше в ред. Нямаше „Йонов, счупи гипса“, „Киртаците лъскат ли?“/Новобранците изчистили ли са?/, т. е. нямаше да има „почеши коня“, а „спънките“, т. е. поставени корди за спъване на нападащ противник, които най-често трябваше да активират нараняващи или звукови устройства – пълна лудница!

– Йонов, врагът не спи никога! Трябва да си готов да го посрещнеш подобаващо, с достойнство и железен отпор!

/Това съм го чувал едно към едно в редица християнски църкви, манастири и компании и ми е идвало да изкреща: „Счупи гипса и почеши коня“, но грижата за чуждото мнение... Е, тая грижа!/

Тоя човек си вярваше и са ми разказвали как е хвърлял димна и звукова граната в спалното, дори в собствената си стая, как нощно време, гол до кръста или в пълно бойно снаряжение с противогаз, тичал до припадък, а на някакво учение с руски парашутисти, скочил над шелфа на морето с импровизиран от платнища парашут. Как преди години в парашутна рота дошло бяло, свито, нежно, хомосексуално същество и трябвало да го учат да тича, да се бие, да бъде десантчик – мъж на място. Загинал при първия скок. Само слухове имаше, че се самоубил, закривявайки шпилката на основния парашут. Бил синът на старшинката „Счупи гипса“!

С арестанта спахме спокойно. Той не беше опасен за никого – само за болните страхове на „шестаците“, които щяха да имат неудобството да напишат някой и друг доклад за „самоубилия се войник“ и да се подпишат в папката за военно „разследване“. На другия ден го изведоха рано, а на мен ми донесоха богата закуска, като за „шестак“, което винаги радва един войник. Стана обяд и моя човек не се завърна, което ме накара да си мисля: „Ами аз защо не съм навън?“

Баща ми!

След обяд се изскърца металната врата и на вратата блесна трагичният „самоубиец“ или по-скоро „просветеният“, облечен като за годеж с генералска щерка, с парадна униформа, което направо ме направи да съм екзалтиран! Охилен, все едно си е в хола на апартамента, каза:

– На портала те чака баща ти! Бягай и после ще разказваш, как на един арестант му позволяват свиждане?!

Това направо ме размаза! Какъв баща? Защо не е гол, а в парадна униформа? Защо на един арестант ще позволят свиждане? Пълна каша. Разминахме се, а той ми подметна подигравателно:

– Лабаво бе, що се спичаш? ‘Оди!

На КПП-то нямаше никой, защото беше делник и неопределен-никакъв час. От другата страна имаше мъж с мустаци и някакъв багаж. Мълчаливо се заоглеждахме, приближих се на няколко метра. Бяха ми върнали колана, кепето и връзките на обувките и се бях „стегнал“, като за „Цербера“.

– Марио! Аз съм баща ти, Методи!

Имам спомен само че скочих като уплашено диво животно на оградата и казах, или изкрещях, някакви много обидни и вулгарни неща, думи леещи се като разтопено олово из устата ми, лавина трупана и затрупваща човека нарекъл се „мой баща“, а синът беше луд за връзване. Отвратително, но миг на катарзис, в който никой не е виновен за излятото пред себе си.

Той се изплаши. Направи нещо с ръцете си, заплака, ококори се и постепенно заотстъпва. Тръгна си. Щяхме да се чуем по телефона много години след тази среща. Аз щях да съм „болничен свещеник“, той щеше да моли за прошка, защото умира. Ракът го беше изял. Останал гласът, последно молещ за бащино-синовен мир. Простих и поисках неговата благословия като мой баща. Плачеше! Благослови ме! Тогава усетих садиста в себе си, демонът на лукавия, който ми нашепваше: “Ето, даде ти се възможност, в края на живота му, начукай му го, не му прощавай, а го прокълни... Хи, хи, а после и на майка ти...“

Върнах се в ареста доста наежен, гневен, разстроен, объркан в мислите и чувствата си. Как можах така да реагирам, така неадекватно и неуместно и то с толкова близък човек, какъвто би бил родният ти баща, а на „бащата“ на ротата да отговарям чинно с „тъй вярно... слушам другарю...“? Толкова ли не са забравени обидите и насилието в детството? Още ли кърви душата и сърцето на вече порасналия войн, че да обвинявам този човек, представил себе си с: “Аз съм баща ти“? Дали си мислеше, че няма да го позная, че как е могъл – аз щях да го позная и без да се представя!? Трябваше да надживея собственото си отхвърляне на понятието „татко и баща“ и да го прегърна, по мъжки! Той също е бил войник и сигурно се радваше да види сина си с униформата, която някога самия той беше носил /в следкомунистическия период се променя униформата на войниците/, а аз позволих така инфантилно от мен да се излее толкова горчива и обидна бруталност. Сега покривах срама от себе си с някаква агресивна обиденост – колко жалък и незрял емоционално съм, жалък плужек /гол охлюв/, надута мисирка /мисир – нарицателно от иврит; едра домашна птица, в българския език се разбира пуяк, -йка/!

Обратно в ареста не ми свалиха колана, кепето и връзките на кубинките, казаха, че ще придружа другия до някъде. В килията другият ме чакаше прав до прозореца. От нахлуването ми и от изражението ми, тип черен облак, разбра за неприятността в душата ми и предпочете да помълчи и да ме остави да се взема в ръце.

– Някъде ще те водят. Искат да те придружа.

Опитах да отклоня посоката на темата, от която още се чувствах разбалансиран и засрамен, но другия, „Арестантът“, не се хвана.

– И това ли толкова те разстрои? Да не би Султан-Цербера да ти е връчил катул-ферман за мен /да не би да са ми дали заповед да го убия/ или срещата с баща ти да те е разбутала?

Бутна ме където кървеше. Разказах му какво се беше случило на портала. Казах му каквото ми тежеше на сърцето, излях помията събирана и търсеща канал, за да се излее, да не вмирисва душата. Разказах му за майка ми и баща ми. Той живеел в Ленинград /Санкт Петербург/, но заминал много отдавна. Там има семейство и една дъщеря и макар тя да се казва София, не знаеше и не желаеше да учи български, дори една дума.

Когато си стиснахме ръцете с „Арестанта“, за раздяла, вече знаехме доста един за друг. Знаехме след срещата с „комисията“, че той не е опасен и стореното е било в състояние на дълбок афект, че няма да има армейски съд, т. е. „ще потулят“ случката по целесъобразност, както се правеше много често, за да не се усложняват нещата. Стана ясно, че и той е плод на сиропиталище /някъде в Южна България, а моя интернат е в северната част на страната/, което обясняваше трагичната, разрушителна или саморазрушителна, реакция на отхвърляне.


1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница