В ДНИ НА МИР И «РАТНИ БЕДИ» (927-971 г.)

Гибелта на Първото българско царство настъпва след десетилетна ожесточена борба, която по категоричен начин демонстрира свободолюбието и политическата зрелост на българския народ. Рухването на държавата е следствие не толкова от вътрешни закономерности (изострянето на "класовата борба", разединението в средите на аристокрацията, "разрушителната роля" на богомилството и пр.), колкото на изключително неблагоприятното стечение на външнополитическите обстоятелства. При цялата сложност на държавното и общественото развитие на България през X-XI в. страната остава регионална "велика сила", с която нейните противници и партньори трябвало да се съобразяват.

В България договорът е предмет на противоречиви оценки. Без съмнение спадането на военното напрежение, особено в условията на природните бедствия от 927 г. ("... силен глад, придружен от скакалци ...", които унищожили реколтата) и очертаващата се маджарска заплаха, е посрещнато с облекчение от мнозинството. Оформя се обаче и "партията" на т. нар. Симеонови велможи , която е за конфронтация с Византия . Още при възцаряването на Петър тази групировка налага за престолонаследник (канартикин ) по-малкия му брат Иван . През 928 г. Иван застава начело на заговор, който е разкрит, а претендентът - изпратен в изгнание във византийската столица. През 930 г. вдига бунт най-големият Симеонов син Михаил , който още приживе на баща си е лишен от престолонаследие и изпратен в манастир. Въстанието се проваля поради неочакваната смърт на Михаил , а хората му (сред тях са и потомците на Куберовите българи в днешна Македония) бягат на византийска територия. Недоволство предизвиква и присъствието на роднини на царицата чужденка в Преслав . Упреците, че Петър е водел провизантийска политика обаче са лишени от сериозни основания.

По времето на Петър , определено образно от Презвитер Козма като "дни за ратни беди", се задълбочават социалните противоречия. Добра почва за разпространение намира "новопоявилата се зла ерес" на поп Богомил . Грижите на владетеля за Църквата, заради които след смъртта му Петър е канонизиран, се сблъскват с ширещото се користолюбие и нравствена поквара сред духовенството. Неслучайно царят търси примери за духовна извисеност в лицето на бележити личности като прочутия отшелник и мъдрец св. Иван Рилски .

Отрицателните оценки за личността и политиката на цар Петър са справедливи само отчасти. Като цяло държавата запазва по-голямата част от територията си по времето на Симеон , а военната ? мощ не е сломена. Сравнително висок остава международният ? престиж. Състоянието на "дълбок мир" с Византия , в което само по себе си няма нищо лошо, в действителност се оказва по-продуктивно за империята , отколкото за българската страна. Византийските управници не пропускат и най-малката възможност да отслабят косвено своя "приятел и съюзник". Наивно е да се мисли, че цар Петър е пасивен наблюдател - случаят с маджарите опровергава такова схващане. Очевидно е обаче, че неговите реакции са нерешителни и тромави.

При цар Петър продължава културният възход на България. Археологическите изследвания свидетелстват за следването на традициите от Симеоновия "Златен век" - нещо повече, част от архитектурните паметници на столицата Преслав са строени именно при Петър. Продължава производството на преславската художествена керамика, малката пластика и т.н. По-младата генерация от творците на "Златния век" пишат активно, появяват се и нови имена - например Презвитер Козма и Черноризец Петър (за някои учени това е самият цар). Царят проявява грижи за религиозния живот и църквата, но мнението за крайните му пристрастия не почива на сериозни доказателства.

В духа на вековната имперска практика Никифор Фока използва политическата ситуация, като отслаби своите врагове, изправяйки ги един срещу друг. С щедри дарове за съюзник срещу България е привлечен киевският княз Светослав Игориевич . Наред с целта да бъде нанесен удар на българите Никифор се стреми да отклони русите от византийската "задморска територия" Херсон (дн. на п-в Крим ). Неслучайно пратеничеството в Киев оглавява Калокир , син на херсонския управител, който се сближава със Светослав . Двамата авантюристи лесно намират общ език - Калокир иска помощта на Светослав , за да заграби императорската корона, като щедро му "отстъпва" България .

През 968 г. Светослав с 60 -хилядна войска от руси и нормани изненадващо дебаркира в Дунавската делта . Нейде в дн. Северна Добруджа той се сблъсква с 30 -хилядна българска войска, която разбива. Научавайки за тежкото поражение, цар Петър получава апоплектичен удар. Той постъпва в манастир, централната власт била е разстроена, тъй като престолонаследникът е в Константинопол . Светослав използва това и завладява около 80 български крепости, повечето от които са в т. нар. Отвъддунавска България (между Дунав и Днестър ). Българският управляващ елит преодолява първоначалния стрес и насочва печенезите към руската столица Киев. Стресната от руските успехи, Византия сключва съюз с новия български цар Борис II (969-971 г. ). Военна помощ обаче явно не е предоставена.

Светослав успял да се справи с печенезите . В Киев той е упрекнат от майка си Олга в лекомислие и незаинтересованост към най-насъщните държавни дела. Князът отговаря, че иска да премести столицата си в българския Малък Преслав ( Преславец ) в Дунавската делта . Въобще най-агресивно настроената част от руско-норманската знат не крие апетита си към завладяването на България , а в перспектива - дори и на Константинопол . През 969 г. Светослав нахлува отново в България . Според руските летописи пред Преславец се разгаря "... голяма битка и българите започнали да надделяват...", но и този път обаче численото надмощие си казва думата. Североизточна България заедно с най-важните ? центрове - Велики Преслав , Дръстър , Преславец и Плиска , е окупирана.

Блазнен от мисълта за атака към Константинопол , Светослав сключва формален съюз с Борис II, обаче в Преслав е поставен руски гарнизон начело с войводата Свенкел . Самият Светослав резидира в Дръстър . Своеобразният руски протекторат над Източна България изглежда парира съпротивата, внася смут в средите на аристокрацията. По-скоро на българите е наложен нежелан неравноправен "съюз", в чиито основи навярно е лежало фактическото заложничество на Борис II , на роднините и близките на най-видните български боляри.

През 970 г. начело на силна войска от руси , нормани , българи и наемници (печенези и маджари ) Светослав навлиза в Тракия . Във Филипопол ( Пловдив ) Светослав извършва нечувани зверства. Независимо от численото си превъзходство в Източна Тракия той е разбит от ромеите и принуден да сключи примирие. В началото на април 971 г. новият византийски император Йоан І Цимисхи (969-976 ) неочаквано преминава незащитените от българите балкански проходи. След кратка обсада на 5 април е завзет Преслав . Византийският историк Лъв Дякон отбелязва, че заедно с руския гарнизон съпротива оказват и българите, не от лоялност към Светослав , а "... изпълнени с гняв към ромеите , които били причината за нашествието на скитите ( русите ) в земите им ...". В опожарения и оплячкосан от ромеите Преслав Цимисхи открива Борис II , към когото се отнася приятелски. Цялата кампания е представена като помощ на християни за християни. Коварната маневра постига успех - българските крепости се предават доброволно на Цимисхи , а Светослав без особени усилия е блокиран в Дръстър . Очевидно и в самата крепост българите надигат глава, защото князът прибягва към нови репресии. При гибелта на един от воеводите му били извършени и човешки жертвоприношения с български деца. След тримесечна обсада, париран и от навлезлите по Дунав византийски кораби, князът капитулира. Той се отказва от претенциите си към България и Крим . На връщане към Киев при един от праговете на Днепър княз Светослав е нападнат и убит от печенезите .

Руската агресия е с гибелни последици за съдбата на Първото българско царство . Североизточна България , люлката на българската държавност и основна територия в българската военноадмистративна структура, става арена на борба между чужди, враждебни на страната сили. Нещо повече, ненавистта към руската окупация е причина да бъдат допуснати войските на Византия във "вътрешната област" на държавата, където те не били стъпвали след злощастната за ромеите 811 г. Овладяването на уж "освободената "от Цимисхи област не представлява особена трудност. Той хвърля маската и въдворява своята власт, поставяйки гарнизони и администрация, включително в част от отвъддунавските земи (т. нар. Западна Месопотамия ). Пленяването на Борис II увенчава триумфа на василевса в Константинопол . Под радостните възгласи на тълпата короната на Симеон Велики е свалена от главата на злощастния му внук. Според византийските разбирания за международно право българската държава прекратява съществуването си, а в Йоанопол (така Йоан Цимисхи преименувал българската столица) е установено византийското провинциално управление.

Окупирането на източната част на държавата и детронацията на Борис II демонстрират крайните намерения на империята , но фактическото положение било друго. Ангажиран на Изток , Цимисхи оставя пълното завоюване на България като предстояща задача. Именно тогава изгрява звездата на Комитопулите , най-младият от които - Самуил , става символ на българското свободолюбие през вековете.

 

ЦАР САМУИЛ И "БЪЛГАРСКАТА ЕПОПЕЯ" (971-1018 г.)

Военната активност на българите започва през 976 г. , когато Йоан Цимисхи умира (може би е отровен от своите противници), а във Византия избухват междуособици. Действията са на широк фронт, но падат и първите жертви ( Давид и Мойсей ). При тези обстоятелства Борис ІІ и Роман успяват да избягат. Обаче на границата царят е убит от един граничар, заблуден от византийското му облекло. Роман е признат за цар и отначало се установява във Видин , а по-късно - в Скопие .

През 986 г. Василий II предприема голям поход към Средец . Градът удържа на обсадата. При отстъплението си на 17 август 986 г. ромейската армия търпи страшно поражение край Щипон ( Ихтиман ). Поетът Йоан Геометър оплаква позора на ромеите , пишейки как "Истър ( Дунав , т. е. българите ) грабнал венеца на славата от Рим ( Византия )". В битката участват войските на Самуил , Арон и цар Роман .

Поражението разклаща трона на Василий II , а избухналата гражданска война ( 986-989 г. ) улеснява българските действия. Временното си военно безсилие Василий се опитва да компенсира с интриги, целящи привличането на Арон . Те са разкрити от Самуил и на 14 юни 987 г. Арон, обявен за изменник, е екзекутиран с цялото му семейство. Оцелява само Иван-Владислав , спасен от молбите на - Гаврил Радомир . Начело на държавата остават Роман и Самуил , които арабският хронист Яхя Антиохийски представя съответно като "цар" и "гулям" ('роб военачалник'). През 989 г. Самуил разширява българската територия към Солун , превземайки Верия ( Бер ) и Сервия . Именно към 989-991 г. българите успяват да освободят Преслав и Дръстър , както и част от отвъддунавските земи. Единственият сериозен неуспех е пленяването на цар Роман през 991 г. , който умира в затвора през 997 г. Царят скопец няма други по-преки роднини и едва тогава Самуил приема официално българската корона.

През 995 г. Самуил постига изключителен успех, присъединявайки Драч към България . Той разбива и управителя на Солун , като пленява неговия син Ашот . По-късно арменският принц се жени за царската дъщеря Мирослава и поема управлението на Драч , една от най-големите грешки на Самуил . Настъплението продължава и през 996 г. , когато българите плячкосват далече на юг, включително до Пелопонес . На връщане обаче поради непредвидливост Самуил търпи тежко поражение край р. Сперхей . Този нелеп удар, при който падат хиляди убити и са отведени много пленници, все пак няма фатални последици за българската военна мощ. През 998 г. Самуил подчинява сръбския княз Иван-Владимир (пленен, а по-късно върнат в земите му като васал и царски зет) и по адриатическия бряг стига чак до Задар (дн. в Хърватско ). По същото време е имало конфликт с маджарите . Макар че е сключен мир, скрепен с династичен брак между Гаврил-Радомир и една унгарска принцеса, скоро отношенията се влошават. Унгарската заплаха и занапред улеснява Василий II .

НЕРАВНИТЕ СИЛИ. КАТАСТРОФАТА КРАЙ КЛЮЧ. В началото на новото хилядолетие византийското надмощие става очевидно. Империята разполага с по-голям човешки, стопански и военен потенциал, с по-добри международни позиции. Противниците й в Близкия изток - арабите , са отслабени. На север е постигнат съюз с Киевска Русия , приела през 988-989 г. християнството от Византия - процес, в който участва и българско духовенство от покорените източни български земи. Във византийската армия се появява т. нар. "варяго-руска дружина " от наемници, която действа успешно на фронта с арабите , а навярно и срещу България . На Балканите Василий II се стреми да изолира България , постигайки приятелски отношения с консолидиращата се тогава унгарска държава - опасен съюзник в българския тил, както и с хърватите и Венеция . Моретата остават под византийски контрол.

Още през пролетта на 1000 г. Василий предприема серия от мащабни акции в България . Той настъпва през Пловдив към Средец , а докато българските сили са ангажирани там, пълководците Теодоракан и Никифор Ксифий завладяват североизточните земи с Преслав и Дръстър . Месеци по-късно ромеите превземат Воден , Верия и Сервия , с което се открива фронт срещу царските резиденции Преспа и Охрид . През 1001 г. Василий обсажда Видин и след 8 месеца дунавската крепост се предава . Самуил веднага схваща стратегическия замисъл на противника и нападна Одрин , но императорът не се подава на военната диверсия. Завладяването на Видин предоставя на Василий ІІ възможност за настъпление на юг, по р. Морава и Вардар . През 1002-1003 г. Императорът се появява пред Скопие , където нанася тежко поражение на самия Самуил . Скопският управител Роман - Симеон (според някои учени самият Роман , син на Петър , както твърди Скилица ) се предава. Край Перник обаче императорът търпи неуспех. Градът е отбраняван от прочутия Кракра , който смело отблъсква византийските атаки. Нахлуванията, макар и в по-малки мащаби, продължават и през следващите няколко години. Около 1005 г. Ашот предава Драч , което отслабва българския тил откъм Адриатика . Опитът на Самуил през 1009 г. да премине в контранастъпление към Солун завършва с неуспех - намалената територия на държавата и отслабените от "перманентната" война ресурси подкопават сериозно военната му мощ.

През 1009-1014 г. българите получават известна възможност за съвземане поради ангажираността на Василий II на други фронтове. През юни 1014 г. императорът започва нов поход към Струмица . Опитът на болярина Несторица да отвлече вниманието на ромеите с удар към Солун се проваля, а Василий II атакува клисурата край с. Ключ . Клисурата е укрепена в стила на познатото ни прабългарско отбранително строителство с дървено-землена преграда и окопи. Съпротивата е силна, а "василевсът загубил надежда за преминаване...". На 29 юни обаче пълководецът Ксифий чрез обход по високото било на Беласица атакува българите в гръб. Опитът на Самуил за организирано отстъпление пропада, а самият той едва е спасен от Гаврил-Радомир . В ръцете на Василий попадат 15 000 български войници. По същото време Гаврил-Радомир организира нови сили и разгромява елитния отряд на императорския любимец Теофилакт Вотаниат . Струмица устоява на атаките на Василий II , а настъплението на Гаврил - Радомир го кара да отстъпи. Озлобен от провала на своя замисъл, от смъртта на Вотаниат и т. н., Василий II извършва уникално по своята безчовечност престъпление. Суровият и отмъстителен воин нарежда пленниците да бъдат ослепени, като на всеки сто е оставен по един едноок водач. Тези страшни и величави в своя трагизъм войнишки колони се завръщат при своя цар. При тъжната гледка Самуил получава сърдечен удар и умира ( 6 октомври 1014 г. ). Великият неустрашим борец за независимост, който печели и губи много битки, който не се поколебава да екзекутира собствения си брат и семейството му, "не можал да издържи това страдание..." - пише Скилица . Без съмнение тъжната армия от слепци и просяци, скитащи от град на град, е най-жестокият удар, който Василий нанася на България - удар, който му печели гордото от византийска и срамно от човешка гледна точка прозвище Българоубиец .

В края на 60-те години на ХХ в. гръцкият археолог Н . Муцопулос започва разкопки на о. Св. Ахил в Преспанското езеро , където в едноименната църква е открит гробът на Самуил . Така са потвърдени вестите, че великият българин е погребан в любимата му резиденция Преспа .

Ароновият син Иван-Владислав (1015-1018 г. ) нерядко е прицел на негативни и емоционални оценки. Всъщност личните амбиции на новия владетел нямат отношение към решимостта му да отстоява държавния суверенитет. Положението остава крайно тревожно, поради което царят започва спешни укрепителни работи, свидетелство за които е и Битолският надпис . През 1016 г. Иван-Владислав с измама ликвидира сръбския княз Иван-Владимир , когото подозира в сближение с империята . Този "български Голиат ", както го нарича византийският писател Михаил Псел , има амбициозни планове за противодействие на империята . С помощта на Кракра през 1017 г. той смята да се съюзи с печенезите , но византийското злато осуетява проекта за общи действия, най-вероятно в Североизточна България . Два пъти Иван-Владислав се опитва да завземе Драч , което едва ли е самоцел, а по-скоро опит за укрепване на българските позиции в дн. Албания . През февруари 1018 г. пред стените на адриатическата крепост царят влиза в единоборство с драчкия стратег Пигонит , но е коварно нападнат в тил от укрити византийски пехотинци и убит.

Гибелта на енергичния Иван-Владислав окончателно обезверява по-голямата част от аристокрацията, сред която без това се ширят раздори. Надмощие взема групировката, съгласна на пълна капитулация пред Василий II . В нея влизат царица Мария , патриарх Давид , ичиргубоилът Богдан и дори непримиримият доскоро Кракра . Походът към Охрид се превръща в триумф за Българоубиеца .

Съпротивата обаче не е напълно преодоляна, в нея участват много видни личности. Така например престолонаследникът Пресиан с братята си Алусиан и Арон заема позиции в непристъпната планина Томор , където се опитва да събере остатъците от войската и да продължи борбата. Възможно е през пролетта на 1018 г. бунтовниците в планината Томор да обявяват поредния и последен владетел на Първото царство - Пресиан II ( февруари-август 1018 ). Скоро обаче българите са блокирани, непокорните принцове отстъпват пред увещанията на Василий II и се предават. Храбрият Ивац е ослепен с измама при преговори с ромейски пратеници, а хората му капитулират. Верният Самуилов воевода Никулица , който неведнъж в миналото бяга от византийски плен, е обкръжен и принуден да се предаде. Последната българска свободна територия е областта на Срем (дн. Сремска Митровица , Югославия ) на р. Сава , където отново при преговори местният воевода Сермон е убит коварно от византийския стратег Константин Диоген . Независимата българска държава е унищожена. С цената на колосално военно напрежение, използвайки както цялата мощ на империята , така и жестоки, нечовешки методи, Василий Българоубиеца осъществява вековната мечта на ромеите .