Работен вариант

Работен вариант:

Б Ъ Л Х А Р

Моята история

„В името на Бога, Добротвореца на всички твари, Милостивия!

Призовавам за свидетел мастилницата и перото,

и това, дето с перо се пише;

Призовавам за свидетел несигурния мрак на здрача и нощта,

и всичко, което тя съживява;

Призовавам за свидетел луната, когато наедрее,

и зората, когато се зазори;

Призовавам за свидетел съдния ден и душата,

която сама се обвинява;

Призовавам за свидетел времето, началото и края на всичко,

защото всеки човек винаги остава длъжник.“

Призовах душата и съвестта на отеца и майката изоставили сина си за съд от самите себе си.

Посветих спомените си на децата, израснали в комунистическите интернати и на децата изоставени в следкомунистическите такива, т. нар. “домове“, както и за всяка объркана, страдаща от усещането за изоставяне человеческа душа.

Не гарантирам за това, че не пропуснах нещо много значително или, че положих достатъчно усилие и умение, спомненото да бъде представено по най-прилежно за окото и ухото начин.

Гарантирам,че имах голямо желание да съм честен спрямо обективната истина и искрен спрямо себе си! „Полагам усилия да съм честен, до колкото мога, доколкото изобщо може да бъде честен човек, защото дълбоко се съмнявам дали искреността и честността са едно и също, тъй като искреността е увереност, че говорим истината (а кой може да бъде съвсем уверен в това на 100%?), а честността бива най-различна, и те не се схождат помежду си.“ /Арестантът/

1 Послушание

a/ Интернатът

Разперих ръце, като жадно за прегръдката на любящ родител дете, неосъзнаващо до колко може да е ненаситен този стремеж и на какво са способни хората, за да задоволят тази жажда – на всичко, чрез всичко.

Колко спомени ме преследват… как с разперени ръце върху интернатската ограда, наблюдавах улицата – чакащ някого или какво, но нещо, което да дойде и да ме отведе от този кошмар, да ме погали и спокойно да каже, че се слага край на този лош сън и започва наистина щастливата детска страница от едно щастливо човешко бъдеще. Фантазии, мечти... спасителката надежда – измислената надежда – първият враг на обективната реалност, опиумът за страдащото детско съзнание, което плаче:

– Утре ще дойде моят татко и ще видите вие...

– Мама като ме вземе..., – дрън-дрън...

Думите мама и татко се превърнаха в абстракция, защото няма по-силно нещо от обективната реалност, която безпощадно руши крепостите на детските илюзии, до степен, която превръща в отвратително горчива истина възторжения възглас на мазния нощен възпитател:

– Партията ви храни, тя е вашият баща и майка! – Често милувката за лека нощ се случваше да е пердах с усукващата се по детското тяло пръчка, неразделен атрибут от възпитателния набор на интернатските учители и възпитатели. Покорността пред дисциплината на институцията гарантираше добро качество на бъдещия кадър без значение, че се постига чрез насилие и страх – убежденията чрез добро и положителни мотивации отнемат излишно време, а и за качеството на това няма добра статистика, докато свистенето на камшика и споменът от болката дълго се помнят.

Помня още голямото спално помещение вечер – невротичните деца, едно се клати наляво-надясно, друго смуче пръстите си и си мънка нещо под носа ... Аз и до ден днешен драпам главата, хапя устни и когато искам да се успокоя, стоя със самопрегърнати ръце, противоположното на разперените за прегръдка приемащи ръце. Повтарям си да не се затварям в самопрегръдка, а да разпна ръцете си, като детето тогава, на уханната поляна и да поканя света да дойде при мен, да се завърти в танц с мен, а в танца всеки е едновременно прегърнат и прегръщащ.

Разпервах ръце, за да усетя вятъра, като стар мореплавател под разперените мачти на стария дървен кораб, търсещ посоката на безопасни води. С годините щях многократно да заставам с разпнати ръце и да се питам как и на къде да тръгна. Решителността и решенията са ежедневната броеница, чрез която се нанизва животът ни и това се научава най-добре от сплотеното, цялостно и любящо семейство, каквото нямах и каквотo нямаше да успея да създам, защото кошмарът на затворническия модел на комунистическия интернат ме преследва цял живот. От мен най-вероятно би станал добър войник или затворник, но добър родител как, – как, като нямам пример за подражание, а неправилно програмирания модел няма как правилно да сработи – уви, доказана житейска констатация.

Разперих ръце, като разпнатия ми Господ, Който ме гледаше от напрестолния кръст след много години, вече свещеник. Бях приел Него за свой Път и Истина и Живот – пътят на едно разпнато дете, разперило ръце за да завърти света около себе си с надеждата, че съдбата ще избере правилната посока, нещо което би трябвало родителите да сторят. Но когато тях ги няма, остава само да разпериш ръце и да се завъртиш около оста си и да се оставиш на разпнатия Бог, страдащ на кръста и с болка издъхващ:

– Татко, защо ме остави? – болезненият въпрос на всяко дете с липсващи родители. И понеже на повечето въпроси „защо“ в нашия живот се объркваме, затъвайки във вината без отговор, въпросът „защо“ни догонва до финала на живота ни. Децата постоянно искат да знаят и да проучват нещата със „защо това е така или иначе“ и когато полетим от гнездото, разбираме, че въпросът „как“да продължа от тук нататък, въпреки товарът, е правилният въпрос.

В слънчеви следобеди децата от интерната играеха на близката поляна с децата от селото. Те така се и деляха на „селски“ и „интернатски“ – тъжно, но необходимо деление от ранно детство, за да научим разни уроци като този: “Всеки да си знае мястото“. Стигмите бележеха децата отглеждани от държавата, каквото и да значеше това „държавата“за нас със страхотна безмилостност, като еничарско училище от където партията, каквото и да стоеше зад това „партията“за нас, щеше да има отгледан материал за своите високи цели.

Повечето деца се щураха след футболната топка, крещейки зачервени и мокри, викаха така сякаш от това им зависеше животът. Псувните им се лееха така цветно, че даже цъфналата природа би се засрамила. Ругатните и епитетите биха покъртили душите и на рецидивисти в затвор със строг режим. Кога успяха да се научат да пикаят извън гърнето, да се крепят на краката си и вместо „мамо” – „мамка ти”... Това е разрухата на човешката душа, трагедията на всяка прокудена душа, опустошена още в началото на пътя си.

Бях шести или седми клас. Вече бях се отказал да бягам от интерната и да скитам по гори и незнайни населени места. Та къде ли може да избяга едно хлапе? Все едно рибката от аквариума да си въобрази, че може да избяга от отредената й локвичка, да прекоси хола, да слезе с асансьора на булеварда и после на къде? Системата беше пречупила вродения ми порив за свобода, беше ме поставила в униформа в едно полувоенно, полузатворническо училище на колене пред портретите на другарите от Централния комитет на Българската комунистическа партия, където ми е мястото, мястото на българските копелдаци. Силите на едно дете не стигат да се пребори с решението на едни безумни родители, камо ли с една тоталитарна система. Интернатският карцер, стригането, боят, лишаването от храна и другите унижения пред децата, да, системата си вършеше работата прекрасно – нищо не ти остава освен да й се посветиш, да се предадеш. Да предадеш себе си, е началото преди да те накарат да предаваш другите – другарите си по участ, но първо трябва покорно и смирено да им предоставиш властта над съвестта си, каквото и да разбира едно дете под „съвест“.

За да се спася от агресията и примитивизма на празните детски бандитски занимания, започнах да се отделям, да се затварям и да намирам измислената хармония на моя свят. Никой не обича странниците, отделящите се, стремящите и търсещите нещо по-различно от бълвоча на тълпата. Имах неприятности по повода, но незначителни щети от незначителни детски души изтъкани от рафтове ругатни и каруцарски псувни. Тяхната агресия се саморазрушава, когато срещне силното присъствие на спокойния поглед, дъх, дух и решителна позиция за отпор.

Разперих ръце, завъртях се бавно ползвайки единия си крак за основа – бавно, бавно наблюдавах как светът се завъртя около мен. Не бързах за никъде. Детето порастваше в преминаващите кадри на въртящите се дни и сега юношата знаеше вече колко е просто да накараш светът да се завърти около теб, да забиеш център във вселената и това да те балансира и този баланс да ти даде силата да се изправиш пред по-голям и силен противник, който ти крещи застрашително, а ти да го наблюдаваш спокоен, сякаш гледаш пищящо безпомощно бебе.

От лекото и монотонно въртене леко се зашеметявам, това допълнително успокоява тревожната детска душа и смутните младежки терзания. Повдигам глава и картините на преминаващите дървета, деца и сгради излетя в небето. Вече този свят остана там, където системата ме задължаваше да бъда, а аз намерих начина да излетя, макар и за малко в новия ми дом – небето. Възхищавах му се, колко е различно във всеки миг и колко е високо, леле колко е далеко и приказно, и празно, и там мога да си слагам каквото си поискам, и никога няма да се напълни. Колко ли съм бил впечатлен от новото си скривалище и какви ли мисли за космоса ме изпълваха тогава!? Някой друг освен мен желае ли също да се приюти там, бягайки от земните си грижи, няма ли да стане тясно за всички? Сигурно алчно съм мислил, че небето е само за мен и няма да си го поделям с никой.

Опаа, погледът ми се преплете с погледа на най-прекрасното момиче в училището, не, – в цялото село, даже бих се обзаложил и на цялата земя! Тя беше от „селските“, а те гледаха надменно на „интернатските“ момчета. Мисля, май много си падах по нея и мога да се обзаложа, бих разделил небето си само с нея. Тя така и не разбра интимните ми преживявания и планове. Предпочитах ревниво да ги запазя за себе си, може би защото тя нямаше да ме разбере, да ме оцени подобаващо и щеше да ме отблъсне. Това продължи години и приказката се срина, когато видях нея, най-прекрасната хваната за ръка с най-добрия ми приятел, който беше от „селските“ – гадост, по-добре да не задълбавам и в тая вечно гнойна рана, а бях готов да споделя небето си с нея! При децата е наивност, а при възрастните е глупост. Ако си си спечелил небето, ако си го извоювал с хиляди завъртания, не го споделяй с никоя жена, ако и да е от „селските“, и да е най-красива на земята, което най-вероятно няма да е вярно! Дори и сертификат за това да си е издействала... добре, малко се разконцентрирах!

Най-ми харесва, когато въртейки се, в един момент спираш да полагаш каквото и да е усилие, някак целият космос те обгръща и не ти се иска нищо, камо ли да спреш.

Разперил ръце, излетял от този свят, почти изтощен, полегнах на поляната като просната дреха, неподвижен наблюдавах как светът и небето продължават да се въртят. Защо ли? Харесало им е нашата игра – светът е заскучал за детско отношение и поглед, той се харесва през призмата на детската душа – обича себе си през детските очи.

Странното е, че легнал, разперил ръце и крака, видях небето от друга страна, по-различно, както всичко в този живот изглежда по друг начин, ако го погледнеш от друга гледна точка. Сега то беше дълбоко и необятно. Усещах земята под себе си като нещо реално, а небето уж също да е там, но някак не съвсем. Колко ли е далече от мен до там? Ами ако земята изведнъж ме изпусне, както майката решила в някакъв момент да се освободи от бремето на нейното нежелано дете, как ли ще полетя към това неустановено небе? Тревожна мисъл преминава през главата ми и захапвам устни, и затварям очи, за да не гледам какво би се случило с мен. Ужасно е, да паднеш в небето, това е най ужасното нещо! Кой ще ме намери и ще ме върне обратно тук? Да, но това е мястото от което страдам и бягам, защо някой да трябва да ме връща обратно? Може би защото тук все пак нещата са ми познати, а да паднеш в небето, където правилата са неясни и безкрайни, това не изглежда привлекателно? ... Особено тази мисъл за безкрайността ужасяваше все още детската ми представа за живота и света. Отворих очи. Небето беше дружелюбно спокойно и светло синьо, като душата на вселената и ме погълна в лека дрямка. В нея видях себе си на смъртен одър и някой държеше ръката ми, гледах се от страни през очите му. Виждах своите студени и сини очи, които се разтвориха повече, като да видят и отнесат повече от този свят, да вземат всичко и ръката, която ме помилва и затвори очите ми. Човекът каза в себе си: “Това, в очите му, е толкова дълбоко, тук има толкова тайни, като да гледам небето – душата на вселената! С Богом!“

Какви неща могат да се случат с едно момче в търсената свобода и спасение? Младежка душа, между една поляна и небето.

(Интернатите от руско-суворовски тип не съществуват вече, за щастие. След 1990 г. някой „мозък“ реши, че тези пансиони и тази грозна дума интернат е вредна и решиха да прокарат думата „домове“, което е „кавър версия“ със софтуера на детските умове на децата изоставени за отглеждане от държавата, каквото и да означава думата „държава“. Паралелно със сриване на българската армия, след посочения период, започна и изменение на същността на философията на битието на българските интернати. От еничарското котило за бъдещите кадри на армейско-полицейските сатрапи, до сегашните абсолютно неконтролеруеми, изпуснати и полуграмотни млади хора живеещи и напускащи т. нар.“домове“, домове хранилки за наркопласьорите и сутеньорите – междинно звено ДОМ – ЗАТВОР – ГРОБИЩЕ.)

Режим и правила.

Ставане в шест часа сутринта. Събуждането става чрез звуков сигнал от тромпет – „трабътъ свирнъ, стайте, стайте, не се помотвайте“ – така след сигнала нахлуваше дежурният възпитател, с неразделната възпитателна пръчка, колец или палка.

Следва бягане на двора, за момчетата – голи до кръста.

После има тоалет и оправяне на спалното помещение. Там има график на дежурен по спално помещение, който има грижата да „предаде“ на нощния възпитател спалното, което става след като е минал с един дълъг канап по леглата – трябва да има безупречни ивици на възглавниците, белите ивици на одеалата,черните ивици на одеалата и металните табли на креватите, килимите, завесите... Всичко трябва да е „барабан“, “пет стотинки да метнеш на кревата – да дрънне, та да подхвръкне“! Изключенията са само за първокласниците.

Спалното се предава, когато до всяко легло стоят обитателите му облечени с униформа – чавдарчетата и пионерчетата със задължително поставени на вратовете си триъгълни червени и сини кърпи. Едно от леглата в спалното помещение е посветено на патрона на спалното и над него стои портретът му. В нашето – беше Митко Палаузов, в съседното – някакво момиче, а по-натам някакъв руски летец... Имаше и култ към камикадзетата, отдали с радост живота си за родината.

Всеки има номер. Плацът е разграфен на квадрати с номера и от спалното, когато е прието, младежите на бегом се изнасят на своя плацов номер. Следва втори прием – на плаца – с вдигане на знамето. Когато се застане пред строените класове, е лесно да се види дали липсва някой – просто квадрадчетата трябва да бъдат запълнени.

Знамето се вдига само ако всичко е изрядно. Ако има издънки в спалното, докато другите се хранят, спалното се дооправя и се пропуска закуската. Знамето се вдига след закуската.

Влизането в столовата е по класове, от първи към осми, по градация на номерата и там ни чака отново разграфен сценарий – маси и столове с номера. Влезналите стоят прави до своя „пост“, разбирай номер. Всички мълчат и когато влезе последният ученик, дежурният възпитател удря с палката по някоя маса и всеки сяда и „спретнато“ започва да „набива“. Тук не става дума за хранене, защото всичко става за определено време и след като се чуе следващия удар всеки спира, “замира“ и ако е останала и една хапка, се пропуска следващото хранене, изчаквайки на своето квадрадче на плаца, без да го напуска, ако иска да не пропусне и по-следващото хренене. Хранихме се само с лъжици. Сервиране и отсервиране става чрез дежурства, по график на класовете.

Дълги години след интерната не се усещах, че ям всичко за норматив, като гъсок – лапам, гълтам – абсолютна безкритичност към храната.

Следва отново построяване на плаца и няколко вдъхновяващи мъдрости, които трябваше да ни съпътстват през деня.

Между интерната и училището имаше разделна линия – шосе. Отиването за учебните занимания става под строй и понякога с песен. Признавам положителното в цялата система, децата от интерната – „интернатските“, да учат заедно с децата от селото – „селските“.

Обядът е обратно в пансиона, а децата от селото – или в техните домове, или в малко столче на училището.

Следва задължително „в леглата“, без значение дали ти се спи – просто трябва да си в леглото.

Предметите за следващия ден се преработват в т. нар. занималня, при нас ставаше обратно в класната стая, което си има психологическото обяснение, под наблюдаването на следобедния възпитател /т.е. има учители сутрин, следобедни възпитатели и нощни възпитатели/. Това е до вечерята, която също преминава в стегнат ред, но тук има едно пояснение – униформите са до обяд, а след това бяха разни анцузи.

Всеки петък, в селския киносалон, има филм за децата от интерната, което си беше неотменно събитие, оплюто богато със слънчогледови люспи.

Преди вечерята има преглед на плаца за липсващи хора, за анализ как е протекъл денят, кой кого е захапал и оплюл и се влиза по ред към столовата със същите както при закуската правила. Сетне отново на плаца за сваляне на знамето.

Свободно време. Имаше един телевизор за всички в „телевизионната“ зала, където се допускаха първокласниците само за „Сънчо“ от 19 и 50 до 20 часа. Телевизията тогава имаше само една програма, поне аз други не съм виждал и чувал. Седми и осми клас имаха привилегията да останат пред телевизора след Сънчо за новините и за филма. То после така или иначе нямаше телевизионно излъчване. След 20 часа няма никакво движение, освен по спешност.

Тръбачът закрива деня с тръбен сигнал, който по-късно чух и в армията, т. нар. отбой.

Веско Бранков, за нас просто бат‘Веско, беше треньор по бокс, в спортното училище на „Спартак“ – Плевен. За нас, хлапетата, той беше гуру, еталон за подражание, „пич отсекъде – пич, та дрънка“! Беше висок, строен и пъргав, винаги облечен с най-скъпите анцуг и маратонки. Караше черна волга /през 1984 или 85 година черната волга бе министерски автомобил/. Баровец от където и да го погледнеш. Жена му беше най-красивата мадама в града. Продаваше билети в най-посещаваното кино в Плевен. Сигурен съм, че някои са посещавали киното не толкова заради филмите, колкото да задоволят воайорските си страсти, да зърнат хубавата жена от един ъперкът разстояние и да се насладят на усмивката й, както и да чуят приятно пожелание, каквито тя не пестеше и сигурно са колекционирали билетчетата си като скъп спомен от паметния ден.

Днес бате Веско не е сред живите, но в спомените ми, го помня като мъжът с голямо „М“, който е така важен за едно подрастващо момче с липсващ в живота си „татко“, каквото и да е означавала тази дума за мен тогава, а сега мога само да се поклоня до земята, произнасяйки спомен за моя, нашия бат‘Веско – С Богом!