Работен вариант



страница3/4
Дата14.01.2018
Размер0.68 Mb.
1   2   3   4

в/ Манастирът


Срещата със себе си е толкова значимо събитие, граничещо с подвиг и чистотата на святостта. Хората не търсят трудността и риска от подвизите, тях оставят на будалите и ако не се погуби по пътя и го обявят за герой, ще кажат едно „Евала“ и пак ще забият нос в тинята. А за святостта у нас се приключва с: “Прекалено голям светец и Богу не е драг“, а както казах срещата със себе си е подвиг и святост. Това е причината такава среща да е нежелана и плашеща за повечето. Обикновено след нея нещата не остават същите.

Далеч от вярата, още не кръстен, често отдъхвах след тежките тренировки в прохладата и тишината на един градски храм. Това място беше жадуван оазис от суетнята на ежедневието, от изпълнените с цигарен дим и безумни шумотевици градски дискотеки и коптори. Съвсем млад, а някак като старец търсих откъсването от света на модерното, на младежките състезавания за налагане на персоналното его, неуморното състезаване за някое гадже с илюзията да е само твоя. Да, не търсих обясняване защо ми харесва да прекарам някое време в мълчание, в сумрака на православния храм. Гледах стенописите, без да знам нищо за всичко, което виждах. Взирах се в погледите на светците, измъчени, изпити, препатили и мъдри и постепенно откривах част от собствената си опитност и болка на остарял, двадесет и кусур годишен мъж. Дълго не отлепях поглед от Иисусовото измъчено лице на кръста, разпнал прободени ръце и кървавите следи на впилите се тръни, гвоздеи и свидетелски погледи. Защо така си го закъсал братле? На ум някак търсих за себе си монолог. Насила разперили ръцете му, насила са го издигнали пред лицето на близки и сеирджии! Е, и сега накъде, как ще продължиш? Мълчейки ще крещиш на човеците: “Кой ще ме прегърне и утеши така потен, мръсен, кървясъл? Чувствам се ненужен, уплашен, изоставен от родителите си, но и без правото да поема свободно в някоя посока. Добре, не ме искате, не ме харесвате, но защо ме приковахте, а не ме освободите? Аз не се натрапвам на света, само искам да съм свободен и да ви покажа колко благо нещо е свободата, а вие се уплашихте от нея и понеже не можете да я убиете, убивате мен – засрамете се – вижте, небето е светло синьо. Окото на вселената е разтворено. Погледнете сините очи на бездънната шир на всемира, домът на свободните, на освободените души... Махнете оковите, отгвоздете ме от това дърво, за да се завъртя, да завъртя окаяния свят около себе си и да ви въздигна, макар и да ви е страх от Любовта и Свободата, и да се слеем с Небето!“

Нищо не знаех тогава за християнската религия. Виждах разперените ръце на Христос и се чудех, дали иска повече да прегърне някого или имаше болезнена нужда някой него да прегърне? Мъчеше ме и мисълта, защо много родители създаваха деца и след това ги осъждаха на интернатската каторга без право на помилване, т.е. без да дават разрешение те да бъдат осиновявани??? Омразата, садистичната наслада ли ги водеше или егоистичната представа, че тези отхвърлени от тях души им принадлежат, че са все още техните рожби?! Каква разпната глупост! Каква отвратителна, загвоздена, обективна реалност, с която съзнанието не желае да свикне и да приема?!

В храма понякога влизаше някой, пристъпвайки с особено внимание, осъзнавайки, че мястото е особено, друга свещена земя, територия на мечтите, надеждите и разбитите съвести. Приближаваха свещниците със свещичка в ръка и изгаряща потребност да поднесат нуждата си пред лицето на пригвоздения Господ, Който също има нужда от кръста да моли за помощ, но погледите към него са изцяло с желание за искане и никакво предложение да Му помогнат. Да откъснат от окаяните си души късче за утеха, от сърцата си и да му ги подарят. Някоя прегърбена от тежестта на годините си жена, с разкривени от многогодишен труд пръсти от артрит, ще покаже на малкото си внуче как да направи кръстен знак върху себе си, а мъника ще се огледа втрещено през дима от свещите и тамяна и какво ли в малката си глава премисля, мога само да се досещам – сигурно нещата и в моята незнаеща глава са подобни?

Затварям очи, за да починат и да остане само миризмата на ветхоста и ето споменът от едно втренчено в мен, твърде сериозно момиче, държи две кръстосани пръчки и ме кара да ги целуна:

– Закълни се, в най-милото си, че няма да кажеш на никой!

Тя много пъти ми казваше,че има едно скрито в гората братче и ще му занесе филийка хляб, а това да изнесеш хляба си, да не го изядеш в столовата, се наказваше. Тя обаче всеки ден го правеше, аз също изнасях, след като тя разкри тайната си само на мен, и настояваше да целуна едни кръстосани пръчки? И да се заклевам в най-милото си?!

– Кое ми е най-милото?“ – запитах объркан аз.

– Ами майка ти, например?! – опита да ме насочи в правилната посока и добави много сериозна:

– Кажи, да умре майка ми, ако те изпортя! – Аз бях още по-объркан:

– Ами, никой не ми е по-скъп от теб! Майка ми нищо не означава? Клетвата ще се зачете ли? Да се закълна ли в теб? – гледах я с изпиваща обърканост, а тя се отдръпна, развали кръста и хвърли пръчките, мълчеше и премисляше.

Ама че мисли могат да минат в малката хлапашка глава на едно дете?! После взе ръката ми, обърна дланта и плюна в нея – накара ме да плюя в нейната, което много ме изненада. Напълно в неин стил! Хвана и стисна силно дланта ми, според силите си, като за канадска борба и доближила нос до моя със заговорнически глас заключи:

– Думата ни да бъде ДА или НЕ! Имам ти вяра, а ако спра да ти вярвам, да се превърнеш в гроб! Кажи Амин!

– Амин! – казах, без да разбирам какво казвам и защо е тая тайнственост.

А каква беше цялата работа? Имаше едно, според нея сираче, бездомно кученце. Тя твърдеше, че познала в погледа му свое починало братче, както би познала и моя поглед след сто години раздяла. Не искала да му дава човешко име и го беше кръстила с достойното за всяко осиротяло, бездомно куче, БЪЛХАР, което за по-голяма секретност, пред другите казваше ХАРБЪЛ /игра с думите,например Марио – Риома; Бездомното куче Бълхар – Мнотобездо чеку Харбъл/.

Мислих си, ако сега се разминем под купола на храма и погледите ни се срещнат, дали ще ме познае? Толкова убедителна беше и силно си вярваше, а за себе си, мисля, но не съм съвсем сигурен, вероятността да не я позная е много голяма! Толкова ми липсва повече вяра в себе си! А Бълхар се оказа, че си има дом – една къщичка зад пансиона, близко до елховата горичка. Кутренцето стана голям пес и собствениците му сложиха каишка и синджир. С моята приятелка наминавахме и мълчаливо се облягахме на дувара и му се наслаждавахме, но тайната остана само за нас.

Приех християнството много скоро след като се запознах с местен свещеник. Сприятелихме се. Синът му идваше на тренировките, които водех, тае куон до за деца. Самият той някога се занимавал с бокс, та имахме и обща тема. Даде ми християнски книги – първите, които прочетох. По принцип обичах да търча. Тичах всяка сутрин по 10 – 15 километра като за добро утро. Спортът обземаше целия ми живот и време, а четенето беше за смотаняците. Така ги виждах тогава нещата. Един ден свещеникът ме попита:

– Какво мислиш да правиш с живота си?

Винаги съм си мислил, че животът ни е някаква случайност, който си се случва от само себе си и не е нужно кой знае колко да го мислиш. Отговорих му, че „и да го мислим и да не го мислим, слънцето ще си изгрее, след него идва луната, а това хич не зависи от нашето умуване“. Споделих плана си да замина с военната мисия на „сините каски“ в Камбоджа. Той се усмихна, прегърна ме бащински и каза:

Войни и пушки винаги ще има, както и военнолюбци и хора седящи на сянка и правещи от войните и страданията на хората много пари. Аз ти предлагам, да ти помогна да заминеш в София и да учиш богословие – помисли и реши?! Аз съм до теб, ще ти помогна!

Да уча? Някой бащински застава зад гърба ми? Това направо ме прониза в гърлото! Бях отново на кръстопът, с разперени ръце и с вдигната към небето глава. В едната ръка имах АК /автомат Калашников/, а в другата Книгата Библия! И двете ръце еднакво тежаха и дърпаха неумолимо в две различни посоки, а решението трябваше да е едно и то да бъде взето от мен, не от възпитателя с пръчката в ръка, не от мазния ротен, запенен и крещящ заповеди, а от мен. Кой е казал, че да си свободен е лесно? Заробеният няма право на свободно решение. Мулето впрегнато в каруцата се движи според посоката на юздите, а скоростта му се определя от остена /пръчка с пирон отпред/. На двадесет и две, за пръв път някой ме моли, аз свободно да взема решение за своя живот – уникално, велико и страшно преживяване за интернатската ми душа! До сега си мислех, че войнския занаят е по-близо до интернатските маниери и философия. Някой ти нарежда деня и задачите, а от теб се иска само да козируваш и да изпълняваш. Тогава още не знаех, че интернатско-казармения феодализъм цари с пълна сила и в Църквата. Тогава още не знаех, че има много общо в интернатско-казармената килия /арест/ и манастирската килия и че „чанча“ на всякъде си е „чанч“ и „сцеп“ – и „файдъта от килипира е йок“, казваше редник Славов, когато каквото и да направим е безсмислено.

Приех да уча. Доверих се. Нямам обяснение защо приех по-неугледното, по-непознатото бъдеще, което по принцип плаши, но аз се доверих на свещеника. Може би защото за пръв път някой не изискваше от мен, не ми нареждаше, а помоли сам да се погрижа за бъдещето си.

Приех и едно от нещата, които първо трябваше да направя, да бъда кръстен в православното християнство, инак нямаше да ме приемат в Духовната семинария и Богословския факултет.

Приех кръщение, но започнах да осъзнавам значението и смисъла на християнството много след това, което също си беше урок, че може да те броят статистически като бял, а ти да си негър.

Приех заради искреността на духовника, което и сега ми е обеца на ухото за спечелване на доверието на другия. Искреността сам да си сигурен, че казваш истината, до колкото нашата истина може да е истина на 100%! Тогава той направи нещо много важно, за да не се отвратя и разочаровам от сблъсъка с обективната реалност в църковната институция и да я напусна с гръм и трясък. Той седна и подробно ми разказа с какво ще се сблъскам. Разказа за хомосексуализма в „калугерското котило“, за обратните епископи и внедрените „ченгета“ сред епископата, за лицемерието и „търговците в храма“ и настояваше:

– Никога не смесвай институцията, която има претенция да представлява Бог, със самия Него /Бог/ и няма да се разочароваш. Не заплювай Господа Иисуса заради мерзостите на хора, които се пъчат, че са Негови последователи. Всички сме слаби и грешни, не си създавай идоли от духовниците, колкото и изрядни да са те – пътят ти към Бога е твой личен път, всички останали са пейзаж. Отчитай реалността и не лети във фантазиите, и ще станеш добър богослов.

Момичето от интерната също ми казваше:

– Пътят към небето си е само твой. Аз мога само да те науча и да танцувам до теб, но твоето завъртане си е само твое. По стълбичката може да се качи само един човек – Този, който е направил света да се върти около него, а небето да разтвори портите си само и специално за него. Затова този танц и момента са специални!

– Боже, Боже, Вседържителю! Това дете не беше родено от човек. Не е сукало от майчина гърда – нея ангели са откърмили и с ангели е танцувала! – Понякога се сещам за нея, като за някой красив сън, който е идвал под одеалото в пансиона, за да ме утеши и преспи. Реалност ли беше и ако е, дали продължава да танцува някъде и да разтваря небето, за да плува в душата на вселената?

Интернатът и армията бяха ожесточили сърцето ми. Бяха вкаменили мишците и юмруците, набъбнали от самолюбието, от егоизма и себичността се стичаха по вените ми. Недоверието и патологичните емоции ме изгаряха. Градежът на ценностната ми система съвсем скоро щеше да се пропука, бомбардирана от чуждата ми тогава християнска такава. И днес разбирам колко е болезнено да обръщаш хастара на душата си в скрита изповед, но да се покайвам, разкривайки се чрез перото, върху белия лист, о, това е болка и облекчаваща наслада, както за орлицата изкълваваща гърдите си и с месата си хранила малките си! Да, Господи, бих желал да изрязвам големи, кървави парчета душа и да ти ги поднасям в агонията Ти на кръста, за да те съживявам и да Ти се отдавам, докато изцяло Ти и душата ми станем едно!

Днес преваля средата на деня. Средата на последния месец на годината, сигурно и средата на отредения ми живот. Навън снегът засипва планината, дърветата са с бели пелерини, а вековната секвоя е толкова достолепен свидетел на сълзата, която капе от душата ми в мастилницата, за да не би да свърши, да пресъхне желанието за писане. Но аз нямам друг път, избрах единствения, смисления път и никому не желая да се разкрия, освен на себе си и на хартията, и така на всички. Затова продължавам да изписвам редове, от ляво на дясно, от едната до другата пропаст на листовете, от едната до другата пропаст на мислите ми, в дълги редици, които ще останат за свидетелство и след мен, да спомнят ЧЕ СЪМ БИЛ, или да се ползват за обвинения от любящите обвинители. Той помисли и каза: „Аз адвокат не щъ“, каза „Арестантът“.

Чие обвинение, Велики Боже, който ме обрече на най-голямата човешка мъка – да се занимавам, да застана пред себе си!? Чие? Против кого? Против мен или против другите? Но вече няма спасение, това писане е неизбежно, то рукна със страшна сила, както живеенето и смъртта. Ще се получи онова, което трябва да стане, а моята „вина“ е, че съм това, което съм, ако това изобщо е вина.

Гледам как снегът засипва света около мен. Затрупва калта. Спомените побеляват. Някак чистичко става. Казвам си, снегът се стреми към земята, лек и пухест, но и за него важи земното притегляне. Топъл или студен, тежък или почти безтегловен, всичко се стреми към или по посока на земното притегляне. Удивително! А духовното притегляне на небето? Защо човеците, не всички, имат усета, че душата е притеглена от небесата, а само усещаме как телесното се придърпва към земното? Всичко е така объркано. Хората сме така объркани. Лутаме се като снежинки, родени нейде. Забързаме, замотаме се, засуетим се в някакви битийности и не забелязваме как с всяка минута земята се приближава, докато не се слеем с нея. Небето къде остава? Струва ми се, че всичко из основи се мени, всичко в мен из основи трепери. Светът също с мен вибрира – разклаща се с мен, защото и той е объркан, щом безредието е в мен. А причината за това, което става и онова което е било, е една и съща: искам и трябва да се уча да уважавам себе си. Без това няма да намеря основа и сила да живея като човек, ще оскотея, без значение какъв съм бил преди или сега и какъв ще се превърна утре. Хората се променяме, както и лицето на небето. Имам нуждата да бъда обичан и да обичам, но да уважавам себе си на първо място, е стъпалото направено в християнството. Другото е егоизъм. Така говори съвестта на осъвестения християнин, а лошо би било, ако не слушаме съвестта, когато тя говори.

г/ Семейството

Има достатъчно причини двама човека да тръгнат и да вървят в един път и ставайки спътници да облекчат времето на пътуването, а и падне ли единият, другият ръка ще му подаде, храната си ще споделят, от зверове по-добре ще се бранят, по-спокойни ще са в нощите.

Има достатъчно причини двама спътника да изберат пътя си, различни посоки да поемат и да помахат дружески с ръка, с благодарност за споделеното време до тук.

Във всичко това драма няма, но може и да има, ако някой реши да си я създаде, ако някой си е въобразил, че непременно в пътя си трябва да има спътник или ако се е случило да има, той да му е длъжен вечно да го съпътства. Да, тогава драма ще има, защото разглезеното дете вечно иска, вечно някой му е длъжен и само нослето си не може да избърше.

Ако в пътя си, ние сме достатъчно уверени и силни и екипирани, самодостатъчни, с бодра стъпка, друг или други могат само да ни забавят, ако не са добре в крачката и подготовката. Рядко, но се случва, двама да са на едно ниво и да следват една посока от начало и до край и ако се срещнат такива, си заслужават да споделят тръгването и завършването. Това няма да е пропиляно време.

На четиридесет години съм. Лоша възраст! Човек е още млад, за да има желания, да пожелае едновременно и майката и дъщерята, но сякаш предусеща старостта, за да прави скокове в младежките си страсти. Сега силата е в навика, а не в експериментите, вълненията постепенно загасват и болките от младежките травми подсказват наближаващото безсилие на старостта. Заблудите сега не са полезни, а срамни. Наивността е до двадесет, за побеляващата ми брада сега е по-достойно да крача с тежка и решителна стъпка и да увличам във вече проверени пътища млади и не толкова млади. Да топя перото и на белите листи да оставя рецепти и опитаните нектари и горчилки на живота. А аз едва започвам онова, което е трябвало отдавна да извърша в буйния разцвет на тялото, когато всички неизброими пътища са добри, а всички заблуди полезни, колкото и истините. На четиридесет – нито млад, нито стар. Стоя разперил отново ръце на някакъв житейски кръстопът, както и когато напуснах интерната, както и когато се уволних от казармата и гледайки небето, попитах със страшна сила: „А сега на къде“?

Жалко, че не съм по-стар с десет години, защото старостта би ме запазила от постоянното ми младежко възбунтуване, или по-млад с десет години, за да ми бъде всичко по-безразлично. Защото тридесет години е трудна младост. Така мисля сега, така ще казвам и за четиридесетте, когато наистина ще съм стар, когато безвъзвратно ще съм се отдалечил от тях, с тежка носталгия. Младост, която от нищо не се бои, дори от себе си.

Кое е по-благословено, послушанието или бунтът? На двадесет, бунтът е по мярка. Той е във вените. На четиридесет живеенето на кръстопътя между мира и войната е точната мяра за живота. Проблемът идва от там, че семейство се прави с мир и за мир, с Любов и за Любов, а семейства лесно правят двадесетгодишните. Двама не могат да споделят единия път, да си съпътстват, ако не се слушат /да са си послушни един на друг/. Бунтуването в семейството води до поемането на всеки в неговата си посока. В спора не се ражда истината. Спорът съществува, като опит да наложиш своето, а не да разбереш другия /да разбереш не означава да си съгласен с другия/, а умението да слушаш и да чуваш е сплотяващото условие за добро съпътствуване и е прилягащо за четиридесетте. Колко добре би било да си енергичен, като двадесетгодишен, а умел, като да си на четиридесет! А, как ли ще пише перото ми на шестдесет?

Следва продължение:

д/ Болницата - ? ?

и/ Изкушенията - ??

2. Бунтът

а/?

б/?


в/ Разколът

г/ Служението

3. Вярата

2 ЧАСТ


ПРИЛОЖЕНИЯ

ПП: /Прибавените послеписи, са материали написани от автора по различни поводи и са били отпечатвани в различни печатни издания/

Няколко думи за някои думи:

1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница