Мисълта е достатъчна, за да предизвика стресова реакция и да я поддържа

75 натъквате се на недружелюбния си бивш съпруг в магазина или избухвате в задръстването, защото закъснявате за среща, стресовата реакция се задейства, защото вие реагирате на външната среда.
За разлика от животните, ние имаме способността да задействаме тази реакция и само с мисълта. Тази мисъл може да не е свързана с нищо в сегашните обстоятелства.
Можем да го направим в очакване на някакво бъдещо събитие. И още по-зле – можем да предизвикаме същата стресова реакция, връщайки се към нещастен спомен, запечатан в тъканта на сивото ни вещество.
Ние или очакваме преживявания, които задействат стресова реакция, или си припомняме такива. Тялото ни съществува или в бъдещето, или в миналото. За наше нещастие, превръщаме краткотрайните стресови ситуации в дълготрайни.
От друга страна, доколкото знаем, животните нямат способността (или недоста-
тъка) да включват стресовата реакция толкова често и лесно, че да не могат да я изключат. Еленът, след като отново започне да си пасе щастливо, не е погълнат от мисли за случилото се преди няколко минути, камо ли за премеждието отпреди два месеца.
Този вид повтарящ се стрес ни вреди, защото никой организъм не е създаден с механизъм, който да се справя с негативните ефекти върху тялото, когато стресовата реакция се задейства твърде често и за дълго време. С други думи, никое същество не може да избегне последствията от продължителен живот в кризисна ситуация. Ако включим стресовата реакция и не можем да я изключим, предстои една или друга повреда в организма.
Да кажем, че продължавате да задействате стресовата система поради някакво застрашително обстоятелство (реално или въображаемо). Докато ускореното ви сърце изпомпва огромни количества кръв към крайниците и хомеостазата ви се нарушава, нервната система ви подготвя да се борите или да бягате. Но нека си го кажем: не можете да избягате на Бахамите, нито да удушите колегата си – би било примитивно.
Така вие научавате сърцето си постоянно да препуска и може би си постилате пътя към високо кръвно налягане, аритмии и т.н.
А какво ви чака, ако постоянно мобилизирате цялата тази енергия за някаква кризисна ситуация? Ако насочвате голямата част от енергията си към някакъв проблем във външната среда, няма да остане почти нищо за вътрешната среда на тялото ви.
Имунната система, която следи вътрешния ви свят, не може да издържи на липсата на енергия за растеж и възстановяване. Затова се разболявате – от настинка, рак или ревматоиден артрит (все свързани с имунитета заболявания).
Ако се замислите, ще видите, че истинската разлика между нас и животните по отношение на стреса е, че хората препреживяват и пред-преживяват травматичните събития. Защо е толкова вредно стресовата реакция да се задейства от фактори в миналото, настоящето и бъдещето? Когато толкова често се нарушава балансът, това разбалансирано състояние се превръща в норма. В резултат сме обречени да изживеем генетичната си съдба, а това в повечето случаи означава да страдаме от една или друга болест.
Причината е ясна: ефектът на доминото от каскадата на хормоните и другите химикали, които освобождаваме като реакция на стреса, могат да разстроят част от гените ни, а това да доведе до болест. Иначе казано, повтарящият се стрес натиска генетичните бутони, които ни тласкат към генетичната ни съдба. Това, което някога е било поведение за приспособяване и благоприятна биохимична реакция (бори се или бягай), се е превърнало в непригоден, вреден набор от обстоятелства.

76
Така например, когато лъвът е преследвал предците ни, стресовата реакция е правела точно това, за което е предназначена – защитавала ги е от средата. Това е приспособяване. Но ако дни наред се терзаете за повишението си, вторачвате се в презентацията си пред висшето ръководство или се тревожите за майка си в болницата, тези ситуации могат да създадат същите химикали, както ако ви преследваше лъв.
Това вече не е приспособяване. Вие оставате твърде дълго в режим на криза.
Стресовата реакция изхабява енергията, от която вътрешната ви среда се нуждае.
Тялото ви краде тази жизненоважна енергия от имунната, храносмилателната, ендокринната и други системи и я насочва към мускулите, които бихте използвали, за да се борите с хищника или да бягате от опасността. Във вашата ситуация обаче това не е от полза.
От психологическа гледна точка свръхпроизводството на стресови хормони създава емоции като гняв, страх, завист и омраза; подбужда чувства на агресия, фрустрация, тревожност и несигурност; кара ни да изпитваме болка, страдание, тъга, безнадеждност и потиснатост. Мнозинството хора прекарват по-голямата част от времето си, заети с негативни мисли и чувства. Възможно ли е повечето неща, които ни се случват в настоящето, да са отрицателни? Очевидно не. Негативизмът стига до такива размери, защото или живеем в очакване на стреса, или го преживяваме отново и отново в спомените си. Болшинството мисли и чувства се управляват от силните хормони на стреса и оцеляването.
Когато се задейства стресовата реакция, ние се фокусираме върху три неща и те са най-важните:
• тялото (Трябва да се погрижа за него);
• средата (Къде мога да отида, за да избягам от тази заплаха?);
• времето (Колко ми трябва, за да се измъкна от заплахата?).
Животът в режим на оцеляване се оказва причината ние, хората, да сме толкова подвластни на Голямата тройка. Стресовата реакция и хормоните, които тя задейства, ни принуждават да се фокусираме (и да бъдем обсебени) от тялото, средата и времето.
В резултат започваме да дефинираме аза си в ограниченията на физическата равнина.
Ставаме по-малко духовни, по-малко съзнателни, по-малко осъзнати.
Иначе казано, ставаме „материалисти“ – тоест, постоянно сме погълнати от мисли за неща във външната среда. Идентичността ни става равнозначна на тялото ни.
Завладени сме от външния свят, защото химикалите фокусират вниманието ни върху него – върху нещата, които притежаваме, хората, които познаваме, местата, на които трябва да отидем, проблемите, с които се сблъскваме, прическите, които не харесваме, частите на тялото си, теглото ни, видът ни в сравнение с другите, времето, с което разполагаме или не разполагаме,... това е картинката. И помним кои сме най-вече въз основа на това, което знаем, и нещата, които правим.
Животът в режим на оцеляване ни подтиква да се съсредоточаваме върху 0,00001 процент вместо върху 99,99999 процента от реалността.

77

Изтегляне 3.33 Mb.

Сподели с приятели: